Р
Е Ш Е Н И Е
№ 260583
гр.
Пловдив 21.12.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V-ти състав, в публично заседание на
трети декември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
СИЛВИЯ АЛЕКСОВА
с участието на
секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия С. Алексова въззивно гр.д. № 1406/2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК, вр. чл. 45 от ЗЗД.
Образувано е по подадени два броя въззивни жалби, съответно въззивна
жалба от В.С.Л., с ЕГН ********** и от Б.Г.Б., с ЕГН ********** и Д.П.К., с ЕГН
**********, срещу Решение № 413 от 07.02.2020 г., постановено по гр.д. №
17421/2019 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, І-ви гр. състав, като
жалбоподателят В.С.Л. намира постановеното решение в обжалваната му част за
незаконосъобразно за размера над присъдените 7500 лв. до пълния предявен размер
от 10 000 лева. Счита, че е следвало съдът да удовлетвори претенцията за
солидарно осъждане на двамата ответници да заплатят
сумата от 10 000 лв., която е справедлив размер на причинени от Б.Г.Б. на
22.03.2018 г. вреди чрез средна телесна повреда.
С
въззивната жалба по-конкретно се
правят възражения, че съдът не е преценил правилно показанията на разпитаните
свидетели и че е следвало да изследва въпроса, че трите лица Б.Б., С. У. и И. Р. още в досъдебното производство дават три
различни версии как и къде пръв е бил ударен Л. от свидетеля У.. Отделно от
това, липсвало съвпадение на изложеното относно случилото се и от Б. и У. също
в досъдебното производство. В разказа на Б. пък изобщо липсвало твърдяното от
У. и не било обсъдено поведението на Б. и У. след деянието, по-конкретно
избягали по обяснения в съдебното заседание на У. „от страх от полицията“.
Намира, че съдът е допуснал нарушение на процесуалните правила, като не е
обсъдил всички събрани доказателства в съвкупност.
По повод на въззивната
жалба е депозиран писмен отговор от Б.Г.Б. и Д.П.К., с който се посочва, че въззивната жалба е допустима, но неоснователна. Излагат се
подробни съображения за това, че Решението в обжалваната част е валидно,
допустимо и правилно и не страда от релевираните от
жалбоподателя пороци, включително счита, че съдът правилно е преценил
свидетелските показания, дадени по делото. Прилага се към писмения отговор
договор за правна помощ и адвокатско пълномощно за въззивната
инстанция от въззиваемия Б.Г.Б. и от въззиваемата Д.П.К., както и съответно списък по чл. 80 от ГПК за двете страни.
Съответно настоящото въззивно
дело е образувано и по насрещна въззивна жалба от Б.Г.Б. и Д.П.К., против Решението в
частта му, с която е уважен иска за неимуществени вреди за сумата над 5000 лв. до
присъдения размер от 7 500 лв., като в тази връзка се моли да бъде
отменено решението и вместо това да се постанови друго, с което искът да бъде
отхвърлен за разликата над 5 000 лв. до 7 500 лв. Излага подобни съображения,
че Решението е неправилно в тази атакувана част, като моли да се има предвид,
че вече е изразено становище, че искът е основателен за сумата от 5 000 лв., за
което има признание на иска. Позовават се на съдебна практика по аналогични
случаи. Отделно от това и на ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС относно съпричиняването и по-конкретно, че ако пострадалият сам се
е поставил в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява
вредата наравно с делинквента.
По отношение на насрещната въззивна жалба не е депозиран писмен отговор от В.С.Л..
Пловдивският
окръжен съд, V-ти
въззивен граждански състав, след преценка на
процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и като взе предвид
доводите на страните, приема за установено следното:
Пред Районен съд – гр. Пловдив В.С.Л. е
предявил против Б.Г.Б. и Д.П.К., субективно съединени искове за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от
10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени
от ищеца болки и страдания, вследствие на нанесена нему средна телесна повреда,
за което престъпление /деяние/, ответникът Б.Б. се е
признал за виновен и е сключил споразумение с Районна прокуратура – гр.
Пловдив. В исковата молба се твърди, че на 22.03.2018 г., в град Пловдив, по
време на голямото междучасие в СУ „***“ гр. Пловдив, ответникът нанесъл на ищеца удар с
юмрук в областта на лицето, в резултат на който му била причинена средна
телесна повреда, като срещу ответника Б. било повдигнато обвинение и било
образувано НОХД № 5044/2019 г., XXVI н.
с., като наказателното дело приключило със споразумение между Районна
прокуратура – гр. Пловдив и подсъдимия Б., като последният се признал за
виновен в извършването на престъпление по чл. 129, ал. 2 вр.
ал. 1 вр. чл. 63 ал. 1 т. 3 от НК и му било наложено
наказание „лишаване от свобода" за срок от четири месеца.
В срока по чл. 131 от ГПК ответниците депозират писмен отговор, с който заявяват, че
предявените искове са допустими. Признават предявения иск за имуществени вреди
в размер на 114.00 лв., в частта му за главницата. Досежно
иска за неимуществени вреди, твърдят, че същият е частично основателен, за
сумата до 5.000 лв., ведно със законната лихва за времето от 22.03.2018 г. до
окончателното плащане. В отговора се въвежда възражение за съпричиняване
на вредоносния резултат от страна на ищеца, като се твърди, че с поведението
си, същият е допринесъл за вредите.
В хода на производството са приети
представените с исковата молба и с отговора писмени доказателства. Разпитани са
четирима свидетели. Изискано е и е приложено н.о.х.д. № 5044/2019 г. по описа
на Пловдивския районен съд.
За да постанови атакуваното Решение,
районният съд е приел за безспорно установено, че ищецът е претърпял болки и
страдания, вследствие на противоправно виновно
поведение от страна на ответника Б.. Позовал се е на разпоредбата на чл. 300 от ГПК, съгласно която влязлата в сила присъда на наказателния съд има
задължителна сила за гражданския съд,
който разглежда гражданскоправните последици от
престъплението, каквито последици са обезщетението за имуществени и
неимуществени вреди. Първоинстанционният съд е счел,
че спорът се свежда до обстоятелството имало ли е съпричиняване
на вредоносния резултат от страна на ищеца и ако да, в каква степен е извършено
то. Анализирайки показанията на разпитаните в хода на производството свидетели
и приетите по делото писмени доказателства, първостепенният съд е достигнал до
правен извод, че е налице съпричиняване на вредите от
страна на ищеца в размер на 25%. Съдът е счел, че определеният от ищеца размер
на обезщетението – сумата от 10.000 лв., е справедлив и според приетото
съотношение на съпричиняване на вредата е отсъдил
солидарно да се заплати сума в размер на 7500.00 лв.
Пловдивският окръжен съд, V-ти граждански състав, въззивна инстанция, на основание чл. 269 от ГПК, се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в
жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Във въззивната
жалба, депозирана от В.Л., се твърди, че първостепенният съд погрешно е приел,
че е налице съпричиняване на вредоносния резултат.
Въззивният
съд намира това възражение за неоснователно по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2
от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението
може да се намали. Съпричиняването
е въпрос на причинно-следствена връзка, която поначало подлежи на доказване
като елемент на фактическия състав. Когато пострадалият има принос за
настъпването на вредата, установените в процеса обстоятелства обуславят
прилагането на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД чрез намаляване на обезщетението, за
претърпени и предявени с иск, неимуществени вреди. От показанията на свидетеля
У., който е бил и очевидец на инцидента, се установява, че ищецът Л. пръв е
осъществил физически контакт с ответника, като го е „зажулил леко през лицето,
в неговата дясна скула“. Свидетелят е възприел пряко и непосредствено цялата
хронология на събитията – от началото на инцидента до приключването му.
Показанията му се явяват непротиворечиви и кореспондиращи с останалите доказателствени материали по делото. Твърдението на
жалбоподателя, че свидетелят е заинтересован като участник във възникналия
конфликт, не се споделя от настоящия състав, доколкото не е налице връзка с ответниците по смисъла на чл. 172 от ГПК. Фактът, че У. е
бил на мястото на инцидента и преди започването му, допринася за извода на
съда, че именно неговите показания са от съществено значение относно обстоятелството
имало ли е съпричиняване на вредоносния резултат. Въззивният съд намира, че в действителност в случая е
налице такова съпричиняване. Несъмнено се доказа, че
самият пострадал е допринесъл за настъпването на вредите, доколкото той пръв е
инициирал конфликта. Изложените от свидетеля обстоятелства във връзка със
спречкването между страните, аргументират извода, че с поведението си ищецът е
допринесъл за нанесената му телесна повреда, поради което въведеното възражение
се явява неоснователно. Съдът не е основал изводите си за наличие на съпричиняване на предположения, а е преценил за доказани
действията на пострадалия, квалифицирани като форма на принос.
Във въззивната
жалба, депозирана от Б.Б., се твърди, че размерът на
присъденото обезщетение за неимуществени вреди е прекомерен и не съответства на
доказаното по делото съпричиняване. Според въззивния съд, съпричиняването не
е „наравно“, както се твърди в жалбата. При определяне на конкретния процент съпричиняване, следва
да се изхожда от поведението на пострадалия, което в настоящия случай се намира
в причинна връзка с вредоносния резултат. Макар обаче Л. пръв да е започнал
конфликта, то този факт, сам по себе си, не обуславя редуциране на претендираната сума от 10000.00 лв. наполовина. Налице е
принос на увреденото лице, но той не е тъждествен с приноса на делинквента и процентът не следва да се увеличава, тъй като
агресивното поведение на ответника е било необосновано по-тежко, в сравнение с
действията на ищеца.
Предвид гореизложеното, настоящият
състав намира, че и двете въззивни жалби се явяват
неоснователни, а атакуваното Решение е правилно и законосъобразно и като
такова, същото ще бъде потвърдено.
По
разноските: Жалбоподателите Б.Б.
и Д.К. претендират присъждане на направените във въззивното
производство разноски. С оглед неоснователността на въззивната
жалба, разноски обаче не следва да им се присъждат.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 413/07.02.2020 г. на Районен съд – гр. Пловдив, I-ви гр. състав, постановено по
гр.д. № 17421/2019 г. по описа на съда.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: