Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 17.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесети
юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. № 11204 по описа за 2019
г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 118144 от 17.05.2019 г.,
постановено по гр.д. № 34402/2018 г. на СРС, 33 състав, е признато за
установено по предявения от А.С.А. срещу „А.2.Р.“ ООД иск, че „А.2.Р.“ ООД
дължи на А.С.А. сумата от 9000 лв., представляваща главница по запис на заповед
от 01.02.2017 г. с падеж 01.03.2017 г., ведно със законната лихва от 08.11.2017
г. до изплащане на вземането, обезпечаващ договор за паричен заем от 01.02.2017
г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 14.11.2017
г. по гр.д. № 79750/2017 г. на СРС, 33 състав. Ответникът е осъден да заплати
на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 1 246, 90 лв. разноски
за заповедното и исковото производство.
Срещу така постановеното съдебно
решение е депозирана въззивна жалба от ответника „А.2.Р.“ ООД. Счита, че
обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на
материалния закон, съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага
съображения, че от страна на първоинстанционния съд не е обсъдено релевираното
възражение за нищожност на договора за заем поради противоречие с добрите нрави
и за сключването му единствено с цел да увреди ответното дружество. Навежда
оплакване, че в обжалваното решение е обсъдено единствено възражението му
относно начина на плащане съгласно чл.2 от договора за заем, като не са
обсъдени представените писмени доказателства и заключението на допълнителната
ССЕ, от което се установява, че в периода, в който се твърди да е получило
заем, дружеството е било в изключително добра ликвидност – имало е касова
наличност от 401 917, 72 лв. и неразпределена печалба в размер на
1 310 323 лв., поради което не се е нуждаело от кредитиране, а от
движението на касовата наличност е видно и че в следващите дни дружеството не е
извършило разходи, което счита за индиция относно въведените правоизключващи
възражения. Навежда оплакване, че отношенията между страните не са били
изследвани в цялост поради допуснати от страна на първоинстанционния съд
процесуални нарушения. Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо това да
постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира направените по
делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца А.С.А.. Счита, че правилно
първоинстанционният съд е приел за неоснователно възражението на ответника за
нищожност на договора за заем поради накърняване на добрите нрави. Развива
доводи, че отношенията между бившия управител на ответното дружество и ищеца са
ирелевантни за предмета на спора, като по делото не са ангажирани доказателства
след приемане под опис на счетоводната и друга документация на дружеството от
новия управител да е извършено противопоставяне на сделките, обективирани в
получените документи. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да
потвърди обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК,
намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.535 ТЗ.
Ищецът твърди, че ответното дружество е издало в негова полза запис на заповед
за сумата от 9000 лв., който обезпечава вземане по договор за заем от
01.02.2017 г., по който запис на заповед не е получил плащане на падежа, поради
което се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу ответното
дружество за процесната сума. Моли съда да постанови решение, с което да
признае за установено, че ответникът му дължи процесната сума. Претендира
разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника,
който оспорва предявения иск. Навежда доводи, че с оглед реалния характер на
договора за заем, следва да се установи предаване на процесната сума, каквото
не се установява от представената по делото квитанция. Твърди, че бившият
управител на ответното дружество – А.Й., освободена на 07.03.2017 г., но без да
бъде освободена от отговорност, е в близки отношения с ищеца, като освен
процесния договор за заем и запис на заповед двамата са сключили още 11
договора за заем, за обезпечаване на вземанията по които бившият управител е
издал 11 бр. записи на заповед в периода 11.01.2017 г. – 01.03.2017 г., последният
от които – на 01.03.2018 г. – два дни, след като Общото събрание на ответното
дружество е взело решение за освобождаването на управителя А.Й., което
обстоятелство е заявено за вписване в ТР на 28.02.2018 г., като по десет от записите
на заповед сумите са в размер на по 9000 лв., а по останалия един – в размер на
9400 лв. и по никой от договорите за заем няма плащане по банков път. Въз
основа на изложеното счита, че ищецът и бившият управител на дружеството,
действайки недобросъвестно, са му навредили. Счита, че този извод се подкрепя и
от обстоятелството, че видно от представен констативен протокол от 21.03.2017
г., в присъствието на ищеца и то в офиса на управляваното и представлявано от
него дружество „АСА ****“ ООД на настоящия управител на ответното дружество са
представени всички документи на дружеството, като в протокола липсват
договорите за заем, записите на заповед и квитанциите. Счита, че договорът за
заем е привиден като сключен при условията на абсолютна симулация. Моли съда да
отхвърли предявения иск, като му присъди направените по делото разноски.
Въз основа на заявление от 08.11.2017 г. в полза на А.С.А. е издадена
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 79750/2017 г. на СРС, 33
състав срещу „А.2.Р.“ ООД от 14.11.2017 г. за сумата от 9000 лв.,
представляваща главница по запис на заповед от 01.02.2017 г. с падеж 01.03.2017
г., ведно със законната лихва от 08.11.2017 г. до изплащане на вземането, и
разноски в размер на 180 лв.
Постъпило е в срок възражение от длъжника срещу заповедта за изпълнение.
От страна на заявителя в срок е предявен иск за установяване на
вземанията му по исков ред.
Представен е запис на заповед, издаден на 01.02.2017 г. от „А.2.Р.“ ООД,
представлявано от управителя А.Й., с който издателят се е задължил неотменимо,
безусловно и без протест да плати на А.С.А. или на негова заповед сумата от
9000 лв., като падежът на задължението е 01.03.2017 г., а мястото на плащане е
гр. София, район „Илинден“, ж.к. „Света Троица“, бл. *****.
Представен е договор за паричен заем от 01.02.2017 г., сключен между А.С.А.
като заемодател и „А.2.Р.“ ООД, представлявано от управителя А.Й. като
заемател, по силата на който заемодателят предоставя на заемателя парична сума
в размер на 9000 лв. като паричен заем, която сума да бъде използвана от
заемателя като оборотни средства /т.1/. Уговорено е между страните, че
заемодателят предава на заемателя паричната сума, предмет на договора, след
подписването му по банков път, по сметка, посочена от заемателя /т.2/. Уговорен
е срок на договора до 28.02.2017 г. /т.3/, както и че заемателят дължи лихва в
размер на 6% от получената сума за целия срок на договора, като страните са
постигнали съгласие, че за обезпечаване на изпълнението на задължението за
връщане на получената в заем сума заемателят издава в полза на заемодателя
запис на заповед /т.9/.
Видно от справка от Търговския регистър, А.Й. е заличена като управител
на дружеството с вписване от 07.03.2017 г., а заемодателят А.С.А. е бил
съдружник в ответното дружество, заличен с вписване в ТР от 26.04.2012 г.,
както и негов управител – заличен с вписване в ТР от 23.12.2014 г.
Представена е квитанция към приходен касов ордер /ПКО/ от 01.02.2017 г. на
„А.2.Р.“ за сумата от 9000 лв., представляваща получен от А.А. заем, която носи
подпис за главен счеводител и касиер. По отношение на същата не е открито
производство по чл.193 ГПК с оглед поясненото в първото по делото заседание
пред СРС оспорване от страна на ответника, а именно – че се оспорва датата на
съставяне на документа, а не неговата автентичност.
Видно от констативен протокол от 21.03.2017 г., на посочената дата А.Й.,
предишен управител на дружеството, в присъствието на П.Б., упълномощен
представител на Р.К.- управител на „А.2.Р.“ ООД, е направена проверка на
представени документи по опис, обективиран в констативния протокол, сред които
– 12 бр. договори за паричен заем от А.С.А., в т.ч. от дата 01.02.2017 г., като
е посочено, че същите са запечатани в 3 бр. кашони и заключени в запечатан
шоурум, находящ се на ет.3 от сградата на фирма „АСА ****“ ООД. За предаване на
счетоводната документация е съставен приемо-предавателен протокол от 28.03.2017
г.
От заключението на ССЕ, изготвена от вещото лице Ю.Н., се установява, че приемането
на процесната сума в касата на дружеството е документирано със съставянето на
ПКО от 01.02.2017 г., описан в касовата книга под № ********** и отразен в
приход на касовата книга за деня. ПКО е осчетоводен като задължение на
ответника към ищеца по дебита на счетоводна сметка 501 – каса в лева, по
кредита на счетоводна сметка 151/1 – получени краткосрочни заеми в левове, а
аналитична партида партньор А.С.А.. Констатирано е от вещото лице, че съгласно
счетоводните регистри към 09.11.2017 г. няма данни за изплатени суми на А.А. по
процесния договор за заем, както и че последният е декларирал в ГДД за 2017 г.
сумата от 100 000 лв. непогасена част по предоставен през 2017 г. паричен
заем на „А.2.Р.“ ООД, а съгласно представената хронология от ответника за
периода м.01.2017 г. – м.12.2017 г. са констатирани счетоводни записи на
12 бр. заеми в общ размер на
108 400 лв. за периода 11.01.2017 г. – 02.02.2017 г.
От заключението на допълнителната ССЕ се установява, че съгласно
констатациите в ревизионен акт от 06.06.2018 г., изд. от НАП, неразпределената
печалба на дружеството за данъчни години 2012 г. – 2016 г. е в размер на
1 408 057, 49 лв., като въз основа на представената хронология на
сметка 501 каса в лева и оборотна ведомост вещото лице е дало заключение за касова наличност на 31.12.2016
г. – 325 979, 77 лв., на 11.01.2017 г. – 361 888, 72 лв. и на
01.03.2017 г. – 306 037, 14 лв., както и че за периода 11.01.2017 г. –
01.03.2017 г. при наличност на парични средства в каса и банка в общ размер на
307 292 лв. ответното дружество е било в състояние да обслужва задълженията
си. Констатирани са счетоводни записвания за касова наличност в значително
по-големи размери от предоставените заеми.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Налице е редовен от външна страна запис на заповед, който съдържа
изискуемите реквизити по чл.535 ТЗ. Посоченият падеж е на определен ден
съгласно чл.486, ал.1, т.4 ТЗ, вр. чл.537 ТЗ – 01.03.2017 г., като е настъпил
изискуемостта на вземането по него.
Същият е издаден за обезпечаване на каузално правоотношение – договор за
заем от 01.02.2017 г. От
представената квитанция и заключението на ССЕ в частта му относно
осчетоводяване на задължението при ответника се установява предаването на
процесната сума.
В проведеното на 18.04.2019 г. открито съдебно заседание пред СРС от
страна на ответника е направено доказателствено искане за допускане до разпит
на свидетеля Т.Н.. Заявяването му на този етап от производството – след първото
по делото заседание, е мотивирано с довода, че в хода на друго производство е станало
известно обстоятелството, че поисканият свидетел е подписал процесната
квитанция. Доказателственото искане е заявено с оглед установяване на
обстоятелства, свързани с авторството на квитанцията и заприходяването й в
счетоводството на ответника. Същото е оставено без уважение от страна на
първоинстанционния съд. С определение № 22785 от 02.10.2019 г. въззивният съд е
уважил доказателственото искане на ответника за допускане до разпит при режим
на призоваване на свидетеля Т.Ж.Н. за установяване на обстоятелства около
получаване на сумата по договора за заем на касата на дружеството - като
своевременно заявено пред първата инстанция и относимо към предмета на спора.
От страна на жалбоподателя не е внесен депозит за призоваване на допуснатия
свидетел, което обстоятелство е констатирано от съда в проведеното на
20.07.2020 г. открито съдебно заседание, за което свидетелят е бил призован, но
не се е явил и в което жалбоподателят е заявил, че не поддържа
доказателствените си искания, поради което не е изпълнил указанията на съда. В
резултат на изложеното, с определение от 20.07.2020 г. е отменено определението
на въззивния съд, с което е допуснат разпит на поискания свидетел.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че договорът за заем е
нищожен като противоречащ на добрите нрави. В тази връзка следва да се отбележи,
че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като преценката дали са
накърнени се извършва за всеки конкретен случай. От ангажираните по делото
доказателства не се установява договорът за заем, въз основа на който е
възникнало каузалното правоотношение по записа на заповед, да накърнява добрите
нрави. Обстоятелството, че от заключението на допълнителната съдебно-счетоводна
експертиза се установява добро финансово състояние на дружеството и касова
наличност в значително по-голям размер от предоставените заеми, не обуславя
извод, че процесният договор за заем противоречи на добрите нрави. Не би могло
обосновано да се приеме, че получаването на заем е обусловено единствено от
констатиран недостиг на парични средства, още повече – по силата на процесния договора
за заем сумата се предоставя, за да бъде използвана от заемателя като оборотни
средства.
Процесният запис на заповед е издаден от „А.2.Р.“ ООД, действало чрез
законния му представител към момента на издаване на записа на заповед –
управителя А.Й.. При издаването му последната е действала като органен
представител на дружеството. Органният представител, чрез който юридическото
лице влиза в правоотношение с трети лица, е част от организационната структура
на юридическото лице. Той прави не свое волеизявление като отделен правен
субект, а волеизявление, принадлежащо на юридическото лице. Волята, която
органният представител изявява, не е собствена негова воля, воля на субект,
различен от юридическото лице, а волята на самото юридическо лице. Не са налице
два отделни субекта – представител и представляван. Органното представителство
не включва упълномощаване. Поради това при действия, извършени от органния
представител, институтът на чл.40 ЗЗД на действие на представляващия във вреда
на представлявания в сговор с трето лице за увреждане е изцяло неприложим. В
посочения смисъл е решение № 232 от 06.11.2018
г. по т. д. № 3745/2017 г. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, според
което разпоредбата на чл.40 ЗЗД не се прилага при органното
представителство на търговски дружества, т. е. в случаите, когато
представителят е управител на търговско дружество, който изпълнява правомощия
на орган на дружеството и изразява волята на съдружниците. Единственото
средство за защита на дружеството срещу увреждащите действия, извършени от
управителя, е ангажирането на отговорността му по чл.145 ТЗ.
Дори нормата на чл.40 ЗЗД да намираше приложение в хипотезата на органно
представителство, то възражението на жалбоподателя пак би се явило
неоснователно. Последното се основава на довода за близки отношения между
управителя на ответното дружество към момента на издаване на записа на заповед
и ищеца, който е бивш съдружник и управител на ответното дружество. Извод за
такива обаче не може да се направи само от обстоятелството, че предаването на
счетоводни и други документи от страна на предишния управител на дружеството А.Й.
е станало в офиса на „АСА ****“ ООД, чийто управител е ищецът, тъй като адресът
на управление на това дружество съвпада с този на ответника към момента на
предаване на документите. Това обстоятелство, дори да е налице, не е от
естество да обоснове наличието нито на обективния, нито на субективния елементи
на увредата на представлявания, и не намира опора в доказателствата по делото. Установи
се от ангажираните по делото доказателства, че сумата по договора за заем е
получена от ответника. Не се установява същата да е предоставена при неизгодни
за него условия по договора. Не се установява при сключване на договора за заем
да са преследвани цели и интереси в ущърб на дружеството-заемател с намерение за увреждането му.
От страна на жалбоподателя е наведено възражение, че отношенията между
страните не са били изследвани в цялост с оглед допуснати от първоинстанционния
съд процесуални нарушения.
С определение № 22785 от 02.10.2019 г. въззивният съд е уважил
доказателствените искания на ответника за издаване на 11 бр. съдебни
удостоверения за установяване на обстоятелството, че между страните се
водят съдебни производства относно
записи на заповед, издадени в периода 11.01.2017 г. – 02.02.2017 г., приемайки,
че същите са били своевременно заявени пред първата инстанция и се явяват
относими към предмета на спора. От страна на жалбоподателя не е внесена
дължимата държавна такса за издадените съдебни удостоверения, което
обстоятелство е констатирано от съда в проведеното на 20.07.2020 г. открито
съдебно заседание, в което жалбоподателят е заявил, че не поддържа
доказателствените си искания, поради което не е изпълнил указанията на съда. В
резултат на изложеното, с определение от 20.07.2020 г. е отменено определението
на въззивния съд, с което е допуснато събирането на посочените доказателства.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че първоинстанционният съд
е допуснал процесуално нарушение, като е оставил без уважение доказателственото
му искане за издаване на съдебно удостоверение, което да му послужи пред НАП
относно установяване на сключените трудови и други видове договори между А.Й. и
„АСА ****“ ООД, представлявано от А.С.А., както и на съдебно удостоверение,
което да послужи пред СГП във връзка с подаден от настоящия управител на „А.2.Р.“
ООД сигнал за липсваща касова наличност. Съгласно чл.146, ал.4 ГПК при
извършване на преценката относно допускане на доказателствата съдът съобразява
дали последните са относими, допустими и необходими – с оглед заявените от
страна на жалбоподателя оспорвания, същите не се явяват относими и необходими,
поради което, като не ги е допуснал, първоинстанционният съд не е допуснал
процесуално нарушение, което да обуслови приложението на чл.266, ал.3 ГПК,
поради което с определение на въззивния съд от 02.10.2019 г. доказателственото
искане на жалбоподателя е било оставено без уважение.
С отговора на исковата молба ответникът е поискал да му бъдат допуснати
двама свидетели при режим на довеждане за установяване на обстоятелствата около
предаването на документите от страна на бившия управител на дружеството и
познанството между ищеца и бившия управител на дружеството. Като не се е
произнесъл по така направеното доказателствено искане първоинстанционният съд е
допуснал процесуално нарушение по чл.266, ал.3 ГПК. С въззивната жалба е
заявено доказателствено искане за допускането на двама свидетели при режим на
призоваване за установяване на посочените обстоятелства. С определение на съда
от 02.10.2019 г. на жалбоподателя са дадени указания да посочи трите имена и
адреси за призоваване на поисканите свидетели, които не са изпълнени от страна
на жалбоподателя. Последното обстоятелство е констатирано в проведеното пред
въззивния съд открито съдебно заседание
от 20.07.2020 г., в което жалбоподателят е заявил, че не поддържа
доказателствените си искания. Въпреки че констатира основателност на възражението
за допуснато процесуално нарушение, въззивната инстанция не може служебно да
допусне събирането на свидетелските показания, тъй като това е допустимо само
за експертизите, огледът и освидетелстването. (в посочения смисъл – решение №
92 от 3.04.2013 г. по гр. д. № 1147/2012 г. на ВКС, IV ГО; решение № 55 от 22.02.2018
г. по гр. д. № 984/2017 г. на ВКС, IV ГО;).
С оглед изложеното въззивната инстанция формира изводите си въз основа на
ангажираните по делото доказателства, от които се установява, че в полза на
ищеца е възникнало вземане по запис на заповед в размер на исковата сума. От
страна на ответника не бяха доказани възраженията му във връзка с
действителността на каузалното заемно правоотношение, в какъвто смисъл са и
изводите на първоинстанционния съд.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение
следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на жалбоподателя не се дължат разноски.
Ответникът по жалбата има право на разноски и е заявил искане за
присъждането им, но доколкото не са ангажирани доказателства за извършването на
такива, разноски не следва да му се присъждат.
Водим от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 118144 от 17.05.2019 г., постановено
по гр. д. № 34402/2018 г. на СРС, 33 състав.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.