№ 1655
гр. София, 31.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Малчев
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело №
20221100500467 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 20197432 от 12.10.2021 г., постановено по гр. д. № 12471/2021 г. на
Софийски районен съд, 78 състав, е прието за установено в отношенията между страните
„П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, и П. М. П., ЕГН: **********, че последната дължи на ищеца
сумите от 2 832,10 лв. - главница, 100 лв. - законна лихва и 120 лв. - законна лихва, като
задължение по договор за потребителски кредит № **********/12.07.2018 г. , като са
отхвърлени исковете за сумата от 877,64 лв. - договорна лихва, за сумата от 3 296,60 лв. -
възнаграждение за допълнителни услуги, за сумата над 100 лв. до пълния предявен размер от
328,90 лв. - законна лихва и за сумата над 120 лв. до пълния предявен размер от 574,16 лв. —
законна лихва, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението за издаване заповед за изпълнение – 21.10.2020 г. до окончателното
изплащане на сумата.
Решението е обжалвано единствено в неизгодната отхвърлителна част за сумата от
877,64 лв., представляваща договорна лихва за периода от 01.11.2018 г. до 28.08.2019 г., а в
заявлението за издаване заповед за изпълнение тази сума е посочена като дължимо
договорно възнаграждение от ищеца в първоинстанционното производство - „П.К.Б.“
ЕООД, действащ чрез процесуалния си представител. Изложените доводи във въззивната
жалба са за неправилност на решението в тази обжалвана част. Поддържа се, че въз основа
на неправилна преценка на събраните доказателства, районният съд е необосновано е
заключил, че клаузата от процесния договор, установяваща договорно възнаграждение е
неравноправна. Излагат се подробни съображения за неправилност на решението в
обжалваната част. Моли се в тази част решението да бъде отменено, като предявеният иск за
сумата от 877,64 лв., представляваща договорно възнаграждение, бъде уважен изцяло и да се
присъдят сторените пред въззивната инстанция съдебни разноски.
Ответникът по въззивната жалба - П. М. П., не е депозирал в законовоустановения
срок отговор на въззивна жалба.
1
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени
на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и приложимото
право, което очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение в обжалваната част въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
За да постанови съдебното решение в обжалваната част, първоинстанционният съд е
съобразил, че клаузи в договора за потребителски кредит, с които се предвиждат
допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на различни главни или
акцесорни задължения по договора за кредит, се явяват неравноправни и имат за цел
единствено да заобикалят императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК.
Такава клауза в процесния договор е клаузата за сумата от 877,64 лева за договорно
възнаграждение, тъй като е уговорен размер на годишен лихвен процент над пет пъти над
законна лихва, който противоречи на добрите нрави и следва от нищожна неравноправна
клауза.
Изложените правни аргументи от районния съд, въз основа на които е отхвърлил иска
за сумата от 877,64 лв., представляваща договорно възнаграждение, са законосъобразни,
обосновани са при правилно прилагане на закона и след анализ на събраните по делото
доказателства, поради което настоящият състав счита, че постановеното решение е правилно
и следва да се потвърди в обжалваната част.
Не се спори между страните и въззивният съд приема за установено по делото, че с
договор за потребителски кредит № **********/12.07.2018 г. със заемател П. М. П.,
„П.К.Б.“ ЕООД е предал на последния сумата от 3 000 лв. , като заемополучателят е
следвало да изплати сумата от 4 451,04 лв. Не се спори, че с договора за кредит П. се е
задължила да заплати на ищеца и сумата от 3 601,44 лв. - възнаграждение за предоставени
допълнителни услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на кредит, възможност за
отлагане на определен брой вноски, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски, възможност за промяна датата на падеж, улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични вноски. Така общото задължение на длъжника по
кредита се формирало като сбор от 4 451,04 лв. и 3 601,44 лв. - общо 8 052,48 лв., което е
било разсрочено на 24 равни месечни вноски от по 335,52 лв. Не се спори и че съгласно чл.
12.3 от процесния договор при просрочие на две месечни вноски от ответника с повече от 30
дни, целият кредит ставал предсрочно изискуем. Безспорно е също, че П. не е изпълнявала
договор за заем точно, поради което предсрочната изискуемост е била обявена с покана до
нея за заплащане на сумите от 2 832,10 лв. - главница, 877,64 лв. - договорна лихва, 3 296,60
лв. - възнаграждение за допълнителни услуги, 328,90 лв. - законна лихва за забава и 574,16
лв. - законна лихва за забава.
Неоснователни са възраженията на въззивника за неправилна преценка на районния
съд за неравноправността на процесната клауза за договорно възнаграждение. С оглед
2
предмета, страните, правата и задълженията процесният договор е за потребителски кредит
по смисъла на чл. 9 ЗПК и подобни клаузи, установяващи годишен лихвен процент от над
пет тъпи по-висок от законната лихва са явно уреждащи интересите на длъжника. Ето защо
подобни клаузи, като увреждащи потребителя, са сключени при нарушение на правилата на
ЗПК. По този начин се цели заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, забраняващо
ГПР да бъде по - голям от петкратния размер на законната лихва.
В чл. 143 ЗЗП е дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор с
потребител. Там изрично е посочено, че за такава се счита всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а
различните хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 19 точки на
разпоредбата. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Такова разрешение е дадено и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП.
Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не
са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директива 93/13/ЕИО не се счита за индивидуално
договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или
някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той
е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с
общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи
този факт. Също така в тежест на кредиторът е да докаже, че е било изпълнено изискването
чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два
екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Несъстоятелен е доводът във
въззивната жалбата за наличие на индивидуално уговорени клаузи по смисъла на чл. 145, ал.
2 ЗЗП. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не
само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на
съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да
предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически
последици. Видно е, че договорът е предоставен при стандартни, предварително изготвени
и основани на общи условия клаузи, върху които потребителят не е имал никаква
възможност да влияе. Доколкото договорното възнаграждението е било предвидено в самия
погасител план, длъжникът не е могъл да се откаже от него, без да откаже сключване на
самия договор за потребителски кредит. Т. е. длъжникът като кредитополучател, не би
могъл да сключи договора за потребителски кредит без да се съгласи и за клаузата за
договорно възнаграждение в посочения изключително завишен размер. Поради изложеното
настоящият съдебен състав намира, че преценката на районния съд за неравноправност на
процесната клауза е правилна и следва да бъде споделена.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното
решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК следва да се потвърди в обжалваната
отхвърлителна част за сумата от 877,64 лв., представляваща договорно възнаграждение за
периода от 01.11.2018 г. до 28.08.2019 г.
Въззиваемият на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК има право на съдебни
разноски за въззивната инстанция, но доколкото присъждането на такива не е поискано, то
3
съдът не следва да се произнася по този въпрос.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 20197432 от 12.10.2021 г.,
постановено по гр. д. № 12471/2021 г. на Софийски районен съд, 78 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4