Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 15.05.2020 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №11566 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.04.2019 год.,
постановено по гр.дело №28599/2018 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в, С.Г.В. е
осъдена да заплати на Н.Г.В. по искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 15 000 лв., представляваща получена от ответницата като
заплатена на неосъществено основание вноска по предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 05.03.2015 год., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба – 04.05.2018 год. до окончателното й изплащане и сумата от 4 381.52
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 19.06.2015 год. до 04.05.2018 год., като искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 4 824.12 лв. и за
периода от 05.03.2015 год. до 18.06.2015 год. и ответницата е осъдена да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото
в размер на 1 557.40 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответницата на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 29.02
лв.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата С.Г.В..
Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил възприел
представената нотариална покана като писмено изявление за прекратяване на
предварителния договор. В поканата не се съдържало подобно изявление, като
нямало и твърдения от страна на ищеца, че е направено такова. Задължението за
връщане на процесната сума не произтичало от договора, а от заличаването на
договорната връзка с обратна сила. След депозиране на отговора на исковата
молба ищецът променил позицията си като поддържал, че заплатеният задатък следвало
да се върне на неосъществено основание – чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Изменение на
иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез въвеждане на ново основание било
недопустимо. Никъде в исковата молба нямало твърдения и искане за връщане на
сумата на отпаднало основание, а само такива за нищожност на договора и начална
липса на основание. Изложените от СРС мотиви били вътрешно противоречиви.
Първоначално било прието, че няма ангажирани доказателства за опитите на
ответницата да се свърже с ищеца за сключването на окончателен договор, като
впоследствие съдът не бил кредитирал свидетелските показани, тъй като те не
кореспондирали с доказателствения материал по делото. Именно свидетелските
показания давали сведение за изложените обстоятелства. Предрешаването по
същество на част от спора между страните било недопустимо без съдебно решение.
Напътването на страна от съда в хода на производството към определено изменение
на основанието на иска съставлявало именно такова предрешаване на спора. Видно
било от съдържанието на исковата молба, че ищецът се позовавал на първоначална
липса на основание, но въпреки това му били давани указания за изменение на
иска. Освен това никой не можел да черпи права от недобросъвестното си
поведение. В случая ищецът не бил изпълнил задълженията си по сключения
договор. При сключването на процесния предварителен договор ответницата имала пълномощно от съпруга си,
което била представила на ищеца. С това пълномощно й били дадени права да
сключва предварителни договори за продажба на процесния имот. Установявало се
от показанията на разпитания свидетел, а и не било спорно по делото, че ищецът
не е изправна страна по предварителния договор. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата Н.Г.В. счита, че решенето на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че възражението на ответницата за недопустимо
изменение на основанието на иска било неоснователно. СРС бил приел, че е налице
нередовност на исковата молба и бил дал указания на ищеца. С молба от
12.02.2019 год. тези указания били изпълнени и без изменение на петитума било
изменено основанието на иска, като в проведеното първо съдебно заседание на
07.03.2019 год. било направено изричното изявление, че се претендира връщане на
процесната сума, доколкото не бил сключен окончателния договор, във връзка с
който тази сума била заплатена. След това първоинстанционният съд бил изготвил
окончателен доклад по делото и квалифицирал предявения иск по чл. 55, ал. 1,
пр. 2 ЗЗД. По силата на чл. 214, ал. 1 ГПК, в първото съдебно заседание за
разглеждане на делото ищецът разполагал с възможността да измени основанието на
предявения иск, т.е. да измени или прибави нови правопораждащи,
правоизключващи, правопогасяващи или правоотлагащи юридически факти. Освен това
съдът не бил обвързан от дадената от страната правна квалификация на иска.
Определянето на правното основание на претенцията било задължение на съда,
който следвало да изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата
молба фактически твърдения и заявеният петитум. СРС не бил допуснал нарушение,
изразяващо се в недопустимо напътване на страната към определено изменение на
основанието на иска. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че основанието
за заплащането на процесната сума не се е осъществило. По процесния
предварителен договор от 05.03.2015 год. ищецът в качеството си купувач и
ответницата, в качеството си на продавач, се били договорили процесният имот да
бъде продаден за цена от 105 000 лв., платима, както следва: 15 000 лв.,
представляваща задатък /капаро/ – при сключването на предварителния договор и
сумата от 90 000 лв. – представляващи заемни средства, отпуснати чрез кредит от
„СИБАНК“ АД, която следвало да бъде преведена по сметката на продавача при
осъществяването на определени условия. Съгласно чл. 3.1 от договора, срокът за
сключване на окончателния договор бил най-късно до 31.03.2015 год., като в
случай че такъв не бил сключен преди тази дата, страните трябвало да се явят на
посочената дата, в 14.00 ч., при нотариус за сключването на окончателен договор
под формата на нотариален акт и изпълнение на всички задължения по
предварителния договор. В чл. 11 било предвидено, че ако предварителният
договор бъде развален поради неизпълнение от страна на продавача, както и ако
той осуети сключването на окончателния договор в договорения срок, то той се
задължавал да върне получения задатък. СРС бил анализирал събраните по делото
доказателства, като правилно не бил кредитирал показанията на свидетеля В.В.
/брат на ответницата/ и бил обсъдил представената нотариална покана от
27.05.2015 год., която била надлежно връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК
/което обстоятелство не било оспорено от ответницата/. Така бил достигнал на
правилния извод, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявените
искове. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателката за недопустимост на решението на СРС в обжалваната му част,
поради нарушение на чл. 214, ал. 1 ГПК, поради следните съображения:
Ищецът е длъжен да посочи в
основанието на исковата молба единствено фактите и обстоятелствата
/съществуващи преюдициални правоотношения/, а в петитума – да индивидуализира
претендираното право като посочи неговото съдържание. Правната квалификация на
предмета на делото и на преюдициалните правоотношение ищецът не е длъжен да
сочи и дори и да го е направил, това не обвързва съда, който е длъжен сам да
определи вярната правна квалификация на всички права, претендирани от страните
и на всички възражения, реплики и дуплики и пр. Искът по чл. 55 ЗЗД е един. С
него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова
тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е докаже на какво
основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както
когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него
основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил
даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в
двата случая даденото е без основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД
са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на
което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не
се е осъществило или е отпаднало.
В обстоятелствената част на исковата
молба, с която се предявява иск за връщане на полученото без основание, ищецът
е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото
е без основание – което изискване в частност е спазено. Изявлението, че
даденото е без основание може да бъде както твърдение на отрицателен факт, така
и правен довод. То е твърдение за отрицателен факт, когато ищецът посочва, че
даденото от него няма връзка с никакви факти от обективната действителност.
Когато ответникът по иска възрази, че съществува основание за получи даденото и
посочи какво е то, ищецът може да репликира, че претендираното основание е
нищожно, като посочи фактите, които го опорочават. В този случай изявлението,
че даденото е без основание е правен довод. Няма пречка ищецът, който знае
претенциите на ответника за наличие на някое правно основание да признае в
исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена
с отговора на исковата молба и да направи репликите си, че такова основание е
нищожно и посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи
правните си доводи, защо фактите на които се позовава ответникът не пораждат
претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да прави
реплики на още непредявени възражения на ответника – в този смисъл Решение № 29 от 28.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2010 г., IV г.
о., ГК, Решение № 239 от
16.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1050/2012 г., IV г.
о., ГК.
В разглеждания случая ищецът се е
позовал на сключения между страните предварителен договор, заявил е, че
дадената на ответницата в изпълнение на този договор сума от 15 000 лв. е без
основание, като е направил репликите, че нито на падежа – 31.03.2015 год., нито
в допълнително дадения на ответницата и нейния съпруг срок за изпълнение с
нотариалната покана от 27.05.2015 год., е бил сключен окончателен договор за
покупко-продажба /т.е. твърди неизпълнение на задължението за сключване на
окончателния договор/, както и че предмет на предварителния договор, подписан
само от ответницата, е недвижим имот, придобит в режим на съпружеска
имуществена общност, но съпругът на ответницата не е дал съгласие за
сключването на окончателния договор и че на 28.08.2015 год. имотът е бил
продаден на трето за спора лице /т.е. твърди невъзможност за изпълнение, за
която длъжникът отговаря/.
При тези твърдения настоящият съдебен състав приема, че връщането на процесната сума се претендира като дадена на отпаднало основание /чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/. Дадената от ищеца правна квалификация на претенцията за връщане на процесната сума като получена без основание, на отпаднало или неосъществено основание, респ. на материалноправните последици от липсата на съгласие на съпруга на продавача по предварителния договор за сключването на окончателната сделка, не обвързва съда. Той е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба служебно да издири и приложи относимата към случая материалноправна норма. Поради това и неправилно в частност СРС е указал на ищеца с определението по делото от 11.01.2019 год. да посочи дали сумата е получена без основание или на неосъществено основание, тъй като както вече бе посочено, това представлява правна квалификация на исковата претенция. Отделно от това следва да се посочи, че когато се иска връщане на нещо /процесната сума/, дадено в изпълнение на договор при твърдения за неговото неизпълнение, това се прави защото страната едностранно разваля този договор, т.е този, който иска последиците от развалянето, иска и самото разваляне.
Решението е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се посочи следното:
Безспорно е във въззивното
производство, а и това се установява от приетите писмени доказателства по
делото, че на 05.03.2015 год. бил сключен предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот, по силата на който ответницата С.Г.В., като
продавач обещала да продаде на ищеца Н.Г.В., като купувач, следния недвижим
имот: апартамент №22, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, с площ от 79.17 кв.,
състоящ се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, ведно с избено
помещение №42, с площ от 3 кв.м. и ведно с 1.192 % ид.ч. от общите части на
сградата и от правото на стоеж върху държавна земя, за сумата от 105 000 лв.,
платима, както следва: 15 000 лв. – задатък /капаро/, при сключване на
предварителния договор и 90 000 лв. – представляващи заемни средства, отпуснати
чрез кредит от „СИБАНК“ АД. Страните постигнали съгласие, че ще сключат
окончателен договор най-късно до 31.03.2015 год., като в случай че такъв не
бъде сключен преди посочената дата, те следва да се явяват на 31.03.2015 год.,
в 14.00 ч. при нотариус за сключването на окончателен договор във формата на
нотариален акт и изпълнение на всички задължения по предварителния договор. Съгласно
чл. 11 от договора, при разваляне на предварителния договор поради неизпълнение
от страна на продавача, в т.ч. декларирането на неверни данни относно наличието
на права на трети лица върху имота, както и осуетяване на сключването на
окончателния договор в уговорения срок, то същият дължал на купувача получения
задатък, както и направените от купувача разноски по сключването на
предварителния договор в тридневен срок след датата, указана в чл. 3.2 –
31.03.2015 год.
На 05.03.2015 год. ищецът заплатил
на ответницата по банков път сумата от 15 000 лв. /видно и от вносна бележка от
посочената дата/.
Не спори също така, че гореописания
недвижим имот е бил придобит в режим на съпружеска имуществена общност – по
време на брака на ответницата с В.С.В./виж и удостоверение за сключен
граждански брак на л. 15 от първоинстанционното дело/, както и че същият е бил
продаден на трето за спора лице на 28.08.2015 год.
С нотариална покана, представена на
27.05.2015 год. на нотариус М.М-Р., с рег.№504 на НК, ищецът поканил
ответницата и нейния съпруг В.С.В.да се явят на 19.06.2015 год., в 10.00 ч., в
кантората на посочения нотариус за сключването на окончателния договор или ответницата
да върне заплатеното капаро от 15 000 лв. Видно е от направеното официално
удостоверяване от посочения нотариус, че поканата била връчена на 17.06.2015 год. при условията на чл. 47, ал. 1
и 5 ГПК /обстоятелство, което ответницата не оспорва/.
Видно е от констативен протокол от
19.06.2015 год., съставен от нотариус М.М-Р., с рег.№504 на НК, че на
посочената дата С.В. и В.В.не се явили за извършване на продажбата или връщане
на капарото.
С решение от 13.01.2018 год.,
постановено по гр.дело №14411/2016 год. по описа на СРС, ГО, 2 с-в, което е
влязло в сила на 20.02.2018 год., е отхвърлен предявения от Н.Г.В. срещу С.Г.В.
иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД за сумата от 30 000 лв.,
представляваща задатък в двоен размер по предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот от 05.03.2015 год.
На първо място настоящият съдебен
състав счита, че предварителният договор не е акт на разпореждане с право на
собственост. Той е действителен, макар и да е сключен само от единия от
съпрузите и да има за предмет недвижим имот, придобит в режим на съпружеска
имуществена общност. Това следва по аргумент за по-силното основание от чл. 24,
ал. 4 СК /респ. чл. 22, ал. 3 СК – отм./, в която хипотеза разпореждащият се
съпруг действа от свое име, представяйки вещта като собствена, а сделката е
действителна като разпореждане с чуждо право. Ако другият съпруг не оспори
разпореждането в шестмесечен срок от узнаването, преклудира се само
възможността му да ревандикира вещта или да защити правото си на собственост с
установителен иск. Неоспорването не е даване на съгласие, нито е допълване на
волеизявлението на разпореждащия се и сделката няма да е недействителна поради
липса на съгласие /чл. 26, ал. 2 ЗЗД/. Ето защо липсата на волеизявление на
другия съпруг при предварителния договор не прави последния нищожен и като
противоречащ на закона /чл. 24, ал. 3 СК/.
За да бъде сключен окончателен
договор или да за бъде уважен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, обаче, е необходимо
съгласието и на съпруга на обещателя по предварителния договор, тъй като от
момента на сключването на окончателния договор, респ. влизането в сила на
решението, с което предварителния договор бива обявен за окончателен, настъпва
транслативният ефект на разпоредителната сделка, т.е. осъществява се
разпореждането с вещ, съпружеска имуществена общност, по смисъла на чл. 24, ал.
4 СК. Следователно по отношение на предварителния договор съгласието на другия
съпруг представлява задължително условие за сключването на окончателния
договор, като същото следва да бъде дадено изрично и то в изискуемата от закона
форма за действителност, предвидена за самия предварителен договор – в този смисъл
Решение № 1415 от 13.01.2009 г. на ВКС по гр. д.
№ 6526/2007 г., V г. о., ГК, Решение № 196 от 8.04.2009 г. на ВКС по
гр. д. № 6367/2007 г., II г. о., ГК.
Отделен е въпросът, че актът на разпореждане с притежаван в съпружеска
имуществена общност имот при неучастието на единия съпруг не е нищожен, а
относително недействителен спрямо последния на основание чл. 24, ал. 4 СК /чл.
22, ал. 3 СК – отм./. Такъв акт е непротивопоставим на неучаствалия съпруг и
може да бъде оспорен само от него по реда на чл. 24, ал. 4 СК /чл. 22, ал. 3 СК
– отм./ – арг. от т. 3 от Тълкувателно решение № 5 от
29.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 5/2013 г., ОСГТК.
На следващо място СГС приема, че
правото да се развали двустранен договор, което е преобразуващо по своя
характер, се упражнява с едностранно волеизявление и възниква при неизпълнение
на един двустранен договор. В чл. 87, ал. 1 ЗЗД са уредени елементите от
фактическия състав, като общото правило е, че договорът се разваля от
изправната страна с извънсъдебно едностранно изявление, като упражняването на
това право се предпоставя от предупреждение, свързано с искане за изпълнение в
подходящ срок, както и с изявление, че договорът се смята за развален в случай
на неизпълнение в дадения срок, доколкото страните не са уговорили друго,
предвид диспозитивния характер на разпоредбата. Нормата на чл. 87, ал. 2 ЗЗД
регламентира хипотези за разваляне на договора от кредитора, без искане за
изпълнение в подходящ срок. При сключен в писмена форма договор,
предупреждението на основание чл. 87, ал. 1, изр. 2 ЗЗД също следва да се
направи писмено. То може да се отправи по пощата, чрез нотариална покана или с
исковата молба, с която се претендират последиците от развалянето. За да
настъпи ефекта на развалянето, трябва да са установени предпоставките по чл. 87 ЗЗД.
Когато една от страните е
манифестирала вола за преустановяване на договорната връзка и е изпълнила
уговорената процедура по конкретния договор или тази по чл. 87 ЗЗД,
двустранният договор се разваля. Развалянето прекратява облигационната връзка,
като развалянето има обратно действие, т.е. договорът се заличава с обратна
сила.
В разглеждания случай по делото нито
се твърди, нито се установява, че в уговорения между страните срок – 31.03.2015
год., както и в допълнително дадения от ищеца срок с получената нотариална
покана – 19.06-2015 год., с която са били претендирани и последиците от
развалянето на договора /а именно връщане на капарото от 15 000 лв. – виж абзац
предпоследен от поканата на л. 12 от първоинстанционното дело/, ответницата е предложила
изпълнение, респ. явила се е в кантората на нотариус М.Р., с рег.№504 на НК за
сключването на окончателен договор. Възраженията на същата, че ищецът е
неизправна страна по предварителния договор, както и че съпругът й е дал
съгласие за осъществяване на окончателната сделка не са подкрепени от каквито и
да било доказателства /пълномощното с нотариална заверка на подписа с рег.№271
от 08.01.2015 год. на нотариус с рег.№104 НК въобще не обективира воля в този
смисъл, а с пълномощното с нотариална заверка на подписа с рег.№2572 от
13.02.2015 год. на нотариус с рег.№622 на НК, В.В.е упълномощил ответницата да
продаде процесния апартамент на трети за спора лица/. Различен извод не следва
и от събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля В.Г.В., в чието
показания не се съдържа информация за значимите за спора обстоятелства, а
именно дали ищецът е предприел действия по отпускането на банков кредит и дали на
падежа е бил потърсен от ответницата за сключването на окончателния договор, но
не е бил открит.
Следователно с изтичането на дадения
срок за неизпълнение, процесният предварителен договор е бил развален и ищецът
се легитимира като кредитор на претендирането вземане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Релевираната главна претенция се явява основателна и подлежи на уважаване,
както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Във въззивната жалба не са изложени
конкретни доводи срещу правилността на първоинстанционното решение в частта му по иска
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Предметът на въззивното
производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на
разглеждане на спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и
приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми. Ето защо в
решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения,
установени от първоинстанционния съд,
като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа
страна.
При
установените по делото фактически положения – че на 17.06.2015 год.
ответницата е била поканена от ищеца да му върне процесната главница на
19.06.2015 год., то същата е в забава през процесния период и дължи на ищеца
обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 4 381.52 лв. /определен
по реда на чл. 162 ГПК/, както по същество е приел и СРС, чийто правни изводи
въззивният съд също споделя /виж и чл. 84, ал. 2 ЗЗД и т. 7 от ППВС № 1/1979
год./.
С оглед изложеното, бланкетната въззивна жалба, чийто полезен ефект по отношение
на разрешаване на спора по същество, съответно косвено преценка относно
правилността на решението на СРС в обсъжданата част, е твърде ограничен, е неоснователна. В
посочената част обжалваното решение е постановено в правилно
приложение на материалния закон и
следва да бъде потвърдено чрез препращане към мотивите му – чл. 272 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решенето на СРС – потвърдено в обжалваната му
част.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателката няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателката /ответницата/ следва да бъде осъдена да заплати на ищеца
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 800 лв.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 09.04.2019 год.,
постановено по гр.дело №28599/2018 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА С.Г.В. с ЕГН **********,
с адрес ***, „ДЗИ-О. з.“ ЕАД, да заплати на Н.Г.В. с ЕГН **********, с адрес: ***,
на основание чл.78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство
за възнаграждение за един адвокат в размер на 800 лв.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/