О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ V- 1638 17.06.2020 г. Град Бургас
Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, V-ти въззивен състав
На седемнадесети юни през две хиляди и двадесета година
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛЯ БЕЛЕВА
мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
Секретар: -
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
частно гражданско дело № 320 по описа за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по частна жалба, подадена от “Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.„Панайот
Волов” №29, ет.3, представлявано от юрисконсулт Д.А..
Обжалва се Заповед №373 от 14.11.2019г.,
издадена по ч.гр.д.№ 838 по описа за 2019г. на Районен съд- Поморие в ЧАСТТА, с
която е разпоредено отхвърлянето на заявлението на частния жалбоподател за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК против С.Х.В., за сумата
от 182 лв.- неустойка за неизпълнение на задължение и за сумата от 45 лв.,
представляваща разходи за извънсъдебно събиране на вземането. Сочи се, че обжалваното
разпореждане е неправилно, като са изложени подробни съображения в подкрепа на
становището на жалбоподателя, че съдът е излязъл извън обхвата на дължимата проверка и не
разполага с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която
заявителят черпи права. С издаването на правопреграждащия акт, съдът
ограничавал основните цели, заложени в заповедното производство, като по този
начин изначално възпрепятствал възможността на кредитора да претендира
ликвидното и изискуемо вземане в цялост чрез издаването на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК и не давал възможност да се реши дали процесното
вземане е спорно или безспорно. Излага твърдения за допуснати процесуални
нарушения на чл.6 и чл.7 от ГПК, като вместо да съдейства на страните да
изяснят делото от фактическа и правна страна в рамките на търсената защита,
районният съд в рамките на факултативно, строго формално и едностранно
производство, формирал извод основан единствено на основание вътрешното си
убеждение. Така заявителят бил лишен от възможност да обоснове и докаже
индивидуално договаряне, което водело до предрешаване на спор, който можело и
да не съществува между страните. По този начин била ограничена равната
възможност на страните да упражнят предоставените им права- чл.9 ГПК, така и в
бъдещ исков процес да установят истината- чл.10 ГПК, посредством доказателства
и доказателствени средства. Цитирана е съдебна практика- Решение С-618/10 СЕС,
според която в заповедното производство съдът следва да приложи правилата на
Директива 2008/48 за договорите за потребителски кредит и директива 2009/22 за
исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите, но при определени условия- при наличие на необходимите
фактически и правни данни. Т.е. в процедури, в които не се изискват
доказателства, съдът не е длъжен да прави подобна проверка. Изтъква се, че
проверката за нищожност на договорни клаузи, поради неравноправният им за
потребителя характер, е особен вид недействителност и не попада в общите
хипотези на противоречие със закона или с добрите нрави. Пречка за издаване на
заповед за изпълнение по чл.411, ал.2, т.2 ГПК била налице само, когато самото
искане е незаконно или неморално, т.е. хипотези, при които незаконността
следвала по очевиден и неподлежащ на съмнение начин от самото искане.
Законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл.410 ГПК се
основавало било извън обхвата на проверката при произнасянето по
основателността на заявлението по чл.410 ГПК.
На следващо място са развити
оплаквания, че в чл.143 от ЗЗП е уредена т.нар. „генерална клауза“ за
неравноправност на уговорките в потребителските договори, включително и за
потребителски кредит. Според частният жалбоподател, кумулативните предпоставки
на наличието на неравноправна клауза са: 1/ същата да не е индивидуално
определена и да е във вреда на потребителя; 2/ да не отговаря на изискванията
за добросъвестност; 3/ да води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и доставчика и потребителя. При липса на
доказателства, районният съд не бил в състояние да направи преценка за
наличието на тези положителни материално-правни предпоставки. Не било ясно как
съдът ще съобрази всички обстоятелства във връзка със сключването на договора,
както изисква разпоредбата на чл.145, ал.1 ЗЗП, след като черпи информация и
прави заключения единствено и само на база съдържанието на т.12 от заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Относно претенцията за неустойка
са развити теоретични разсъждения за същността на неустойката като обезщетение
за вредите, причинени от неизпълнението, както и за елементите от фактическия
състав на правото на неустойка по чл.92 ЗЗД- валидно договорно задължение,
неизпълнение на задължението, уговорена неустойка. В случая тези елементи били
налице, поради което неустоечното задължение било валидно възникнало. Цитирано
е ТР №1 от 15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, според което
неустойката е нищожна само ако единствената цел, за която е уговорена излиза
извън присъщата ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. В
същото ТР се приемало, че неустойката не може да бъде нищожна само на основание
противоречие с добрите нрави, както приел съдът в обжалваното разпореждане.
Въпросът за накърняването на добрите нрави от отношение на уговорена неустойка
следвало да бъде решен чрез комплексна преценка- не само на съдържанието на
договорната клауза, но при отчитането на свободата на договаряне,
равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и
възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за
да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори да
се приемело, че е прекомерна, това не я правело априори нищожна поради
накърняване на добрите нрави, а съдът следвало да намали нейния размер.
На следващо място са развити
доводи за неправилност на съдебния акт в частта, касаеща разходите за
извънсъдебно събиране на задължението. Изтъква се, че съдът неправилно е
квалифицирал правното основание и е достигнал до погрешни правни изводи, че се
касае за частична нищожност на договора по отношение на съответната клауза. Сочи,
че съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисионни за допълнителни услуги, а именно-изпращане на напомнителни писма,
електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и
други, които са вследствие виновното неизпълнение от страна на заемателя на
договорното му задължение да върне получената сума в уговорения срок и са такси
за допълнителни услуги, които кредиторът извършва с цел напомняне за изпълнение
на поетото задължение. Съгласно чл.19, ал.3 ЗПК, те не се включват в ГПР.
Затова частният жалбоподател счита,
че обжалвания съдебен акт е неправилен. Моли разпореждането да бъде отменено в като
се постанови издаването на заповед за изпълнение и за отхвърлената част от
заявлението.
Частната жалба е с правно основание
чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в законоустановения срок против подлежащ
на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител на страна, която
има правен интерес от обжалването. Ето защо съдът намира частната жалба за допустима.
Бургаският окръжен съд като взе
предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Частно гражданско дело №838 по
описа за 2019г. на Районен съд- Поморие е
образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК,
подадено от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, чрез
пълномощника- юрисконсулт А.. Иска се издаване на заповед за изпълнение и
изпълнителен лист против С.Х.В. ***, за следните суми: 300 лв. главница по
договор за паричен заем №3327900, сключен на 22.09.2018г.; 30,65 лв.,
представляващи договорна лихва за периода от 21.10.2018г. до 18.02.2019г.; 182
лв.- неустойка за неизпълнение на задължение; 45 лв.- разходи за извънсъдебно
събиране на задължението, 27,50 лв.- лихва за забава, начислена за периода от 22.10.2018г.
до 5.11.2019г., както и законната лихва от датата на подаване на заявлението до
изплащане на вземането.
Изложени са още доводи, че между
„Изи Асет Мениджмънт“ АД в качеството на заемодател и С.Х.В. в качеството на
заемател, е сключен договор за заем, съгласно който длъжникът получил в заем
сумата от 300 лв., като се задължил да я върне, ведно с дължимата договорна
лихва в размер на 30,65 лв., или общо 330,65 лв. на 5 месечни погасителни
вноски, като последната падежна дата била 18.02.2019г.
Заемателят се задължил в
тридневен срок от подписването на договора за заем да предостави на заемодателя
обезпечение, а именно две физически лица- поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания: да представи на заемодателя служебна бележка
за трудово възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в
размер на 1000 лв., да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за заем, сключен с дружеството- заемодател; да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има- кредитната му история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, като поръчителите
подписват договор за поръчителство или банкова гаранция с бенефециер-
заемодателя, която е издадена след усвояването на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора. Поради неизпълнение на това
задължение от страна на заемополучателя, на последният била начислена
еднократно неустойка в размер на 182 лв.
Съгласно договора и/или Тарифа
на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в случай,
че заемателят забави заплащането на падеж на погасителна вноска, с повече от 30
календарни дни, същият дължи на заемодателя заплащането на такса за разходи
/изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни
обаждания, лични посещения и др./ за събирането на просрочените вземания в
размер на 9 лв. Таксата се начислява за всеки следващ 30-дневен период, през
който има погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30
календарни дни, като всички начислени разходи за събирането на просрочените
погасителни вноски не могат да надхвърлят 45 лв. На длъжника била начислена
такса за събиране на вземането в размер на 45 лв.
Понеже длъжникът не погасил нито
една вноска, била начислена и лихва за забава в размер на 27,50 лв.
В договора за заем било
предвидено право на заемателя да прехвърли вземането си по договора за заем на
трето лице. На 1.04.2019г. било
подписано Приложение №1 към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
/цесия/ от 30.01.2017г., между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и дружеството заявител,
по силата на който вземането на „Изи Асет Мениджмънт“ АД против длъжника било
прехвърлено на заявителя с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. На
2.04.2019г. длъжникът бил уведомен за цесията от цедента с писмо с обратна
разписка.
Понеже длъжникът продължавал да
не изпълнява виновно задълженията си по договора за заем, за заявителя
възникнал правен интерес да потърси вземанията си по съдебен ред.
Претендират се и деловодни
разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Към заявлението са
приложени пълномощно, квитанция за внесена държавна такса и списък на
разноските.
Районният съдът е издал заповед №
373/14.11.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за
претендираната главница, договорната /възнаградителната/ лихва, мораторната
лихва, както и за законната лихва от подаването на заявлението, както и за част
от разноските.
С обжалваното разпореждане,
обективирано в същата заповед, е отхвърлено заявлението в частта относно
претенцията за неустойка, както и за разходите за извънсъдебно събиране на
задължението.
Изложени са съображения, че неустойката
има подчертано санкционен характер и присъждането ѝ би довело до
несправедлив краен резултат, несъвместим с добрите нрави. Същата излизала извън
присъщите ѝ по закон функции, доколкото още към момента на уговарянето
ѝ се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора за
сметка на кредитополучателя. С оглед указанията в т.3 от ТР №1/15.06.2010г. на
ОСТК на ВКС, съдът е приел, че уговорената неустойка е нищожна на основание
чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. На следващо място районният съд е посочил, че
договорът за заем е сключен при действието на Закона за потребителския кредит,
поради което нормите на последния следва да бъдат съобразени служебно. Посочил
е, че според чл.33, ал.1 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а в ал.2-
че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Приел е, че с
процесната неустойка се цели преодоляване ограничението на императивната разпоредба
на чл.33, ал.1 ЗПК.
Приел е още, че претендираните
разходи за извънсъдебно събиране на вземането също противоречат на закона и
добрите нрави. Тези разходи представляват такива, присъщи за основния предмет
на договора и нямат характеристиката „допълнителни услуги“ в полза на
потребителя, по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК.
Акцентът е поставен на разпоредбата на чл.10а,1 ал.2 от ЗПК, според
която е забранено кредиторът да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Направен е извод, че
забраната за кредитора да възлага на потребителя други такси и разходи, извън
обявената договорна лихва и обезщетението за забава, произтича от разпоредбите
на чл.10а, чл.19, ал.3 и чл.33 от ЗПК. Цитирана е съдебна практика на БОС,
препращаща към такава на ВКС.
Затова, на основание чл.411,
ал.1, т.2 ГПК, районният съд е счел искането на заявителя в частта за
неустойката и разходите за събирането на вземането за неоснователно и го е
отхвърлил.
Бургаският окръжен съд приема, че
разпореждането е правилно и законосъобразно, а частната жалба- неоснователна.
Съображения:
Неоснователни
са възраженията на жалбоподателя, че заповедният съд не разполага с правомощия да
извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни
негови клаузи. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, при разглеждане
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва
проверка дали искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави.
Процесният договор за заем, от който произтича вземането, е сключен при
действието на Закона за потребителския кредит, поради което съдът е задължен служебно да
следи за спазването на неговите императивни разпоредби. Ето защо, като е
изпълнил тези свои задължения районният съд не е превишил правомощията си и не
е нарушил съдопроизводствените правила, както
неправилно счита жалбоподателя.
Вярно е изложеното в жалбата, че към заявлението не са приложени доказателства,
а мотивите на съда за отхвърляне на заявлението почиват само на твърденията в
заявлението. Това е така, понеже заявлението е подадено преди изменението на
чл.410, ал.3 от ГПК с ДВ бр.100 от 2019г. Въпреки това, въззивната инстанция
намира, че няма пречка в заповедното производство да се извърши преценка на
валидността на договора или отделни негови клаузи, щом от твърденията на
заявителя могат да се направят обосновани изводи за нищожността им поради
противоречие с императивните норми на закона или поради противоречие с добрите
нрави. Несъстоятелни са и оплакванията, че при извършената служебна проверка за
валидността на договора/ респективно- негови клаузи, са нарушени правилата на
чл.6, 7, 8 и 9 от ГПК. След като законодателят е вменил на съда задължение да откаже
издаване на заповед за изпълнение, в случай, че искането е в противоречие със
закона /т.е противоречи на императивните норми на закона/ или с добрите нрави,
то независимо от едностранния характер на заповедното производство по чл.410 ГПК, същият е длъжен да извърши тази проверка. Служебната проверка по чл.411,
ал.2 ГПК не касае само потребителите по смисъла на ЗЗП, а и всички останали
категории длъжници, срещу които се иска издаването на заповед за изпълнение,
като същата въвежда минимален стандарт за защита срещу очевидно
незаконосъобразни и неморални претенции именно предвид едностранния характер на
заповедното производство и вероятността заповедта за изпълнение да влезе в
сила, ако по различни причини /извън признанието на дълга/, длъжникът не подаде
възражение срещу нея. Доколкото районният съд не е констатирал в мотивите си неравноправни
клаузи в процесния договор за заем, не следва да се обсъждат доводите в жалбата,
свързани с неправилно приложение на материалния закон- чл.143 и чл.145 от ЗЗП,
както и цитираната практика на СЕС. Само за пълнота на изложението следва да се
посочи, че доколкото жалбата е подадена след изменението на ГПК с ДВ бр.100 от
2019г., новелата на чл.411, ал.2, т.3 ГПК намира приложение в производството
пред въззивната инстанция, понеже се касае за процесуална норма, която има
незабавно действие.
По същество:
Клаузата за заплащане на
неустойка от длъжника в случай, че не осигури предвидените в договора за паричен заем обезпечения противоречи на добрите нрави. Настоящият съдебен състав споделя доводите на
първоинстанционният съд, че единствената
цел с която е уговорена тази неустойка е в
отклонение на обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция, присъщи
за неустойката, предвидени в чл.92 ЗЗД. Затова
и предвид постановките на т.4 ТР №1/2009г. по т.д.№1/2009г. на ВКС съдът
намира, че тази клауза е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. От твърденията в
заявлението е видно, че по начина, по
който е уговорено задължението на длъжника да осигури поръчители- не преди
сключването на договора, а в изключително кратък срок след сключването му- 3
дни, при това със значително завишени изисквания към тяхната платежоспособност,
която не е съразмерна на отстъпената в заем сума, че всъщност още при сключването
на договора за кредит очакванията на кредитора са били това задължение да не може да бъде изпълнено от заемателя в
уговорения срок, т.е.
неустойката непременно да бъде начислена. Т.е. така наречената „неустойка“
представлява допълнително възнаграждение за кредитора по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, извън уговорената договорна лихва. По този начин се заобикаля императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК, като към размера на дълга се
включва и допълнително парично задължение, надвишаващо 50% от задължението по
главницата, което обаче не е включено в ГПР. Това е основание да се приеме, че тази клауза е
нищожна и на основание чл.21, ал.1 ЗПК. Ето защо не съществува вземане на заявителя спрямо длъжника за сумата от 182 лв., представляващи неустойка за неизпълнено задължение за
обезпечение на заема.
Клаузата за заплащане на разходи за извънсъдебно събиране на вземането е също нищожна. Този извод следва на основание чл.21, ал.1 ЗПК във връзка с
чл.33, ал.1 ЗПК. В
случай на допусната забава е уговорена предварително установена отговорност на длъжника за бъдещи ежемесечни разходи, за които липсват каквито и да било
доказателства да са били извършени от кредитора, с което по мнение на съда се
заобикаля императивното изискване на ЗПК обезщетението за забава да не надхвърля
законната лихва.
След като вземанията за неустойка и разноски за извънсъдебно събиране на
вземането не са валидно възникнали в патримониума на заемодателя „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, то същият не е могъл да ги прехвърли с договора за цесия на
заявителя „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД.
Тъй като крайните изводи на
въззивната инстанция съвпадат с тези на първостепенния съд, обжалваното разпореждане
следва да бъде потвърдено, а жалбата да се остави без уважение като
неоснователна.
С оглед изхода на делото искането
на жалбоподателя за разноски е неоснователно.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба
вх.№5812 от 6.12.2019г. по описа на РС-Поморие, подадена от “Агенция за контрол
на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.„Панайот Волов” №29, ет.3, представлявано от
юрисконсулт Д.А., против Заповед №373 от 14.11.2019г., издадена по ч.гр.д.№ 838
по описа за 2019г. на Районен съд- Поморие в ЧАСТТА, инкорпорираща разпореждане за отхвърлянето на заявлението на “Агенция
за контрол на просрочени задължения” ЕООД за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК против С.Х.В. ЕГН:**********, за сумата от 182 лв.-
неустойка за неизпълнение на задължение и за сумата от 45 лв., представляваща
разходи за извънсъдебно събиране на вземането.
Определението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.