РЕШЕНИЕ
гр.
София, 16.04.2025 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи
февруари през две хиляди двадесет и пета тора година в следния състав:
Председател:
Цвета Желязкова
Членове: Петя Георгиева
Румяна Найденова
при участието
на секретаря Алина К. Тодорова, като разгледа докладваното от Румяна Найденова
гражданско дело № 12609 по описа за 2018 година
Производството
е по реда на чл. 240 от ГПК.
Образувано е
по молба за отмяна на неприсъствено решение /озаглавена „въззивна жалба“/,
подадена от "Н.с." ЕАД срещу решение № 410390/18.05.2018г.,
постановено по гр. д. № 35843/2017г. на СРС, 41 с-в.
Молителят
твърди, че СРС е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон.
Поддържа, че съдът не е указал на страните какви са последиците от неспазване
на сроковете за размяна на книжа и неявяването им в първото съдебно заседание. Моли
за отмяна на постановеното неприсъствено решение.
В установения
от закона срок, насрещната страна е депозирала отговор на молбата за отмяна. В
него Н.Н. – ищец в първоинстанционното производство, застъпва теза, че
неприсъственото решение не подлежи на обжалване, за да бъде изследвано
твърдяното като неизпълнено задължение, а молителят не се позовава на
предвидените от закона основания за отмяна на неприсъственото решение. Излага
довод, че заявеното искане не попада сред нито една от законоустановените
предпоставки по чл. 240 ал. 1 ГПК, поради което не намира основание да бъде разглеждано
като искане за развитие на извънредна процедура за контрол по чл. 240 ал. 1 ГПК.
Мнозинството
от настоящият състав намира молбата за неоснователна.
Съдебното
производство е средство за преустановяване на правен спор. В тази насока и
процесуалният закон обуславя развитието на производството от процесуалното
поведение на ответника. Бездействието му да се отзове в съдебно производство
овластява съда да даде търсената защита при преценка за съществуване на
описаното от ищеца право (чл. 238 ал. 1 ГПК). Формираната преценка за вероятна
основателност на претенцията въз основа на приложените от ищеца доказателства
не подлежи на институционален контрол, поради което и на основание чл. 296 т. 1
вр. чл. 239 ал. 4 ГПК неприсъственото решение влиза в сила.
Доколкото
определящо за постановяване на неприсъственото решение е процесуалното
поведение на ответника, законът предписва специален ред за възстановяване
спорния характер на правоотношението, но само ако са засегнати нормативно
предписаните гаранции за ефективното му участие в съдебното производство. Съдът
е длъжен да уведоми ответника за последиците от неспазване на сроковете за
размяна на книжа и неявяването му в съдебно заседание (чл. 239 ал. 1 т. 1 ГПК).
Затова и правилата на връчване включват, както фактическото действие по
оповестяване на съдебните книжа, така и съблюдаването на предписаното от
процесуалния закон необходимо тяхно съдържание. Следователно, освен процесуалното
бездействие на ответника следва де е осигурена от съда възможност да разбере
неговите последици. Ето защо липсата на уведомяване за последиците опорочава
връчването по смисъла на чл. 240 ал. 1 т. 1 ГПК. Молителят се позовава на
такова обстоятелство и от него извлича искане за отмяна на решението. Съгласно
чл. 2 ГПК съдът дължи да осигури търсена защита, а нормата на чл. 7 ГПК го
ангажира да определи приложимия за целта ред. Затова е без значение как
молителят е наименовал сезиращия настоящата инстанция документ, в случая
„въззивна жалба“. Налице са процесуалните предпоставки заявеното оплакване да
бъде изследвано в контекста на чл. 240 ал. 1 т. 1 ГПК. Извън рамките на
настоящото производство остава материалноправният спор, поради което изложените
в тази насока доводи от ответника не подлежат на обсъждане.
Съгласно чл. 240,
ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от връчването на неприсъственото решение
страната, срещу която то е постановено, може да поиска от въззивния съд
неговата отмяна, ако е била лишена от възможност да участва в делото поради: 1.
ненадлежно връчване на преписа от исковата молба или призовките за съдебното
заседание; 2. невъзможност да узнае
своевременно за връчването на преписа от исковата молба или призовките за
съдебното заседание поради особени непредвидени обстоятелства; 3. невъзможност
да се яви лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства,
които не е могла да преодолее.
В случая се
установява, че оспорваното решение № 336474/12.02.18г. на СРС, 41 с-в, е
постановено при условията на чл. 239 ал. 1 ГПК. Както бе посочено вече съдът по
същество е овластен да определи реда за развитие на производството, а контролът
в настоящото е ограничен до изрично указаните в чл. 240 ал. 1 ГПК хипотези,
нормативно утвърдени като опорочаващи съдебния акт. С оглед нормата на 6 ал. 2
ГПК съдът е ограничен до въведеното с молбата основание.
От съобщение -
л. 18 от гр. д. № 35843/17 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав се установява за
молителя на 15.08.2017 г. да е прието съобщение с препис от искова молба и
указание за последиците от неподаден отговор (чл. 133 ГПК). Това съобщение
съответства на предписанието по чл. 239 ал. 1 т. 1 предл. първо ГПК –
ответникът в първоинстанционното производство да е предупреден за последиците от
пропускане на срока за размяна на книжата.
В разпореждане
№ 185851/02.08.2017г. /л. 17 от делото на СРС/ по чл. 131 ГПК, изрично е
указано на ответника /настоящ молител/, че в случай на непредставяне на отговор
на исковата молба и неявяване в първото по делото заседание, без да е направил
искане за разглеждане на делото в негово
отсъствие, по искане на ищеца може да бъде постановено неприсъствено решение.
Това разпореждане е връчено на служител на ответника на 15.08.2017г. /л. 18 от
делото на СРС/, което изрично е отбелязано в съобщението. Това указание изпълва
съдържанието на предписаното задължение по чл. 239 ал. 1 т. 1 предл. второ ГПК
– ответникът е уведомен за последиците от неподаване на отговор и неявяването
му и в съдебно заседание.
Ефективното участие
предполага страната да е уведомена за последиците от бездействието към момента
на възникване на необходимостта от действие. Полученият препис от исковата
молба открива процесуална възможност за писмен отговор по нея. Затова и в
съответствие на закона със съобщението, връчено на 15.08.2017 г., е вписано
указание за последиците от неизпълнение на очакваното процесуално действие от
страна на ответника.
Призовката за
открито заседание дава процесуална възможност за ответника, пропуснал да изрази
становище в едномесечния срок, да се защити срещу претенцията в очертаните с
исковата молба предметни рамки на спора. Затова и инкорпорираното указание в
призовката, връчена на 15.08.2017 г., че при неподаден отговор и отсъствие от
съдебното заседание без изрично заявено очакване за разглеждане на спора по
същество, дават възможност за постановяване на неприсъствено решение.
По изложените
съображения, настоящият състав приема, че участието на молителя в
първоинстанционното производство е обезпечено чрез надлежно връчени указания за
последиците от процесуалното му бездействие, поради което по делото не се
установява наличието на соченото от молителя основание по чл. 240 от ГПК.
За характера
на решението не може да се съди по това дали са били налице процесуалните предпоставки
за постановяването му, а от неговото съдържание. След като в решението е
посочено, че е постановено при условията на чл. 238 и чл. 239 ГПК, въззивният
съд е обвързан от тази негова характеристика. Порочно или не, това решение е
влязло в сила от момента на постановяването му и настъпването на тази правна
последица не зависи от преценката на въззивния съд. Производство по отмяна на
неприсъствено решение е контролно-отменително, а не въззивно, поради което
въззивният съд се произнася с решение само по основателността на молбата, тоест
дали е налице наведеното основание за отмяна на неприсъствено решение, а не
разглежда правния спор по същество като въззивна инстанция. Преценката на
първостепенния съд дали са налице предпоставките за постановяване на
неприсъствено решение, не подлежи на контрол от въззивния съд, включително и в
контролно - отменителното производство по чл. 240 ГПК. Въззивната инстанция не
може да проверява правилността на преценката по чл. 239, ал. 3 ГПК на
първоинстанционния съд и тази преценка на съда не подлежи на инстанционно
обжалване - нито чрез частна жалба, нито с въззивна /в този смисъл решение №
705/17.01.2011 г. по гр. д. № 1388/2009 г., ВКС, IV Г. О., решение №
164/23.07.2013 г. по гр. д. № 710/2012 г., ВКС, I Г. О., определение №
394/26.05.2014 г. по ч. т. д. № 1418/2014 г., ВКС, I Т. О., определение №
37/12.01.2012 г. по гр. д. № 558/2011 г., ВКС, III Г. О. /.
Ето защо,
молбата за отмяна на постановения съдебен акт следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна.
По разноските:
При този изход
на спора в тежест на молителя следва да бъдат възложени претендираните от
ответника разноски в размер на 1987 лв. за адвокатско възнаграждение.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ молбата на „Н.с.“ ЕАД, ЕИК ********* за отмяна на неприсъствено
решение № 410390/18.05.2018г., постановено по гр. д. № 35843/2017г. на СРС, 41
с-в.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78 ал. 3 ГПК „Н.с.“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати на Н.М.Н., ЕГН **********
сумата от 1987 лв. – възнаграждение за един адвокат.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.
Особено
мнение на съдия Цвета Желязкова по решение от 16.04.2025 г. по в.гр.д. №
1260/2018 г. по описа на СГС
Подписах с особено мнение решение по в. гр.
дело 12609/2018 г. по описа на СГС по следните съображения:
Напълно споделям доводите на мнозинството в
състава, свързани с характеристиките и начина на атакуване на т.нар
неприсъствени решения.
Намирам обаче, че в конкретната хипотеза
предметът на производство пред СРС разкрива специфики, които не бяха оценени от
мнозинството на състава, с оглед определяне на начина на разглеждане на
постъпилата жалба срещу решение 410390/18.05.20198 г. по гр. дело 35843/2017 г.
на СРС, 41 състав.
На първо място намирам, че атакуваният акт –
решение 410390/18.05.20198 г. по гр. дело 35843/2017 г. на СРС, 41 състав, няма
характер на неприсъствено решение, поради което защита срещу него не е по реда
на чл. 240 ГПК, а по реда на въззивното обжалване.
Както е посочено и в съдебната практика, за
вида на решението следва да се съди от неговото съдържание, а не от
наименованието му (така определение № 184/20.04.2015 г. по ч.гр.д. № 306/2015
г. ВКС, I ГО).
Съдебното решение е крайният резултат на
проведеното съдебно производство. Затова съдържанието му е отражение на
извършеното в хода на процеса. Теорията определя наличието на два вида съдебни
решения в зависимост от участието на страните в процеса лично или чрез
представител/неучастието им. Типичните съдебни решения се постановяват в
резултат на обичайно развило се производство, което включва процесуални
действия на ответника срещу предявения иск, и предполага развитието на фазата
на т.нар съдебно дирене –събиране на допуснатите доказателства с участието на
страните. Пример за нетипично решение е неприсъственото решение, което се
постановява при наличие на предпоставките на чл. 238 и чл. 239 ГПК. Характерно
за неприсъственото решение е, че производството, по което се постановява
протича без съдебно дирене, тъй като съдът преценява вероятната
основателност/неоснователност на иска единствено въз основа на посочените в
искова молба обстоятелства и приложените писмени доказателства към исковата
молба.
В настоящия случай, от данните по гр. дело
35843/2017 г. на СРС, 41 състав се установява, че действително ответникът не е
подал отговор на исковата молба, не се е явил в първото по делото съдебно
заседание, и не е поискал разглеждане на делото в негово отсъствие, след като
надлежно е бил предупреден за последиците от неподаване на отговор на исковата
молба и неявяване в първото открито съдебно заседание по делото.
Същевременно обаче, установява се, че в хода на
първоинстанционното производство ищецът е направил искане да бъде постановено
неприсъствено решение едва с молба от 05.02.2018 г., т.е след приключване на
първото съдебно заседание по делото, приемане на доклада по делото, след допускане
на допълнителни доказателства по негово искане.
И след този момент са извършвани последващи действия по събиране на нови
доказателства по искане на ищеца (така протокол от о.с.з по делото, проведено
на 10.05.2018 г.). Едва след като са събрани всички относими и необходими,
според съда доказателства по делото, първоинстанционният съд е постановил, че
ще се произнесе с неприсъствено решение.
Следователно, установява се, че по същество
производството пред СРС е протекло със съдебно следствие, т.е налице е едно
пълноценно типично развитие на съдебното производство, поради което не може да
се приеме, че крайният извод на съда за уважаване на иска поради вероятната
основателност, е основан на преценка за вероятната основателност ма иска от
посоченото в исковата молба и представените към исковата молба доказателства.
По тези съображения, намирам, че постановеното
решение от 18.05.2018 г., независимо от означението като постановено по реда на
чл. 238 от ГПК, няма характер на неприсъствено решение. Щом решението не е
резултат на описаната в ГПК процедура за постановяване на неприсъствено
решение, то защитата срещу това решение не е по правилата на чл. 240 ГПК за
отмяна, а по реда на въззивно обжалване на първоинстанционните решение по глава
Двадесета от ГПК.
С оглед на изложеното, намирам, че дължимите
последващи процесуални действия от въззивната инстанция са отмяна на дадения
ход по същество по настоящото дело, образувано по подадената от ответника
„Напоителни системи“ въззивна жалба и разглеждане на подадената въззивна жалба
по реда на глава Двадесета от ГПК „Въззивно обжалване“ .
Съгласно чл. 269 ГПК и разясненията, дадени с
т. 1 от ТР от 09.12.2013 по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС в хода на
производството въззивният състав следва да се произнесе служебно по валидността
на обжалваното решение, за допустимостта – в обжалваната част и за правилността
по посоченото в жалбата, като може и да приложи императивна материално правна
норма дори нейното приложение да не е наведеното като основание за обжалване.
Освен това съдът служебно следи за допустимостта на иска във всяка инстанция.
Съгласно чл. 126 ГПК наличието на влязло сила съдебно решението между същите
страни, на същото основание със същото искане е отрицателна предпоставка за
развитие на производството. Когато същата бъде констатирана делото се
прекратява, а когато прекратяването се постановява от въззивния съд, той
обезсилва решението на първата инстанция – чл. 126, ал. 2 ГПК.
На съдебния състав е служебно известно, а
доводите са направени и от самия ищец в първоинстационното производство, че в
предходен момент между страните в първоинстанционното производство има
приключили производства по иск от ищеца на същото основание с искане за
присъждане на договорна неустойка във връзка с твърдения за сходни нарушения на
договора, поради което е дължима съответната преценка. Тази преценка би
изключила постановяване на различни съдебни решения по един и същ правен спор,
при които не може да се обоснове прилагането например на чл. 303, ал.1, т.4 от ГПК, поради липса на противоречиви решения.
На второ място, споделям становището, че дори в
производство по защита срещу неприсъствено решение по реда на чл. 240 от ГПК,
съдът не следва да напълно да абдикира от задължението си обезпечи
постановяването на валидни и допустими съдебни актове, с които да се реши
поставения на разглеждане правен спор.
Не следва да се дава еднозначен превес на
формализма на съдебния процес пред
задължението на съда да обезпечи правото на защита на страните по начин, при
който се охраняват интереси, изведени извън договорната свобода, съответно
диспозитивното начало в гражданския процес и възлагащи допълнителни функции на
съда като орган, на който е възложено възстановяване на законността, което се
състои в решаване със сила на пресъдено нещо на правни спорове от неутрален и
независим орган с участието на страните в процеса (така Български гражданско
процесуално право, изд. Сиела 2012), вкл. осигуряване прилагането на
императивни правни норми, биха били материални или процесуални.
Така в ТР № 1 от 01.08.2022 г. по тълк. д. №
1/2021 г., ОСГТК на ВКС е посочено, че основната функция на съда е да осигури
прилагането на закона и тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на
страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален
закон, установен в обществен интерес, а в ТР 1 от 27.04.2022 г. по т.д. №
1/2020 г. ОСГТК, ВКС изрично е посочено, че материалният закон няма да бъде
приложен точно, ако съдът игнорира установените от него при преценката на
доказателствата факти, опорочаващи сделката. След като страните по сделката
имат задължение да спазват правопорядъка и да не договарят в противоречие с
императивните правни норми, когато ги нарушат, следва да понесат последиците на
нищожността, която при отнесен до съда спор, ще бъде констатирана служебно.
Обратното тълкуване е неприемливо, защото нарушава баланса между основните
принципи на гражданския процес като абсолютизира диспозитивното начало за
сметка на законността и служебното начало, задължаващи съда да следи за спазването
на императивните правни норми, които са основа на обществения ред. Дори и при предпоставките за постановяване
на неприсъствено решение по чл. 239, ал. 1, т. 2 ГПК, процесуалният закон
изисква съдът да преценява вероятната основателност, респ. неоснователност на
иска. Не може да се обоснове вероятна основателност на иска само поради
неподаване на отговор на исковата молба от ответника, ако правата на ищеца
произтичат от нищожна правна сделка.
Сходни аргументи се намират и в ТР 1 от
09.0.2019 г. по т.д. № 1/2017 г. ОСГТК, ВКС (предпоставки за допустимост на
производството), в т. 3 от ТР 3 от 22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г. ОСГТК, ВКС
(относно частичния иск), за все по-активно участие на съда при съблюдаване за
спазването на императивни правила.
Тези доводи следва да намерят съответното
приложение и при преценка спазването на императивни процесуални норми, вкл.
очертаната специфична процедура за постановяване на определен тип съдебни
актове, съотв. обосноваване на активната роля на съда, пред който е сложен
определен правен спор, насочена към гарантиране постановяване на валидни и
допустими актове, т.е актове, които не страдат от пороци, свързани с
накърняване на императивни процесуални правни норми.
Така във всяко положение на делото, дори и в
хода на извънредните способи за защита – по чл. 240 ГПК и чл. 303 ГПК, ако
съдът установи нищожност и недопустимост на решението, намирам, че съдът следва
да има активна роля и да приложи съответната санкция. Това няма да доведе до
накърняване правата на страните, тъй като сроковете, в които производството
„преживява“ са кратки, отмяната на постановеното неприсъствено решение води до
пълноценно развитие на процеса пред първоинстанциционния съд, при което
преценката за основателността на исковата претенцията ще следва от преценка на
всички събрани по делото доказателства, което в максимална степен насърчава и
обезпечава възстановяването на законността.
Неприлагането на тези принципи в настоящото
производство, с оглед дължимата преценка по чл. 126 от ГПК, съответно постановяване
на неприсъствено решение при липсата на абсолютни предпоставки за това, води
според настоящия член на състава до постановяване на неправилен съдебен акт.
По изложените съображения, подписах съдебното
решение от 16.04.2025 г. с особено мнение.
Съдия: