РЕШЕНИЕ
№ 321
гр. Бургас, 14.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Кристиян Ант. Попов Въззивно гражданско
дело № 20222100500108 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото пред настоящата съдебна инстанция е
образувано по повод въззивна жалба от ,,ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.,,Младост 4
“Бизнес Парк София, сграда 6, чрeз адв. Васил Ничев, със съдебен адрес:
гр.София, ул.Шандор Петьофи“ №10, против Решение № 56/07.10.2021г.,
постановено от PC - Средец, по гр.д. № 174/2021 г. в частта, с която е
отхвърлен установителният иск с правна квалификация чл. 422 вр. с чл. 415
ГПК вр. с чл. 92 ЗЗД за неустойка в размер на 251,29 лв.
Жалбоподателят излага аргументи, че обжалваното решение е
неправилно и необосновано, тъй като фактическият състав за възникване на
задължението за неустойка изисквал нарушение на договорните задължения,
което било установено, а не задължително разваляне на договора, както
приемал първостепенния съд. Твърди се, че изводите на първоинстанционния
съд противоречели на константната съдебна практика и на изричните клаузи
на договора предвиждащи, че вземанията за неустойка се дължат при
неизпълнение на договорните задължения, каквото именно се явявало
неплащането на месечните абонаментни такси. В жалбата се възразява срещу
намаленото адвокатско възнаграждение за заповедното производство, като се
твърди, че първоинстанционния съд не е съобразил, че към минималния
размер на адвокатския хонорар имало начислен данък добавена стойност в
1
размер на 60 лв. Моли за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част и постановяване на ново решение с което искът за
неустойка в размер на 77,46 лв. и сума за разлика в цената на мобилно
устройство в размер на 173,83 лв., да бъде уважен. Претендира извършените
разноски за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство.
В срок е подаден отговор на въззивната жалба от Н.С.А. с ЕГН-
**********, чрез назначеният особен представител адв. Христо Спиров от
БАК. В него се твърди, че възраженията на въззивника срещу постановеното
решение са неоснователни, тъй като правилно първостепенния съд е
съобразил ,че договорът не е развален и не била налице предвидената в
договора хипотеза, за да е дължима неустойката. Моли въззивната жалба да
бъде оставена без уважение и претендира разноските извършение пред
въззивния съд.
Съдът като прецени материалите по делото, прие следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по
постъпила по подсъдност искова молба на "ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ" ЕАД
против Н.С.А., ЕГН **********, с адрес по делото и постоянен адрес: гр.
Айтос, „Лиляна Димитрова“ № 2 с настоящ адрес: с.Дебелт, общ.Средец, ж.к.
„Металург“ № 2, вх. 1, ет.2, ап. 7.
Ищецът твърди, че между "ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ" ЕАД и ответника са
сключени следните договори : договор за мобилни услуги с предпочетен
номер +35989******* от 27.09.2018 г. за срок от 24 месеца по абонаментен
план Тотал 30,99 с неограничени национални минути и роуминг в зона ЕС със
стандартен месечен абонамент в размер на 30,99 лв. и договор за лизинг от
същата дата, по силата на който лизингодателят предоставя за временно и
възмездно ползване устройство марка Huawei Y 5 2018 Dual Blue на обща
лизингова цена 119,17лв., дължима на 23 вноски, всяка в размер 2,79 лв. и
първоначална лизингова вноска в размер на 55,00 лв. Твърди се, че
длъжникът не изпълнил паричните си задължения по горепосочените
договори, начислени му със следните фактури: № **********/05.10.2018г. със
срок на плащане 20.10.2018г., за отчетен период 27.09.2018г-04.10.2018г., на
стойност 42,09лв., включваща 39,30лв.-абонаментна такса и използвани
услуги и 2,79лв.- лизингова вноска, като по същата е извършено плащане в
размер на 6,22лв. , което погасява част от задължението за абонаментна такса
и използвани услуги, фактура № **********/05.11.2018г. със срок на плащане
20.11.2018г, с отчетен период 05.10.2018г.- 04.11.2018г. на стойност 65,83лв. ,
включваща 63,04лв.-абонаментна такса и използвани услуги и 2,79лв.-
лизингова вноска, фактура № **********/05.12.2018г. за отчетен период
05.11.2018г. – 04.12.2018г. със срок на плащане 20.12.2018г. на стойност
33,77лв., включваща 30,98лв.-абонаментна такса и използвани услуги и
2,79лв.- лизингова вноска.
Вследствие неизпълнението от страна на ответника на основание чл.11
от договора мобилният оператор е начислил неустойка в размер на 77,46лв. ,
като за същата е издадена фактура № **********/05.02.2019г. В тази фактура
е начислено и задължение в размер на 173,83лв. , представляващо разликата
2
между цената на устройството без абонамент и преференциалната лизингова
цена по горепосочения договор за лизинг, както и сумата от 55,80лв. за 20 бр.
лизингови вноски, начислени накуп.
Твърди се, че към настоящия момент тези задължения не са изпълнени
и предоставеното устройство не е върнато на оператора.
Предвид неизпълнение на задълженията на ответника е инициирано
производство по чл.410 ГПК и е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№
710/2020г. по описа на РС Айтос за сумата от 442,56лв. и законна лихва от
подаване на заявлението до изплащане на вземането.
Поради връчване на заповедта за изпълнение по реда на чл. 47, ал.5
ГПК за ищеца е възникнал интерес да подаде настоящата искова молба, с
която се иска приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца
следните суми: сумата от 442,56лв. , включваща неплатени абонаментни
такси, използвани услуги, неплатени неустойка и сума за мобилно устройство
по договор за мобилни услуги с предпочетен номер +35989******* от
27.09.2018г. и неплатени вноски по договор за лизинг към него, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение - 01.10.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането, за което вземане ищецът се е снабдил със заповед за
изпълнение № 260038 от 02.10.2020 г. на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч.гр. д. № 710/2020 г. по описа на РС –Айтос. Ищецът претендира
присъждане на разноските по делото, както и направените в хода на
заповедното производство.
Исковата молба и разпореждането на съда по чл.131 ГПК са връчени по
реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което и след внасяне на депозит от страна на
ищцовата страна, съдът е назначил особен представител на ответника.
В законоустановения едномесечен срок особеният представител е
депозирал писмен отговор. Същият е оспорил изцяло иска по основание и
размер с доводи, че липсват доказателства, годни да установят
предоставянето на мобилните услуги, респ. осигуряването на достъп до
мобилната мрежа за срока на договорите. Твърди се, че клаузата,
регламентираща процесната неустойка е нищожна. Твърди се, че претенцията
за заплащане на неустойка начислена на база чл.11 от общите условия може
да се претендира единствено при разваляне на договора за лизинг, което в
случая не е сторено. В случай, че се приеме, че исковата молба представлява
волеизявление за едностранно прекратяване на договора, то тя е подадена
след изтичане на срока му , поради което неустойка не се дължи. Твърди се,
че не е посочено основанието, на което се търси разликата между цената на
устройството без абонамент и преференциалната лизингова цена.
За да се произнесе по основателността на въззивната жалба,
настоящият съдебен състав обсъди доказателствата по делото, във връзка
с доводите на страните, при което приема от фактическа и правна страна
следното:
Въззивният съд, като прецени събраните в процеса доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка по
3
делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение.
Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими
доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно
това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях.
Във въззивното производство не са ангажирани допустими доказателства,
които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа
обстановка, поради което настоящият съд я възприема изцяло и препраща към
нея на основание чл. 272 ГПК, като не е необходимо да се преповтарят отново
всички събрани пред районния съд доказателства.
Правилна е правната квалификация дадена от първоинстанционния съд,
досежно сумата в размер на 173,83 лв. представляваща разликата между
цената на устройството без абонамент и преференциалната лизингова цена по
горепосочения договор за лизинг. Тази сума се претендира вследствие на
неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя и е
уговорена като задължение с обезщетителен, стимулиращ длъжника и
санкционен характер, паради което предявеният иск и за тази сума следва да
се квалифицира като иск за неустойка по чл. 92 ЗЗД, а не като иск за реално
изпълнение.
Според настоящата съдебна инстанция въззивната жалба е
неоснователна, а с първоинстанционното решение гражданският закон е
приложен правилно. Действителната обща воля на страните при сключване на
процесния договор за мобилни услуги от 27.09.2018 г. досежно клаузата за
неустойка е установена правилно от първостепенния съд, точно съобразно
критериите на нормата на чл. 20 ЗЗД. В процесния договор е уговорена
неустойка дължима единствено при разваляне на договора, която не може да
счита дължима за всяко неизпълнение. Съобразно възприетото становище в
Тълкувателно решение №7/2013г. на ОСГТК на ВКС, неустойката при
разваляне на договора е самостоятелен и отделен вид неустойка, който може
да бъде уговорен, тъй като нормата на чл. 92 ЗЗД, която урежда неустойката
дължима при неизпълнение е диспозитивна и може да бъде дерогирана при
изрично съгласие на страните.
Неправилни са доводите на въззивника, че вземането за неустойка се
дължи освен при разваляне на договора и при всеки вид неизпълнение според
текста на клаузата, в който е използван съюзът „или“, от което следвало, че
нарушението на договорни задължения е самостоятелно основание за
възникване на вземането за неустойка. На стр. 2 от представения договор за
мобилни услуги от 27.09.2018 г., в същото изречение, след цитираната от
въззивника част е записано, че неустойката се дължи „за всяка СИМ карта, по
отношение, на която е налице прекратяване“. Поради този текст, независимо,
че е налице използваният съюз „или“, следва да се приеме, че изричната воля
на страните е била да уговорят неустойка, която се дължи при прекратяване
на договора (разваляне), какъвто единствен смисъл може да бъде извлечен от
текста на договора.
Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че по делото не е
установено разваляне на договора, към периода в който той е действал, тъй
като не са налице доказателства в тази насока. Правилни са и правните
4
изводи на съда, че принципно е възможно с исковата молба да се претендират
последиците при развален договор и едностранното волеизявление, чрез
което договорът да бъде развален, да бъде инкорпорирано в исковата молба. В
настоящия случай такова разваляне не може да бъде постигнато, тъй като към
момента на връчване на препис от исковата молба на ответника, договорът
вече е бил прекратен на друго основание. Еднозначно е разбирането в
теорията и в практиката, че не може да бъде развален договор, който е
прекратен на друго основание. Следователно вземането за тази неустойка не е
възникнало и установителният иск е неоснователен.
Направеният краен извод от страна на настоящата инстанция съвпада с
този, които е направил районния съд в атакуваната част на
първоинстанционно решение и Бургаския окръжен съд намира, че въззивната
жалба е неоснователна, а решението в обжалваната част следва да бъде
потвърдено.
Мотивиран от горното и на основание чл. 271 от ГПК, Бургаският
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 56/07.10.2021г., постановено от PC -
Средец, по гр.д. № 174/2021 г. в частта, с която е отхвърлен установителният
иск с правна квалификация чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК вр. с чл. 92 ЗЗД за
неустойка в размер на 251,29 лв.
В необжалваната част първоинстанционното решение е влязло в сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5