РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 09.09.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА И.
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ Г.

при участието на секретаря Милена Кюркчиева,

като разгледа докладваното от младши съдия Г. въззивно гражданско дело № 4991 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на П.Г.П. и Г.И.П. срещу Решение №**2874/13.12.2017 г. по гр. дело № 32147/2016 г. на Софийския районен съд, 82. състав, с което е признато за установено по отношение на Л.С.М., Б.Л.М., че въззивниците не са собственици на частта над 1/6 идеална част до 1/4 идеална част от следния недвижим имот: фотоателие и магазин, находящ се в София, ул. „********“, №**, със застроена площ от 48, 70 кв.м., състоящ се от търговска зала, фотолаборатория и санитарно-битов възел, при съседи: ул. „********“, магазин на Л.Б.М., от две страни двор, заедно с таванско помещение над магазина със застроена площ от 48, 70 кв.м., построено изцяло със средства на Л.Б.М., заедно с 48,70/467 идеални части от дворното място, в което е изграден магазинът, цялото с площ 467 кв.м., съставляващо УПИ VI-6 от квартал 189 по плана на София, местност „Зона Б2“ при съседи по скица: ул. „********“, ул. „Чипровци“, УПИ VII-7 и УПИ V-5, и при съседи по нотариален акт: ул. „Чипровци“, Г.К.и Е.Г.и ул. „********“.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и постановено в нарушение на материалния закон. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд неправилно бил приел, че закупения от въззивниците на публична продан имот е бил съпружеска имуществена общност между въззиваемия Л.М. и съпругата му Л. преди смъртта на последната. Излагат се доводи, че при придобиване на процесната сграда по договор за доброволна делба починалата Л. М. била направила признание, че е придобила имота изцяло с лични средства, като същото се съдържало в официален документ – договор с нотариална заверка на подписите, като така бил оборен изводът, че процесният имот е бил съпружеска имуществена общност, а не лична собственост на Л. М..Излагат се доводи, че първоинстанционният съд се бил позовал на доказателства, събрани при първото разглеждане на делото без участието на конституирана впоследствие страна – въззивницата Г.П., и поради това не следвало да бъдат използвани доказателства, събрани при първоначалното разглеждане на делото. Сочи се, че въззиваемите се били отказали пред първоинстанционния съд от повторно събиране на тези доказателства, поради което нямало как да се позоват на тях. Освен това се сочи, че ако се било приемело, че процесният имот е бил съпружеска имуществена общност към датата на придобиването му от Л. М., то щяло да бъде налице недопустимост на процеса, тъй като придобивният способ, чрез който починалата Л. М. била придобила имота – договор за доброволна делба, бил недействителен на основание чл. 75, ал. 2 ЗН, ако в него не участват всички съделители, а въззиваемият Л.М. не е страна по договора. Така би се оказало, че за имота има и други съсобственици, а това би довело и до евентуална недопустимост на процеса. Така и делът на ищците в съсобствеността щял да бъде различен. Поради това се иска отмяна на първоинстанционното решение, отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемите Л.С.М. и Б.Л.М., с който се оспорва основателността на жалбата. Твърди се, че въззиваемите имат интерес от воденето на отрицателен установителен иск, който аргументират с твърденията си, че са собственици на идеалните части от имота – магазин – фотоателие, които са предмет на делото. Излагат се доводи, че въззиваемите били доказали интереса си от водене на иска, като доказали придобивен способ за процесния магазин, в който въззивниците накърнявали части от тяхното право на собственост. Твърди се, че въззивниците П. не били доказали придобивен способ за оспорваните идеални части (1/4) от недвижимия имот, а и били се отказали от ангажиране на гласни доказателства за тези обстоятелства. Излагат се доводи, че въззивниците са установили само, че са правоприемници по силата на публична продан на идеалните части на сина на починалата Л. М., които с оглед на статута на имота като съпружеска имуществена общност преди смъртта ѝ възлизали само на 1/6 част от имота. Въззиваемите искат делото да се разгледа на база на всички приложени при разглеждането му от различните съдебни инстанции доказателства. Искат първоинстанционното решение да се потвърди.

В съдебното заседание съдът е констатирал, че първоинстанционният съд е обосновал част от изводите си на гласни доказателства, събрани при първото разглеждане на делото без участието на една от страните – въззивницата Г.П., поради което повторно е събрал тези доказателства в присъствието на страните. И двете страни представят писмени защити. Въззивниците поддържат доводите си, като искат съдът да се произнесе и по допустимостта на първоинстанционното решение, като посочват, че за ищеца Б.М. не бил налице интерес от водене на иска, тъй като ако той бъдел уважен, то квотата му в съсобствеността би спаднала от 1/3 идеална част на 1/6 идеална част и той не би могъл да извлече права от евентуално положително решение по делото. Оспорва се и правният интерес на въззиваемия Л.М.. Излагат се доводи, че процесният имот никога не е бил съпружеска имуществена общност, тъй като бил построен върху земя – лична собственост на починалата Л. М., и същата била признала, че е построен с лични нейни средства. Оспорва се и допустимостта на преразпита на свидетелите пред въззивната инстанция, защото съдът не се бил произнесъл по искането за допускането им и така въззиваемите били пропуснали срока да поискат такъв преразпит. Поддържат се доводите за нищожност на доброволната делба на имота, както и за това свидетелите да доказали, че имотът не бил построен изцяло със средства на починалата Л. М.. Писмената защита на въззиваемитеМ.повтаря аргументите от отговора на въззивната жалба, като само допълва някой от доводите в нея.

Първоинстанционният съд е приел за установено, че поземленият имот, в който е построен процесният магазин-фотоателие е бил прехвърлен на Л.Б.М. от майка ѝ В.Б.М. с нотариален акт за дарение № 20/30.03.1994 г., том XXXV, дело № 6800/1994 г. Към този момент Л. М. била в брак с въззиваемия Л.С.М., сключен на 11.07.1970 г. На 16.03.2005 г. Л. М. починала и оставила трима законни наследници – съпруга си и въззиваем Л.С.М. и двамата си синове – въззиваемият Б.Л.М. и неучастващия по делото М. Л.М.. Към този момент в процесното дворно място бил построен и процесният магазин – фотоателие, като първоинстанционният съд е приел въз основа на издаденото на Л. М. разрешение за строеж № 529/11.07.1995 г. и удостоверение № 180/24.11.2004 г., както и от други документи по хода на строителството, издадени през 1995 г. – 2004 г., че строителството на обекта е продължило в този период. Съдът е приел още, че на 09.06.2003 г. с договор за доброволна делба Л. М. е придобила процесните фотоателие и магазин с даденото по-горе пълно описание. Съдът е приел, че през 2011 г. срещу неучастващият по делото син на Л. М. – М. Л.М. е било образувано изпълнително дело, като с постановление от 01.08.2011 г. на частен съдебен изпълнител № 851 една четвърт идеална част от процесния имот била възложена на П.Г.П.. Съдът е разгледал показанията на разпитаните при предходно разглеждане на делото свидетели и е стигнал до извода, че строежът на процесния магазин – фотоателие бил финансиран изцяло със средства на въззиваемия Л.М.. Първоинстанционния съд е приел, че въззиваемитеМ.имат интерес да водят процеса, доколкото се легитимират като собственици по наследствено правоприемство на процесния магазин. Съдът е приел, че доколкото същият магазин е бил построен по време на брака между въззиваемия Л.М. и Л. М., а презумпцията за съвместен принос  на действалия по време на строителството чл. 19, ал. 1 СК (1985 г., отм.) не е оборена, то имотът е бил придобит като съпружеска имуществена общност между Л. и Л. М.ови. След смъртта на Л. М. въззиваемият Л.М. останал собственик на 1/2 част от магазина-фотоателие по силата на придобиването му по време на брака, а друга 1/6 част от него придобил като съпруг-наследник на починалата на основание чл. 9, ал. 1 ЗН. Въззиваемият Б.М. е придобил също 1/6 част от имота на основание чл. 5, ал. 1 ЗН от починалата си майка. Останалата 1/6 част от правото на собственост била придобита от неучастващия по делото М. М. и била изнесена на публична продан. И тъй като съдът е приел, че публичната продан на недвижими имоти е вторичен придобивен способ и купувачите на такава продан придобиват правата на длъжника, е приел, че със закупуването на имота за дълг на М. М. въззивниците са придобили само 1/6 част от същия. Поради това искът е уважен, като е прието, че въззивниците П. не са собственици на идеална част от магазина-фотоателие, разна на разликата между 1/6 и 1/4 част от правото на собственост върху същото.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

Не са налице твърдените от въззивниците П. основания за недопустимост на първоинстанционното решение поради липса на интерес у въззиваемитеМ.(ищци в първоинстанционното производство). Съгласно Тълкувателно решение № 8/2012 г. на ОСГК на Върховния касационен съд интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост съществува за всяко лице, което твърди, че притежава право или има очакване да получи такова върху вещ, за която ответникът твърди, че е неин собственик (изцяло или отчасти). В случая въззиваемитеМ.твърдят, че те са придобили идеални части от процесния магазин-фотоателие, за което въззивниците П. притежават титул за собственост, за който се твърди, че не отразява действителната квота на въззивниците в съсобствеността. Това е достатъчен интерес от водене на иска, като въпросите за доказването на правото на собственост на въззиваемитеМ.ще бъдат разгледани по-долу. При това е без значение обстоятелството, че при уважаване на иска един от въззивниците – Б.М., би получил по-малка квота в съсобствеността. В случая е налице неяснота относно действителните общи части в съсобствеността, като страните имат спор по обема на правата си. Поради това създадената неяснота сама по себе си обосновава интерес от участие в процеса на веки от съсобствениците, за да получат установяване на действителните си права в имота, доколкото идеалните части нямат физическо изражение. Затова, доколкото даден съсобственик поддържа, че има права в съсобствеността и че е налице неяснота относно размера на дяловете в съсобствеността, той има интерес от водене на отрицателен установителен иск. Що се отнася до въззиваемия Л.М., същият пряко е обосновал интерес да води делото, тъй като е налице титул за собственост на въззивниците П. за 1/4 идеална част от имота. При уважаване на иска въззиваемият М. ще постигне установяване, че е собственик на по-голяма част от имота, отколкото е приел частният съдебен изпълнител при издаването на акта за собственост на въззивниците П. (постановление за възлагане на недвижим имот) – квота от 4/6 идеални части за въззиваемия Л.М., а не 1/2, както твърдят въззивниците П.. Поради това за въззиваемите (ищци в първоинстанционното дело) е налице интерес от водене на процеса.

По отношение на твърдението за неучастие на другари в процеса поради нищожност на придобивното основание на праводателката на вяска от страните – починалата Л. М., което би довело до съсобственост с трети лица, настоящият съдебен състав констатира, че страните по делото се явяват обикновени другари. Не се твърди наличие на неделима съсобственост между въззивниците П. от една страна и въззиваемитеМ.– от друга. Процесът също така не е и от категорията на тези, при които по необходимост следва да участват всички съсобственици – както е например при делбата (по аргумент от чл. 75, ал. 2 ЗН). Следователно е възможно предявяване на иск от всеки от съсобствениците срещу всеки друг, без да е необходимо да се установяват частите на всички съсобственици на имота (достатъчно е да се установят помежду им частите на спорещите) и това няма да доведе до недопустимост на постановения между съсобствениците като обикновени другари съдебен акт. Доколкото решението по делото влиза в сила само за страните – чл.**8, ал. 2 ГПК, всеки от другите съсобственици може да оспорва на самостоятелно основание квотите на участниците в процеса. Също така съдът би могъл да установи и липса на право на собственост на някоя от страните, без това да повлияе на правата на останалите. Поради това не е налице и хипотеза, при която решението следва да е еднакво за всички участващи на някоя от страните в процеса, т.е. не е налице хипотеза на задължително другарство по делото (чл. 216, ал. 2 ГПК). Следователно неучастието на евентуални други съсобственици на имота в настоящия процес не влияе на правата им.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Страните не спорят относно установените от първоинстанционния съд правоприемства въз основа на актове за прехвърляне на право на собственост и наследство. Поради това и доколкото въззивният съд не проверява правилността на фактическите изводи на първоинстанционния, ако страните не са поискали това във въззивната жалба или в отговора (чл. 269 ГПК), настоящият съдебен състав приема, че правилно са установени описаните по-горе сделки с правото на собственост и наследственото правоприемство върху имота. По въпроса за приноса и средствата за изграждане на процесния магазин-фотоателие аргументи ще бъдат изложени по-долу.

Въззивниците П. извеждат правото си на собственост върху процесния имот от постановление за възлагането му от 01.08.2011 г. на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) М.П. по изпълнително дело 20118510400157 (на лист 68 от първоинстанционното дело), за което е отбелязано, че е в сила от 09.08.2011 г., след проведена публична продан, в което частният съдебен изпълнител, че длъжникът по изпълнителното дело – неучастващото по настоящото дело лице М. М., е собственик на 1/4 идеална част от същия. Изводите на съдебния изпълнител относно собствеността обаче не обвързват страните по настоящото дело, тъй като постановлението не формира сила на присъдено нещо, нито съдържа извод за установяване на факти – изводът на ЧСИ относно дяловете на страните в съсобствеността е предмет на собствената му правна преценка въз основа на разгледани от него факти. Този правен извод не обвързва съда, поради което същият може да разгледа въпроса за това какви права е придобил върху един имот купувачът на публична продан. Безспорно е също така, че постановлението за възлагане на недвижим имот, закупен на публична продан, е вторичен придобивен способ – то прехвърля на купувача толкова права върху вещта, колкото е имал длъжника – чл. 496, ал. 1, изр. първо ГПК.

По собствеността на праводателя на въззивниците П. и длъжник в изпълнителното производство – неучастващото по делото лице М. М., се установява следното. Доколкото страните не спорят, че въззиваемият Л.М. е бил в брак с починалата през 2005 г. Л. М. от 1970 г., а процесното ателие е построено най-късно през 2004 г., настоящият съдебен състав намира, че за същото са приложими правилата на режима на съпружеската имуществена общност, действали към този период съгласно СК (1985 г., отм. от 01.09.2009 г.) – същите са приложими доколкото при определяне на правото на собственост се разглежда правния режим, действал при придобиване на вещното право от някой от съпрузите (т. IΙ от Постановление № 5/1972 г. на Пленума на Върховния съд по някои въпроси на съпружеската имуществена общност), а в случая това е станало с построяването на процесната сграда. При това собствеността върху парцела, на който е построен процесният магазин-фотоателие – дали същата е била лична собственост на Л. М. или съпружеска имуществена общност, е без значение, тъй като съгласно т. IV от Постановление № 5/1972 г. на Пленума на Върховния съд по някои въпроси на съпружеската имуществена общност построените по време на брака сгради – самостоятелни обекти на право на собственост, принадлежат общо на двата съпрузи като съпружеска общност, ако са построени по време на брака, дори и земята, върху която се намират да е собственост на единия съпруг.

Изключение от това правило би било налице при оборването на презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК (отм.), например при установяване на трансформация на лично имущество (чл. 21, ал. 1 СК – 1985 г.). Допустимо е такава претенция да се прави не само от съпрузите в процеси помежду им, а и от всички трети лица, тъй като съгласно установената практика на ВКС трансформацията на лично имущество в друго такова е законна последица от преобразуването на личните средства на съпруга, като съдебните решения за трансформация имат само установително действие. Поради това и въззивниците П. като лица с интерес от установяване на трансформацията (така би се оказало че техният праводател – неучастващия в процеса М. М. има по-голям дял от съсобствеността върху имота като наследник на едноличен собственик, а не на съпруг в имуществена общност) могат да се позовават на парвилата относно трансформацията на лично имущество. В случая въззивниците П. се домогват да установят този факт, основавайки се на декларацията на Л. М. в сключения между нея и Б. И.А.договор за доброволна делба – акт № 174/09.06.2003 г., том I, рег. № 3214/2003 г. на нотариусД.Т.с рег. № 041 в Нотариалната камара (на лист 17 – 19 от първоинстанционното дело), с който починалата Л. М. е получила процесния магазин-фотоателие в изключителен дял. Въззивниците П. твърдят, че в случая е налице признание на неизгоден факт, направено в официален документ, поради което съдът бил длъжен да зачете, че процесният имот е построен изцяло с лични средства на Л. М..

На първо място във въззивната жалба се поддържа, че сключеният договор за доброволна делба представлявал официален свидетелстващ документ с обвързваща съда материална доказателствена сила. Този извод е неправилен – както в доктрината, така и в съдебната практика на ВКС (вж. напр. Решение № 86/04.07.2018 г. по гр.д. № 2862/2017 г., II ГО, и цитираната там съдебна практика), е установено, че нотариалните актове и нотариалните заверки имат характера и значението на официален документ само в частта, в която се възпроизвеждат удостоверителните действия на нотариуса – че пред него са се явили определени лица и са направили определени изявления. По отношение на самите възпроизведени в текста си изявления обаче нотариалните и нотариално заверените сделки са частни документи, които отразяват волята на страните, и същите не се ползват с действието на официалната част от документа. Следователно изразеното то починалата Л. М. в договора за доброволна делба от 2003 г. становище, че същата е придобила процесния магазин-фотоателие изцяло с лични средства, следва да се приеме за обективирано в частен документ. Съгласно чл. 180 ГПК доказателствената сила на частните документи се простира само до това, че те удостоверяват автентичността на извършените с тях волеизявления. Когато обаче тези изявления се отнасят до факти, различни от и външни за волята на страната по сделката, както е в случая – твърди се начин на заплащане на строеж, частните документи нямат обвързващо съда значение.

Такива частни документи, които съдържат твърдения за факти извън съдържанието на волята на страните, могат да се ценят от съда единствено като евентуално признание на страната – чл. 175 ГПК, но в съвкупност с целия доказателствен материал по делото.  Условие, за да е едно изявление признание, е същото да се отнася до конкретен факт, както и този факт да е неизгоден, т.е. да е противоположен на интересите на страната. Освен това съгласно чл. 175 ГПК съдът може да цени признание единствено ако същото е извършено от страна по делото или неин представител. В случая направеното от починалата Л. М. изявление в договора за доброволна делба от 2003 г. отговаря на само една от тези три предпоставки – съдържа сведение за конкретен факт – начина на заплащане на извършеното строителство на процесния имот. Т.нар. „признание“, че имотът е изграден изцяло със средства на починалата обаче не е твърдение в нейна вреда – от това свое твърдение тя извлича ползи, тъй като установява еднолично право на собственост върху целия процесен имот. В този смисъл става въпрос не за признание, а за твърдение за факт, от който страната извлича права. Обстоятелството, че в последствие наследниците на починалата не биха имали изгода от установяването на този факт, не превръща твърдението в признание – квалифицирането на изявлението на едно лице като признание следва да се преценява единствено от гледна точка на интереса на това лице и към момента, в който изявлението е направено. В противен случай едно изявление би могло да се приеме като признание в един период от време, а при промяна на обстоятелствата, при която извършилият волеизявлението изведнъж започва да черпи ползи, да се приема, че това признание не е годно доказателство. Това би създало правна несигурност, поради което последиците от признанието в друго време или спрямо други лица не могат да определят квалификацията му като такова.

Следователно обстоятелството с какви средства е бил построен процесния имот през време на брака на въззиваемия Л.М. и починалата му съпруга Л. М. не може да се установи от изявленията, направени от нея в договора за доброволна делба на имота, и съдът следва да обсъди всички останали доказателства по делото. Следва да се има предвид, че в случая отново се прилага презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК (1985 г., отм.) и установяването на липса на личен принос на въззиваемия Л.М. при строителството на процесния магазин-фотоателие следва да се установи от страната, която твърди, че имотът е построен изцяло с лични средства – въззивниците П., а не обратното. Това е така, тъй като в случая се изисква оборване на установена в закона презумпция (чл. 154, ал. 2 ГПК).

Единствените доказателства извън твърдяното „признание“, които биха могли да служат в подкрепа на подобен извод са издадените строителни книжа за процесния магазин-фотоателие. Същите – разрешение за строеж № 529/11.07.1995 г. на главния архитект на район „Възраждане“ (на лист 23 от първоинстанционното дело), и протокол за определяне на строителна линия и ниво № 25/18.07.1995 г., издаден от специалист от администрацията на същия район на Столичната община (на лист 24 от първоинстанционното дело), са издадени единствено на името на Л.Б.М.. Това обаче по никакъв начин не доказва кои лица са участвали в изграждането на сградата, нито с чии средства е била построена тя, доколкото административните качества на участниците в строителство не е задължително да отразяват правото на собственост на земята или строящата се сграда. Други доказателства, които да оборват презумпцията за съвместен принос на съпрузите – чл. 19, ал. 3 СК (1985, отм.), по делото не са събрани.

Напротив, налице са показания на разпитаните пред въззивния съд в заседанието от 21.02.2019 г. свидетели В.Н.и С.К., които установяват, че при строежа на фотоателието е участвало цялото семейство, като Л.М. отговарял и за парите, чрез които е извършван строежа. В тази част съдът кредитира показанията на двамата свидетели като взаимно подкрепящи се, възпроизвеждащи събития, в които същите твърдят непосредствено участие, житейски логични и съответстващи на останалия доказателствен материал по делото. Вярно е, че показанията на свидетелите не са годни да установят произхода на средствата за строежа, но при наличие на цитираната по-горе законова презумпция, това не се явява и необходимо, за да се направи извод, че към момента на построяването си и до прекратяване на брака на въззиваемия Л.М. с Л. М. поради смъртта на последната през 2006 г., процесният имот е бил съпружеска имуществена общност между тези две лица.

Следва да се отбележи също, че разпитът на свидетелите за пръв път пред въззивната инстанция не е недопустим. Същите са били поискани от въззиваемитеМ.още с исковата молба. Обстоятелството, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по това искане, и че то не е било направено повторно пред него, не води до загубване на възможност същите свидетели да бъдат разпитани за пръв път пред въззивния съд. Това е така, тъй като съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК всички нарушения на първоинстанционния съд при събирането на доказателства могат да се релевират и във въззивната жалба или отговора. Доколкото въззиваемитеМ.не са се отказали изрично от исканите свидетели в производството пред Софийския районен съд, и в отговора на въззивната жалба са посочили, че ще се ползват от всички събрани по делото доказателства, то и повторният разпит на свидетелите с участие на всички страни по делото за пръв път пред въззивния съд не е извършен в нарушение на процесуалните правила.

Следователно, щом имотът е бил съпружеска имуществена общност, след смъртта на Л. М. половината от него (1/2 или 3/6 идеални части) е станал собственост на Л.М. като част от обикновена съсобственост (чл. 27 СК от 1985 г., отм.). Останалата 1/2 част е била наследена поравно между съпруга на починалата Л. М. – въззиваемия Л.М., и нейните две деца – въззиваемия Б.М. и неучастващия по делото М. М., на основание чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 9, ал. 1 ЗН, т.е. всеки от тях е придобил по 1/6 идеална част от имота. Така към 2006 г. квотите в съсобствеността към 2006 г. са били – 4/6 идеални части за Л.М., 1/6 идеална част – за Б.М., и 1/6 идеална част – за М. М..

Изпълнителното дело, по което въззивниците П. са купили на публична продан част от последния имот – изпълнително дело 20118510400157 на ЧСИ М.П., е образувано за дълг единствено на М. М.. поради това и съгласно чл. 496, ал. 1, изр. първо ГПК с публичната продан въззивниците П. са придобили в условия на съпружеска имуществена общност единствено неговата квота в съсобствеността – 1/6 идеална част от правото на собственост върху процесния имот. Доколкото същите не сочат други придобивни основания за имота, следва да се приеме, че това е и установената по делото тяхна идеална част от процесния имот, поради което основателен е и изводът на първоинстанционния съд, че искът за признаване, че същите не са собственици на повече от 1/6 идеална част от процесния имот, е основателен.

Интересът на ищците по делото също е установен, доколкото по делото се доказа, че именно те при условията на обикновена съсобственост при квоти – 4/6 за въззиваемия Л.М., и 1/6 – за въззиваемия Б.М., са единствените останали съсобственици на процесния имот, а твърденията на въззивниците П. засягат правата им върху имота в частта, с която се твърди, че последните са съсобственици на идеална част, съответстваща на разликата между 1/6 и 1/4 от правото на собственост върху имота.

За пълнота следва да се посочи, че са неоснователни и доводите на въззивниците П. за недействителност на извършената между починалата Л. М. и неучастващия в процеса Б. И.А.доброволна делба на процесния имот от 09.06.2003 г. Единственото основание за нищожност на делбата, което въззивниците сочат, е неучастието в същата на въззиваемия Л.М. като съпруг на починалата Л. М. и съсобственик на нейните идеални части в режим на съпружеска общност. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно вещите в съпружеска имуществена общност и приложението на чл. 135 ЗЗД обаче неучастието на съпруг при делбата на имот, които е в режим на съпружеска общност не води до нищожност на делбата съгласно чл. 75, ал. 2 ЗН, а само до възможност на неучаствалия съпруг да иска отмяната ѝ (чл. 24, ал. 4 СК), съответно при действието на СК от 1985 г. (отм.) – обявяването ѝ за непротивопоставима спрямо себе си – чл. 22, ал. 4 СК (1985 г., отм.). Доколкото въззиваемият Л.М. не само не е оспорил делбата, а се позовава на ефектите ѝ, то същата е породила правно действие и възражението за нищожността ѝ, направено във въззивната жалба, е неоснователно.

Следователно изводите на първоинстанционния съд са изцяло правилни и първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Относно разноските:

При този изход на спора първоинстанционното решение не следва да се изменя в частта за разноските, а пред въззивната инстанция разноски следва да се присъдят само на въззиваемитеМ.съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК.

По делото въззиваемите са направили претенция за присъждане на разноски, като са установили заплащане на такива за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева – съгласно договор за правна защита и съдействие от 27.03.2018 г. (на лист 16 по делото), който съдържа и разписка за плащане на сумата в брой. Тъй като не е посочено кой от двамата въззиваеми е платил сумата, на всеки от тях следва да бъдат присъдени по 300 лева разноски, които следва да се поделят поравно между въззивниците П., тъй като принципът в гражданските отношения е за разделност на вземанията (чл. 121, ал. 1 ЗЗД), т.е. всеки от въззивниците дължи на всеки от въззиваемите по 150 лева.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №**2874/13.12.2017 г. по гр. дело № 32147/2016 г. на Софийския районен съд, 82. състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК П.Г.П., ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на Л.С.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 150 лева (сто и петдесет лева) – разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК П.Г.П., ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на Б.Л.М. с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 150 лева (сто и петдесет лева) – разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Г.И.П., ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на Л.С.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 150 лева (сто и петдесет лева) – разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Г.И.П., ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на Б.Л.М. с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 150 лева (сто и петдесет лева) – разноски във въззивното производство.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.