Р Е Ш Е Н И
Е № 204
гр. Пловдив, 20.02.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ІV гр.
състав, в публично съдебно заседание на 19.02.2019г, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
при секретаря Елена Калончева,
като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 3265 по описа на съда за 2015г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Пасивно субективно съединени осъдителни
искове по чл. 2б от ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.
Ищецът Х.А.Ч. с ЕГН ********** и адрес: *** твърди, че
ответниците Областна дирекция на МВР – гр. ***,
Прокуратурата на Република България – гр. *** и Районен съд – гр. *** чрез
различни действия и бездействия са нарушили правото му на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок, съгласно заложеното в чл. 6, § 1 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, (наричана по-долу
Конвенцията), като по този начин са му причинили неимуществени вреди,
претърпени в периода 29.12.2009 г. – 24.03.2015 г.
Конкретно по отношение на ответника Областна дирекция
на МВР – гр. *** ищецът счита, че твърдяното нарушение се е осъществило във
връзка с воденото дознание № 20/2010 г. по описа на *** РПУ – гр. ***, по което
според него не са положени необходимите усилия за издирване и призоваване
съобразно правилата на НПК на ищеца и неговите близки. Като прояви на
бездействие от страна на ответника се сочат още отменени актове по движение на
досъдебното производство (постановления за спиране и прекратяване), вследствие
на което общата продължителност на наказателното производство се увеличила.
Навежда твърдения за извършени процесуални нарушения по чл. 55 от НПК. Смята,
че по дознанието не е установено, че разследващите органи са работили
постоянно, ритмично и без особени прекъсвания. Твърди, че на 25.10.2011 г. „в
резултат на полицейско насилие от *** РПУ на МВР ***” бащата на ищеца получил
инсулт, както и същите отказали да повикат бърза помощ. На спешния телефон
позвънил ищецът, но впоследствие не могъл да придружи родителя си, тъй като бил
задържан заедно с майка му в районното управление без нужните за това
документи. Сочи, че тази „полицейска акция” причинила нетрудоспособността на
баща му, който към момента е с 63 % инвалидност. Твърди, че впоследствие отново
е задържан при подаване на документи за
самоличност – лична карта, повдигнато му било обвинение при нарушаване
правото му на защита. Описаната ситуация и отношенията му с ответника твърди,
че са нарушили правото му „да преброява населението” по време на кампанията
през *** г.
Относно ответника Прокуратурата на Република България
– гр. *** навежда твърдения, че правото му на разглеждане и решаване на делото
в разумен срок, съгласно заложеното в чл. 6, § 1 от Конвенцията, е нарушено
поради неосъществяване на дължимите надзорни функции и неупражняване на
достатъчен контрол върху провежданото разследване, както и безкритично
уважаване на предложенията на разследващите органи за спиране на делото, без да
са налице процесуалните предпоставки за това, съставянето на необосновано и
незаконосъобразно постановление за прекратяване на досъдебното производство от
дата 26.02.2014 г. на *** при Районна прокуратура – гр. ***, впоследствие
отменено от РС – гр. ***, нарушения на разпоредбата на чл. 368 и сл. от НПК и
неосъществяване на правомощията й по чл. 242 НПК от страна на районен ***.
Твърди се, че в резултат на така изложените действия и бездействия общата
продължителност на производството по дознание № 20 / 2010 г. по описа на ***
РПУ – гр. *** се увеличила.
Относно ответника Районен съд – гр. *** твърди
нарушение на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок,
съгласно заложеното в чл. 6, § 1 от Конвенцията, което касае дознание 20 / 2010
г. по описа на *** РПУ – гр. *** и ЧНД № 6395 / 2013 г. по описа на **РС, като
според ищеца ответникът **РС (по-специално *** - д. Д. Т.) бездействал, като
постановил актове, с които производството не се развило в съдебно за периода
28.02.2014 г. – 10.10.2014 г., а било върнато за
доразследване, с което „бездействие” ответникът способствал за забава на
производството.
Твърденията си ищецът основава също на съдържащите се
в доклад на Инспектората към ВСС констатации по подаденото от него заявление №
РС-15-131 / *** г. по реда на Глава трета „а” от ЗСВ, съгласно който действия и
бездействия на държавните органи – ответници по
делото, са причинили неоснователно забавяне в продължителността на
производството. Въпреки това - за разлика от приетото в доклада, твърди, че за
забавянето той няма принос, а производството е продължило твърде дълго – 5
години, 2 месеца и 26 дни в периода 29.12.2009 г. – 24.03.2015 г. Счита, че
справедливото обезщетение на причинените му неимуществени вреди се измерява на сумата от 26 000 лв., която се претендира
от всеки един от ответниците като компенсация за
много тежките наказателни репресии спрямо него и цялото му семейство, които се
изразяват в постоянен стрес, депресия, уронване на престиж и доброто име на
ищеца в обществото, накърняване честта и достойнството му, причинена коренна
отрицателна промяна в неговия начин на живот и този на семейството му.
Наказателното преследване е предизвикало негативен отзвук в квартала,
университета, професията на ищеца, като влошило отношенията му с близки,
познати, приятели, които се отнасяли към него с недоверие и отчуждение. Твърди
още, че станал нервен, страдал от безсъние и главоболие, лекувал хроничния
стрес и страховата си невроза безрезултатно с депресанти.
Исковата молба съдържа и подробното становище на Ч.
относно причините за воденото наказателното производство, по което има
качеството на „обвиняем”, когато всъщност ищецът е пострадал с нанесена средна
телесна повреда. Също така твърдения за „различни хора”, които стоят и
наблюдават постоянния адрес на ищеца в гр. ***, както и за „стари коли с
антени, с техника за подслушване ... пред входа”, за това, че в периода от 5
години полицаи непрестанно звънели и тропали силно по входната врата, с което
стресирали по-малкия на ищеца брат, още за „скалъпени обвинения” против него и
родителите му, заплахи от страна на полицаите към майка му, побой над брат му,
извършен от „цигани”, докато в близост стояла полицейска кола, арест на
родителите му по време на разходка, предприет от цивилен полицай, необразуване
на дознания по повод две ПТП-та, които претърпял ищецът.
При всичко така изложено се иска от съда да постанови
решение, с което да осъди всеки от тримата ответници
да му заплати сума от по 26 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, причинени му вследствие на нарушение на правото на разглеждане и
решаване на дознание № 20 / 2010 г. в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
Европейската конвенция за правата на човека, ведно със законната лихва върху
всяка от трите главници от дата 13.11.2009 г. – датата, на която се случил
инцидентът, който дал повод за образуване на дознание № 20/2009 г. Претендира
разноски от „ответника”, включително такива за заплатено адвокатско
възнаграждение. Допълнителни съображения излага в писмени бележки.
С протоколно
определение на л. 313 е допуснато уточнение, че лихвата се претендира от
29.12.2009г съобразно изрична молба – уточнение на ищеца вх. №
32900/08.11.2016г.
С протоколно
определение от последно съдебно заседание е допуснато изменение в размера на
претенциите на ищеца спрямо първите двама ответници,
като исковете са увеличени на сумата от по 50 000 срещу всеки от тях.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Прокуратурата на
Република България – гр. ***, представляван от
прокурор при Окръжна прокуратура – гр. ***, депозира отговор, с който
оспорва допустимостта на предявения иск и счита същия за неоснователен и
недоказан по основание и размер. Счита, че липсва непосредствена връзка между
поддържаното обвинение и влошеното здравословно състояние на ищеца, както и
доказателства, които да установяват причиняването на твърдените многобройни, различни
по своя характер и интензитет неимуществени вреди. Възразява против изложеното
от ищеца относно неговото семейство с аргумент, че претендираното
обезщетение се дължи на този, по отношение на когото е допуснато нарушение.
Твърди, че продължителността на производството е по изключителна вина на ищеца
и моли съда да приложи нормата на чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ, което обосновава с
неоткриването му на адреса и необходимостта от обявяването му за общодържавно
издирване, съответно от неявяването пред органите на реда, въпреки редовното му
призоваване и най – сетне с подаваните от него многобройни молби и жалби, което
обективно е препятствало извършването на следствени действия. Според ответника претендираното обезщетение от 26 000 лв. е в силно
завишен размер, който не съответства на вида и обема на заявените вреди, на
социално-икономическите условия и стандарт на живот в страната, както и на
релевантната съдебна практика по аналогични случаи. Най-сетне, че е в
противоречие с принципа за обезщетяване по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД. Като неоснователна се определя и началната дата на аксесорната
претенция за лихва – 13.11.2009 г. При доказана основателност на главния иск,
законна лихва смята, че би се дължала от датата на окончателния съдебен акт, с
който е прекратено наказателното производство – 10.10.2014
г. Поради така изложените съображения моли иска да бъде отхвърлен като
неоснователен, а евентуално в случай, че същият бъде намерен за основателен,
моли претендираното обезщетение да бъде намалено в
минимален размер. Прави възражение за прекомерност на платеното от ищеца
адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Областна дирекция
на МВР – гр. ***, подава отговор чрез пълномощника си *** И.П., с който изцяло
оспорва иска като неоснователен и недоказан. Оспорва иска и по размер, като сочи същият за завишен
и несъобразен с чл. 52 от ЗЗД и трайната съдебна практика, като в случай, че претенцията
бъде уважена, то моли размерът на обезщетението да бъде намален. Също прави
възражение за наличие на основанията по чл. 5, ал. 1, алтернативно чл. 5, ал. 2
от ЗОДОВ. Поддържа, че извършените от полицейските служители действия са в
рамките на законоустановените срокове и няма
нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията и не са доказани елементите на
фактическия състав на деликта. Обратно на изложеното
от ищеца, твърди, че той не е бил задържан на сочените от него дати 04.07.2012
г. и 25.10.2011 г. Продължителността на производството била изключително по
вина на ищеца, който подал общо 23 молби и жалби, от които 7 против актове на
органите на досъдебното производство и съда, в следствие на което разследващите
са били поставени в обективна невъзможност да провеждат процесуално-следствени
действия. Твърденията на ищеца, че полицаите са му попречили за издаването на
документ за самоличност, счита за неверни, а тези, че полицаите са причинили
инсулт на баща му, станали са причина за „странна катастрофа”, „усилване на
натиска” срещу майката, забелязани са „стари коли с антени, с техника за
подслушване”, настъпило ПТП с ищеца, нападения от роми над брат му, вземане на
частни уроци поради операция на счупения пръст, счита за недоказани и ирелевантни. Прави възражение за размера на разноските в
настоящото производство, съобразно Наредба № 1 / 2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Районен съд – гр.
***, *** подава писмен отговор … чрез … на … И. Г. К., в който се поддържа, че
искът е изцяло неоснователен и недоказан. Оспорват се всички твърдения на ищеца
относно наличие на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника,
свързана със забава при разглеждане на производството, причинена от **РС, както
и тези, отнасящи се до търпени от ищеца неимуществени вреди, произтичащи от
действия, респ. бездействия на съда. Счита, че отсъства причинна връзка или
описаните от ищеца негативни преживявания да са причинно обусловени от действия
/ бездействия на **РС, както и че същите не могат да бъдат разграничени по
период на възникване, за да се приеме, че са настъпили изключително по време на
разглеждане на частните наказателни производства от съда. Ответникът изразява
категоричното си несъгласие с констатациите, съдържащи се в констативния
протокол на ИВСС, с които ищецът мотивира исковата си претенция. В отговора е
изложена подробно хронологията на воденото срещу ищеца наказателно
производство, като се твърди, че забава няма. Цитират се конкретни постановени
съдебни актове, както и законообвързващите съда
срокове за тяхното постановяване. Счита, че констатациите по проверката на ИВСС
нямат обвързваща или задължителна сила за съда, разглеждащ делото, защото
приключилата административна процедура по реда на Глава трета „а” от ЗСВ е само
задължителна предпоставка за предявяване на иска според нормата на чл. 8, ал. 2
от ЗОДОВ. Прави искане за отхвърляне на иска, а в условията на евентуалност,
ако претенцията се признае за основателна, то моли същата да бъде намалена по
размер съобразно принципа за справедливо обезщетяване по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Прави възражение по смисъла на чл. 5 от ЗОДОВ.
Контролиращата страна – Прокуратурата на РБ, изразява
становище за неоснователност на претенциите спрямо всички ответници.
След
преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира за установено
следното:
Съгласно
чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл.
2 б, ал. 1 от ЗОДОВ по приключени производства, само когато е изчерпана
административната процедура за обезщетяване на вреди по Глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато
споразумение.
По
делото няма спор, като това се установява от представения констативен протокол
от 02.07.2015г. на ИВСС и водената между ищеца и МП кореспонденция, че
административната процедура за обезщетение за вреди по реда на Глава трета „а“ от ЗСВ е
изчерпана и по нея няма постигнато споразумение за изплащане на обезщетение
/инспекторатът е констатирал определени забавяния в производството от страна на
разследващите органи, прокуратура и съд, но обезщетение е отказано, тъй като е
счетено, че продължителността на производството не надхвърля разумния срок/.
Поради това налице са процесуалноправните предпоставки на закона за
претендиране на обезщетение по специалната разпоредба на чл. 2 б, ал. 1 ЗОДОВ.
Разпоредбата
на чл. 2 б от ЗОДОВ предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен
срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. С тази законова разпоредба е предвиден вътрешен национален
компенсаторен механизъм за бавно правосъдие като вътрешноправно средство за
защита и самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени
на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок.
Същевременно чл. 6, § 1 от Конвенцията урежда правото на справедлив съдебен
процес и предвижда, че всяко лице при решаването на спор относно негови граждански
права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение
срещу него има право на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок
от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Тази
разпоредба има
за цел да гарантира общественото доверие в правораздаването и да защити всички
страни в съдебното производство от прекомерни процесуални забавяния: по
отношение на лицата, срещу които е повдигнато обвинение за извършване на
престъпление - да не се намират неоправдано дълго от целите на производството в
състояние на несигурност по отношение на съдбата си, а по отношение на
пострадалите лица- да постигнат възможно най-бързо справедливост и възмездие за
претърпените от престъплението страдания.
Критериите, въз основа на които съдът
прави преценката си дали е допуснато нарушение по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС,
са посочени примерно в закона /чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ/, като са приложими стандартите, установени в практиката на
ЕСПЧ. Механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен
срок, е следният: първо се установява продължителността на релевантния период /началният момент е предприемането на
действия за защита, а крайният -
постановяването на окончателен акт на съда, с който се слага край на
производството/ и след това се преценява дали този период е разумен.
Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс
между интересите на лицето възможно най - бързо да получи решение и
необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното
производство. При преценката си за разумността на релевантния период съдът
прилага три критерия: сложност на
делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи.
ЕСПЧ е определил като важни няколко фактора, за да се реши дали делото е
сложно: броя на обвиняемите и свидетелите; естеството на фактите,
които следва да бъдат установени; нуждата да се получат документи по делото
/включително и от чужбина/; съединяването на делото с други дела, встъпването
на други лица в процеса. При преценка на поведението на жалбоподателя се
отчита, че от него не може да се иска да сътрудничи активно за ускоряване на
производство, което може да доведе до неговото осъждане, а за преценката на
поведението на компетентните органи - голямо значение имат усилията им за ускоряване на производството. Посочено е, че
съдебните органи са тези, от които се очаква да следят всички участници в
производството да полагат максимални усилия за предотвратяване на ненужно
забавяне.
В
разглеждания случай няма спор, че воденото срещу ищеца наказателно
производство е започнало на 29.12.2009г, когато е образувано досъдебното
производство и е приключило на 10.10.2014г, когато
същото е прекратено. Не може да се възприеме доводът на ищеца, че
производството е приключило по – късно, а именно на 23.03.2015г, когато
прокурорът възобновил досъдебното производство и го прекратил поради изтичане
на давността, доколкото на 10.10.2014г е постановен
окончателният съдебен акт, с който наказателното производство е прекратено, тъй
като в указания 3 – месечен срок прокурорът не е осъществил правомощията си по
чл. 369, ал. 1 НК, а последващият акт на прокурора
само ползва ищеца, тъй като, констатирайки изтеклата абсолютна давност за
преследване на престъплението, охранява неговите права и законни интереси.
Наред с това според трайната съдебна практика на ВКС случаите на прекратяване
на наказателното производство на основание чл. 369, ал. 4 НПК поради бездействие
на прокуратурата да отстрани допуснатите процесуални нарушения и да внесе
делото в съда в указания срок, следва да бъдат подведени под хипотезата на
недоказаност на участието на обвиняемия в престъплението, което е самостоятелно
основание за прекратяване на наказателното производство от прокуратурата и с
което се слага край на производството спрямо лицето. Или касае се за обща
продължителност на производството от 4
години, 9 месеца и 11 дни. Същевременно обаче за преценката относно интензитета на търпените в
резултат на висящото производство негативни преживявания са от значение още
няколко периода. Първо, това е времето от 29.12.2009г до 04.07.2012г, когато
ищецът е привлечен в качеството на обвиняем, като за този период констатациите
на инспектората се потвърждават от материалите по делото, че дори да е бил
призоваван, не се е явявал, нито спрямо него са изпълнявани постановленията за
принудителното му довеждане, т.е. през този период спрямо него не са извършвани конкретни действия, които да се отразят
негативно върху личността и/или правното му положение. От приложените по
делото преписки не се установява ищецът да е бил задържан на посочените в
исковата молба дати – 04.07.2012г, когато е привлечен в качеството му на
обвиняем и преди това на 25.10.2011г. Напротив, той е бил обявен за
общодържавно издирване с наложена мярка „установяване на адрес на местоживеене“
като свидетел в производството, като именно въз основа на тази мярка на
04.07.2012г е доведен в съответното РУ, като самоличността му е установена по
време на процедура по издаване на нови документи за самоличност. Вторият
период, който следва да бъде съобразен, е периодът от 1 година и 17 дни, в
който по 7 жалби на ищеца преписката е била пред други органи и институции и
реално не е била на разположение на разследващите органи. На практика
производството е водено от разследващите органи в продължение на около 3 години и 9 месеца. И трето, от тези 3
години и 9 месеца производството е
било спряно за период от общо 2 години,
6 месеца и 16 дни. По отношение многократното спиране на производството
следва да се посочи, че макар да не текат срокове по време на спирането на производството, висящността на делото е продължила. Съгласно чл. 245, ал. 3 НПК
сроковете по чл. 234 НПК
не включват времето, през което наказателното производство е спряно, но
задължението на прокурора и разследващите органи да осигурят провеждането на
досъдебното производство е основано на принципа, регламентиран в чл. 22, ал. 2 НПК,
който е основополагащ и гарантиращ разглеждането и решаването на делата в
разумен срок. Следователно, независимо че производството по делото в
досъдебната фаза е било спирано, фактическата висящност
на делото е факт и периодите на спиране следва да бъде отчетени при преценката
дали е нарушено правото на разглеждането му в разумен срок /стига, разбира се, спирането
да не е по причина на поведението на обвиняемия – укриване от властите или
друго/. При всички положения обаче периодът, в който спрямо ищеца не са
извършвани каквито и да било процесуално – следствени действия в резултат на
спирането, не е без значение при определяне размера
на обезщетението, тъй като безспорно в този период интензитетът не търпените
вреди е по – малък от този при реално извършвани спрямо лицето действия /сходно
на посочения по – горе първи период от образуване на производството до
привличането на лицето в качеството му на обвиняем, в който също въпреки
формалната висящност на производството, която се
отчита от съда, не са засегнати съществено правата и законните интереси на
ищеца, което е от значение за интензитета
на негативните преживявания, респ. за размера
на обезщетението/. За пълнота следва да се посочи също, че дори да се приеме
доводът на ищеца, че наказателното производство е приключило окончателно 5
месеца по – късно, то през това време също не са извършвани каквито и да било
действия спрямо него, като този период от време наред с това е в хипотеза на прекратено спрямо обвиняемия
наказателно производство с окончателен съдебен акт, поради което няма как
обективно ищецът да търпи вреди от неразумна продължителност на висящо спрямо него производство.
По критериите: сложност на делото, поведение на жалбоподателя и
поведение на компетентните органи, е необходимо да се посочи следното:
Делото не би могло да се приеме за сложно
от фактическа и правна страна, тъй като обвинението за престъпление по чл. 325,
ал. 1 НК не е за тежко такова по смисъла на чл. 93 т. 7 НК; обвиняем по него е
само ищецът; за разкриване на обективната истина са разпитани 7 свидетели и са
назначени две СМЕ.
Определено с поведението си ищецът е
допринесъл за продължителността на производството. Видно от данните по
приложените преписки той е бил редовно призован 5 пъти, от които се е явил само
веднъж на 04.07.2012г. Общо 9 пъти не е бил намерен на известния по делото
адрес. Подавал е множество молби и жалби – общо 23, от които 7 жалби против
актове на разследващите органи и съда, в резултат на което последните са били в
обективна невъзможност да извършват реални процесуално – следствени действия.
Т.е. за период от повече от година производството е било забавено не по причина
на държавата, а по волята на ищеца – да обжалва многократно актовете на
органите на досъдебното производство и на съда.
По отношение на
третия критерий е необходимо да се направят следните уточнения:
Първите двама ответници не оспорват констатациите на Инспектората към
ВСС, на които се позовава ищецът. Излагат общи възражения, не и конкретни правоизключващи факти, оборващи изводите на проверяващия
орган. Вярно е, че в настоящото производство съдът не е обвързан от изводите на
проверяващия орган в административната фаза, а следва да установи всички
твърдения и факти по допустимия процесуален ред. Именно съобразно него обаче в
случая съдът е длъжен да се съобрази с конкретната защитна позиция на ответниците и липсата на оспорване на наведените от ищеца и
обективирани в протокола на Инспектората факти, които
се установяват и от материалите по приложените преписки. Още повече, че ищецът
твърди бездействие, прието за установено в определен обем от Инспектората, т.е.
твърди отрицателни факти, които не подлежат на доказване, а положителните,
който ги изключват. Този принцип на доказателствената
тежест изисква страната, за която се твърди, че за определен период от време е
бездействала, да наведе и докаже конкретни положителни факти, оборващи
наведения отрицателен факт за липса на предприети действия и усилия. В случая
ищецът се позова на констатациите на проверяващия орган, че с бездействието си
разследващите органи са допринесли за увеличаване продължителността на
производството през относимия период с около 1 година и 6 месеца, тъй като през
това време не са положени необходимите усилия за издирване на лицата – А. и Х.
Ч., нито са предприети нужните действия за преодоляване на пречките, довели до
спиране на производството. Наред с това за
времето от 15.12.2012 г. до 29.01.2013 г. органите на досъдебното производство
не са извършили никакви процесуално – следствени действия. На тези
твърдения и констатации за отрицателни факти първите двама ответници
не са навели правоизключващи правото на ищеца
положителни факти за надлежно положени от тях усилия и действия през цитирания
период. При това положение доказателствената съвкупност
- ведно с твърденията и защитната позиция на първите двама ответници, налагат
извода, че действително е налице принос от тяхна страна за увеличаване
продължителността на производството чрез проявено бездействие, като безспорно
отговорност за това носи и прокуратурата, тъй като през това време не е
осъществила надзорните си функции и не е упражнила достатъчен контрол върху
провежданото разследване, без да твърди и доказва положителни факти, оборващи
извода за проявено бездействие.
Третият ответник
обаче в отговора си излага конкретни фактически твърдения за положителни факти,
изключващи отрицателните твърдения на ищеца, както и констатациите в протокола
на Инспектората, като излага подробна хронология относно предприетите действия
през периода от 7 месеца, за който се твърди, че е налице необосновано
бездействие от страна на съда. Наведените правоизключващи
възражения за положителни факти подлежат на отделно и самостоятелно доказване в
процеса, като действително от материалите по приложените преписки се установява
следното:
Ч.н.д. № 6395/2013 г. по описа на **РС, III нак. с-в, е образувано по молба на ищеца с искане по реда
на чл. 368 от НПК да бъде внесено за разглеждане от съда ДП № 20/2010 г. по
описа на ** РУП – ***, постъпила в Районен съд - *** на 08.11.2013 г. ДП е
изискано веднага и след постъпването му на 20.11.2013 г. е определен на случаен
избор с.-д., който се е произнесъл с определение от 22.11.2013 г. - в законоустановения седемдневен срок по чл. 369 ал. 1 от НПК.
Съдът е установил наличие на основание по чл. 368, ал. 1 НПК и е върнал делото
на прокурора, като му е дал възможност в тримесечен срок да упражни правомощията
си по закон. РП -*** на 26.02.2014 г. е издала постановление за прекратяване на
ДП № 20/2010 г. по описа на IV РУП- ***, изпратено на съда в изпълнение на
дадените указания за уведомяване за предприетите действия по чл. 369, ал. 1 НПК. То е приложено към частно наказателно дело № 6395/2013 г., с което
задълженията на докладчика в тази процедура са изчерпани. На 13.03.2014 г.
ищецът е подал жалба срещу прекратителното
прокурорско постановление с искане то да бъде изменено само относно основанията
за прекратяване на наказателното производство. Образувано е частно наказателно
дело № 1585/ 2014 г. на **РС, IV нак. с-в, като и тук
- видно от материалите по делото, ДП е изискано веднага и след постъпването му
в съда на 24.03.2014 г. на случаен избор е определен с.-д., който се е
произнесъл с определение от 28.03.2014 г. - отново в законоустановения
седемдневен срок по чл. 234, ал. 4 от НПК. Със съдебния акт постановлението е
отменено, а делото - върнато на прокуратурата за изпълнение на указания. Нещо
повече, по делото е постъпила молба от обвиняемия с искане за даване на
разпореждане на прокуратурата да реши делото в разумен срок, тъй като ДП
необосновано се бавело, като съдът с разпореждане от 19.05.2014г. е
оставил това искане без разглеждане като недопустимо – отново в едноседмичен
срок от постъпването на молбата. На 18.08.2014 г. от обвиняемия е
подадена нова жалба, този пък с искане от съда да се произнесе по реда на чл.
243 от НПК по въпроса за изменение на основанията за прекратяване на
наказателното производство предвид бездействието на прокуратурата. Образувано е
частно наказателно дело № 5221/ 2014 г. на **РС, XXI нак.
с-в, като отново още същия ден ДП е изискано и след постъпването му в съда на
29.08.2014 г. на случаен избор е определен с.-д., който се е произнесъл с
определение от 05.09.2014 г. - в законоустановения
седемдневен срок по чл. 234 ал. 4 от НПК. Жалбата е оставена без разглеждане,
като срещу първоинстанционния акт е постъпила въззивна частна жалба и с определение от 06.10.2014 г. по
ВЧНД № 1426/ 2014 г. на Окръжен съд- *** определението е потвърдено. След
влизането му в сила актът е изпратен до състава, разгледал първото искане по
реда на чл. 368 от НПК, като докладчикът по частно наказателно дело № 6395/
2013 г. на **РС, III нак. с-в, веднага се е
произнесъл с определение от 10.10.2014г, с което на основание
чл. 369 ал. 2 от НПК е прекратил наказателното производство.
Следователно не е налице забава от страна на правоприлагащия орган. Действително основателно е възражението на ответния
съд, че направените констатации при проверката само
формално отчитат началния момент на получаването в съда на постановлението за
прекратяване (28.02.2014 г.) и крайния такъв- на прекратяване на наказателното
производство по дознанието (10.10.2014 г.), без да
съобразяват, че в този период са били образувани още две дела пред съда с
подобни искания, по които е имало своевременно произнасяне. Изцяло се споделят
възраженията в отговора на този ответник, че в случая не се установяват
нарушения на процесуалните срокове, нито неоправдани забавяния, за които
отговорност може или следва да бъде търсена от съда, който с поведението на
съответните магистрати неоснователно да е допринесъл за общото увеличаване на
продължителността на досъдебното производство.
Горното оборва възпроизведените от ищеца констатации
от проверката в административната процедура и налага извода, че не е налице
бездействие на институцията за посочения период от 7 месеца.
Налага се
изводът, че чрез бездействията си първите двама ответници
са допуснали забавяне на производството с 1 година и 6 месеца, като останалата
продължителност на производството е напълно обоснована с оглед спецификите на
конкретния случай и процесуалните срокове и за нея държавата не отговоря, тъй
като или органите й са били в обективна невъзможност да действат по причини, за
които не отговорят, или са действали съобразно задълженията си по закон. Т.е.
извън този период действията на органите на досъдебното производство не могат да се определят
като процесуално бездействие, довело до накърняване на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок и ако има забавяне, то е в резултат на
упражнени процесуални права по обжалване на ищеца, наложили изпращане на
материалите в други инстанции или забавяне на производството в резултат на
многократното му неявяване пред съответните органи въпреки редовното му призоваване,
а преди това поради неоткриването му на адреса, преценено от Инспектората и
необорено от ищеца с надлежни твърдения в обратен смисъл като „явно шиканиране на процеса“. Т.е.
безспорно ищецът е създавал пречки за движението на делото, като неколкократно
не се е отзовавал при призоваването за действия, които е следвало да се
извършат с негово участие, като същевременно многократно е подавал молби и
жалби, препятстващи движението на производството.
Преценката дали е спазено изискването за
разглеждане на делото в разумен срок е обективна и е съсредоточена върху това
как продължителността на производството се е отразила върху лицето, което търси
защита от нея. Тази преценка е винаги конкретна и зависи от установените по
делото обстоятелства и факти. Действително съдебната практика приема, че
отделни забавяния, за които ответните органи отговарят, не са достатъчни, за да
бъде установено нарушение на правото за разглеждане на делото в разумен срок.
Последното зависи също от общата продължителност на производството и от залога
по делото. Само по себе си неспазването на процесуални срокове не води
непременно до извода, че е нарушено правото по чл. 6, ал. 1 ЕКПЧ
/Г. -К. срещу България, № 12739/05, 08.05.2011 г.; В. срещу А., № 11796/85,
30.10.1990 г. и др./, а може да даде само повод на съответните органи да
оптимизират дейността си по насрочване и разглеждане на преписките и делата,
както и да подобрят организацията си на работа.
Настоящият съд
намира, че в случая не се касае до изолирани случаи на бездействие, а до
забавяне на производството с 1 година и 6 месеца, което не е незначително и
надхвърля разумната му продължителност. Колкото до възраженията на ответниците за съпричиняване на
вредите от страна на ищеца, всички те са отчетени при определяне на релевантния
период от 1 година и 6 месеца съобразно казаното по – горе, като безспорно
установено е по делото, че този период на забавяне на производството се дължи
само и единствено на бездействието на първите двама ответници,
като приносът на ищеца за общата продължителност на производството вече е
отчетен и не може да доведе до други изводи. Не може да се говори и за
изключителна вина на ищеца, изключваща отговорността на държавата, също съобразно
казаното по – горе, че за допуснатата забава от 1 година и 6 месеца ищецът няма
каквато и да било вина. В тази връзка следва да се посочи,
че според чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ, ако увреждането е причинено по изключителна вина
на пострадалия, обезщетение не се дължи. Според ал. 2 пък, когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, обезщетението се намалява. За да има съпричиняване, трябва поведението на пострадалия да е в причинно
- следствена връзка
с настъпилия вредоносен резултат от незаконното
действие на държавния орган, което го освобождава от отговорност. Ако единствен каузален
фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговоря. Ако само е допринесъл
- обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай /т. 3 от ТР № 3/2005 год./. Категорично в случая
първата хипотеза не е налице, тъй като не се установява поведението на ищеца да
е единствен каузален фактор за настъпване на вредоносния резултат. Но не се
установява и това ищецът да е допринесъл с поведението си за увреждането
във връзка с конкретното бездействие от 1 година и 6 месеца, като приносът му се отнася до други периоди в
рамките на висящото наказателно производство, отчетени при формиране на извода
на съда за допуснато от органите бездействие, за което единствено те отговарят.
Следователно
претенцията е доказана по основание по отношение на първите двама ответници, които отговарят за допуснатото неразумно
забавяне на производството, като по отношение на третия ответник – претенцията
ще се отхвърли.
Размерът на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на
първо място според вида и характера на
упражнената процесуална принуда - колко и какви процесуални действия са
извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в
продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен
срок и др. Не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни
изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е
установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по
своя преценка или като вземе заключението на вещо лице. На следващо място
размерът на обезщетението се определя според
вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания - това са
фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения
иск - продължителността и интензитета на
претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало
ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно -
медицинската прогноза за неговото развитие.
Особеното в настоящия случай е, че забавата,
за която носят отговорност органите на досъдебното производство, е за бездействие, довело до увеличаване продължителността на производството
с около 1 година и 6 месеца, през което време не са положили необходимите
усилия за издирване на лицата – А. и Х. Ч., нито са предприети нужните действия
за преодоляване на пречките, довели до спиране на производството. Наред с това
за времето от 15.12.2012г до 29.01.2013г органите на досъдебното производство
не са извършили никакви процесуално – следствени действия. Т.е. на практика за периода, за който се носи
отговорност, процесуални
действия с участието на обвиняемия изобщо не са извършвани, което неминуемо
води до извод за минимални по интензитет неприятни за ищеца изживявания.
Ищецът не е бил задържан за 24 часа, нито е бил с мярка за неотклонение
„задържане под стража“, обвинението не е за тежко престъпление, като реалните
прогнози по делото – при неблагоприятна за него осъдителна присъда, биха довели
– при чистото му съдебно минало, до освобождаването му от наказателна
отговорност по реда на чл. 78а НК. При тези данни и проявеното от страна на
органите на досъдебното производство бездействие, довело да неразумно забавяне
на производството, твърденията в исковата молба за „жестоки репресии към цялото
му семейство“ са несъстоятелни. Не може да се установи каквато и да било
причинна връзка между проявеното бездействие и твърденията за причинен инсулт
на бащата на ищеца, настъпило ПТП с ищеца, нападение от роми на брат му,
забелязани стари коли с антени, с техника на подслушване и т.н. Наред с това
твърденията за ненамиране на работа в престижни компании, за взимането на
частни уроци поради операция на счупения пръст на ищеца и т.н., са без
отношение и към вида на предявената претенция, която е за неимуществени вреди,
а не за имуществени такива – пропуснати ползи от неполучаването на сигурен
трудов или друг правомерен доход или реално направени разходи във връзка с
воденото срещу ищеца производство. Твърденията за усилване на „натиска срещу
майка му“, за задържане на родителите му, слагане на белезници на майка му на
25.03.2015г и т.н. също нямат връзка с конкретни действия и бездействия на органите
по процесното досъдебно производство. Наред с това от
заключението на изслушаната по делото СПЕ, което съдът възприема като
компетентно и обективно изготвено, се установява, че от 2003г ищецът страда от параноидно личностово разстройство, което е болест на характера,
свързана с негъвкави реакции, придружавани от субективен дистрес
и проблеми в социалното функциониране. Касае се до траен модел на поведение и ригиден начин на реагиране. Промяна в здравословното
състояние настъпва през 2013г, когато е претърпяна тежка мозъчна травма и
настъпва влошено състояние с пареза, като се
задълбочават личностовите особености, но до този
момент влошаването на здравословното му
състояние е чисто субективно. Параноидното личностово
разстройство представлява екстремен начин на реагиране спрямо широк диапазон
лични и социални ситуации, като често е свързан със субективно преживяване на дистрес и нарушена
социална адаптация. Конкретно при ищеца то се характеризира с подозрителност и склонност да се
изкривяват нещата, като се представят приятелски действия за враждебни, борбеност, неотстъпчивост по отношение на личните права,
постоянна себеотносност, свързано с чувство за
особена важност, конспиративни обяснения за лични събития и др. Воденето на
наказателното производство е възприето като състояние на дистрес,
но липсва обективизиране
на това състояние от медицински специалисти. Социалното отдръпване се дължи на подозрителността, мнителността и
убеждението, че околните желаят да навредят по някакъв начин, което впоследствие
се интерпретира като целенасочено отдръпване и поставяне в социална изолация от
страна на околните. Воденото производство не е засегнало връзката в
семейството, а напротив – то е сплотено, със здрава симбиотична
връзка между членовете, както в ежедневието, така и по отношение на делото. Ищецът е инвалидизиран
поради друга причина и не работи.
Следователно не се установява и твърдяното от
ищеца влошаване на здравословното му състояние в резултат на производството –
причинен хроничен стрес от продължителността на производството, страхова невроза, депресия, психично разстройство на
здравето, панически атаки. Дори да е
имало такива, те се дължат на личностновите
особености на ищеца и установеното от експерта параноидното
личностово разстройство, от което същият страда без
връзка с процеса. Изводите на вещото лице обясняват и голяма част от
твърденията в исковата молба, а свидетелските показания следва да се преценяват
критично – през призмата на чисто субективните усещания на ищеца в резултат на
болестта, от която страда, а не като обективни дадености. Поради това на тях
съдът няма да се спира подробно, тъй като дори
да се установят преживени интензивни по характер тревожни депресивни състояния,
те не могат да се приемат като обективни такива и в безспорна причинна връзка с
процесното досъдебно производство и в частност с
бездействията на ответните органи – с оглед възприетите от съда изводи на
експерта и изключителния субективен оттенък на преживяванията в контекста на параноидното личностово
разстройство, от което страда ищецът. Колкото до показанията на Е.Ч. /майка на
ищеца/, че той много пъти бил задържан, от тях не могат да се формират
фактически и правни изводи, доколкото фактът на задържането на едно лице под
стража се установява от писмените материали по делото, тъй като се касае до
законова процедура, която се подчинява на строги правила и се обективира със съответната писмена документация.
Така или иначе обаче, доколкото не е в тежест
на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания, а в случая
увреждащите бездействия са факт, обезщетение следва да бъде присъдено, като се
отчетат обстоятелствата, че допуснатото
забавяне при разглеждане на процесното наказателно
производство не е довело до появата на посочените от ищеца заболявания, нито е
имало сериозно и трайно отражение върху психиката му извън нормално обичайните
психически страдания за такъв случай, последните от които следва да се приемат
дори за минимални по интензитет с
оглед на казаното по – горе, че забавянето е резултат от бездействие, в рамките
на което спрямо ищеца не са извършвани каквито и да било процесуално –
следствени действия, нито е бил с наложена мярка за процесуална принуда, като
същевременно продължителността на необоснованото бездействие от 1 година и 6 месеца
не е голяма в сравнение с обичайната, при която са присъждани обезщетения от
съдилищата. Не се доказа и да е бил уронен престижът и авторитетът на ищеца в
обществото и обкръжението му вследствие допуснатото забавяне на производството,
нито да са ограничени възможностите му за професионална реализация.
Същевременно поведенческите реакции на ищеца, социалната изолация, тревогите,
паническите атаки и изобщо всичко описано в исковата молба като причинени
вреди, дори да се приемат за установени, не са в пряка и непосредствена
причинна връзка с производството и в частност с допуснатото забавяне, а в резултат на конкретното болестно
състояние на ищеца, което датира още от 2003г.
По
принцип, ако увреждането се дължи на съвместните действия или бездействия на
служителите на двамата ответници в рамките на
воденото наказателно производство, те следва да носят солидарна отговорност за
обезщетяване на вредите съгласно чл. 53 ЗЗД. Независимо обаче, че в случая
действията на първите двама ответници са
взаимосвързани, тъй като се касае за едно наказателно производство в
досъдебната му фаза с едно обвинение, няма пречка ищецът да търси обезщетението
по чл.2б от ЗОДОВ поотделно спрямо тях, /още повече, че същият по ясен начин е отграничил какви по вид вреди са му причинени от всеки от ответниците/, като е необходимо съобразяването на отделните
размери на дължимото обезщетение с общо определения по справедливост размер /в
този смисъл решение №483/09.06.2010г. на ВКС по гр.д. №1091/2009г./.
С оглед на
всичко казано по – горе настоящият съд намира, че всеки от тях следва да
отговаря със сумата от по 500 лв, като обезщетение в
размер на общо 1 000 лв съдът намира за напълно
достатъчно да покрие претърпените от ищеца вреди съобразно конкретно
установените по делото обстоятелства и факти и начинът, по който съответното
бездействие и неговата продължителност се е отразило върху психиката и здравето
му, като до пълния им претендиран размер претенциите
ще се отхвърлят.
С исковата молба
законната лихва се претендира от 13.11.2009г. Впоследствие с протоколно
определение на л. 313 е допуснато уточнение, че лихвата се претендира от
29.12.2009г съобразно изрична молба – уточнение на ищеца вх. №
32900/08.11.2016г, поради което въпреки, че в
писмените бележки от 30.04.2018г отново се сочи първоначалната дата
13.11.2009г., за начална следва да се счита уточнената в хода на процеса дата
29.12.2009г. Законната лихва обаче не може да бъде присъдена от претендирания начален момент, тъй като фактическият състав
на отговорността за действията на разследващите органи и Прокуратурата на РБ се
различава от общия състав на деликтната отговорност,
като тази специфика е отчетена с ТР 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
В съответствие с дадените в т. 4 разяснения следва да се приеме, че началният момент, от който е дължима лихвата за
забава, е този на влизане в сила на определението за прекратяване на
наказателното производство или в случая 10.10.2014г, когато е постановен окончателният
съдебен акт за прекратяване на наказателното производство. Наред с това
последователно в съдебната практика се приема, че когато се търси обезщетение
за вреди от незаконни действия и бездействия, погасителната давност започва да
тече от преустановяването им. Респективно от този момент се дължи и лихвата за
забава, тъй като тогава настъпва изискуемостта на вземането, а в случая това
отново е влизането в сила на определението за прекратяване на
наказателното производство. Поради
това лихвата върху главниците ще се присъди от тази дата до окончателното
плащане, като акцесорната претенция за заплащане на
законна лихва от по – ранен момент и за периода 29.12.2009г до 09.10.2014г вкл.
ще се отхвърли.
Разноски:
Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по
производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът
осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е
имал такъв, съразмерно с уважената част
от иска. Следователно и доколкото претенцията е частично уважена спрямо
първите двама ответници, те поравно следва да бъдат
осъдени да заплатят разноските по делото /възнаграждение за работата на вещото
лице, платено от бюджета на съда в размер на 154.57 лв/,
а на ищеца – внесената от него ДТ от 10 лв, като този
разход за тях не зависи от съразмерното уважаване на претенцията и следва да
бъде покрит изцяло. Съразмерността е от значение само за разноските на ищеца за
адвокатско възнаграждение, които се установяват в размер на 1 400 лв.
видно от представения списък на разноските и доказателствата за действително
направен разход в този размер, като съдът не споделя възражението за
прекомерност на хонорара от една страна с оглед фактическата и правна сложност
на делото, а от друга – с оглед на съобразяването му с нормативния минимум.
Общият размер на претенцията спрямо всички ответници,
като адвокатското възнаграждение касае всички претенции, е 126 000 лв /след допуснатото в последно съдебно заседание
увеличение на исковете спрямо първите двама ответници/,
а общият уважен размер на претенцията - 1000 лв. Следователно съразмерно на
уважената част от претенцията ищецът има право на сумата от общо 11.06 лв /1 400 лв х 0.0079/, която
следва да се подели по равно между първите двама ответници
или всеки от тях следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 5 лв за ДТ и 5.53 лв за адвокатско
възнаграждение по съразмерност, т.е. общо по 10.53 лв. Всеки от тях съобразно
казаното по – горе следва да заплати по сметка на съда сумата от по 77.28 лв – за
платеното от бюджета на съда възнаграждение на вещото лице.
За пълнота следва да се посочи също, че
ищецът дължи на ответника разноски за адвокатско или юрисконултско
възнаграждение, само ако искът му бъде
отхвърлен изцяло, ако е оттеглен или е направен пълен отказ от иска
/Решение № 785 от 02.03.2011г. на ВКС по гр.д. № 556/2010г., ІІІ г.о., ГК,
постановено по реда на чл.290 от ГПК/, какъвто не е разглежданият случай,
поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос. Искът се отхвърля само
спрямо третия ответник, но същият не претендира адвокатско или юрисконултско възнаграждение.
По изложените мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – гр. *** и Прокуратура
на Република България гр. *** да заплатят на Х.А.Ч. с ЕГН ********** и адрес: *** сумата от по 500 лв
всеки от тях /общо 1 000 лв/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
причинени му
вследствие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дознание № 20 /
2010 г. по описа на *** РПУ – гр. *** в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
Европейската конвенция за правата на човека, ведно със законната лихва
върху главницата от 10.10.2014г до окончателното плащане, КАТО ЗА РАЗЛИКАТА над
горната сума ДО ПЪЛНИЯ ПРЕТЕНДИРАН РАЗМЕР от по 50 000 лв срещу всеки от тях, както и за присъждане на лихва за забава за периода
29.12.2009г до 09.10.2014г вкл., както и
за осъждане на Районен съд – гр. *** да му заплати сумата от 26 000
лв – обезщетение за неимуществени вреди на същото
основание, ОТХВЪРЛЯ ИСКОВЕТЕ.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – гр. *** и
Прокуратура на Република България с адрес гр. *** да заплатят на Х.А.Ч. с ЕГН ********** и адрес: *** сумата от по 10.53
лв. всеки от тях, представляваща разноски по делото съразмерно на
уважената част от претенцията.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – гр. *** и Прокуратура на
Република България с адрес гр. *** да заплатят в полза на
държавата, по бюджета на съдебната власт, бюджетната сметка на ВСС, разноски в производството
в размер от по 77.28 лв всеки от тях за платеното от
бюджета на съда възнаграждение на вещото лице.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивски
Апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: