Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.06.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 10855 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 348340 от 27.02.2018г. по гр.д. № 25178/2017г. Софийски районен
съд, 32 състав признал за установено по първоначално предявените искове, че М.Т.Д.,
ЕГН **********, не дължи на „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК ******, ¼ от сумите по
изпълнителен лист от 13.03.2015г., издаден по гр.д. № 13799/2008г. на СРС, 76
състав, с който е поправен изпълнителен лист от 28.04.2011г. по същото дело, а
именно сумите: 1 319.66 лв. - главница за ползвана електрическа енергия за
периода 01.02.2005г. - 30.11.2006г., и 385.28 лв. - обезщетение за забава в
периода 25.03.3005г. - 12.03.2008г.; Осъдил по насрещните искове М.Т.Д., ЕГН **********,
да заплати на „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК ******, сумата 232.21 лв. - за ¼ от
потребена електрическа енергия от наследодателя на ответника Т.Й.Д. в периода
17.04.2014г. - 30.09.2014г., ведно със законната лихва от датата на насрещната
искова молба - 31.05.2017г., до окончателното плащане, и сумата 62.72 лв. - обезщетение
за забава от датата на падежа на всяка фактура до подаване на насрещната искова
молба на 31.05.2017г., като отхвърлил иска за лихви за разликата до пълния му
предявен размер от 98.64 лв.; Оставил без разглеждане предявения от „Ч.Е.Б.”
АД, ЕИК ******, срещу М.Т.Д., ЕГН **********, иск за сумата 402.93 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху сумата 1 319.66 лв. -
задължение за потребена електрическа енергия, обективирано в изпълнителен лист
от 13.05.2014г. по ч.гр.д. № 13799/2008г. на СРС, 76 състав, за периода от 30.05.2014г.
до датата на подаване на насрещната искова молба -31.05.2017г. На основание чл.
78 ГПК осъдил „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК ******, да заплати на М.Т.Д., ЕГН **********,
сумата 806.90 лв. - разноски по първоначално предявените искове, и 358.84 лв. -
по насрещните искове, съразмерно с отхвърлената и оставената без разглеждане
част от исковете; На основание чл. 78 ГПК осъдил М.Т.Д., ЕГН **********, да
заплати на „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК ******, сумата 200.97 лв. - разноски съразмерно с
уважената част от насрещните искове.
С определение № 380437 от 09.04.2018г. по същото дело е
оставено без уважение искането на „Ч.Е.Б.” АД за изменение на решението в
частта за разноските.
Срещу решението са подадени въззивни жалби и от двете страни.
Ищецът по първоначалните и ответник по насрещните искове М.Т.Д. обжалва
решението в частите, с които насрещните искове са уважени, с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно първоинстанционният съд
приел да е доказано наследодателят на въззивника – Т.Й.Д., да е бил в
облигационни отношения с ищеца по насрещните искове. Това обстоятелство
своевременно било оспорено с отговора на насрещната искова молба, а от ищеца по
насрещните искове не били ангажирани доказателства в тази насока. Това
обстоятелство било извън предмета на първоначалните искове, а и неправилно
съдът приел, че не може да вземе предвид възражения, които страната е могла да
направи в срока по чл. 414 ГПК. Периодите по първоначалния и насрещния иск били
различни и дори да се приеме, че за периода 01.02.2005г. – 30.11.2006г. е била
налице облигация, то по насрещния иск процесният период бил 17.04.2014г. –
30.09.2014г., като ищецът по насрещния иск следвало да установи при условията
на пълно и главно доказване, че наследодателят на ответника по насрещния иск е
бил в договорни отношения с „Ч.е.Б.“ АД. Представеното решение от 07.12.2017г.
по гр.д. № 36888/2017г. на СРС, с което ищецът по насрещните искове се домогвал
да докаже наличие на облигационно правоотношение, било неотносимо, тъй като
касаело трети за спора лица – останалите наследници на Трайко Д.. Поради това
моли съда да отмени решението в атакуваните части и вместо това постанови
друго, с което да отхвърли изцяло предявените насрещни искове. Претендира
разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя
списък по чл. 80 ГПК.
Ответникът по първоначалните и ищец по насрещните искове „Ч.Е.Б.” АД
обжалва решението в частите, с която предявените първоначални искове са
уважени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон. Неправилно първостепенният съд приел, че погасителната давност е
започнала да тече от издаването на изпълнителния лист от 28.04.2011г., в който
била допусната очевидна фактическа грешка, изразяваща се в непосочване ЕГН на
длъжника. Налице била обективна пречка за кредитора да събере принудително
вземането си, преодоляването на която стояло извън неговото поведение, поради
което и давност не била текла от издаване на изпълнителния лист на 28.04.2011г.
до издаването на поправения изпълнителен лист на 13.03.2015г. Освен това
неправилно съдът приел, че приложима при влязла в сила заповед за изпълнение е
кратката тригодишна давност, а не общата петгодишна такава. С подаване на
молбата от 23.01.2016г. за образуване на изпълнително дело, в която бил посочен
и изпълнителен способ, давността била прекъсната. Поради това моли съда да
отмени решението в атакуваните от него части и вместо това постанови друго, с
което да отхвърли предявените първоначални искове. Претендира разноски и
юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, като за тези във въззивното
производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната
страна адвокатско възнаграждение.
С отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК всяка от страните оспорва
въззивната жалба на насрещната страна и моли съда да потвърди решението в
съответните атакувани части. Към отговора на въззивника – ищец по
първоначалните искове е приложен списък по чл. 80 ГПК за претендираните във
връзка със защитата по тази жалба разноски.
От „Ч.Е.Б.” АД е подадена и частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, с което е оставено без уважение искането му за изменение на решението в
частта за разноските. По делото нямало никакъв спор за фактите, поради което
считал, че дори за цялото производство било справедливо да се определи
възнаграждение за насрещната страна за адвокат в размер на 300 лв., и във всички
случаи не повече от 700 лв. общо. Първоначалният иск бил един и минималният
размер бил 300 лв., но дори да не се вземел минималният размер, но се отчете
липсата на съществени доказателствени искания и действия, възнаграждението не
следвало да е над 400 лв., или заедно с разноските за държавна такса съразмерно
на ищеца се следвали 503 лв. По насрещните искове нямало никакви съществени
действия и усилия, единствено „традиционен“ отговор на насрещната искова молба,
поради което дължимото възнаграждение било 300 лв., или по съразмерност –
179.42 лв. СРС правилно обсъдил възражението на частния жалбоподател за
прекомерност на платените възнаграждения по първоначалния и по насрещните
искове, които били в необоснован размер от 980 лв. по първоначалните и
1 100 лв. – по насрещните, а и тъй като нямало доказателства за плащането
им. С атакуваното определение СРС не обсъдил доводите в молбата по чл. 248 ГПК,
вкл. че не се дължи таксата за банкова услуга от 3.90 лв., не се произнесъл и
по възражението за липса на доказателства за плащане на възнагражденията. Поради това моли съда да отмени атакуваното
определение и вместо него постанови друго, с което измени първоинстанционното
решение в частта, с която „Ч.е.Б.“ е осъдено да заплати на ищеца разноски по
първоначалните и насрещните искове над размера от 682.42 лв. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение във връзка с частната жалба.
Ответникът по частната жалба М.Т.Д. с отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК
оспорва същата и моли съда да я остави без уважение като неоснователна.
Претендира разноски във връзка с частната жалба съгласно списък по чл. 80 ГПК,
приложен към отговора.
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С първоначалната искова молба първоинстанционният съд е бил сезиран с
обективно кумулативно и евентуално съединени отрицателни установителни искове: Главни
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за сумата 1 319.66 лв.,
представляваща ¼ от главницата по изпълнителен лист от 13.03.2015г.,
издаден по гр.д. № 13799/2008г. на СРС, 76 състав, с който е поправен изпълнителен
лист от 28.04.2011г. по същото дело, и за сумата 385.28 лв., представляваща
¼ от лихвите за забава по същия изпълнителен лист, начислена за периода
25.03.3005г. - 12.03.2008г., при твърдения по тези два иска, че сумите не се
дължат от ищеца като наследник на починалия длъжник, тъй като заповедта за
изпълнение, въз основа на която бил издаден изпълнителен лист, била нищожна
поради издаването й от родово некомпетентен съд – СГС вместо СРС; Евентуални
искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК при твърдения, че същите суми не
се дължат от ищеца поради погасяване на вземанията по давност, изтекла след
влизане в сила на заповедта за изпълнение и преди образуване на изпълнително
дело през 2016г.
По реда на чл. 211 ГПК приети за съвместно разглеждане са насрещни
обективно кумулативно съединени осъдителни искове – с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД за сумата сумата 232.21 лв. – главница, представляваща ¼ от
дължимата цена за доставена на наследодателя на ответника по насрещните искове електрическа
енергия в периода 17.04.2014г. - 30.09.2014г., и с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за сумата 98.64 лв. – ¼ от дължими лихви за забава от датата на
падежа на всяка фактура до 30.05.2017г. включително; Предявен е бил и процесуално
недопустим насрещен иск за сумата 402.93 лв. – лихви за забава върху сумата 1 319.66
лв. – задължението за потребена електрическа енергия, обективирано в изпълнителния
лист от 13.05.2014г. по гр.д. № 13799/2008г. на СРС, 76 състав, за периода от
30.05.2014г. до 30.05.2017г. включително.
Първоинстанционното решение в частта, с която недопустимият насрещен иск е
оставен без разглеждане, не е обжалвано и е влязло в сила, поради което в тази
част не е предмет на въззивна проверка. Няма произнасяне от СРС с диспозитива
на решението по предявените първоначални главни искове с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК, не е искано допълване на решението по реда и в срока по чл. 250 ГПК, поради което и тези искове не са предмет на въззивна проверка. Не е
предмет на проверка и решението в частта, с която насрещният иск за лихви е
отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер, в която като необжалвано
също е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Като
краен резултат въззивният съд го намира за правилно в същите части по следните
съображения:
От фактическа страна: Не е било спорно и по делото се установява, че на
28.04.2011г. е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 2723/2008г. на СГС и
гр.д. № 13799/2008г. на СРС, 76 състав, въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 31.10.2008г., с която Т.Й.Д. е осъден да заплати
на „Ч.е.Б.“ АД сумата 5 278.63 лв. – главница за ползвана електрическа
енергия в периода 01.02.2005г. – 30.11.2006г., 1 541.10 лв. – лихви за
забава от 25.03.2005г. до 12.03.2008г., заедно със законната лихва върху
главницата от 21.05.2008г. до окончателното плащане, и 211.39 лв. – разноски.
Видно от отбелязванията върху заповедта, след два неуспешни опита за връчване
на заповедта на длъжника през 2008г. и 2009г., на 21.01.2010г. е разпоредено
връчване чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47 ГПК. Съобщението с препис
от заповедта е изпратено на 22.01.2010г. На 28.04.2011г. е издаден изпълнителен
лист, който по молба на заявителя от 03.02.2015г. за поправка по реда на чл.
247 ГПК с посочване ЕГН на длъжника е обезсилен от СРС, 76 състав и е издаден
нов изпълнителен лист от 13.03.2015г. Въз основа на последния, по молба на
кредитора от 23.01.2016г., е образувано изп.д. № 20168380400230 по описа на ЧСИ
М.Б., рег. № 838 на КЧСИ.
Не се спори също и се установява, че длъжникът Т.Й.Д. е починал на
22.10.2014г., като е оставил за наследници по закон съпруга и три деца, едно от
които ищецът М.Д.. С покана за доброволно изпълнение от 06.01.2017г. ЧСИ
уведомил този наследник, че е конституиран като длъжник за сумата в размер на
общо 3 325.40 лв., представляваща ¼ от дълга.
Във връзка с насрещните искове са представени Общи условия на „Ч.е.Б.“ АД и
извадки от вестници относно публикуването им и влизането им в сила, 4 бр.
фактури, издадени за задълженията в процесния период 17.04.2014г. –
30.09.2014г., извлечение от сметки /оспорено от ответника по НИ/, справка за
показанията на отчетената ел. енергия по кл. № 300016720618 за 2014г., абонат Т.Й.Д.
/неоспорена/. От неоспореното заключение на ССЕ се установява, че количествата
отчетена електрическа енергия са начислени правилно и правилно са отразени в
издадените фактури. Цените са съобразени с действащите в периода цени на КЕВР
за битови клиенти. Фактурираните количества отговарят на показанията на СТИ,
отразени в модула на клиентската система, част „Мерене и управление на
данните“. Счетоводството на ответника е редовно водено.
По въззивната жалба на „Ч.е.Б.“ АД срещу решението в частта му по
първоначалните искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК:
Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако вземането
е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години.
Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание,
но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се
извършва в общия исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, както е в
настоящия случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна
норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено
със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако длъжникът не
възрази в рамките на установения в чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта се стабилизира /“влиза в сила“ по терминологията на закона/, като се
получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност
за оспорване на вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта
факти, са основанията на иска по чл. 424 ГПК - новооткрити обстоятелства или нови
писмени доказателства. Извън иска по чл. 424 ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга
форма на искова защита, с която да оспорва вземането въз основа на настъпили
преди издаване на заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от възможност
да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за
изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания
в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен
лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност
за предявяване искове - чл. 252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.), чл. 255 ГПК (отм.), които не се преклудират със
специални срокове. Съгласно сега действащия ГПК обаче, с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно
разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Аргумент в полза на
това разбиране е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която допуска в производството
по търговски спорове възвражение за прихващане да се прави до приключване на
съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или
неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за
изпълнение.
Не може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен
лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК (отм.). Въпреки съществуващите сходства
между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и заповедното производство, уредено в
Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят
недопустимо приравняването им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение
произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните
изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). Поради това съдебната практика,
постановена във връзка с несъдебните изпълнителни основания, не може да се
прилага по аналогия по отношение на заповедите за изпълнение, издадени по реда
на новия ГПК, стабилизирали се поради неподадено възражение от длъжника. Съгласно
разясненията, дадени с мотивите към т. 14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на
ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от
изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение
не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване
на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има
обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е
предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със
заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава
презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение
влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно
разпоредбата на чл. 416 ГПК.
По изложените съображения настоящият въззивен състав намира, че нормата на чл. 117, ал. 2 ГПК следва да намери
приложение и по отношение на вземане, за което е налице издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.
Както беше посочено, съгласно действащата нормативна уредба подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение не е
самостоятелно основание за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, която теза е застъпена и в мотивите към
т. 14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК
на ВКС и се аргументира с това, че новият ГПК урежда заповедното производство като част от
изпълнителния процес. Влязлата в сила заповед за изпълнение поради
неподаване на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК обаче е основание за прекъсване
на давността по отношение на заявеното вземане в хипотезата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, доколкото е налице конклудентно
признаване на вземането по издадената заповед. С оглед установеното по
делото, че на 21.01.2010г. е разпоредено връчване на заповедта на длъжника по
реда на чл. 47 ГПК, а на 22.01.2010г. съобщение ведно с уведомление е изпратено
до длъжника, съдът приема, че най-късно до 31.12.2010г. заповедта за изпълнение
е влязла в сила, с което давността е прекъсната, като е започнала да тече нова,
вече петгодишна давност, която е изтекла на 31.12.2015г. Поради това подадената
от заявителя на 23.01.2016г. молба за образуване на изпълнително производство
не е могла да прекъсне изтеклата вече давност.
Противно на поддържаното в жалбата, с издаването на изпълнителен лист
давността не се прекъсва, дори когато това е направено по молба на кредитора. Прекъсването на давността е
уредено в чл. 116 ЗЗД в три хипотези, едната от които - в б. „в“,
предвижда прекъсване при предприемане на действия за принудително изпълнение.
Такива са действията, пряко насочени към събирането на вземането, т.е. насочени
към имуществената сфера на длъжника с цел удовлетворяване на взискателя.
Подаването на молба за издаване на изпълнителен лист за вземане,
признато с влязло в сила решение /респ. влязла в сила заповед за изпълнение/ не представлява
такова действие, доколкото посредством същата кредиторът отправя искане да бъде
снабден с изпълнителен лист, въз основа на който ако желае би могъл
да предприеме действия за принудително събиране на сумата. Това действие на
кредитора не е пряко насочено към имуществената сфера на длъжника и в
този смисъл не представлява действие по принудително изпълнение.
Неоснователен е и поддържаният в тази жалба довод, че давност не била текла
до 13.03.2015г., предвид наличието на очевидна фактическа грешка в издадения на
28.04.2011г. изпълнителен лист. Не е била налице твърдяната обективна
невъзможност на кредитора да събере вземането си, тъй като същият е могъл
своевременно да поиска от съда поправка на тази грешка, поради което същият не
може да черпи права от собственото си бездействие. Цитираното в жалбата
тълкувателно решение във връзка със суперфицията е неотносимо за настоящия
случай, тъй като заявителят не е бил възпрепятстван от ничии действия да иска
поправка, което е сторил едва през 2015г. Въпреки основателността на другия
довод – относно приложимия общ 5-годишен давностен срок за вземания по влязла в
сила заповед за изпълнение поради неподаване на възражение от длъжника, с оглед
приетия от въззивния съд най-късен момент, от който заповедта е влязла в сила,
с което давността е прекъсната и е започнал да тече 5-годишният давностен срок,
като краен резултат атакуваното решение в частта му по първоначалните искове с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК е правилно и следва да бъде потвърдено.
По въззивната жалба на М.Т.Д. срещу решението в частта му по насрещните
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
За неоснователен съдът намира
поддържания в тази въззивна жалба довод по делото да не било доказано в периода
17.04.2017г. – 30.09.2014г. между праводателя на М.Д. и „Ч.е.Б.“ АД да е
съществувало облигационно правоотношение по неформален договор за доставка на
електрическа енергия за битови нужди, сключен при общи условия. Противно на
поддържаното в жалбата, районният съд не е основавал извода си за наличие на
облигационно правоотношение на приетото по делото решение по гр.д. №
36888/2017г. на СРС, 88 състав, по което М.Д. не е бил страна и съответно
силата на пресъдено нещо на това решение не го обвързва. Предвид неоспорването
на заповедта по чл. 410 ГПК и влизането й в сила следва да се приеме, че в
периода 2005 – 2006г. между наследодателя на ответника по насрещните искове и
ищеца по насрещните искове е съществувало такова облигационно правоотношение за
посочения в насрещната искова молба електроснабден обект. Обстоятелството, че М.Т.
не е бил страна по делото, по което е издадена заповедта, е ирелевантно за този
извод – като универсален правоприемник той има правното положение на
наследодателя си /арг. и от чл. 298, ал. 2 ГПК/. От ответника по насрещните
искове не са наведени твърдения, нито са ангажирани доказателства след 2006г.
договорът да е бил прекратен, нито е установено праводателят му да е
уведомил доставчика на електрическа
енергия за промяна в собствеността или ползването на електроснабдения обект,
каквото задължение съгласно общите условия на договора е имал. Поради това
следва да се приеме, че и в периода 17.04.2014г. – 30.09.2014г. наследодателят
на М.Д. е продължил да е в облигационно правоотношение с ищеца по насрещните
искове. Предвид неоснователността на релевираните в тази жалба доводи и
дейността на въззивния съд в условията на ограничен въззив, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено и в частта, с която предявените насрещни
искове са уважени.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 248,
ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
Разгледана по същество, настоящият въззивен състав я намира за
неоснователна.
На първо място неоснователен е доводът на частния жалбоподател да нямало
доказателства за плащане на претендираните от М.Т.Д. адвокатски възнаграждения
в размер на 980 лв. – по първоначалните искове, и 1 100 лв. – по
насрещните. Видно от представените в първата инстанция два договора за правна
защита и съдействие, уговорено е плащане на възнагражденията в брой и е
удостоверено плащането на сумите от доверителя. Съгласно задължителните
разяснения, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение №
6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, в този случай договорът
служи за разписка за плащане и удостоверява, че то е извършено.
На следващо място неоснователни са и доводите на частния
жалбоподател във връзка с минималния размер на възнагражденията. Обсъждайки
своевременно релевираното от ответника по първоначалните и ищец по насрещните
искове възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, с решението
първоинстанционният съд е намалил възнаграждението за първоначалните искове от
980 лв. на 700 лв., съобразно цената, броя на исковете, правната и фактическа
сложност на делото, а възнаграждението за насрещните искове – от 1 100 лв.
на 600 лв.
Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство,
защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно
вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Съобразно
цената на първоначалните искове, минималното възнаграждение, определено по реда
на чл. 7, ал. 2 от Наредбата е в размер на 322.38 лв. – по иска за главницата,
и 300 лв. – по иска за мораторни лихви. Дори да се приеме, че с първоначалната
искова молба са предявени не четири, а два иска, общото минимално
възнаграждение е в размер на 622.38 лв., така че определеното от СРС в размер
на 700 лв. не е прекомерно. Определено по същия ред, минималното възнаграждение
за защита по насрещните искове, които са три на брой /вкл. недопустимия иск,
оставен без разглеждане/ е в размер на 900 лв., а районният съд е намалил
възнаграждението на 600 лв., под минималния размер по Наредбата. Така определените възнаграждения ведно с действително направените разноски
за държавна такса са присъдени съразмерно с уважената и отхвърлената част от
първоначалните и насрещните искове, вкл. при съобразяване оставянето без
разглеждане на недопустимия иск /с ефект на частично прекратяване/, в
съответствие с правилата на чл. 78 ГПК.
По тези съображения атакуваното определение, с което е оставено без
уважение искането по чл. 248 ГПК, следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските за въззивното производство: При този изход,
на страните не се следват разноски във връзка с подадената от всяка от тях
въззивна жалба. Такива им се следват само във връзка със защитата срещу жалбата
на насрещната страна. Направените от М.Т.Д. разноски във връзка със защитата
срещу въззивната жалба на насрещната страна са в размер на 620 лв. – адвокатско
възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно удостовереното в представения
договор за правна защита и съдействие. Съобразно цената и броя на исковете –
предмет на въззивна проверка по жалбата на „Ч.е.Б.“ АД, минималното
възнаграждение е в размер на 622.38 лв., поради което възражението за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Предвид
неоснователността на въззивната жалба на М.Т.Д., за защитата срещу тази жалба
на насрещната страна следва да се присъди претендираното юрисконсултско
възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр. 8/24.01.2017г.) вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006г.),
съобразявайки извършената от юрисконсулта процесуални действия във връзка със
защитата, въззивният съд определя размер на възнаграждението от 150 лв.
С оглед изхода на спора по частната жалба, разноски се
следват на ответника по същата. Доказано направените такива са в размер на 300
лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено съгласно удостовереното в
представения договор за правна защита и съдействие. Възнаграждението е в
минималния размер по чл. 7, ал. 1, т. 7 вр. чл. 11 от Наредба № 1/2004г.,
поради което възражението за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е
неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 348340 от 27.02.2018г., постановено по гр.д. № 25178/2017г. на
Софийски районен съд, 32 състав в обжалваната част, с която по предявените първоначални
искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК е признато за установено, че М.Т.Д.,
ЕГН **********, не дължи на „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК ******, ¼ от сумите по
изпълнителен лист от 13.03.2015г., издаден по гр.д. № 13799/2008г. на СРС, 76
състав, с който е поправен изпълнителен лист от 28.04.2011г. по същото дело, а
именно сумите: 1 319.66 лв. - главница за ползвана електрическа енергия за
периода 01.02.2005г. - 30.11.2006г., и 385.28 лв. - обезщетение за забава в
периода 25.03.3005г. - 12.03.2008г., поради погасяване по давност на
вземанията, както и в обжалваната част, с която по предявените насрещни искове
с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД М.Т.Д., ЕГН **********, е
осъден да заплати на „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК ******, сумата 232.21 лв. - за ¼
от потребена електрическа енергия от наследодателя на ответника Т.Й.Д. в
периода 17.04.2014г. - 30.09.2014г., ведно със законната лихва от датата на
насрещната искова молба - 31.05.2017г., до окончателното плащане, и сумата 62.72
лв. - обезщетение за забава от датата на падежа на всяка фактура до подаване на
насрещната искова молба на 31.05.2017г., вкл. в частта за разноските
ПОТВЪРЖДАВА определение № 380437 от 09.04.2018г., постановено по гр.д. № 25178/2017г.
на Софийски районен съд, 32 състав, с което е оставена без уважение молбата на
„Ч.Е.Б.” АД, ЕИК ******, за изменение на постановеното по същото дело решение №
348340 от 27.02.2018г. в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, БенчМарк
Бизнес център, да заплати на М.Т.Д.,
ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 620.00 лв. /шестстотин
двадесет лева/, представляваща разноски за въззивното производство, и
сумата 300.00 лв. /триста лева/,
представляваща разноски във връзка с частната жалба.
ОСЪЖДА М.Т.Д., ЕГН **********,***, да
заплати на „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК ******, на основание чл. 78 ГПК сумата 150.00 лв. /сто и петдесет лева), представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
В необжалваните части решение № 348340 от 27.02.2018г. по гр.д. № 25178/2017г.
на Софийски районен съд, 32 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.