Р Е Ш
Е Н И Е
№ 261609
Гр.
Пловдив, 31.05.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Районен съд- Пловдив,
Гражданско отделение, XV- ти
състав, в публично заседание на четиринадесети май, две хиляди двадесет и
първа година в състав:
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ
ГОЛЧЕВ
при секретаря Катя Янева
като разгледа докладваното от
съдия Голчев гр. дело № 12464, по описа за 2020г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от ОУ „Петър Бонев“- гр. П.
срещу С.Г.Д., с която се предявява установителен иск с правно основание чл.
422, ал.1 ГПК, вр. чл. 221, ал. 2 КТ за признаване на установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 974, 16 лв.,
представляваща обезщетение, дължимо за срока на предизвестието от работника на
работодателя, при осъществено дисциплинарно уволнение, във връзка с
прекратяването на Трудов договор № *******г., ведно със законната лихва върху
горепосочената сума, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 06.08.2020 г. до окончателното й изплащане, за която сума е
издадена Заповед № ****/ 12.08.2020 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 9654/ 2020 г., по описа на РС- Пловдив, IV- ти гр.
с-в.
Ищецът твърди в
исковата молба, че между страните е бил сключен Трудов договор № *******г., по
силата на който ответницата е полагала труд при работодателя. Със Заповед № *******г.,
на ответницата било наложено дисциплинарно наказание „уволнение” за системно
напускане на работното място без основателна причина и за агресивно поведение в
работния колектив и пред ученици. Горепосочената заповед е връчена на работника
на 10.12.2020г. Последният е обжалвал заповедта като незаконосъобразна, но
искът е отхвърлен с Решение на РС- Пловдив, постановено по гр. д. № 2343/
2019г., потвърдено изцяло с Решение на ОС- Пловдив, постановено по в.гр.д. №
2327/ 2019г. което не е допуснато до касационно обжалване с Определение на ВКС
от 16.06.2020г., постановено по гр. д. № 578/ 20г. Предвид това, поддържа се,
че в полза на работодателя се поражда правото да претендира обезщетение от
работника за срока на предизвестието, предвид осъщественото дисциплинарно
уволнение. Изтъква се, че в допълнителните споразумения към трудовия договор е
предвиден месечен срок на предизвестието, предвид което ответницата дължи
обезщетение в размер на месечното си брутно трудово възнаграждение. Сочи се, че
за периода 30.04.2018г. до 10.12.2018г. ответницата няма отработен пълен
работен месец, доколкото е ползвала често отпуск поради временна
неработоспособност. Въпреки това, за
последния пълен работен месец преди дисциплинарното уволнение- м.11.2018г. е
следвало да получи брутно трудово възнаграждение в размер от 974, 16 лева. ( в
същото са включени основна заплата в размер от 792 лв. и ДТВ с постоянен
характер в размер от 182, 16 лв.). Предвид това, претендира се да бъде признато
за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 974, 16 лв., представляваща обезщетение, дължимо от работника на
работодателя при дисциплинарно уволнение. Претендират се и сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор на
исковата молба. Ответната страна не оспорва факта на дисциплинарното уволнение
и резултата от неговото последващо оспорване, така както е отразено в исковата
молба. Възразява се, че още с факта на уволнението е следвало да бъде удържана
претендираната сума от ищеца. Вместо това, за м. 12.2018г. на ответната страна
й е било заплатено трудово възнаграждение в размер от 1040, 83 лв. Поддържа, че
тази сума е получена добросъвестно и липсва каквото и да било основание,
впоследствие да се претендира заплащане на обезщетение поради извършеното дисциплинарно
уволнение. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се
разноски.
Съдът,
след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на
основание чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и
от приетите по делото доказателствени материали се изяснява, че между тях е
съществувало безсрочно трудово правоотношение, по повод на сключен трудов
договор № *******г. Същото е прекратено по силата на Заповед № *******г., с
която на ответника е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и която
заповед му е връчена лично на 10.12.2018г. Работникът е обжалвал заповедта като
незаконосъобразна и е претендирал нейната отмяна, но искът е отхвърлен с
Решение на РС- Пловдив, постановено по гр. д. № 2343/ 2019г., потвърдено изцяло
с Решение на ОС- Пловдив, постановено по в.гр.д. № 2327/ 2019г. което от своя
страна не е допуснато до касационно обжалване с Определение на ВКС от
16.06.2020г., постановено по гр. д. № 578/ 20г.
От приетите по делото
допълнителни споразумения към трудовия договор от дати *****г, *****г., *****г.
/ л. 64- 66/ се установява, че страните са договорили месечен срок на
предизвестието, при прекратяване на трудовия договор. В последващите
споразумения към трудовия договор, сключен между страните, не е отразен срок на
предизвестието. Това обаче, не рефлектира върху извода, че договореният срок на
предизвестието при прекратяване на трудовото правоотношение е месечен. От една
страна, със споразуменията след 2006г. се променя единствено размерът на
трудовото възнаграждение на ответницата, а от друга, дори и да не е изрично разписан
срок на предизвестието в трудовия договор, то се прилага нормата на чл. 326,
ал. 2 КТ, съобразно която, срокът на предизвестието при прекратяване на
безсрочен трудов договор е 30 дни, доколкото страните не са уговорили по- дълъг
срок.
От приетото по делото заключение
по изготвената ССчЕ / л. 86- 87/ и разясненията, дадени от вещото лице в ОСЗ от
08.04.2021г. / л. 88/ се изяснява, че на дата ***** г. ответницата е възстановена
на работа, след като е било отменено предходно уволнение. Вещото лице е
отразило, че за периода от 30.04.2018г. до 10.12.2018г. ( когато е прекратено
правоотношението между страните с процесната Заповед № *******г.), ищцата не е
полагала труд през цял месец. Предвид това, вещото лице е изчислил брутното
възнаграждение на база на това, което би следвало да получи ответницата, ако бе
работила цял месец и което възлиза на сума от 974, 16 лв.
В приетата по делото допълнителна
ССчЕ / л. 91- 92/, вещото лице е обследвал периода преди 30.04.2018г. ( когато
е отменено предходното уволнение на ответницата), като е посочил, че последният
й пълен отработен месец е януари 2016г. Вещото лице е отразил, че за посочения
месец, ответницата е получила брутно трудово възнаграждение в размер от 892 лв.
Съдът счита, че и двете заключения
на вещото лице са обективни, обосновани и компетентно изготвени. Кое от тях
следва да се вземе предвид при разрешаването на процесния спор е правен въпрос,
който ще бъде обсъден по- долу.
По правните аспекти на спора:
Съобразно нормата на чл. 221, ал. 2 КТ, при
дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя
обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на
предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на
действителните вреди - при срочно трудово правоотношение. В конкретния случай,
отвъд всякакво съмнение бе изяснено, че съществуващото между страните трудово
правоотношение е прекратено едностранно от работодателя, предвид наложеното на
ответника със Заповед № *******г. дисциплинарно наказание „уволнение“.
Цитираната заповед е атакувана по съдебен ред от ответника, но искът е
отхвърлен с Решение на РС- Пловдив, постановено по гр. д. № 2343/ 2019г.,
потвърдено изцяло с Решение на ОС- Пловдив, постановено по в.гр.д. № 2327/
2019г. което от своя страна не е допуснато до касационно обжалване с
Определение на ВКС от 16.06.2020г., постановено по гр. д. № 578/ 20г. Предвид
това, за съда съществува задължение да се съобрази с настъпилата вследствие на
уволнението промяна. Тоест, след като дисциплинарното уволнение не е отменено
по съдебен ред ( искът за отмяната му е отхвърлен ), то е възникнало за
работодателя вземане за обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ, което има за цел да го
възмезди поради прекратяването на трудовото правоотношение без предизвестие. Както
бе посочено и по –горе, срокът на предизвестието при прекратяване на трудовото
правоотношение между страните е един месец. Меродавно за определяне размера на
обезщетението ще бъде последно полученото от работника брутно трудово
възнаграждение за пълен отработен месец ( в
тази насока- Решение № 490 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 342/2009 г. на Върховен
касационен съд; Решение № 665 от 11.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2009 г.,
III- то г. о.; Решение № 432/03.12.2012 г. по , гр.д. № 1129 / 2011 г., по опис на ВКС, IV- то г.о.). Предвид
изложеното, то релевантно за определяне размера на обезщетението е трудовото
възнаграждение, получено от ищцата за м.01.2016г, което възлиза на 892 лв. (доколкото за периода от 30.04.2018г. до
10.12.2018г. ищцата няма пълен отработен месец ).
С отговора на искова молба,
ответницата възразява, че ищецът не е претърпял вреди във връзка с
дисциплинарното й уволнение. Съдът счита стореното възражение за неотносимо.
Прекратеното по силата на Заповед № *******г.
трудовото правоотношение, е безсрочно, предвид което се дължи обезщетение в
размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, без да се
обследват действително претърпените вреди от работодателя. Възражението на ответната
страна би било важимо, ако трудовият договор между страните бе сключен за
определен срок- единствено в тази хипотеза, чл. 221, ал. 2 КТ предвижда, че
обезщетението е в размер на действителните вреди.
Неоснователно е и възражението на
ответника, че работодателят- ищец е следвало да удържи ( прихване)
претендираната в настоящия процес сума, с дължимото трудовото възнаграждение на
работника, още към момента на издаване на заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“. Подобно задължение не съществува за
работодателя, още повече, че ответницата е оспорила пред съд издадената заповед
за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Впрочем, след като
работникът е оспорил заповедта, напълно резонно е работодателят да претендира
обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ, едва след като искът на работника за отмяна
на уволнението е окончателно отхвърлен.
Във връзка с възражението на
ответната страна, че вече добросъвестно е получила трудовото си възнаграждение
за м.12.2018г. (последният месец преди уволнението ) и не дължи връщането му,
то съдът счита и това възражение за неотносимо. В рамките на настоящото
производство, работодателят не претендира връщане на заплатено трудово
възнаграждение, а обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ, дължимо от работника на
работодателя при дисциплинарно уволнение. Касае се за две съвсем различни
вземания, като следва да се посочи, че трудовото възнаграждение се е дължало на
ищцата, без оглед на това, че е уволнена дисциплинарно. Тоест, обстоятелството,
че тя е получила в цялост трудовото си възнаграждение от работодателя към
момента на прекратяване на трудовото правоотношение, не може да бъде аргумент в
насока недължимост на обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ.
Съобразно гореизложеното,
предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 221, ал. 2 КТ
следва да бъде уважен за сумата от 892 лв. и да бъде отхвърлен за разликата от
тази величина до пълния претендиран размер от 974, 16 лв.
По разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК се поражда
право на разноски в полза на ищеца. Съобразно уважената част от иска,
разноските в заповедното производство възлизат на 114, 48 лв., а в исковото
производство на сума в размер от 343, 43 лв.
Предвид гореизложеното, то ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца сума в общ размер от 457, 91 лв.- сторени разноски в рамките на
заповедното и исковото производство.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА за установено в отношенията между
страните, че С.Г.Д., ЕГН ********** дължи
на ОУ „Петър Бонев“- гр. П., БУЛСТАТ: ***** сума в размер от 892 лв. –
представляваща обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ, дължимо на работодателя при
дисциплинарно уволнение на работника, в размер на едно брутно трудово
възнаграждение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК /06.08.2020г./, до
окончателното изплащане на сумата, за което вземане срещу ответника е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № ****/ 12.08.2020г.
по ч. гр. д. № 9654/ 2020 г., по описа на РС- Пловдив, IV- ти гр. с-в, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 221, ал. 2 КТ за разликата от 892 лв. до пълния
претендиран размер от 974, 16 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, С.Г.Д., ЕГН ********** да заплати
на „ОУ „Петър Бонев“- гр. П., БУЛСТАТ: ***** сума в размер от 457, 91 лв.,
представляваща сторени разноски в рамките на исковото производство и заповедното
производство по ч.гр.д. № 9654/ 2020 г., по описа на РС- Пловдив, IV- ти гр. с-в.
Решението
подлежи на обжалване в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните,
пред Окръжен съд- Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ : /п/ Николай Голчев
Вярно
с оригинала!
КЯ