РЕШЕНИЕ
№ 29
гр. Русе, 06.02.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Русе, VIII - ми състав, в публично заседание на
31 януари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
СЪДИЯ: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
при
участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ДИМИТРОВА, като разгледа докладваното от съдия БАСАРБОЛИЕВА административно дело № 534 по описа за 2022 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по чл. 118, ал. 1,
във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „а“ от Кодекса за социално осигуряване (КСО), във
връзка с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Постъпила е жалба
от М.С.М. ***, депозирана чрез адв.-пълномощник Д.А. ***, против Решение №
2153-17-254 от 16.11.2022 г., издадено от Директора на Териториално поделение (ТП)
на Националния осигурителен институт (НОИ) - Русе, с което е отхвърлена жалбата
на М. и е потвърдено Разпореждане № 2140-17-546 от 10.10.2022 г. на Ръководителя
по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ - Русе. С потвърденото разпореждане на
основание чл. 68, ал. 1 - 3 от КСО е отказано отпускане на лична пенсия за
осигурителен стаж и възраст (ОСВ) на жалбоподателя. Развиват се съображения за
незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане
като постановени в противоречие на материалноправните разпоредби. Твърди се, че
неправилно не е зачетен периодът на редовна военна служба от 15.09.1973 г. до
30.10.1975 г. – 02 години 01 месец 16 дни като действителен трудов стаж, при
зачитането на който за жалбоподателя биха били налице положителните материалноправни
предпоставки за отпускане на лична пенсия за ОСВ на основание чл. 68, ал.
3 от КСО. Претенцията е съдът да отмени оспореното
решение и потвърденото с него разпореждане и да върне преписката на
компетентния административен орган за ново произнасяне по подаденото от М.
заявление, съгласно дадените от съда указания по тълкуването и прилагането на
закона. Претендира се и присъждане на направените по делото разноски, съгласно
представен списък на разноските (л.39 от делото).
Ответникът по жалбата – Директорът на
ТП на НОИ – Русе, чрез процесуален представител - гл. юрисконсулт Цветелина
Рачева, счита жалбата за неоснователна и иска от съда да бъде оставена без
уважение, като излага подробни съображения в депозирани по делото писмени
бележки. Прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, в
случай че се претендира такова над предвидения в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения минимален размер.
Съдът, като съобрази възраженията на
жалбоподателя, релевирани в жалбата, становищата на страните, събраните по
делото доказателства и след проверка законосъобразността на оспорения
административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК и
съгласно правомощията си по чл. 168, във връзка с чл. 142 от АПК, приема за установено следното:
По фактите
Жалбоподателят М.С.М. подава
Заявление вх. № 2113-17-1241 от 27.07.2022 г. до Директора на ТП на НОИ – Русе
с искане да му бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Към
заявлението са приложени документи, удостоверяващи осигурителния му стаж. (л.
л. 25 – 32 от делото).
С Разпореждане № 2140-17-546 от
10.10.2022 г., на основание чл. 68, ал.1 – 3 от КСО, Ръководителят по пенсионно
осигуряване при ТП на НОИ – Русе е отказал да отпусне лична пенсия за осигурителен
стаж и възраст на М.С.М. (л. 23 от делото). Пенсионният орган стигнал до извода, че на М.
не се следва пенсия при условията на чл. 68, ал. 1 – 2 от КСО, тъй като към
датата на подаване на заявлението има навършени 66 г. 10 м. и 01 д., но не
изпълнява условието за минимален осигурителен стаж 39 г. 02 м., като по
представените документи му е зачетен осигурителен стаж от трета категория 17 г.
05 м. 00 д. Органът стигнал и до извода, че на М. не се следва и пенсия при
условията на чл. 68, ал. 3 от КСО, тъй като има навършени 66 г. 10 м. и 01 д.,
но няма 15 години действителен осигурителен стаж, а има 14 г. 06 м. и 14 д.,
като приел за недействителен стажа за времето на военна служба за периода от
15.09.1973 г. до 30.10.1975 г. с продължителност 02 г. 01 м. и 16 д.; периода
на обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ от 05.04.1991 г. до 05.05.1991 г. и на обезщетението
за безработица от 05.05.1991 г. до 05.01.1992 г. Позовавайки се на текста на
разпоредбата на §1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО относно легалната дефиниция на
понятието „действителен стаж“, пенсионният орган е приел, че времето на наборна
служба не може да служи за придобиване право на пенсия по чл. 68, ал. 3 от КСО.
Разпореждането на Ръководителя на ПО
било получено лично от М. на 17.10.2022 г. (вж. известие за доставяне на л. 24
от делото) и същото е било обжалвано в срок пред Директора на ТП на НОИ – Русе,
с жалба, заведена под вх. № 1012-17-341 от 21.10.2022 г. при ТП на НОИ – Русе
(л. л. 21 и 22 от делото).
С Решение № 2153-17-254 от 16.11.2022
г., Директорът на ТП на НОИ – Русе е отхвърлил жалбата, подадена от М. срещу
Разпореждане № 2140-17-546 от 10.10.2022 г. на Ръководителя по пенсионно
осигуряване при ТП на НОИ – Русе (л. л. 18 и 19 от делото).
В решението си горестоящият
административен орган споделил напълно извода на ръководителя по пенсионното
осигуряване при ТП на НОИ - Русе, като също е приел, че периодът на редовната
военна служба от 15.09.1973 г. до 30.10.1975 г. с продължителност 02 г. 01 м. и
16 д., не е действителен осигурителен стаж по смисъла на §1, ал. 1, т. 12 от ДР
на КСО. И според горестоящия орган, макар да се зачитали за осигурителен стаж,
не представлявали „действителен“ такъв по смисъла на цитираната разпоредба още и
периодите на получавано обезщетение по чл.222, ал. 1 от КТ от 05.04.1991 г. до
05.05.1991 г. – 01 м. и на получавано обезщетение за безработица от 05.05.1991
г. до 05.01.1992 г. – 08 м. Поради това М. нямал 15 години действителен
осигурителен стаж, а имал 14 г. 06 м. и 14 д., т.е. от зачетения му
осигурителен стаж трета категория 17 г. 05 м. 00 д. били спаднати общо 02 г. 10
м. 16 д. Горестоящият орган възприел за правилен отказа на пенсионния орган да
отпусне пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 68, ал. 3 от КСО
и отхвърлил подадената пред него жалба против Разпореждане № 2140-17-546 от
10.10.2022 г. на Ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ - Русе.
Решението на Директора на ТП на НОИ –
Русе е получено лично от М. на 22.11.2022 г., видно от представеното известие
за доставяне (л. 20 от делото). Същото е обжалвано пред АдмС – Русе, като
жалбата е подадена директно до съда, където е заведена в Служба „Регистратура“
под вх. № 4765 от 25.11.2022 г. (л. 2 от делото).
Като писмени доказателства по делото
са приети документите, съдържащи се в административната преписка по издаване на
оспорения акт (л. л. 17 – 32 от делото), както и представения от жалбоподателя заверен
препис на извадка от Военна книжка № 082018 от 05.06.1985 г. (л. 33 от делото).
Правни изводи
Жалбата, инициирала
настоящото производство, е депозирана от активно процесуално легитимирано лице,
което е адресат на издаденото решение и потвърденото с него разпореждане на
пенсионния орган, и чиито права и законни интереси са засегнати от същото. Оспорването
е осъществено в законоустановения срок, същото е надлежно упражнено, поради
което подадената жалба е допустима.
Разгледана по същество,
същата е основателна.
Обжалваното Решение № 2153-17-254 от 16.11.2022
г., издадено от Директора на ТП на НОИ - Русе и Разпореждане № 2140-17-546 от
10.10.2022 г. на Ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ - Русе са
издадени в рамките на установената от закона местна, степенна и материална
компетентност – чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „а“, респективно чл. 98, ал. 1 от КСО.
Спазени са изискванията за форма на
разглежданите административни актове, съгласно чл. 59 от АПК. Изложени са
фактическите основания - фактите, поради които е счетено от административния
орган, че не е налице основание за отпускане на лична пенсия за осигурителен
стаж и възраст при условията на чл. 68, ал. 3 от КСО.
По материалната законосъобразност на
оспорения акт, съдът счита следното:
Не е спорно, че за жалбоподателя не
са налице изискванията за отпускане на лична пенсия за ОСВ при условията на чл.
68, ал. 1 – 2 от КСО.
Спорът се отнася до това дали са
налице изискванията за предоставяне на лична пенсия за ОСВ на М. при условията
на чл. 68, ал. 3 от КСО и в частност - налице ли условието „най-малко 15 години
действителен осигурителен стаж“.
Съгласно разпоредбата на чл. 68, ал.
3 от КСО, в случай че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и 2, до 31 декември
2016 г. те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години и 10
месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж.
От 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща
календарна година с по 2 месеца до достигане на 67-годишна възраст.
В случая административният орган е
зачел общ осигурителен стаж на М. 17 г. 05 м. 00 д, от който за действителен
осигурителен стаж е признал такъв в размер на 14 г. 06 м. и 14 д., като за част от стажа, непопадащ в приложното
поле на §1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО и определен като недействителен, е приет
зачетения за периода от 15.09.1973 г. до 30.10.1975 г. стаж, положен на наборна
военна служба с продължителност 02 г. 01 м. и 16 д.
Настоящият съдебен състав споделя становището
на жалбоподателя, като счита, че спорният стаж следва да бъде зачетен за
действителен осигурителен стаж.
От приетите без оспорване от страните
по делото писмени доказателства, включително опис на осигурителния стаж (л. л.
29 – 31 от делото, вж. документ под т. 1 ВК № 082018/05.06.1985; осигурител:
БА/ЦВА; длъжност: срочнослужещ; период: 15.09.1973 – 30.10.1975; тип на
периода: наборна служба; III
категория: 02 г. 01 м. 16 д., като в забележка е посочено: приравнено на
осигурителен стаж време), представен от ответника с приобщената към делото
административна преписка, както и от представения от жалбоподателя заверен
препис на извадка от Военна книжка № 082018 от 05.06.1985 г. (л. 32 от делото) е
видно, а и този факт не е спорен, че от 15.09.1973 г. до 30.10.1975 г., М. е
бил на редовна военна служба.
Съгласно действащата към момента на
подаване на заявлението за пенсия разпоредба на чл. 9, ал. 7 от КСО, за
осигурителен стаж при пенсиониране се зачита периодът на наборна или
мирновременна алтернативна служба. В този смисъл е и нормата на чл. 44 от Наредбата
за пенсиите и осигурителния стаж, която гласи, че за осигурителен стаж от трета
категория се признава времето на наборна военна служба и времето на обучение на
курсанти и школници след навършване на пълнолетие до размера на наборната
военна служба за съответния род войски, съгласно действащото законодателство,
независимо кога са положени.
Съгласно §9, ал. 1 от ПЗР
на КСО, времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при
пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава
разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс.
Според чл. 81 от Правилника за
прилагане на закона за пенсиите (отм.), която норма е и относимата към периода
на полагане военната служба от жалбоподателя, изслужената наборна военна служба
след навършване на пълнолетие, се зачита за трудов стаж от III категория.
Статусът на М. по време на наборната
военна служба се е уреждал с текста на чл. 9 от Закона за всеобщата военна
служба в Народна република България. Съгласно цитираната законова норма,
военната служба във Въоръжените сили се състои от действителна военна служба и
служба в запаса. На действителна военна служба се намират маршалите,
генералите, офицерите, свръхсрочнослужещите старшини и сержанти, приети за
кадър във Въоръжените сили, и всички срочно служещи от сержантския, войнишкия и
курсантския състав, които служат редовната си военна служба във Въоръжените
сили. Служещите редовната си военна служба от сержантския и войнишкия състав се
наричат срочнослужещи, а приетите на щатна служба след изслужване на редовната
военна служба - свръхсрочнослужещи. Следователно срочно служещите от войнишкия
състав са на действителна военна служба, което означава действителен
осигурителен стаж.
В процесния период 1973 г. -1975 г.
наборната военна служба в България е била действителна и задължителна за
мъжете, съгласно чл. 3 от Закона за всеобщата военна служба в Народна република
България (обн. Изв. Бр. 13 от 14.02.1958 г., отм., ДВ, бр. 112 от 27.12.1995
г., в сила от 27.02.1996 г./, т.е. същата е представлявала обективно и
неотстранимо по волята на дадено лице препятствие същото да полага труд, който
да представлява основание за неговото осигуряване и съответно за придобиването
на осигурителен стаж по смисъла на сега действащото законодателство.
Предвид изложеното, положеният от М.
трудов стаж от ІІІ категория по време на редовната му военна служба е период,
през който той е работил без трудово правоотношение, но който по силата на
закона е признат за действителен стаж.
След като стажът на редовна военна
служба, положен от жалбоподателя за процесния период, се зачита за трудов
такъв, съгласно действащите към този период разпоредби, и е положен след
навършването на пълнолетие от негова страна, при действието на нормата на чл.
81 от ППЗП (отм.), то с оглед разпоредбата на §9, ал. 1 от ПЗР на КСО, същият
следва да бъде признат за действителен осигурителен стаж по смисъла на §1, ал.
1, т. 12 от ДР на КСО. В този смисъл е и трайната практика на ВАС, намерила
отражение в редица съдебни актове, като например Решение № 9097 от 8.07.2020 г.
на ВАС по адм. д. № 890/2020 г., VI о.,
Решение № 15601/18.11.2019 г. по адм. дело № 2021/2019 г. и др.
Следва да се посочи, че съгласно
разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от АПК, съдът преценява съответствието на административния
акт с материалния закон към момента на издаването му. Т.е. приложима е
разпоредбата на §1, ал. 1, т.12 от ДР на КСО в редакцията й към ДВ, бр. 107 от
2014 г., в сила от 1.01.2015 г., чийто текст е имал следното съдържание: „“Действителен стаж“ е действително изслуженото време по
трудово или служебно правоотношение, времето, през което лицето е работило по
друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт,
както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за
своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски.“ Понастоящем със Закона
за допълнение на КСО, ДВ, бр. 8 от 25.01.2023 г., с §1 от същия, е изменена
разпоредбата на §1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО, като след думата „изслуженото“
се добавя „календарно“, а след думата „смърт“ се добавя „периодът
на наборна или мирновременна алтернативна служба, периодите по чл. 7 от Закона
за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица". Т.е.
законодателят вече изрично е включил в легалната дефиниция на понятието
„действителен стаж“ и периода на наборна военна служба, което потвърждава
тезата, изложена в мотивите на настоящия съдебен акт и подкрепена от
константната практика на ВАС, относно тълкуването и прилагането на разпоредбите
на КСО по този въпрос.
След признаването за действителен
осигурителен стаж на периода на редовна (наборна) служба за времето от
15.09.1973 г. до 30.10.1975 г., то действителният осигурителният стаж на М. безспорно
е повече от 15 години – а именно зачетеният от пенсионния орган действителен
стаж с продължителност 14 г. 06 м. 14 д., към който се прибавя периодът, през
който лицето е било на военна служба с продължителност 02 г. 01 м. 16 д., което
прави общо 16 г. 08 м. 00 д. действителен осигурителен стаж, поради което
несъмнено се стига до извода, че към датата на подаване на заявлението
/27.07.2022 г./ жалбоподателят е придобил право на пенсия при условията на чл.
68, ал. 3 от КСО.
Ето защо оспореното решение на Директора
на ТП на НОИ - Русе, макар и постановено от компетентен орган, в предвидената
от закона форма, при спазване на административнопроцесуалните правила, но в
несъответствие с материалноправните разпоредби, следва да бъде отменено и
преписката да бъде върната на компетентния пенсионен орган при ТП на НОИ - Русе
за ново произнасяне, при съобразяване с дадените в мотивите на настоящото
решение указания по тълкуването и прилагането на закона.
По
разноските
Жалбоподателят претендира присъждане
на разноски, съгласно представен списък на
разноските (л. 39 от делото) в общ размер на 325 лева, от които се претендира
присъждане на разноски за заплатена държавна такса в размер на 25 лева и
адвокатски хонорар в размер на 300 лева. На първо място действително при
преглед на доказателствата по делото се установява, че е била внесена по сметка
на съда сума в размер на 10 лева за заплащане на държавна такса за образуване
на дело (л. л. 6 и 7 от делото). Същата обаче е внесена, без да е била изискана
от съда, напротив съдът изрично е отбелязал, че жалбоподателят е освободен от държавна
такса на основание чл. 120 от КСО. Съгласно разпоредбата на чл. 120, ал. 1 от КСО, за делата по тази глава осигурените лица и пенсионерите не внасят държавна
такса. Внесената сума от 10 лева за държавна такса не се дължи и затова не
следва да бъде възлагана в тежест на ответника. Така на основание чл. 120, ал.
2 от КСО при уважаване на жалбата жалбоподателят има право да получи платеното от
него адвокатско възнаграждение за оказаната му правна помощ и процесуално
представителство по делото. Същото възлиза на 300 лева, за чието договаряне и реално
заплащане са представени надлежни доказателства (л. 35 от делото). Съдът намира
за неоснователно възражението на ответника за прекомерност
на адвокатското възнаграждение,, тъй като същото е под минимума по чл. 8, ал.
2, т. 2 от Наредба № 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Мотивиран така и на основание чл.
118, ал. 2 от КСО, вр. с чл. 172, ал. 2, пр. второ и чл. 173, ал. 2 от АПК,
съдът
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ
по направеното оспорване от М.С.М. ***.11.2022 г., издадено от Директора
на Териториално поделение на НОИ – Русе и потвърденото с него Разпореждане №
2140-17-546 от 10.10.2022 г. на Ръководителя по пенсионно осигуряване при ТП на
НОИ - Русе.
ВРЪЩА преписката на Ръководителя на
пенсионното осигуряване при ТП на НОИ-Русе за ново произнасяне по Заявление № 2113-17-1241
от 27.07.2022 г. по описа на ТП на НОИ – Русе, подадено от М.С.М., с ЕГН **********,
съобразно дадените в мотивите на решението задължителни указания по прилагането
на материалния закон.
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт – гр.
София да заплати на М.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 300 (триста)
лева разноски по делото.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд
в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия: