РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 10.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на петнадесети декември през две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 6673 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 84/01.07.2020 г.,
постановено по гр. д. № 2856/2019 г. по описа на ВКС, ГК, ІII ГО, е било отменено Решение № 936/08.02.2019 г, постановено по гр. д. № 7600/2017 г. по
описа на СГС, ГО, IV-В
състав, и делото е било върнато за ново разглеждане от настоящия съдебен състав
с дадени указания при повторното му разглеждане.
Въззивното производство е било образувано по депозирана въззивна жалба с вх. № 5025991 от 22.02.2017 г. от ищците в първоинстанционното производство - С.Н.М. и Н.Д.М., чрез процесуалния им представител – адв. П.А., срещу Решение № 1551 от 05.01.2017 г. г., постановено по гр. д. № 22360/2012 г. по описа на СРС, I ГО, 33-ти състав, с което са отхвърлени обективно и субективно съединените искове на ищците с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 152 от ЗЗД за прогласяване на нищожност на договор, оформен с нотариален акт № 151, том 6, рег. № 21450, дело № 0988/2010 г. на нотариус В.Б., като неоснователни и недоказани. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, неправилна преценка на събрания доказателствен материал от първоинстанционния съд и противоречие с материалния и процесуалния закон. Изложени са твърдения, че в материалите по образуваното досъдебно производство срещу ответницата Д.Т.Г. се съдържат данни за недействителността на атакуваната продажба, тъй като същата е извършена като гаранция срещу взет заем. Въззивниците не се съгласяват с констатациите на съда, че актовете на прокурора и обясненията в досъдебното производство не са годни доказателства по смисъла на ГПК. Посочва се, че доколкото в досъдебното производство са налице изявления на ответниците, направени извън настоящото производство, съдът е следвало да ги обсъди с останалия доказателствен материал в качеството им на извънсъдебни признания относно неблагоприятни за ответниците обстоятелства. Въззивниците правят искане първоинстанционното решение да бъде отменено изцяло и да се уважат предявените от тях искове, като им се присъдят и направените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответницата Д.Т. Г.,
чрез процесуалния ѝ представител – адв. С.И., в който се поддържа, че
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Твърди се, че сделката
противоречи на закона, когато има основание, но същото не е позволено от
закона, както и когато има предмет, но той е забранен от закона. Посочва се, че
дори и да се приеме, че процесният имот е собственост на ищците, продажбата на
чужда вещ не е забранена от закона и не е нищожна сделка. Твърди се за
неприемливо, че противоречието със закона представлява несъобразяване с
предписанията на императивни правни норми. Поддържа се, че не са изложени
категорични доказателства за наличието на предварителна уговорка между
ответниците, сочеща удовлетворяването на ответника И.З.Н. по начин, непредвиден
в закона. Посочва се, че е следвало ищците да установят каква е всъщност самата
сделка, чрез която се уговаря такова удовлетворение и да се индивидуализира
същата. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на
направени съдебни и деловодни разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника И.З.Н..
С Определение № 12953/10.08.2020 г. на настоящия съдебен състав са изпълнени указанията, дадени в Решение № 84/01.07.2020 г., постановено по гр. д. № 2856/2019 г. по описа на ВКС, ГК, ІII ГО, като са изисквани материалите по досъдебно производство № ЗМ 15285/2011 г. по описа на 03 РУП на СДВР, пр. пр. № 8192/2011 г. по описа на СРП, находящи се в НАХД № 13202/2013 г. по описа на СРС, НО 15-ти състав, и същите са приети и приложени по делото с протоколно определение от 15.12.2020 г.
В открито съдебно заседание процесуалният представител на
въззивниците – адв. А., поддържа депозираната въззивна жалба. Посочва се, че от
изисканата и приложената по делото преписка се установявало, че атакуваната
сделка е във връзка с предоставяне на заемни средства, както било обективирано
и в резолюция от 23.10.2011 г. на
прокурор при СРП и отразено в обясненията на страните, дадени в хода на
досъдебното производство. Моли се за уважаване на жалбата и присъждане на
сторените по делото разноски.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Пред първоинстанционния съд е била депозирана искова молба, подадена от ищците С.Н.М. и Н.Д.М., срещу ответниците Д.Т.Г. и И.З.Н.. В исковата молба били изложени твърдения, че на 13.12.1993 г. ищците са закупили от ответницата Д.Т.Г. процесния недвижим имот – апартамент № 76, находящ се на адрес: гр. София, ул. „**********със застроена площ от 43,71 кв. м., състоящ се от: една стая, кухня и сервизни помещения, при съседи: север – улица, юг – улица, изток – ап. 75, запад – тревна площ, отгоре – таван, отдолу – ап. № 74, заедно с избено помещение № 58, с площ от 1,40 кв.м., при съседи: север – коридор, юг – коридор, изток – мазе № 57, запад – мазе № 17, заедно с 0,442 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото– държавна земя. Твърди се, че впоследствие през 2010 г. Д.Т.Г. продала имота на другия ответник И.З.Н. с нотариален акт № 151, том 6, рег. № 21450, дело № 0988/2010 г. от 08.12.2020 г. на нотариус В.Б.. Излагат се твърдения за наличието на заемно правоотношение между двамата ответници, по повод на което Д.Т.Г. прехвърлила правото на собственост върху процесния имот като гаранция на взетия от И.З.Н. заем. Поддържа се, че извършената продажба е недействителна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и се моли за прогласяване на нейната нищожност. Следва да бъде отбелязано, че в депозираната искова молба са наведени и други съображения за наличие на основания за нищожност на сключения договор, но касателно същите към настоящия момент са налице влезли в сила съдебни актове и в тази част се е формирало сила на пресъдено нещо.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът И.З.Н. не е депозирал отговор на исковата молба. В посочения срок такъв е депозиран от особения представител на ответницата Д.Т.Г. – адв. К.Г., с който са оспорени исковите претенции. С молба, депозирана лично от ответницата след срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, и която съдът е приел за становище по същество, ответницата Д.Т.Г. е оспорила твърденията, че ищците са придобили процесния имот и че е била изповядана сделката по представения нотариален акт № 173, том LLXXXVI, дело № 27008/2016 на I-ви нотариус при СРС.
От приложено по делото Решение от 16.07.2008 г. на Районен съд- Костинброд, IV състав, се установява, че ответницата Д.Т.Г. и третото лице за настоящото производство – С.С.Г., са сключили граждански брак на 12.09.1982 г., прекратен с горецитираното решение при постигнато между страните споразумение. В решението изрично е упоменато, че правото на собственост върху придобитото по време на брака недвижимо имущество е било прехвърлено на трети лица към момента на развода. Видно от съдържанието на решението, жилището, определено като семейно такова, е различно от процесния недвижим имот, предвид адреса му на местонахождение.
От приложените по делото
нотариални актове се установява, че на 02.10.1996 г. с нотариален акт за
продажба на недвижим имот № 83, том LLIII, дело № 20383/1996 г. А.К.Е.– собственик на 1/8 идеални
части лично и като пълномощник на В.И.М.– собственик на 5/8 идеални части, В.К.А.
– собственик на 1/8 идеални части, и Л.К. А. – собственик на 1/8 идеални части,
са продали на ответницата по настоящото дело Д.Т.Г. процесния недвижим имот: апартамент
№ 76, находящ се в гр. София, ул. „******. ********, със застроена площ от
43,71 кв. м., състоящ се от: една стая, кухня и сервизни помещения, при съседи:
север – улица, юг – улица, изток – ап. 75, запад – тревна площ, отгоре – таван,
отдолу – ап. № 74, заедно с избено помещение № 58, с площ от 1,40 кв.м., при
съседи: север – коридор, юг – коридор, изток – мазе № 57, запад – мазе № 17,
заедно с 0,442 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални
части от правото на строеж върху мястото – държавна земя. На 13.12.1996 г. с
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 173, том LLXXXVI, дело № 27008/1996 г.
ответницата Д.Т.Г. и съпругът ѝ С.С.Г. са прехвърлили правото на
собственост върху процесния апартамент на ищцата С.Н.М.. На 08.12.2010 г. с нотариален акт за продажба на недвижим имот №
151, том 6, рег. № 21450, дело № 0988/2010 г. на нотариус В.Б. Д.Т.Г. и С.С.Г.са
прехвърлили правото на собственост върху процесния недвижим имот за втори път.
Купувач по втората продажба е бил другият ответник по делото – И.З.Н.. В
нотариалния акт е отбелязано, че продажната цена е w размер на 25900,00 лева, които
купувачът е платил, а продавачите са получили напълно при сключването на
договора за продажба.
По делото са приложени и резолюция от 23.05.2011 г. на прокурор при СРП, с която е прекратена пр.пр. № 8192/2011 г. по описа на СРП поради преценка за наличието на малозначителен случай по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК за деяние по чл. 309 от НК. В съдържанието на резолюцията е посочено, че след проверка било установено, че Д.Т.Г. е прехвърлила на ищцата С.Н.М. процесния недвижим имот през 1996 г., както и че И.З.Н. е предоставил заем на Д.Т.Г. в размер на 20000,00 лева, срещу което като обезпечение е изповядана сделката по нотариален акт за продажба на недвижим имот № 151 от 08.12.2010 г. С постановление от 22.07.2011 г. на прокурор при СГП посочената резолюция е била отменена, като са били дадени указания за образуване на досъдебно производство за търсене на наказателна отговорност от виновните лица. С постановление от 19.07.2013 г. Прокуратурата е повдигнала обвинение спрямо Д.Т.Г. за извършено престъпление по чл. 313, ал.1 от НК за това, че на 23.11.2010 г. в гр. София, в сградата на Столична община, район „Красна поляна”, пред орган на властта – В.В.Г., младши инспектор в СО, Дирекция „ПАМДТ”, Д.Т.Г. е потвърдила неистина в писмена декларация по чл.14 от Закона за местните данъци и такси за облагане с данък върху недвижимите имоти, която е подала за удостоверяване истинността на някои обстоятелства, а именно: декларирала е собственост върху процесния недвижим имот. Обвинението е внесено в съда с предложение обвиняемата да бъде освободена от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл. 78а от НК. С Решение от 10.12.2013 г., постановено по НАХД № 13202 по описа за 2013 г. на СРС, НО, 15-ти състав, районният съд е признал Д. Тодорорва Г. за виновна по повдигнатото ѝ обвинение, като е приложил института на чл. 78а от НК и я е освободил от наказателна отговорност, налагайки ѝ административно наказание „глоба” в размер на 1000,00 лева. В мотивите на решението при анализа на фактическата обстановка СРС е възприел от фактическа страна, че поради спешна нужда от финансови средства през месец декември 2010 г. Д.Т.Г. се срещнала с И.З.Н. – свидетел по делото, като двамата се съгласили последният да предостави на Д.Т.Г. сумата от 20000,00 лева, а като гаранция Д.Т.Г. да му прехвърли въпросния апартамент, за който твърдяла, че е нейна собственост. За изповядване на сделка бил съставен нотариален акт за продажба на недвижим имот № 151, том 6, рег. № 21450, дело № 0988/2010 г.
По указания, дадени с Решение № 84/01.07.2020 г., постановено по гр. д. № 2856/2019 г. по описа на ВКС, ГК, ІII ГО, съдебният състав е изискал, приел и приобщил по делото материалите по досъдебно производство № ЗМ 15285/2011 г. по описа на 03 РУП на СДВР, пр. пр. № 8192/2011 г. по описа на СРП, находящи се в НАХД № 13202/2013 г. по описа на СРС, НО 15-ти състав. Видно от последователно дадените и непротиворечиви помежду си, въпреки изминалия период от време, обяснения ( л. 54, л. 74 – 75 от досъдебното производство) и свидетелски показания (л. 114 – 115 от досъдебното производство), дадени от И.З.Н. в рамките на развилото се досъдебно производство срещу Д.Т.Г., в качеството ѝ на обвиняем, същият посочва, че сделката по атакувания в настоящото производство нотариален акт е била сключена като гаранция по предоставения на Д.Т.Г. от него заем на сумата в размер на 20000,00 лева. В синхрон с разказаното от И.З.Н. са и обясненията на Д.Т.Г. (л. 124 от досъдебното производство). В посочените обяснения ответницата заявява, че прехвърлянето на правото на собственост върху процесния апартамент е било уговорено като гаранция за предоставения ѝ от И.З.Н. заем на паричната сума в размер на 20000,00 лева, предадена ѝ от него след изповядване на сделката при нотариуса. Следва да се отбележи, че посочените протоколи за разпит съставляват официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, доказващ с обвързваща съда доказателствена сила, че фактите предмет на удостоверителното изявление на органа, издал документа, са се осъществили така, както се твърди с него, а именно: че на посочената в протокола дата и място пред органа се е явил посоченият свидетел, който е дал съответно обективираните показания, както те са изложени в протокола. По делото не е събран доказателствен материал, от който да следва, че фактите, отразени в официалния свидетелстващ документ, не се осъществили или не по този начин. Материалната доказателствена сила, присъща на официалните свидетелстващите документи служи за доказване, че материализираните в тях изявления са били направени по обективирания в тях начин. Годно доказателство са и частите в тези протоколи с обяснения относно обстоятелствата касателно заемното правоотношение, както и документите, обозначени като „обяснение”, изходящи от ответниците. Същите съставляват частни свидетелстващи документи. Частните свидетелстващи документи се ползват с доказателствена сила, когато издателят им удостоверява с тях неизгодни за себе си факти. В този случай те имат сила на извънсъдебно признание и важат срещу своите издатели. В случая в тежест на ответниците е да ги опровергаят, което по делото не е сторено. След като не е проведено производство по оспорване на представените пред съда документи и не е осъществено доказване, опровергаващо тяхната доказателствена сила, то горепосочените документи в съответните им части обвързват настоящия решаващ съдебен състав с установеност за това, че фактите, предмет на удостоверителните изявления, са се осъществили така, както е указано в тях. Предвид посоченото съдът приема, че между ответниците е бил сключен договор за заем на парична сума в размер на 20000,00 лева, за обезпечението на изпълнението по който е била прехвърлена собствеността върху процесния апартамент чрез изповядване на сделката по продажба, обективирана в нотариален акт за продажба на недвижим имот № 151, том 6, рег. № 21450, дело № 0988/2010 г. на нотариус В.Б..
Въззивният съд счита, че не следва да обсъжда останалия доказателствен материал, приобщен по делото, тъй като същият се явява неотносим към спорния му предмет.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и допустимо. Тук следва да бъде отбелязано, че въззивният съд счита, че към
датата на процесната сделка – 08.12.2010 г., спорният недвижим имот не е бил в
режим на съпружеска имуществена общност между ответницата Д.Т.Г. и бившия
ѝ съпруг, явяващ се трето лице за производството – С.С.Г.. Видно от
данните по делото ответницата Д.Т.Г. е придобила сама същия по време на брака
си със С.С.Г., прекратен със съдебно решение от 16.07.2008 г. Посоченият
апартамент не е останал и в съсобственост помежду им, доколкото в съдебното
решение за развода им е отбелязано, че към този момент не е било налице общо
недвижимо имущество. Предвид изложеното следва да се обсъдят релевираните доводи
относно правилността на обжаляваното решение.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 152 от ЗЗД. За да постанови обжалваното съдебно
решение, първоинстанционният съд е приел, че по делото не е доказано
твърдението на ищците за прехвърляне на недвижимия договор по спорната сделка
като гаранция за обезпечаване на заемно правоотношение между ответниците.
Районният съд е приел, че е налице само индиция за такъв вид правоотношения, но
актовете на прокурора, респ. обясненията в досъдебното производство, не са
годни доказателства по реда на ГПК.
Въззивният съд не се съгласява с горепосочените правни изводи на първоинстанционния съд. В конкретният случай въззивниците-ищци целят установяването на нищожност на договора за продажба поради противоречие със закона. Ищцовата страна е навела твърдения, че процесната сделка е сключена в нарушение на императивните правни норми на чл. 152 от ЗЗД, като страните в противоречие със закона са уговорили удовлетворяване на кредитора, различен от посочения в закона. В тази хипотеза са допустими всички доказателствени средства, а част от предмета на доказване е заемното правоотношение и връзката му с разпоредителната сделка. Доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на твърдения характер и цел на съглашението.
Съгласно чл. 152 от ЗЗД съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително.
За доказване на исковата претенция ищците следва да установят твърдяното заемно правоотношение и обезпечаването му с прехвърления имот, в т.ч. - възникнало задължение по договор за паричен заем, уговарянето преди или едновременно с възникване на това задължение на начин на удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, връзка между твърдяното заемно правоотношение и извършената разпоредителна сделка. Не е необходимо доказването на субективен елемент като знание или намерение.
От събраните пред районния съд и пред въззивния съд писмени доказателства, тълкувани в своята съвкупност, се установява при условията на пълно и главно доказване обстоятелството, че между ответниците е бил сключен договор за заем на парична сума в размер на 20000,00 лева, като уговорката относно размера на сумата и прехвърлянето на собствеността върху процесния апартамент в гаранция е била постигната на неустановена дата през месец декември 2010 г. преди изповядване на атакуваната сделка. Въззивният съд счита, че при условията на пълно и главно доказване по делото е установено, че договорът за заем (реален договор, сключен с предаването на парите) е бил сключен на 08.12.2010 г., когато уговорената сума е била предадена от И.З.Н. на Д.Т.Г., а разпоредителната сделка по прехвърляне на собствеността върху процесния имот е била изповядана само и единствено във връзка с обезпечаване на изпълнението на задължението за връщане на сумата по него. От обясненията и на двамата ответници и от показанията на И.З.Н., дадени на досъдебното производство, се установява, че преди сключване на договора за заем, страните изрично са договорили обезпечаване на заема чрез прехвърляне на процесния апартамент. Както вече беше посочено, обясненията на двамата ответници, респ. показанията на И.З.Н., дадени в хода на досъдебното производство, са частни свидетелстващи документи, които удостоверяват в посочените части неизгодни за тези лица факти и се ползват с голяма доказателствена сила. Извънсъдебните им признания обуславят извод, че преди сключване на договора за заем страните предварително са уговорили размера на заеманата сума и обезпечаването му, т.е. уговорили са предварително начин за удовлетворение на кредитора – И.З.Н., при неизпълнение на задължението за връщане на сумата, който начин е различен от този, предвиден в закона, а в деня на изповядване на атакуваната сделка, и по-точно – непосредствено след подписване на нотариалния акт, е бил завършен и фактическият състав на сключения договор за заем – била е предадена уговорената сума от заемодателя на заемополучателя. От съдържанието на записаните признания не може да се приеме, че когато ответниците разказват за предаването на тази сума става въпрос за предаването на продажната цена по атакуваната разпоредителна сделка. От една страна, ответниците изрично заявяват, че става въпрос за сумата по заема, а от друга страната следва да се вземе предвид, че заетата сума се различава по размер от продажната цена, посочена в нотариалния акт.
В допълнение, касателно съображенията в жалбата, следва да бъде отбелязано, че въззивният съд не се съгласява с изводите на СРС, че прокурорските актове не са годно доказателство по смисъла на ГПК. Анализът в тях отразява личното мнение на изготвилия ги орган, който в действителност няма обвързваща сила по отношения на гражданския съд, но самите актове съставляват официални документи и следва да се тълкуват в съвкупност с останалия кредитиран по делото доказателствен материал.
Предвид изложеното въззивният съд приема, че атакуваната продажба, обективирана в нотариален акт за продажба на недвижим имот № 151, том 6, рег. № 21450, дело № 0988/2010 г. на нотариус В.Б., е недействителна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл.152 от ЗЗД. Така избраният от страните начин за удовлетворяване е различен от предвидените в закона, поради което договорът е нищожен, като сключен в нарушение на императивната норма на чл. 152 от ЗЗД.
Въззивният съд счита за неоснователни доводите на въззиваемата, изложени в отговора на въззивната жалба. В действителност продажбата на чужда вещ е възможна и същата не е изначално недействителна, а няма веднага вещно-прехвърлително действие. В настоящия случай обаче става въпрос за нищожност на сделка поради противоречие с императивна правна норма. Въззивният съд счита, че ищците успешно са доказали наличието на заемно правоотношение, с достатъчна индивидуализация на съществените елементи на този вид договор, и връзката му с разпоредителната сделка.
Предвид разминаването в крайните изводи на двете съдебни инстанции решението на СРС следва да бъде отменено, като исковата претенция бъде уважена.
При този изход на спора в полза на ищците се полагат разноски за първоинстанционното производство, въззивното производство и на основание чл. 294, ал. 2 от ГПК – за развилото се вече производство пред ВКС. В първоинстанционното производство при новото разглеждане на делото са били претендирани съгласно списък по чл. 80 от ГПК следните разноски: държавна такса в размер на 397,92 лева за депозирана искова молба, 120,00 лева за внесен депозит за особен представител на ответницата Д.Т.Г., 800,00 лева адвокатско възнаграждение и 198,60 лева държавна такса за депозирана въззивна жалба за образуваното въззивно производство, с решението по което първоинстанционното решение е било частично обезсилено и делото върнато за ново разглеждане по иска с основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 152 от ЗЗД. Въззивният съд счита, че претенцията за разноски за адвокатско възнаграждение се явява недоказана, доколкото в приложения по делото договор за правна защита (л. 20 от първоинстанционното дело) няма уговорено възнаграждение, а ищците не представят доказателства впоследствие да са договорили или заплатили такова. Неоснователна е и претенцията за държавна такса за въззивна жалба – доводите във въззивната жалба и допълнението към нея са били разгледани от въззивния съд по това контролно производство, в резултат на което въззивният съд е обезсилил първоинстанционния акт като недопустим в една част и го е потвърдил в друга част. Касателно обезсилването и връщане на делото за ново разглеждане на претенцията по чл. 26, ал.1, пр. 1, вр. чл. 152 от ЗЗД въззивният съд се е произнасъл служебно предвид разпоредбата на чл. 269 от ГПК. Въпреки постановката, че първоинстанционният съд дължи произнасяне по разноските, сторени във въззивното производство, при обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане (чл. 81 от ГПК), претенцията на въззивниците-ищци за държавна такса за въззивната жалба по в.гр.д. № 1132/2015 по описа на СГС, ГО, IV-Д се явява неоснователна, доколкото въззивният съд се е признасъл по същата не в интерес на въззивниците-ищци, а до частичното обезсилване и връщането на делото за ново разглеждане се е стигнало след служебна проверка от страна на въззивния съд. Що се отнася до депозита за особен представител, въззвиният съд счита, че единствено ответницата Д.Т.Г. следва да бъде осъдена да заплати посочения разход, доколкото същият е направен във връзка с нейното процесуално участие. За настоящото въззивно производство се претендира единствено платена държавна такса в размер на 198,60 лева за депозираната въззивна жалба, за заплащането на която се представят доказателства. В производството пред ВКС въззивниците-ищци са претендирали разноски както следва: държавни такси в общ размер от 228,60 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 1200,00 лева, платено в брой при подписването на договора за правна защита, представен по делото и в този смисъл служещ за разписка. Насрещната страна не е направила възражения за прекомерност. Въззивният съд счита, че следва да присъди в пълен размер претендираните разноски, сторени във въззивното и касационното производство.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1551 от 05.01.2017 г. г., постановено по гр. д. № 22360/2012 г. по описа на СРС, I ГО, 33-ти състав,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 152 от ЗЗД договор за продажба от 08.12.2010 г., обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот № 151, том VI, рег. № 21450, дело № 0988/2010 г. на нотариус В.Б., с който Д.Т.Г., ЕГН: **********, и С.С.Г., ЕГН: **********, са продали на И.З.Н., ЕГН: **********, следния недвижим имот: апартамент № 76, находящ се на адрес: гр. София, ул. „**********със застроена площ от 43,71 кв. м., състоящ се от: една стая, кухня и сервизни помещения, при съседи: север – улица, юг – улица, изток – ап. 75, запад – тревна площ, отгоре – таван, отдолу – ап. № 74, заедно с избено помещение № 58, с площ от 1,40 кв.м., при съседи: север – коридор, юг – коридор, изток – мазе № 57, запад – мазе № 17, заедно с 0,442 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху държавна земя, за сумата в размер на 25900,00 лева.
ОСЪЖДА Д.Т.Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на С.Н.М., ЕГН: **********, и Н.Д.М., ЕГН: **********, и двамата с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 120,00 (сто и двадесет лева), представляващи сторени в първоинстанционното производство разноски за особен представител.
ОСЪЖДА Д.Т.Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, и И.З.Н., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплатят на С.Н.М., ЕГН: **********, и Н.Д.М., ЕГН: **********, и двамата с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 397,92 лева (триста деветдесет и седем лева и деветдесет и две стотинки), представляваща сторени в първоинстанционното дело разноски за внесена държавна такса, сумата в размер на 198,60 лева (сто деветдесет и осем лева и шестдесет стотинки), представляваща сторени във въззивното производство разноски за държавна такса, и сумата в размер на 1428,60 лева (хиляда четиристотин двадесет и осем лева и шестдесет стотинки), представляваща сторени в касационното производство разноски за държавни такси и адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.