РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ
РЕШЕНИЕ
№ 442/17.2.2020г.
гр. Пловдив,
17. 02. 2020 год.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ПЛОВДИВ, І отделение, ХІ с., в открито заседание на тридесети януари
през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:
Милена Несторова - Дичева
при секретаря Д. Й. и участието на прокурора Д. С., като
разгледа докладваното от съдията административно дело № 2555 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на реда на
чл. 145 и сл. от АПК, във връзка с чл. 195б от ЗВ и чл. 166 от ДОПК.
Образувано е по жалба на
„Водоснабдяване и канализация” ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив,
бул. “Шести септември“ № 250, представлявано от управителя С.Л.Н.против акт за
установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 149 от 23.07.2019 г. на
директора на Басейнова дирекция „Източнобеломорски
район” (БДИБР), с който е установено публично държавно вземане по издаденото в
полза на „Водоснабдяване и канализация” ЕООД разрешително № 300264 от 09.02.2004
г. за водоползване от подземни води за периода 01.01.2014 г. – 31.12.2017 г. в размер на 9384,86 лева и лихва
за забава в размер на 2709,27 лева.
Според дружеството-жалбоподател
оспореният акт е материално и процесуално незаконосъобразен, издаден в
противоречие с целта на закона, а административният орган е допуснал съществени
нарушения на процедурните правила, регламентирани в АПК, ДОПК и Закона за
водите, които са довели до формиране на незаконосъобразен извод. Актът е
издаден при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон, съдържа
неточности, налице е разминаване във времевия обхват на задълженията в мотивната и диспозитивната част,
неправилно са изчислени главницата и лихвите, неправилно са посочени правните
основания за издаване на акта. Моли да се отмени оспореният АУПДВ, алтернативно
– да бъде изменен. Претендира разноски.
Ответникът, чрез процесуалния си
представител, оспорва жалбата и моли тя да се отхвърли като неоснователна.
Съображения по съществото на спора са изложени в писмени бележки, представени
на 07.11.2019 г.
Представителят на Окръжна
прокуратура Пловдив дава заключение за неоснователност на жалбата.
Съдът намира, че жалбата е подадена
от лице с правен интерес, непосредствен адресат на оспорения акт, с който се
засягат неблагоприятно негови права и законни интереси, и в преклузивния
срок по чл. 149, ал. 1 от АПК, поради което е допустима, но разгледана по
същество, тя е неоснователна поради следните съображения:
От представените по делото писмени
доказателства се установява, че с разрешително № 300264 от 09.02.2004 г. за водоползване от подземни води на директора на БДИБР на
„Водоснабдяване и канализация“ ЕООД е предоставено правото на водовземане от подземни води чрез хоризонтален дренаж, заустен в шахтов кладенец, разположени в местността „Гючулярска каба“, имот № 037074, в
землището на с. Патриарх Евтимово, Община Асеновград, с цел на водовземането – питейно-битово водоснабдяване на село Патриарх
Евтимово и с. Златовръх, община Асеновград, област Пловдив, с разрешен годишен
воден обем – до 378432,00 куб.м, със срок на действие на разрешителното 09.02.2029г.
За използваните годишни водни
количества по издаденото разрешително № 300264 от 09.02.2004 г. са подадени
справки, съответно декларации по чл. 194б от ЗВ от управителя на
„Водоснабдяване и канализация“ ЕООД.
С констативен протокол № ПВ2-228 от
25.08.2017 г. е обективирана проверка по документи за
изчисляване на дължимите такси по разрешително № 300264 от 09.02.2004 г., с
който е констатирано, че за периода 01.01.2011 г. –
31.12.2016 г. дружеството е представило в БДИБР справки и декларации по чл.194б
от ЗВ за добитите количества подземна вода и дължима такса за този период е изчислена
съгласно чл. 10, ал. 2 от Тарифата за таксите за водовземане,
за ползване на воден обект и за замърсяване (обн.,
ДВ. бр.50 от 01.07.2011 г., изм. ДВ. бр.3 от 10.01.2012 г., в сила от 01.01.2012 г.), определяща единичен размер на таксата водовземане от подземни води за питейно-битово водоснабдяване
в размер на 0,02 лева, която не е платена по сметка на БДИБР.
С констативен протокол № ПВ2-123 от
14.05.2018 г. е обективирана проверка по декларация
по чл. 194б от ЗВ и констатирано, че за 2017 г. иззетото водно количество е 107044
куб. м, а таксата съгласно чл. 12, ал. 2, т. 1 от Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване
(приета с ПМС № 383 от 29.12.2016 г., в сила от 01.01.2017
г., обн., ДВ. бр.2 от 06.01.2017 г.) е в размер на 2140,88
лева.
С покана за доброволно изпълнение
изх. № ПО-02-430 от 19.06.2019г. „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД е поканено
да плати доброволно в седемдневен срок от получаването задължението си по чл. 194,
ал. 1, т. 1, б.“б“ от ЗВ като титуляр по разрешително № 300264 от 09.02.2004 г за
периода 01.01.2014 г. – 31.12.2017 г. в размер на 9384,86
лева, ведно с дължимата лихва за периода на забава. В поканата е включено и
уведомление по чл. 26 от АПК, че при неплащане на дължимите такси, ще бъде
открито производство по издаване на АУПДВ.
С уведомление за започване на
производство за издаване на акт за установяване на публично държавно вземане
изх. № ПО-02-430(1) от 26.06.2019 г. управителят на „Водоснабдяване и
канализация“ ЕООД е уведомен, че на основание чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 34,
ал. 1 от АПК започва производство за установяване на публично държавно вземане
за дължимата от дружеството такса за водовземане от
подземни води, за дължими и неплатени такси за водовземане
за периода 01.01.2014 г. – 31.12.2017 г.
С оспорения АУПДВ № 149 от 23.07.2019
г. – предмет на настоящото съдебно производство – е установено по основание и
размер задължението на „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД за такси за водовземане от подземни води по разрешително № 300264 от
09.02.2004 г. за периода 01.01.2014 г. – 31.12.2017
г. в размер на 9384,86 лева и лихва за периода на забава в размер на 2709,27
лева, тъй като към датата на издаване на АУПДВ, дружеството не е платило по
сметката на БДИБР тези такси.
Приложените към жалбата платежни
нареждания за платени такси за водоползване се
отнасят за предходни години и установяват плащане на такси за 2013 г. и
предходни години. Т.е., представените от дружеството платежни нареждания не
установяват погасяване на задължения за дължими такси по издадени на
дружеството разрешителни за водовземане, в това число
и по процесното разрешително, за периода 2014 г. –
2017 г., макар доказателствената тежест в тази насока
да е изцяло за дружеството-жалбоподател и изрично дадените в тази връзка
указания. В този смисъл съдът намира, че исканата съдебно-счетоводна експертиза
не може да установи плащане на установените с оспорения акт задължения,
доколкото липсват изходни данни (платежни нареждания, други банкови или
счетоводни документи, които да са индиция за
извършено плащане), въз основа на които вещото лице да работи.
При
така установените факти, съдът намира, че оспореният акт е законосъобразен и не
са налице основания за неговата отмяна или изменение.
АУПДВ е издаден от компетентен
орган, предвид разпоредбата на чл. 195б, ал. 1 във връзка с чл. 152 от ЗВ.
Не се споделя възражението на
жалбоподателя, че в административното производство по издаване на оспорения акт
са допуснати такива съществени нарушения на административнопроизводствените
правила, които да са основание за незаконосъобразност на акта.
Административният орган е изпратил покана за доброволно изпълнение на
задължението за плащане на таксата за водовземане,
която съдържа предупреждение, че при неизпълнение, ще последва издаване на акт
за установяване на публично държавно вземане. Т.е., спазени са правилата на чл.
26 от АПК и на дружеството-жалбоподател е било гарантирано правото на защита в
пълен обем, като е имало възможност да направи всичките си искания и възражения
и да представи всичките си писмени доказателства. Следва да бъде изрично
отбелязано, че нито в административното производство по издаване на оспорения
акт, нито в настоящото съдебно производство дружеството не е представило нови
писмени доказателства, установяващи плащане на процесните
задължения, което е единственият правнорелевантен
факт от значение за настоящия спор и за преценката за законосъобразността на
издадения АУПДВ. В този смисъл съдът намира, че дори и в производството по
издаване на оспорения акт да не са спазени всички административнопроизводствени
правила, нарушенията не могат да се квалифицират като съществени, защото
законният представител на дружеството не е бил лишен от възможността лично или
чрез упълномощено лице да направи искания, бележки и възражения. Всички факти
от значение за правилното решаване на спорния въпрос са били изяснени и
волеизявлението на органа не е било повлияно от каквото и да е нарушение на
процедурата.
На следващо място следва да се
посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 195б, ал. 2 от ЗВ актът се съставя въз
основа на писмени доказателства, включващи: 1. извлечения от сметките, по които
постъпват таксите; 2. платежни и други счетоводни документи, издадени от
лицата, използващи водите; 3. покана към лицето за доброволно изпълнение; 4.
констативни протоколи от извършения контрол за изпълнение на задължението. В
съответствие с тази законова регламентация оспореният акт е издаден въз основа
на представени от дружеството справки за иззети водни количества и декларации
по чл. 194б от ЗВ за периода 2014 г. – 2017 г., поканата за доброволно
изпълнение и констативни протоколи от проверка за изпълнение на задълженията.
Т.е., противно на твърденията на дружеството-жалбоподател, актът е издаден при
спазване на установените за неговото издаване административнопроизводствени
правила.
Не се споделя също възражението за
нарушение на формата на акта. В достатъчна степен подробно и ясно са определени
както времевият период, за който дружеството не е погасило задълженията за такси
за водовземане, така и размерът на задълженията, като
са посочени фактическите и правните основания за издаване на акта.
Непосочването на целта на водовземане, мястото на водоползване и вида на водоизточника, според настоящия
съдебен състав не съставлява такова съществено нарушение на изискването за
форма, което да води до незаконосъобразност на оспорения акт, защото в акта е
посочено разрешителното за водовземане, въз основа на
което са определени публичните задължения, самото разрешително № 300264 от
09.02.2004 г. също е част от административната преписка по издаване на
оспорения акт, както и констативните протоколи от извършения контрол за
изпълнение на задължението по издаденото разрешително, в което достатъчно ясно,
конкретно и точно са определени всички елементи на правото на водовземане, включително целта на водовземане,
мястото на водоползване и вида на водоизточника. В
този смисъл не е налице непълнота или нарушение на изискването за форма.
Размерът на задълженията отговаря на
декларирания от самото дружество размер на ползваното по години количество вода
и не се доказа да съществуват разминавания. При съпоставка на подадените от
самото дружество справки за използваните количества вода и посочените в самия
АУПДВ количества, съдът не констатира разлики. Следва да бъде изрично посочено,
че справките за ползвания годишен обем вода са представени от „Водоснабдяване и
канализация“ ЕООД на БДИБР, номерата им са посочени в констативните протоколи №
ПВ2-228 от 25.08.2017 г. и № ПВ2-123 от 14.05.2018 г. и и въз основа единствено на тези декларирани
от самото дружество количества, са изчислени задълженията по години. В този
смисъл е без правно значение съществуват ли на място водомери, дали тези
водомери работят и дали декларираните количества съответстват на данните от водомерите,
доколкото това са действия на самото дружеството, които административният орган
не е контролирал, а при определяне на публичните задължения, се е съобразил
изцяло и единствено с декларираните от самото дружеството данни.
Все в тази насока следва да се
посочи, че съгласно чл. 48, ал. 1, т. 6 от ЗВ водоползвателите
– титуляри на разрешителни имат задължение да измерват и да водят отчет за
изземваните и използваните води. В изпълнение на това задължение
дружеството-жалбоподател очевидно е извършвало измерване и отчет, който е
представял в БДИБР. По делото не са представени други данни за ползваните води
по процесното разрешително, освен установените от
служителя на БДИБР в констативните протоколи № ПВ2-228 от 25.08.2017 г. и №
ПВ2-123 от 14.05.2018 г., въз основа на подадената от самото дружество
информация, която е намерила отражение и в оспорения акт.
Неоснователни са възраженията по
отношение на определения размер на публичните задължения, доколкото цената на
правото на водовземане е определена в съответните
тарифи по чл. 194 от ЗВ, които за процесния период,
за който с оспорения акт са определени публичните задължения на дружеството към
БДИБР, са Тарифа за таксите за водовземане, за
ползване на воден обект и за замърсяване (отм., в сила от 01.01.2012 г. до 01.01.2017 г.) и
Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на
воден обект и за замърсяване, в сила от 01.01.2017 г.
И в двете тарифи (чл. 10, ал. 2, т. 1 от отменената тарифа и чл. 12, ал. 2, т. 1
от новата тарифа) единичният размер на таксата за водовземане
от подземни води за питейно-битови нужди е 0,02 лв./куб.м.
Съгласно чл. 194, ал. 1, т. 1, б.“б“
от ЗВ за правото на използване на водите се заплаща такса за водовземане от подземни води, а съгласно чл. 194, ал. 2 от
ЗВ таксата по ал. 1, т. 1 се определя на база отнетия обем вода. Именно по този
начин са определени задълженията на жалбоподателя – на база на декларирания от
самото дружество годишен обем на водовземане и
съответния единичен размер на таксата, която за целия период от 2014 г. до 2017
г. е 0,02 лв./куб.м независимо от приемането на нова тарифа.
Неоснователно е възражението на
дружеството-жалбоподател и че таксата е неправилно определена като такса за водовземане от подземни води. В тази връзка следва ад се
посочи, че по отменената, и по действащата тарифа единичният размер на таксата
за водовземане от повърхностни и от подземни води за
питейно-битово водоснабдяване е еднаква – 0,02 лв./куб.м, поради което дори да
е посочено неправилно правното основание, то самият размер на таксата е
правилно определен. Случаят обаче не е такъв, защото правното основание е
правилно посочено.
Съгласно чл. 194б, ал. 1 от ЗВ
ежегодно към 31 януари на следващата година титулярите на разрешителни
представят информация за изчисляване на дължимата такса по образец, утвърден от
министъра на околната среда и водите и съдържащ данните, съгласно тарифата по
чл. 194, ал. 6, въз основа на които се определят таксите.
Дружеството-жалбоподател е изпълнило това задължение с подадените към БДИБР
справки през годините във връзка с процесното
разрешително. Посочените количества в тези справки са идентични със
стойностите, установени като задължение с АУПДВ. В подадените декларации по чл.
194б, ал. 1 от ЗВ са посочени и размерите на дължимите такси за водоползване по години, като размерът им е идентичен с
установения от административния орган. В този смисъл неоснователно и недоказано
е възражението на жалбоподателя за неправилно определяне на дължимите суми и на
периодите, за които се дължат такси за водовземане.
В оспорения акт са посочени
периодите по години и размерите на главницата и лихвата за забава, както и
общият период на задължението – 01.01.2014г. –
31.12.2017 г., общият размер на главницата – 9384,86 лева, общият размер на
лихвите – 2709,27лева.
Неоснователни са възраженията във
връзка с начислените лихви за забава. На първо място следва да бъде посочено,
че съгласно чл. 15, ал. 1 от отменената тарифа от 2012 г. и чл. 21, ал. 1 от
действащата тарифа от 2017 г. таксите за водоползване
са годишни и се заплащат не по-късно от 31 март на следващата година. Така
уреденият краен срок за заплащане на задължението обуславя изпадането в забава
при неплащане и началния момент, от който се дължи законната лихва върху
установеното задължение за периода 2014 г. – 2017 г., а именно от 01 април на
съответната следваща година. За да изпадне в забава носителят на правото на водовземане, е достатъчно изтичането на определения в
закона срок и не е необходимо или задължително директорът на съответната басейнова дирекция да издава нарочен акт.
На следващо място, що се отнася до
размера на законната лихва, съдът намира, че същият е правилно определен
съобразно чл. 1 от Постановление № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера
на законната лихва по просрочени парични задължения, който установява, че
годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е в размер
на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли на текущата година плюс 10 процентни пункта.
Нормата на чл. 194б, ал. 4 от ЗВ е
претърпяла законодателна промяна, в сила от 27.11.2018 г., и към момента на
издаване на оспорения акт за директора на басейновата
дирекция не е съществувало задължение да уведомява писмено титуляра
на разрешителното за размера на дължимата такса, срока за заплащането й и
сметката, по която таксата следва да бъде заплатена, поради което неоснователно
и недоказано е твърдението за нарушение на процедурата, направено в жалбата в
тази насока.
С оглед всичко изложено, съдът
намира, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от
закона форма на мотивиран писмен акт, при спазване на процесуалните правила и
на материалноправните норми, поради което жалбата
като неоснователна следва да бъде отхвърлена.
От ответника не са претендирани разноски, с оглед на което такива не следва да
се присъждат
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на „Водоснабдяване
и канализация” ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, бул.
“Шести септември“ № 250, представлявано от управителя С.Л.Н.против акт за
установяване на публично държавно вземане № 149 от 23.07.2019 г. на директора
на Басейнова дирекция „Източнобеломорски
район”, с който е установено публично държавно вземане по издаденото в полза на
„Водоснабдяване и канализация” ЕООД разрешително № 300264 от 09.02.2004 г. за водоползване от подземни води за периода 01.01.2014 г. – 31.12.2017 г. в размер на 9384,86 лева и лихва
за забава в размер на 2709,27 лева.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховен административен съд в 14-дневен срок от съобщаването.
Административен съдия: