РЕШЕНИЕ
№ 198
гр. Смолян, 14.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и първи септември, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Тоничка Д. Кисьова
Членове:Мария Ан. Славчева
Крум Б. Гечев
при участието на секретаря Недялка М. Кокудева
като разгледа докладваното от Тоничка Д. Кисьова Въззивно гражданско
дело № 20215400500269 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 52/28.05.2021г., постановено по гр.д.№ 43/2021г. по описа на Маданския
районен съд е осъдено „Креди Йес“ ООД гр.Хасково, ул.“Лозарска“ № 12, с ЕИК ********* да
заплати на основание чл.55,ал.1,предл.І от ЗЗД на В. Д. Л., с ЕГН **********, с постоянен адрес:
гр.Р., ул.“В. Л.“ № *, вх.*, ап. **, сумата от 1 106,33 лева, получени при начална липса на
основание като плащания за неустойка (791,64 лева) и за възнаградителна лихва (314,69 лева) по
Договор за паричен заем № 953558/12.09.2019г. към искане № 85984, сключен между тях, ведно
със законната лихва върху главницата от 1 106,33 лева, считано от подаване на исковата молба на
03.02.2021г. до окончателното им изплащане, както и направените по делото разноски в общ
размер на 250 лева. Осъдено е „Креди Йес“ ООД гр.Хасково, ул.“Лозарска“ № 12, с ЕИК
********* да заплати на основание чл.38,ал.2, във вр. с ал.1 от ЗА на адвокат М. М. Ор., с ЕГН
********** от Смолянска адвокатска колегия, в качеството й на процесуален представител на
ищцата В. Д. Л. адвокатско възнаграждение в размер на 307,44 лева.
Решението е обжалвано в срок с въззивна жалба с вх.№ 1075/29.06.2021г. от „Креди
Йес" ООД, ЕИК *********, представлявано от управителя Вл. М. И., чрез пълномощника му адв.
П. Ив. П. с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния закон, допуснати
съществени процесуални нарушения и необоснованост. Излагат се доводи, че съдът не е обсъдил
и анализирал представените писмени доказателства в тяхната съвкупност за наличието на
1
индивидуално договорени клаузи поради, което е достигнал до неправилния извод, че клаузата на
чл. 8 от процесния договор е нищожна. Твърди се, че съдът неправилно е игнорирал безспорния
факт, че договорената между страните клауза е в пряка връзка с нормата на чл. 10, ал.4 от ЗПК,
която урежда условията, при които е допустима едностранна промяна на общия разход по кредита
за потребителя, а именно едновременно наличие на изрично предвидена в договор възможност за
увеличаване и за намаляване на общия разход по кредита и описание на обстоятелствата
приложими към промяната на общия разход по кредита, които да са обективно обосновани и да не
зависят от волята на кредитора, както е в случая. Ал. 5 на чл.10 ЗПК предвижда нищожност на
всяка уговорка, която нарушава правилото на ал.4 или го заобикаля. В настоящия случай в
договора е прието, че неустойката от 930.58 лв. е дължима от заемателя, в случай, че не предостави
договореното в чл. 6 обезпечение или последното не отговаря на изискванията на чл. 10, ал.2, т.1 и
т. 4 от Общите Условия, представлява клауза за едностранно изменение на общия разход по
кредита без да са налице едновременно предпоставките на чл.10, ал.4, т.1 и т.2 от ЗПК. Легално
определение на „общ разход по кредита" е дадено в § 1, т.1 от ДР на ЗПК и това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Следователно предвидената в чл. 8 от договора за заем неустойка не
представлява общ разход по кредита. Освен това тя е резултат и от уговорка между страните по
двустранен договор и дори да се приеме, че представлява неравноправна клауза по чл. 143, ал.1,
т.5 от ЗЗП, то е акт на индивидуално договаряне без да са налице данните, че потребителя не е
имал възможност да се запознае с условията на договора, респективно да влияе върху тях. Поради
изложеното, се налага извода, че неустойката не се включва в размера на общия разход по кредита
по смисъла § 1, т.1 от ДР на ЗПК и условията на чл. 1, ал. 4, вр. ал.5 от ЗПК по отношение на нея са
неприложими. Затова и клаузата, която урежда дължимостта на неустойката не противоречи на
посочената норма. Твърди се още, че съдът не е взел впредвид, че с конкретната клауза между
страните се уговаря неустойка за неизпълнение на обещано от потребителя обезпечаване на заема.
При сключване на договор за паричен заем, страните са действали в рамките на свободата на
договаряне (чл.9 от ЗЗД) и като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята в частното право. Към момента на сключване на договора,
заемателят е бил съгласен с това и е изразил своята воля чрез подписването на договора.
Направените от ищеца оплаквания за недължимост на вече заплатени от него суми по сключения
договор за заем след години е доказателство за нарушаване на добрите нрави именно от негова
страна. Поради свободата на договарянето кредиторът се е съгласил да приеме неустойката да се
изплаща периодично към месечните погасителни вноски по договора, за да е по облекчено
изпълнението от страна на заемателя. Неправилен и необоснован е извода на съда, че чрез
разсроченото й плащане в погасителния план се приравнява на лихва и че представлява прикрито
оскъпяване. От събраните доказателства е видно,че същата се дължи поради липсата на надлежно
обезпечение при рисково за кредитора заемно правоотношение, скрепено в договор към датата на
сключването му, като в основанието за нейното начисляване не може да се прави паралел с лихва.
Единствената цел, за която неустойката е уговорена, не излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и не противоречи на добрите нрави. Въпросът за
2
критериите, при които неустойката за неизпълнение следва да се преценява е разрешен в т.З от ТР
№ 1/15.06.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСТК на ВКС, според която неустойката следва да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като прекомерността й не я прави a priori
нищожна поради накърняване на добрите нрави. Уговорената в чл. 8 от договора неустойка е за
неизпълнение на конкретно индивидуално договорно задължение на ищеца - за осигуряване на
достатъчно обезпечение на задължението му да върне главницата и договорната лихва. Ето защо и
с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК тя не се включва в ГПР по кредита и нейния
размер не води до увеличаване на ГПР над максимално допустимия праг по чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
което съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК да обуслови нищожността на тази уговорка за неустойка.
Неустоечната клауза по чл. 8 от договора не е неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП,
приложим към процесния договор на основание чл. 24 от ЗПК. Безспорното неизпълнение на
задължението на ищеца да осигури обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство, са
обстоятелства, които в своята съвкупност са релевантни при осъществяване на дължимата
съгласно чл. 145, ал.1 от ЗЗП преценка - че неустоечната клауза не е неравноправна, независимо
как е уговорена - индивидуално или не. Не може да се пренебрегне и санкционната цел на
уговорената между страните неустойка, която цел не е отречена нито от ЗПК, нито от ЗЗП,поради
неправилен е изводът на съда, че неустойката по чл. 8 от договора за паричен заем и нейния размер
противоречат на изискването за добросъвестност, нито че водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на страните. Неправилен и противоречив е и извода на съда, че
преди сключването на процесния договор от потребителя не е поискано да представи надлежно
обезпечение. Необосновано съдът приравнява неустойката на възнаградителна и на прикрита
лихва. Съдът е обсъдил единствено ССчЕ, приемайки я за неоспорена от страните, въпреки че е
оспорена от жалбоподателя, и не е обсъдил ъде отменено обжалваното решение и бъде отхвърлен
предявения иск. Претендира за разноски по делото за двете инстанции.
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх.№
1267/27.07.2021г. от В. Д. Л., чрез пълномощника й адв.М. О., с който се оспорва същата като
неоснователна. Твърди се, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, доводите в
жалбата за допуснати нарушения на материалния закон са напълно неоснователни. Излагат се
доводи, че в представената по делото „Молба за заем № 85984" от 11.09.2019г. предхождаща
сключването на договора за заем са посочени неговите условия: размер-2000,00 лева и брой
вноски- 18x263,00 лева, фиксирани, преди сключването на договора,т.е. преди да бъде
подписан договора, неустойката по чл.8 е била начислена и е била дължима. Видно от колона 5
на погасителния план месечна погасителна вноска е в размер на 263,00 лева, като включва и
разсрочена неустойка по чл.8 от договора. Това опровергава формулировката в договора и тезата
на ответното дружество, че тази неустойка се начислява и дължи заради неизпълнение на поето от
ищеца задължение да обезпечи договора за кредит по един от посочените в чл.8 начини.
Потвърждава се изложеното от ищеца в исковата молба, че задължението за заплащане на
неустойка цели единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на
вземане за неустойка, като по този начин оскъпява цената на заема. Този извод се подкрепя от
обстоятелството, че е изначално предвидено неустойката да се кумулира към погасителните
вноски, като се разсрочи изпълнението й, без да се чака 3-дневния срок, уговорен в чл.8 за
предоставяне на обезпечение. Задължението за заплащане на неустойка е възникнало още в деня на
подписване на договора, поради което клаузата на чл.8 от Договор за паричен заем № 953558 към
3
искане № 85984 е нищожна на основание чл.26 ЗЗД, както и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП във
вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП. От заключението на вещото лице се установява, че Л. е заплатила на
ответното дружество сумата от 3106,33 лева, с които са погасени задълженията й по договора за
главница в размер на 2 000,00 лева, лихва в размер на 314,69 лева и неустойка в размер на 791,64
лева. Изчисленията на вещото лице сочат, че размера на ГПР приложим по договора, като се
вземат предвид всички подлежащи на връщане суми е 257,74 %, което е в противоречие с чл.19
ал.4 от ЗПК, предвиждащ ГПР да не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.19 ал.5-6 от ЗПК клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, а при плащания по договори,
съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4
се удържат при последващи плащания по кредита.Допуснато е нарушение на разпоредбите на чл.
11, т. 9 и т.10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото
уговорената неустойка по чл.8 от договора съставлява скрит добавък към възнаградителната лихва
и като такава следва да бъде включена в годишния процент на разходите, съгласно чл.19, ал. 1 от
ЗПК. В договора за кредит е посочено, че ГПР е в размер на 48,312%, но при изчисляването му не
е взета предвид неустойката в размер на 2042,00 лева, която дори надвишава размера на
отпуснатия кредит.Според заключението на вещото лице по приетата ССчЕ размерът на ГПР се
явява значително по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %,
определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е
нищожна.Тъй като процесният договор за заем попада в обсега на ЗПК трябва да отговаря на
императивните му разпоредби.Правилно районният съд е приел, че договорът за кредит е
недействителен , а клаузата по чл.8 за неустойка е нищожна, поради което моли да бъде
потвърдено обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира адвокатско
възнаграждение за въззивна инстанция на основание чл.38 ал.2 във вр. чл.38 ал.1 т.2 от ЗА в
минимален размер.
В съдебно заседание жалбоподателят чрез пълномощника си адв. П.П. поддържа
жалбата си.
Въззиваемата в представено писмено становище от пълномощника й адв. Ор. оспорва
жалбата и моли да бъде потвърдено обжалваното решение.
Смолянският окръжен съд, като взе предвид оплакванията във въззивната жалба,
възраженията в отговора и след преценка на събраните по делото доказателства счита, че
въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение,
преценено по реда на чл.269 от ГПК е валидно, допустимо и правилно по следните съображения:
По делото не е спорно, че между страните е сключен Договор за паричен заем №
953558/12.09.2019г., по силата на който В. Д. Л. в качеството й на заемател е получила от „Креди
Йес“ ООД гр.Хасково в качеството му на заемодател заем в размер на 2000 лева, които се е
задължила да върне на равни месечни вноски от по 149,50 лева всяка в срок от 18 месеца, считано
4
от 11.10.2019г. до 11.03.2021г. при 3,330% месечна лихва и 48,312% ГПР или общо следва да
върне сумата от 2691,13 лева.
В чл.6 от договора е договорено,че страните се съгласяват договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл.10, ал.2, т.1 от ОУ и с още едно от
посочените по-долу обезпечения по избор на заемателя: 1.Ипотека върху недвижим имот
съгл.чл.10, ал.2, т.3 от ОУ; 2. Залог върху движимо имущество съгл.чл.10, ал.2, т.2 от ОУ; 3.
Банкова гаранция съгл.чл.10, ал.2, т.4 от ОУ; 4. Ценна книга, издадена в полза на заемодателя.
Условията по чл.10,ал.2,т.1 от ОУ са поръчителство на едно или две физически лица, които да
имат: нетен осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на МРЗ, а ако са
двама поръчители – размерът на осигурителния доход на всеки от тях трябва да е в размер на поне
4 пъти МРЗ за страната; не са поръчители по договори за заем, сключени със заемодателя; не са
заематели по сключени и непогасени договори за заем със заемателя; нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация, различна от „Редовен“ както по активни, така и по
погасени задължения,съгласно данните на ЦКР към БНБ; да представят бележка от работодателя
си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход, като в случай на
учредено поръчителство заемателят е длъжен да осигури личното и собственоръчно подписване на
договора от поръчителя.
Съгласно чл.8 от договора, с подписването му заемателят декларира, че му е известно и се
счита уведомен, че в случай, че не предостави договореното в чл.6 от договора в тридневен срок от
сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл.10, ал.2,
т.1 и т.4 от ОУ, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 2 042,87 лв., с начин на
разсрочено плащане, подробно посочен в погасителния план към договора.
От приложения към договора за заем погасителен план е видно, че всяка от погасителните
вноски е по 149,50 лева без неустойката по чл.8 от договора, а с включената разсрочена неустойка
е в размер на 263 лева или неустойката разсрочена на 18 погасителни вноски е по 113,50 лева.
От представеното по делото удостоверение № 215/ЦО/06.04.2021г., издадено от
ответното дружество, се установява, че на 14.02.2020г. от ищцата са постъпили погасителни
плащания в общ размер на 3 106,33 лв.
От заключението на вещото лице по приетата по делото ССчЕ се установява, заемът
предсрочно погасен от ищцата на 14.02.2020г., като с внесената сума от 3 106,33 лв., са платени
следните задължения: 2 000 лв.- главница, 314,69 лв. -лихва и 791,64 лв.- неустойка. Вещото лице
установява, че годишният процент на разходите, изчислен при главница от 2 000 лв., месечна лихва
от 3,33 %, 18 анюитетни месечни вноски по 149,50 лв., неустойка от 2 042,87 лв., разсрочена на 18
вноски по 113,50 лв., възлиза на 257,74 %. Така общата дължима сума е 4 734 лв., от които 2 042,87
лв. неустойка, 691,13 лв. лихва и 2 000 лв. главница.
При така установеното от фактическа страна правилно районният съд е квалифицирал
предявеният иск по чл.55,ал.1,предл.І от ЗЗД и правилно е приел, че същият е основателен и
доказан по размер с оглед приетите за нищожни клаузи на чл.8 във вр. с чл.6 от договора за
паричен заем № 953558/12.09.2019г. във вр. с чл.10 от Общите условия към договора.
Не е спорно между страните, че ищцата в качеството й на заемател –физическо лице по
5
сключения с ответното дружество договор за заем и при липсата на противни твърдения, има
качеството на „потребител“ и като такъв се ползва със защитата освен на ЗПК и на ЗЗП. С оглед на
това за съда е налице задължение служебно да следи за наличието на нищожни и/или
неравноправни клаузи в потребителски договори, тъй като тези клаузи не са обвързващи за
потребителя, при действието на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 на ЕИО на Съвета,
разпоредбите на която с §13а,т.9 от ДР на ЗЗП са въведени в националното законодателство. В
редица свои решения/Решение № 23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г. на Іт.о; Решение №
232/05.01.2017г. по т.д.№ 2416/2015г. на ІІт.о. и др./ ВКС съобразявайки задължителната практика
на СЕС приема, че съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителски
договори.
Правилно районният съд е приел относно клаузата за неустойка, съгласно т.3 от ТР № 1/
15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС, че същата е нищожна поради накърняване
на добрите нрави, тъй като е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
В случая с уговорената в чл.8 от процесния договор неустойка се предвижда
заплащането й при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение и то в много
кратък 3-дневен срок от подписването на договора, чрез поръчителство от едно или две физически
лица, които да отговорят на множество изключително трудно изпълними условия, както и още
едно от другите обезпечения – ипотека върху недвижим имот, залог върху движимо имущество,
банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. На заемателя е отпуснат заем
в размер на 2000 лева, а уговорената неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение е в размер на 2042 лева, т.е. същата надвишава получената главница. Освен това
неустойката се начислява за неизпълнение на непарично задължение, т.е. неустойката не е
уговорена за забава при неизпълнение на падежа на месечните вноски по заема и за периода на
неизпълнението, поради което не може да се приеме, че компенсира реални вреди на заемодателя.
Както е уговорена на практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение
на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по
договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по
събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се
гарантира, поради което и с уговорената неустойката не се осъществява нейната обезщетителна
функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да
бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като
проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението
за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и
събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да предостави
заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това с уговореното предоставяне на обезпечение в 3-дневен срок
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
6
Не може да се приеме, че уговорената неустойка изпълнява и санкционна функция, тъй
като задължението на заемателя за предоставяне на предвидените в чл.6 от договора обезпечения
не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителите са изключително утежнени и затрудняващи получаването на
информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от
подписване на договора за заем, както и предвидените кумулативно по избор на заемателя
останали обезпечения с ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, които е
невъзможно да бъдат изпълнени в такъв кратък срок. По начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Предвидения изключително кратък 3-дневен
срок, който прави практически невъзможно заемателят да предостави посочените обезпечения,
цели да създаде във всеки случай предпоставки за начисляване на неустойка, която е предвидена и
в погасителния план, разсрочена към месечните погасителни вноски. Правилно районният съд е
приел, че под формата на формално уговорена неустойка за непредставено в 3-дневен срок
обезпечение, кредиторът ще получи допълнително възнаграждение над уговорената
възнаградителна лихва от 3,330% месечно и то в размер надвишаващ размера на заема, което води
до значително оскъпяване на заема за сметка на заемателя и до неоснователно обогатяване на
заемодателя. Неустойката в случая не се обосновава от вредите, които кредиторът би претърпял
при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би се лишил при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит
задължение на длъжника, което не е свързано с неизпълнение на основното му задължение по
договора, а възниква впоследствие от липса на предоставено обезпечение.По този начин се
прехвърля риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, увеличавайки задълженията
му, като така се заобикаля и забраната на чл. 143, ал.2,т.3 от ЗЗП. Още повече, че задължението за
предоставяне на обезпечение възниква след сключването на договора и отпускането на заема, като
ако не бъде предоставено в срок възниква задължението за плащане на неустойка. В тази връзка
между разпоредбата на чл.8 от договора и чл.10,ал.3 от Общите условия е налице противоречие,
тъй като разпоредбата на чл.10,ал.3 от ОУ предвижда, че заемодателят си запазва правото
еднолично и без да се мотивира да прецени дали предложеното му обезпечение е годно да
обезпечи заема и да откаже сключването на договор за заем, докато не бъде предоставено исканото
обезпечение, докато чл.8 предвижда в 3-дневен срок от сключването на договора да бъде
предоставено обезпечение. Обстоятелството, че съгласно чл.10,ал.3 от ОУ заемодателят може
еднолично и без да се мотивира да прецени дали предложеното му обезпечение е годно да
обезпечи заема е още едно доказателство, че с предвидената неустойка се цели заплащането на
допълнително възнаграждение за кредитора, освен договорената възнаградителна лихва и лихвите
за забава.
Договорената неустойка противоречи и на чл. 143, ал.2, т.5 от ЗЗП, който предвижда
забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираната разпоредба
не прави разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано
висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Както бе посочено по-горе не е ясно какви
вреди на кредитора покрила тази неустойка, а в случая нейният размер е и драстично завишен,
надвишаващ получената главница, което води до реализиране на по-висока печалба от кредитора,
която не е предварително обоснована и регламентирана.
7
С оглед изложеното правилно районният съд е приел, че уговорената между страните
неустойка в чл.8 от договора за заем е нищожна поради накърняване добрите нрави, тъй като е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Неоснователно е възражението в жалбата, че клаузата за неустойка е индивидуално
уговорена, поради което заемателят не се ползва от защитата по ЗЗП. От представените по делото
други договори за паричен заем № 695862/27.01.2021г. и № 502261/26.01.2021г., сключени между
„Креди Йес“ ООД и други физически лица е видно, че договорите са типови, сключени при едни
същи условия относно договорената неустойка, която е предвидена по погасителния план да се
заплаща разсрочено, като част от месечната погасителна вноска. В разпоредбата на чл.146, ал.2
от ЗЗП са посочени критериите, според които клаузи от договора не са индивидуално уговорени.
Това са тези клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. И
настоящият случай е именно такъв.От представените договори е видно, че те са изготвени
предварително, потребителят не би могъл да влия на съдържанието им, а само да го приеме или не.
Следователно неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че клаузата за неустойка е
индивидуално договорена и същият не доказва това си твърдение.
Неоснователно е и оплакването в жалбата, че неправилно районният съд е приел, че
сумата по клаузата за неустойка представлява в действителност допълнителна възнаградителна
лихва за заемодателя. След като договорената неустойка излиза извън присъщите й функции и не е
посочено какви вреди обезщетява, то правилно районният съд е приел, че макар формално да е
уговорена като неустойка в действителност е скрита възнаградителна лихва, извън уговорената
такава. Затова правилно е направил извода, че след като представлява допълнителна
възнаградителна лихва, то договорът не отговаря на изискването на чл.11, ал.1 т.9 и т.10 ЗПК,
защото всъщност не съдържа действителните лихвен процент по кредита и годишния процент на
разходите и не съответства на записаните в договора. В договора е посочен ГПР в размер на
48,312 %. Реалният годишен процент на разходите по кредита възлиза на 257,74 %, както се
установява от заключението по ССчЕ. Същото се отнася и за годишния лихвен процент. В
договора е посочен 3,330 % месечен лихвен процент, което е 39,96% годишен лихвен процент.
При допълнително извършено от съда изчисление с Калкулатор.Бг се установява, че при главница
от 2 000 лв. и плащане на 18 месечни вноски от по 263 лв. всяка, размерът на годишния лихвен
процент по кредита е всъщност 134,48 %, като ГПР е 257,74 %, както е посочило и вещото лице.
Правилно също районният съд е приел, че неустойката не представлява разход, който
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по потребителски договор по смисъла
на чл.19,ал.3,т.1 от ЗПК, тъй като по естеството си е допълнителна възнаградителна лихва, поради
което сумата за нея следва да бъде включена при изчисляване на ГПР. След като действителният
размер на ГПР е 257,74 % ,същият противоречи на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като надвишава не
допустимия петкратен размер законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а надвишава над 25
пъти размера на законната лихва. Съгласно чл.19,ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни. В тази връзка клаузата за неустойката е нищожна и
от гледище на чл.21 ЗПК, защото тя има за резултат заобикаляне изискванията на ЗПК. На пръв
поглед може да се счете, че договорът отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, но в
действителност с оглед посочените ГПР и ГЛП не отговаря, поради което е недействителен на
8
основание чл.22 ЗПК и съгласно чл.23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая от представеното удостоверение изх.№ 215/06.04.2021г., издадено от „Креди
Йес“ ООД, както и от заключението на вещото лице се установява, че В.Л. е погасила предсрочно
кредита на 14.02.2020г., като е внесла сумата от 3 106,33 лева, с което е погасила 2000 лева
главница, 314,69 лв. възнаградителна лихва и 791,64 лв. неустойка. Платените суми за
възнаградителна лихва в размер на 314,69 лева и за неустойка в размер на 791,64 лева или общо в
размер на 1 106,33 лева са платени на основание нищожни клаузи, поради което и съгласно чл.55,
ал.1, пр.І ЗЗД са платени и получена от „Креди Йес“ ООД при начална липса основание.
С оглед на това правилно районният съд е приел, че предявеният от В. Д. Л. срещу
„Креди Йес“ ООД иск с правно основание чл.55,ал.1, предл.І от ЗЗД е основателен и доказан ,като
е осъдил ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 1 106,33 лева, която сума е
получило при начална липса на основание, поради което като правилно първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и на основание чл.38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 ЗА ще следва да
бъде осъден жалбоподателя „Креди Йес“ ООД да заплати на адв.М.М.О. адвокатско
възнаграждение за оказана правна защита и процесуално представителство на въззиваемата В. Д.
Л. като материално затруднено лице в размер на 307,44 лв. на основание чл.7, ал.2, т.2 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното Смолянският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 52/28.05.2021г., постановено по гр.д.№ 43/2021г. по
описа на Маданския районен съд.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.Хасково, ул.“Лозарска“ № 12, да заплати на основание чл.38,ал.2 от ЗА на адвокат М. М. Ор. с
ЕГН ********** от Смолянска адвокатска колегия, за оказана правна защита и процесуално
представителство на въззиваемата В. Д. Л. като материално затруднено лице, адвокатско
възнаграждение за въззивна инстанция в размер на 307,44 лева.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280,ал.3,т.1 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10