Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр.Русе, 24.07.2019
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на осемнадесети
юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: Ивайло Йосифов
при участието на
секретаря Мария Станчева, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 114 по описа за 2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на Община Велико Търново,
представлявана от кмета Д.Д.П., против писмо с изх. № 99-00-6-212/15.03.2016 г., подписано за главен директор на Главна
дирекция „Програмиране на регионалното развитие” и зам.-ръководител на УО на ОП „Регионално развитие“, с което е извършен отказ за верификация на сума в
размер на 728 937,96 лева с ДДС (финансиране от ОПРР) и 142 129,59 лева с ДДС
(задължителен собствен принос) по искане за окончателно плащане с № BG161PO001-1.4.09-0014-C0001-M0010.
В жалбата и в представената писмена защита се излагат
подробни съображения за незаконосъобразност на оспорения административен акт
като се иска обявяване на неговата нищожност поради липса на материална
компетентност на неговия издател, респ. неговата отмяна като унищожаем.
Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата - главен директор на
Главна дирекция „Програмиране на регионалното развитие” и зам.-ръководител на
УО на ОП „Регионално развитие“ изразява становище за
недопустимост на жалбата, респ. за родовата й неподсъдност пред
административните съдилища, за неправилно конституиране на страните, както и за
нейната неоснователност по същество с оглед съблюдаването на всички изисквания
за законосъобразността на оспорения акт. Моли съда да постанови решение, с
което да остави жалбата без разглеждане и да прекрати производството по делото,
респ. да я отхвърли като неоснователна.
Съдът, като
обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и
извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен
акт, приема следното:
В съдебно
заседание от 09.11.2017 г. процесуалният представител на ответника е възразил,
че към датата на съдебното заседание в длъжностното разписание на
администрацията на МРРБ длъжността на този орган не съществува и това
обстоятелство следвало да бъде съобразено при конституирането на страните.
Възражението е неоснователно. Предвид разпоредбата на чл.153, ал.1 от АПК, като
страна в производството е конституиран именно органът, посочен като издател на
оспорения акт – заместник-ръководителят на Управляващия орган на Оперативна
програма „Регионално развитие“ в МРРБ и главен директор на Главна дирекция
"Програмиране на регионално развитие", а съобразно чл.28, ал.1, т.1
от сега действащия Устройствен правилник на МРРБ – главен директор на Главна
дирекция " Стратегическо планиране и програми за регионално развитие“
в съответствие с чл.153, ал.2 от АПК. Както се приема изрично в практиката на ВАС
(вж. в този смисъл решение № 1532 от 7.02.2017 г. на ВАС по адм. д. №
10803/2016 г., VII о.), липсва основание по делото да бъде конституиран
различен орган и конкретно ръководителят на Управляващия орган на Оперативна
програма "Регионално развитие" и заместник-министър на регионалното
развитие и благоустройството, както явно счита процесуалният представител на
ответника по жалбата предвид депозираната молба с вх. № 2890/29.11.2017 г. и
писмената защита, представена с нея, които изхождат именно от ръководителя на
Управляващия орган на Оперативна програма "Регионално развитие" и
заместник-министър на регионалното развитие и благоустройството (на л.31 – 32,
респ. л.35-49 от делото на АС – Русе).
Според
разясненията, дадени с Тълкувателно постановление № 1 от 29.09.2016 г. на ВКС
по тълк. д. № 1/2015 г., ОСГТК и ОСС на Първа и Втора колегия на ВАС, спорът за
компетентността на граждански или административен съд да разреши конкретно дело
е спор за подсъдност, a не за подведомственост. При извършената служебна
проверка съдът констатира, че делото му е родово подсъдно. Разпоредбата на §
10, ал.1 от ПЗР на ЗУСЕСИФ предвижда, че започналите и
недовършени до влизането в сила на този закон производства се довършват по
досегашния ред. В случая, макар подаването на искането за плащане, по което е
отказана верификация, да предшества влизането на закона в сила (същото е от
18.12.2015 г.), то оспореният акт, с който е извършен отказ да бъде
верифицираната исканата сума, е издаден на 15.03.2016 г., т.е. след влизането му
в сила (ЗУСЕСИФ е обнародван в ДВ, бр.101 от 22.12.2015 г.) и следователно
подлежи на съдебен контрол пред административните съдилища (вж. съображенията в
определение № 14192 от 22.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 11759/2016 г., VII о.,
определение № 7037 от 6.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 4800/2017 г., VII о.,
решение № 6523 от 25.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 14377/2016 г., VII о.
и др.).
Категорична е и практиката
на ВАС, че актът, с който се отказва верификация на разход, съставлява
индивидуален административен акт, който подлежи на самостоятелно обжалване,
независимо от факта, че в ЗУСЕСИФ, за разлика от решенията по финансовите
корекции – чл.73, ал.4 от същия закон, това не е изрично посочено (така решение
№ 3238 от 14.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8198/2017 г., VII о. и мн.др.). В този
смисъл следва да се счита преодоляно виждането, според което актовете за откази
за верификация са само част от производството по налагане на финансови корекции
и като такава те не подлежат на обжалване – арг. от чл.21, ал.5 от АПК. По
изложените съображения и като съобрази, че е подадена в срок, съдът намира
жалбата допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна - оспореният
административен акт е нищожен като издаден от орган, който не притежава
материална компетентност за това.
Непротиворечива
е практиката на ВАС по въпроса за юридическите факти, които валидно учредяват
компетентност чрез прехвърляне от притежаващия я орган. В доктрината и
съдебната практика (вж. и мотивите към Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004
г. на ВАС) се извеждат разликите между делегирането и заместването на
правомощия от техния титуляр на друг, подчинен нему орган. Издаването на
административен акт без за последния орган да е валидно учредена компетентност
чрез делегация на правомощия или при заместване води до нищожността на акта.
В случая като
издател на оспорения административен акт в същия е посочена г-жа А.С.- главен
директор и зам.-ръководител на УО на ОПРР. Пред наименованието на длъжността
обаче ръкописно е добавено „за“ като от доказателствата по делото става ясно,
че всъщност писмото за отказ от верификация е подписано от Г.Д., заемаща
длъжността зам.-гл.директор на ГД „ПРР“. Това се установява и от очевидната
идентичност на положения в оспорения акт подпис за издател с подписа на г-жа Г.Д.за
„съгласувал“ на гърба на същия акт. Със заповед № РД-02-36-107/08.02.2016 г. на
министъра на регионалното развитие и благоустройството (л.579 от делото на
АССГ) А.С.– главен директор на Главна дирекция „Програмиране на регионалното
развитие“ е определена за заместник-ръководител на управляващия орган на ОП
„Регионално развитие“ 2007-2013 и на ОП „Региони в растеж“ 2014 – 2020 като са
й възложени конкретни правомощия, включително да ръководи и организира
дейността на УО на ОП „Регионално развитие“ 2007-2013 и и на ОП „Региони в
растеж“ 2014 – 2020, в качеството на заместник-ръководител на УО, както и да
подписва искания за авансово, междинно и окончателно плащане. В заповедта е
посочено също, че в случай на нейно отсъствие, функциите по т.I, 1, 2, 3 и 4, т.е. включително и правомощието да подписва искания за
авансово, междинно и окончателно плащане, се възлагат на Г.Д.– заместник-главен
директор на ГД „Програмиране на регионалното развитие“. Като основание за
издаване на заповедта са посочени чл.25, ал.4 от ЗА, чл.5, ал.4 от Устройствения
правилник на МРРБ и чл.9, ал.1 и ал.2 от ЗФУКПС.
В множество
решения на ВАС по идентични случаи (вж. решение № 5274 от 9.04.2019 г. на ВАС
по адм. д. № 11928/2018 г., VII о., решение № 2570 от 01.03.2017 г. на ВАС по
адм. д. № 9297/2016 г., VII о., решение № 1496 от 6.02.2017 г. на ВАС по адм.
д. № 8467/2016 г., VII о., решение № 1089 от 26.01.2017 г. на ВАС по адм. д. №
10351/2016 г., VII о., решение № 219 от 10.01.2017 г. на ВАС по
адм. д. № 9165/2016 г., VII о. и др.), се приема, че А.С., в
качеството на главен директор на Главна дирекция "Програмиране на
регионалното развитие" и заместник на ръководителя на УО на ОПРР, би могла
да издаде валиден административен акт за налагане на финансова корекция, респ.
да постанови отказ за верификация по искане за плащане, единствено в хипотезата
на заместване, доказателства за което по делото не са ангажирани и по
настоящото дело. Освен това липсва и изрична заповед за заместване, както и
доказателства, че към датата на издаване на оспореното писмо ръководителят на
УО е бил възпрепятстван да упражнява правомощията си (напр. заповед за отпуск,
командироване, болничен лист или др.). Както се приема и в цитираната съдебна
практика, със заповед № РД-02-36-107/08.02.2016 г. министърът на регионалното
развитие и благоустройството не е определил главния директор на Главна дирекция
„Програмиране на регионалното развитие” при Министерство на регионалното
развитие и благоустройството за ръководител на Управляващия орган, а вместо
това е делегирал определени правомощия на заместник-ръководителя на
управляващия орган, каквато възможност за делегация на правомощията за налагане
на финансови корекции, респ. откази за верификация по искания за плащания, в
закона не е предвидена и следователно чрез подобна недопустима делегация
правомощия за издаване на посочените актове не са учредени. По силата на чл.9,
ал.5 от ЗУСЕСИФ ръководител на УО е ръководителят на администрацията или
организацията, в чиято структура се намира УО или оправомощено от него лице.
Следователно ръководител на УО на ОП „Регионално развитие“, разполагащ с
правомощието да налага финансови корекции, респ. откази за верификация, може да
бъде министърът на регионалното развитие или благоустройството или друго
оправомощено от него за ръководител на УО длъжностно лице. Както е служебно
известно на съда и както се сочи и в цитираните решения на ВАС, към датата на
издаване на оспорения акт е действала заповед № РД-02-14-1090 от 17.11.2014 г.,
отменена със заповед № РД-02-14-361 от 11.05.2016 г., на министъра на
регионалното развитие и благоустройството, с която е определен
заместник-министъра на регионалното развитие и благоустройството за ръководител
на УО на ОП „Регионално развитие“ 2007 – 2013 г., което лице е различно от
издателя на акта.
В случая,
предвид събраните доказателства, съдът приема, че заповедта е издадена от Г.Д.,
заемаща длъжността зам.-гл.директор на ГД „ПРР“. С т.II от заповед № РД-02-36-107/08.02.2016 г. на министъра на регионалното
развитие и благоустройството същата е определена да замества А.С., в качеството
й на заместник-ръководител на УО по ОП „Регионално развитие“, при нейно
отсъствие. По отношение на А.С.е представена (на л.623 от делото на
АССГ) заповед № РД -02-13-4/19.01.2016 г., по силата на която същата е била
командирована във Федерална република Германия за срок от 5 дни, считано от
13.03.2016 г., т.е. към датата на издаване на акта – 15.03.2016 г. последната
действително е отсъствала от страната. Релевантните за заместването юридически
факти включват качеството на заместник по служба, наличието на изричен акт за
заместване и обективна невъзможност на титуляра на компетентността да я
упражнява. В случая, макар и да е изпълнявала длъжността заместник-главен
директор на ГД „Програмиране на регионалното развитие“ и в това качество да
разполага с правомощията да подпомага главния директор на същата дирекция
съгласно чл.29, ал.2, изр.2 от Устройствения правилник на МРРБ (отм.), в
приложимата редакция на текста към датата на издаване на заповедта, то
подписалото оспорения акт лице – Г.Д., не е разполагала с правомощието като
заместник по служба да замества главния директор в неговото качество на
заместник, вече на ръководителя на УО на ОП „Регионално развитие“. Подобно
„заместване на заместника“ няма да е допустимо именно поради обстоятелството,
че последният заместващ няма да има качеството на заместник по служба на
титуляра на правомощията, а непосредствена подчиненост между тях няма да е
налице. Освен това, както е посочено и в цитираните решения на ВАС, липсват и
представени доказателства за обективна невъзможност на титуляра на правомощията
– на ръководителя на УО на ОП
„Регионално развитие“ и заместник-министъра на регионалното развитие и благоустройството,
да ги изпълнява към датата на издаване на оспорения акт. По изложените
съображения съдът намира, че същият следва да бъде обявен за нищожен поради
липса на компетентност на неговия издател – чл.146, т.1 от АПК. С оглед
наличието на този най-тежък порок на акта на посоченото основание не е
необходимо неговата законосъобразност да бъде изследвана и на останалите
основания по чл.146 от АПК.
С оглед изхода на делото и на основание чл.143,
ал.1 от АПК, чл.78, ал.8 от ГПК вр.чл.144 от АПК и чл.25, ал.2 вр.ал.1 от
Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на жалбоподателя следва да
бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева.
Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК,
съдът
Р Е
Ш И :
ОБЯВЯВА нищожността на акт за отказ за верифициране на сума в
размер на 728 937,96 лева с ДДС (финансиране от ОПРР) и 142 129,59 лева с ДДС
(задължителен собствен принос) по искане за окончателно плащане с №
BG161PO001-1.4.09-0014-C0001-M0010, обективиран в писмо с изх. №
99-00-6-212/15.03.2016 г., подписано за главен директор на Главна дирекция
„Програмиране на регионалното развитие” и зам.-ръководител на УО на ОП
„Регионално развитие“.
ОСЪЖДА Министерството на регионалното развитие и
благоустройството, да заплати на Община Велико Търново, представлявана от кмета
Д.Д.П., сумата от 450 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: