Р Е
Ш Е Н И Е № 1169
гр. Пловдив, 26.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на шести март две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева,
като разгледа докладваното от съдията гр.д.
№ 13040 по описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе
предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от П.Г.Ф. против
„Изи Асет Мениджмънт” АД –
гр. София, с която се предявяват следните искове:
1)иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за
признаване за установено в отношенията между страните, че договор за паричен
заем № ***/03.10.2016 г. е недействителен поради липса на подписани общи
условия, поради липса на посочена обща
сума, дължима от потребителя, поради липса на посочен размер на възнаградителната лихва и поради липса на посочване в
погасителния план на последователността на разпределение на вноските по
договора измежду различните неизплатени суми.
2)иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 200 лв., недължимо
платена по договор за паричен заем № ***/03.10.2016 г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 10.08.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането.
3)при условията на евентуалност в случай на отхвърляне на първите две искови
претенции - иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено
в отношенията между страните, че предвидената в чл.4, ал.2 от договор за
паричен заем № ***/03.10.2016 г. неустойка е нищожна поради противоречието й с
добрите нрави и с материалния закон.
4) при условията на евентуалност в случай на отхвърляне на първите две искови
претенции и кумулативно с иска
по т.3) - иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищцата сумата от 100 лв., недължимо платена неустойка
по договор за паричен заем № ***/03.10.2016 г., ведно със законната лиха от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 10.08.2018 г., до окончателното
изплащане на вземането.
5)при условията на евентуалност в случай на отхвърляне на първите две искови
претенции и кумулативно с
исковите претенции по т.3) и т.4) - иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за
признаване за установено в отношенията между страните, че възнаградителната
лихва, предвидена в чл.2, ал.4 от договор за паричен заем № ***/03.10.2016 г. е
нищожна поради противоречие с добрите нрави.
6)при условията на евентуалност в случай на отхвърляне на първите две искови
претенции и кумулативно с иска
по т.3), т. 4) и т.5) - иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 50 лв., недължимо платена
възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ***/03.10.2016 г., ведно със
законната лиха от датата на депозиране на исковата молба в съда – 10.08.2018
г., до окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт” АД – гр.
София, бил сключен договор за паричен заем № ***/03.10.2016 г., по силата на
който на ищцата била предоставена заемна сума в размер на 1000 лв. и определена
възнаградителна лихва в размер на 40 %. В договора била уговорена клауза,
съгласно която в срок от три дни от сключването му, кредитополучателят следвало
да осигури обезпечение – двама поръчители или банкова гаранция, като в противен
случай дължал неустойка в размер на 1112,40 лв. Общата дължима сума по договора
възлизала на 1192,30 лв., която, заедно с неустойката, следвало да бъде върната
на 10 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 230,47 лв. Поддържа, че
процесният договор бил недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК.
Изтъква нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.2 ЗПК, изразяващо се в
неподписване на общите условия на всяка страница от тях от кредитополучателя.
Твърди и нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради липса на
посочване на общата сума, дължима от потребителя. В договора не се съдържали
конкретните параметри на общата дължима сума, не било ясно какъв е размерът в
лева на възнаградителната лихва и на ГПР. Посочва, че
в договора не били посочени условията за прилагането на договорения лихвен
процент от 40 %, което нарушавало разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Нарушен
бил и чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй като в погасителния план не било посочено
разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. Счита, че като
последица от недействителността на договора, кредитополучателят дължал връщане
само на получената в заем сума, без каквито и да било разходи, такси и др.,
като се позовава на чл.23 ЗПК. Претендира връщане на дадените суми в размер на
200 лв. без основание. Въпреки твърдяната обща недействителност на целия
договор, поддържа, че неустойката била нищожна, като уговорена в противоречие с
добрите нрави и излизала извън присъщата й наказателна, обезщетителна
и обезпечителна функция. Освен това противоречала на материалния закон, а и
представлявала 111% от заемната сума. При условията на евентуалност претендира
заплащането на 100 лв., представляваща недължимо платена неустойка по договора
за кредит. Поддържа, че договорената възнаградителна лихва в размер на 40 %
месечно била нищожна, поради противоречието и с добрите нрави, тъй като
надвишавала трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити.
Претендира от ответника заплащането на сумата от 50 лв., недължимо платена
лихва. Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Изи Асет Мениджмънт” АД – гр.
София, е депозирал писмен отговор със становище за неоснователност на
предявените искове. Признава, че между страните по спора възникнало процесното
облигационно правоотношение, произтичащо от договор за паричен заем. Оспорва
основателността на иска за прогласяване на нищожност на целия договор, като
възразява да са нарушени изискванията на посочените от ищцата законови норми.
Посочва, че не съществували отделни общи условия към процесния договор за
кредит, а допълнителните разпоредби в самия договор имали характера на такива.
Твърди, че годишният процент на разходите бил посочен изрично в договора и бил
разяснен начинът на формирането му. Намира, че изискването на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК не било приложимо в настоящия случай, доколкото договореният между страните
лихвен процент бил фиксиран за целия срок на договора, а не бил променлив. Поддържа,
че за ищцата липсвал правен интерес от предявяване на иска за прогласяване на
нищожност на процесния договор, доколкото последният бил сключен през 2016 г.,
а искът бил предявен две години след това – през 2018 г. Счита, че по отношение на договорената
възнаградителна лихва не можело да се постави изискване за ненадвишаване на
трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, като
единственото законово ограничение било предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК, което било
спазено. Намира за неоснователен довода за нищожност на неустойката, уговорена
в договора за кредит. Моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на
разноски.
В първото по делото открито съдебно заседание ищцата, чрез процесуалния
си представител адв. Д.Б. е направила изменение на размера на исковите
претенции по предявените осъдителни искове, на основание чл.214, ал.1 ГПК. В протоколно определение от 06.03.2019 г. така заявеното изменение е
прието от съда, като исковете се считат предявени както следва: осъдителният
иск по т.2 от петитума на исковата молба се увеличава от 200 лв. на сумата от
1304,70 лв.; осъдителният иск по т.4 от петитума на исковата молба се увеличава
от 100 лв. на сумата от 1112,40 лв.; осъдителният иск по т.6 от петитума на
исковата молба се увелича от 50 лв. на сумата от 192,30 лв.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По допустимостта на предявените искове:
С оглед релевираното от ответното дружество
възражение за липса на правен интерес от предявяване на исковете за
прогласяване на нищожност на договора за кредит, съдът намира следното: Ищецът
по иск за нищожност не е обвързан със срок за нейното релевиране
чрез иск или чрез възражение, поради което винаги може да се позове на
нищожността. Затова ищцата не е лишена от правен интерес от предявяване на
исковете две години след сключването на процесния договор. Затова възражението
на ответника е неоснователно.
По основателността на предявените искове за прогласяване на
недействителност на целия договор:
Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с
нарочен установителен иск за
прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца
в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но
различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на
друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема. Ако процедира по този начин,
съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на
обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с
изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено
нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната
сделка само на посочените основания
и не лишава ищеца от възможността в
същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата
сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за
недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на
договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да
изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко
от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца,
като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този
изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV
г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр.
дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение
№ 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение №
198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014
г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д.
№1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр.
д. № 696/2011 г. на ВКС.
Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да
разгледа предявения установителен иск само на изложените в исковата молба
основания, а именно – нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.2 ЗПК, чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, във вр.
чл.11, ал.1, т.11 ЗПК.
На първо място, ищецът се позовава на нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.2 ЗПК, а именно – неподписване
на общите условия към договора. Съгласно цитираната разпоредба общите условия
са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора. Към процесния договор няма общи условия. От
разпоредбите на Закона за потребителски кредит, регламентиращи съдържанието на
договора за кредит, никъде не се поставя изискване договорите за кредит да се
сключват при общи условия. Регламентът на чл.11, ал.2 ЗПК има предвид случаите,
в които договорът е сключен при общи условия; тогава, за да бъдат те част от
него, следва да са подписани от двете страни на всяка страница. В случая, това
правило не е приложимо, доколкото договорът не е сключен при общи условия. Затова първото наведено основание за
недействителност е неоснователно.
На следващо място, ищецът
се позовава на нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр.
чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен,
ако в същия не е посочен годишен процент
на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително, в
текста на договора е посочено, че годишният процент на разходите е 48,27 %. Липсва обаче, каквото и да
било уточнение какви точно разходи се включват в посочения процент. Не е ясно
дали уговорената в чл.4, ал.2 от договора неустойка е включена в ГПР.
Посочената месечна лихва от 40 % не е ясно как точно се съдържа и как е
изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят –
кредитополучател, е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
От
телеологическото тълкуване на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва, че
простото посочване с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да
се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във
връзка с кредита, за да може да направи информиран
и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че
за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договора трябва да
е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но
и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение, за да разбере действителния размер на годишния
процент на разходите, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК.
Изискването за посочване на ГПР включва в себе си и
задължение за изрично и изчерпателно посочване на разходите, отчетени при формирането
му, следва и от императивната разпоредба на чл. 11, ал. 4 ЗПК, съгласно
която годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. При липса на посочване в договора кои разходи се
включват в посочения процент на ГПР съдът на практика се поставя в невъзможност
да провери дали посоченият в договора
процент ГПР кореспондира на действителния такъв по договора и дали действителният ГПР не надхвърля пределните
стойности, посочени в чл. 11, ал.4 ЗПК.
В смисъл, че изискването за посочване на ГПР включва в
себе си и задължение за изрично и изчерпателно посочване на разходите, отчетени
при формирането му е и трайната практика на Окръжен съд Пловдив - решение
№ 242 от 18.02.2016 г. по гр. д.
№ 45 / 2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, VI състав, решение № 1561 от 30.11.2016 г. по
гр. д. № 2355 /2016 г. на VI състав на Окръжен съд Пловдив, решение
№ 656 от 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/ 2017 г. на VII състав на
Окръжен съд Пловдив, решение № 336 от 13.03.2018 г. по в. гр. д.
№ 3025/ 2017 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив.
Освен това, в
процесния договор не се съдържа и общата сума, дължима от потребителя. Не е
ясно, както се посочи, как е формиран ГПР и какъв е неговият размер, какъв е
размерът на уговорената лихва, дали тя се начислява върху цялата сума по
кредита, или се взема предвид погасяване на главницата.
С оглед приетите по-горе
принципни постановки и доколкото, както вече се констатира в процесния договор
липсва уточнение кои разходи включва посоченият процент на ГПР, а и предвид
липсата на посочване на общата сума, дължима от потребителя, то следва да се
приеме, че договорът е нищожен на това самостоятелно основание.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11,
ал.1, т.9 ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени
приложимият лихвен процент и условията
за прилагането му. В случая в договора е посочено месечен лихвен процент 40
%, както и ГПР – 48,27 %. Липсват обаче каквито и да било условия за
прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният
процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница.
Нарушението е още по-съществено доколкото, нито в договора, нито в погасителния
план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да
се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагания от кредитодателя. Визираната неяснота съществено ограничава правата
на потребителя и е основание за недействителност на договора за кредит.
Съгласно
чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК договор за потребителски кредит е
недействителен, ако същият не съдържа условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. В приложения по делото
погасителен план е посочена само общата сума на дължимата месечна вноска.
Липсва обаче разпределение на вноските във времето между отделните компоненти -
главница, лихва и други разходи. Освен това в погасителния план като размер на
вноската е посочена сумата от 119,23 лв., а допълнително е посочена и сума за неустойка
при липса на обезпечение в размер на 111,24 лв. Не е ясно сумата от 119,23 лв.
какви компоненти включва, каква част от нея е главница, каква част е лихва.
Това създава затруднение за потребителя да разбере заплащаните от него вноски
по погасителния плана какви компоненти включват. Неяснота съществува и досежно
това кои суми по кредита се погасяват и какъв е техният остатъчен размер.
Посоченото се явява още едно самостоятелно основание за недействителност на
договора за потребителски кредит. В този смисъл е и трайната практика на
Окръжен съд Пловдив - решение № 526 от 02.05.2017 г. по гр. д.
№ 393 /2017 г. на VIII състав на Окръжен съд Пловдив, решение
№ 1435 от 20.11.2017 г. по гр. д. № 2283 / 2017 г. на VI
състав на Окръжен съд Пловдив.
Съдът не споделя
доводите на ответника, че не било необходимо извършването на разбива на
месечната вноска от 119,23 лв. кои компоненти по кредита се погасявали, тъй
като това било ясно от самия договор – заемната сума заедно с лихвата следвало
да се погасява на 10 равни месечни вноски, което означавало, че при предоставена
в заем сума от 1000 лв., с всяка вноска се погасявала сумата поравно, т.е. по
100 лв. месечно главница. Такава яснота липсва. Тя не се потвърждава и от
начина, по който са разпределяни платените от ищцата суми. Видно от справката
за извършени плащания, при всяка една погасителна вноски, се погасява в
различен размер главницата и лихвата. Тоест, така твърдяната яснота по
извършване на погашенията, която била налице при сключване на договора, не се
проявява при реалното разпределение на сумите. За длъжника не е едно и също как
ще се погасява кредита – дали равномерно ще се изплаща главницата, както и на
каква база ще се определя дължимата лихва. Затова законът поставя тези строги
изисквания към съдържанието на погасителния план, които в случай, че не са спазени,
поставят потребителя в положение да не знае при извършване на плащане какви
компоненти погасява. Ето такъв е и настоящият случай.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че предявеният главен
иск е основателен, поради което следва да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че процесният договор за кредит № ***/03.10.2016 г.
е недействителен на основание чл.26 ЗЗД, във вр. чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т. 9, т.10 и т.11 ЗПК,
поради липса
на посочена обща сума, дължима от потребителя, поради липса на посочен размер
на възнаградителната лихва и поради липса на
посочване в погасителния план на последователността на разпределение на
вноските по договора измежду различните неизплатени суми.
Доколкото се прие, че договорът за кредит е
недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК, съгласно чл.23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Видно от представената от ответната страна справка за
извършени плащания по процесния договор, ищцата е заплатила сумата от общо
2304,70 лв. Предоставената в заем сума е размер на 1000 лв., поради което
всички платено над нея се явява недължимо платено. Затова предявеният
осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 1304,70
лв. е основателен. Като законна последица от уважаване на иска следва да се
присъди законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда –
10.08.2018 г., до окончателното изплащане на вземането.
Предвид уважаването на предявения главен иск,
заявените евентуално съединени искове не следва да се разглеждат, доколкото не
е възникнало вътрешнопроцесуалното условие за това.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал.1 ГПК. Ищецът е освободен от заплащането
на държавни такси и разноски в производството с определение № 11328/06.11.2018
г., поради което на основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде
задължен за следните разноски – държавна такса в размер на 102,19 лв., като
заплати посочената сума в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Районен съд Пловдив. На основание чл. 38, ал.2 ЗА в полза на адв. Б. следва да се присъди сумата от 322 лева -
адвокатски хонорар за представителство по делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Изи
Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру” № 28, Силвър Център, ет.2, офис 40-46, по
предявения от П.Г.Ф., ЕГН: **********, адрес: ***, иск с правно основание чл.
26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр.
чл.11, ал.1, т. 9, т.10 и т.11 ЗПК, че договор за паричен заем № ***/03.10.2016
г., е изцяло недействителен, поради липса на посочена обща сума, дължима от потребителя,
поради липса на посочен размер на възнаградителната
лихва и поради липса на посочване в погасителния план на последователността на
разпределение на вноските по договора измежду различните неизплатени суми.
ОСЪЖДА „Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК: ********* да заплати на П.Г.Ф., ЕГН: ********** сумата от 1304,70 лв. (хиляда триста и четири
лева и седемдесет стотинки), представляваща заплатена при начална липса на
основание по договор за паричен заем № ***/03.10.2016 г., прогласен за
недействителен, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда – 10.08.2018 г., до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: ********* на основание чл.78, ал.6 ГПК, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд
Пловдив, сумата от 102,19 лв. (сто и
два лева и деветнадесет стотинки) – съдебно деловодни разноски в производството
за държавна такса.
ОСЪЖДА „Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК: ********* да заплати на *** Д.Г.Б., с личен номер ***,
адрес: *** *** ****на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 322 лева (триста двадесет и два лева), представляваща адвокатски
хонорар за процесуално представителство в производството по делото.
Решението може да бъде
обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба
пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала.
АД