РЕШЕНИЕ
№..................
28.01.2021 година,
Гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ТО, VI-3 състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети януари две
хиляди двадесет и първа година в състав
СЪДИЯ: ВЕНЕТА ЦВЕТКОВА
при секретаря
Р.Аврамова, като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 828 по описа
за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са осъдителни искове с правно основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 98а ЗЕ и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът Ч.Е.Б.
АД, ЕИК: ********твърди, че е краен снабдител по смисъла на ДР на ЗЕ, а Р.Ц., в
качеството й на едноличен търговец и в лично качество, като собственик на
процесния електроснабден имот е негов клиент. Твърди, че като собственик, тя
отговаря за доставената и потребена в имота ел. енергия. Сочи, че по силата на
изрично писмено съглашение /сключен при условията на чл. 14 ЗЗД/, Ц. е поела
солидарната отговорност за задълженията към ищеца за потребената енергия в
процесния имот от лицето, на което е отдала под наем имота – Р.Ф. ЕООД /с
договор за наем от 23.03.2016 година/. Сочи, че именно на името на последното
дружество са издавани процесните фактури, поради това, че то е регистрирано
като потребител на ел. енергията за обекта, считано от 24.03.2016 година и с
него е сключен договор за продажба на ел. енергия за стопанска и обществена
дейност на същата дата – 24.03.2016 година и му е открита партида. Поддържа и
че отношенията между страните се регулират от общи условия, а ищецът за
процесния период е изпълнявал задълженията си и е доставял ел.енергия до имота
на Ц., определена по цени, утвърдени от КЕВР. Претендира, че ответниците дължат
и неустойка за забава от падежа по всяка от издадените 27 броя фактури.
Претендира осъждане и само на ответника – юридическо лице, в случай, че се
установи, че не е възникнала солидарна отговорност.
Изрично
оспорва възраженията за липса на главен дълг, тъй като наемателят не бил подал
заявление до ищеца за прекратяване на договорното правоотношение между тях и не
е спазена процедурата за това, уредена в ОУ към договора на потребителя. А по
отношение на чл. 42 от ОУ – сочи, че това е право, а не задължение за крайния
снабдител на ел. енергия, съответно – чл. 83, ал. 2 ЗЗД е неприложим.
Претендира
разноски и законната лихва.
Ответникът
Р.Ц., регистрирана и като ЕТ, оспорва исковете. Оспорва възникването на
солидарна отговорност по силата на договорно съглашение /както за Ц. в
качеството и на физическо лице, така и за Ц., като регистриран ЕТ/, тъй като
декларацията представлява едностранно изявление, а твърди липса и на законово
основание, от което да произтича солидарност.
Сочи и че чл. 4, ал. 3 от ОУ е приложим само относно доставката на ел.
енергия за битови нужди, а наемателят е потребител на енергия за стопански
нужди, а отделно – ОУ са приложими само между страните по договора за доставка
на ел. енергия, каквато Ц. не е нито в лично, нито в качеството й на
регистриран търговец. Сочи и че не може да се ангажира имуществото на
търговското предприятие, тъй като имотът е лична собственост на физическото
лице, при това - придобита в условията на СИО. Същевременно оспорва и наличието
на главен дълг след 28.10.2019 година, когато ищецът е уведомен, че имотът е
предаден от наемателя на наемодателя, поради което твърди да отпада и
солидарната отговорност. Сочи, че прекратяване на правоотношението между ищеца
и първия ответник е настъпило по силата на чл. 47, т. 1 ОУ. Счита и че
неизпълнението е поради виновното неизпълнение задължението на ищеца – по чл.
42 ОУ – за преустановяване на снабдяване на имота с ел. енергия. Претендира
разноски.
Ответникът
Р.ф. ЕООД не се ангажира със становище по исковете.
Ищецът
носи тежест да докаже следните релевантни към предмета на исковете факти:
качеството си на краен снабдил по смисъла на ДР на ЗЕ, сключен между него и
първия ответник валиден договор за продажба на ел. енергия при ОУ; качеството
потребител на ел. енергия за ответника – търговско дружество за процесния
период и имот, като ползвател на имота по сключен договор за наем на същия;
точно изпълнение на договора от ищеца, тоест, реално доставена до имота на
ответника и потребена ел. енергия за процесния период, съответстваща по вид и
обем на претендираната цена. Следва да докаже и уговорен срок за изпълнение на
задължението за заплащане на цената на доставената енергия, наличие на
неустоечна клауза, начална дата на забавата и размер на неустойката. Носи
тежест да докаже и възникнала солидарна отговорност за Р.Ц. – в лично качество
или като регистриран ЕТ - за задълженията на първия ответник за заплащане на
ел. енергия, потребена в имота, по силата на сключен договор или законово
основание за възникване на солидарността.
При
установяване на горните факти от страна на ищеца, ответниците носят тежест да
докажат плащане.
Липсва
спор относно факта, че процесният електроснабден обект в процесния имот е
собственост на Р.Ц. и е придобит в условията на бездялова съпружеска
имуществена общност, по силата на договор за доброволна делба от 02.06.2004
година.
Установява
се от представените по делото писмени доказателства, че имотът представлява
работилница за колбаси и ответникът Р.Ф. ЕООД е сключил на 24.03.2016 година
договор с ищеца за продажба на електрическа енергия за стопанска дейност. Видно
от Декларация за въвод на л. 35 от делото, противопоставим на ответника Р.ф.
ЕООД, частен удостоверителен документ, търговецът е започнал да държи имота и
осъществява фактическа власт по силата на договор за наем от 21.03.2016 година.
От
представената на л. 37 декларация от Р.Ц., действаща като ЕТ, е видно, че
същата се е съгласила правата на потребител на ел. енергия в имота да упражнява
ответникът Р.Ф. ЕООД, като наемател. Видно от декларацията, налице е изявление
на Ц. и за това, че се съгласява да носи солидарна отговорност за задълженията
на потребителя на ел. енергия.
За
доставената и потребена в имота ел. енергия за процесния период са издадени
общо 27 фактури на обща стойност от 30 181,42 лева.
Представен
е и приемо-предавателен протокол от 18.10.2019 година /л. 95 и сл./, видно от
който наемателят е върнал обратно фактическата власт върху процесния имот на
наемодателите Р.Ц. и съпруга й П.Ц..
Възникването
на задължение за заплащане на цена на електрическа енергия предполага такава да
бъде доставена на потребителя, като количеството й бъде измерено от СТИ
/средство за търговски измерване/ - електромер. Нормативната регламентация на
отношенията се съдържа в ЗЕ и Общите условия за договорите за продажба на
електрическа енергия, одобрени с решение от КЕВР. Същите по реда на чл. 98а,
ал. 4 ЗЕ влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без изрично писмено
приемане. В случая не се установява да са налице специални условия, приложими
между страните по чл. 98а, ал. 5 ЗЕ.
Така,
според представените и приложими в конкретната хипотеза Общи условия, в чл. 4
от същите е направено разграничение между потребителите на битова и ел. енергия
за стопански нужди именно с оглед предназначението на обекта /идентично е
разграничението на потребителите и в ДР на ЗЕ като битови и небитови/. Според
Общите условия, продавачът продава на потребителите ел.енергия на цени,
определени от действащото законодателство. В чл. 4, ал. 4 от ОУ, за разлика от
чл. 4, ал. 2 ОУ, качеството на потребител на ел. енергия не е определено като
равнозначно с качеството на собственик или титуляр на вещно право на ползване,
а потребител на електроенергия за стопански нужди е лице, което закупува /тоест
е страна по договор/ ел. енергия за обект със стопанско предназначение. В този
смисъл, за създаване на облигационното правоотношение с ищеца, като краен
снабдител на ел. енергия с предмет продажба на същата за стопански нужди, не е
необходимо страна по договора като потребител и купувач да е собственик или
ползвател на имота. Следователно, предвид представените по делото доказателства
/договор от 24.03.2016 година, договор за наем от 23.03.2016 година, декларация
за идентичност/, се установява наличието на валидно сключен индивидуален договор
за продажба на ел. енергия с небитов потребител за обект със стопанско
предназначение от 24.03.2016 година между Ч.Е.Б. АД, ЕИК: ********и Р.ф. ЕООД.
От
заключението на вещото лице К., което съдът възприема като обективно, изготвено
в обхвата на специални знания и неоспорено от страните се установява, че за
процесния период в процесния обект е начислена цена за реално доставеното
и потребено количество ел. енергия, при ежемесечно реално отчитане на
показанията на електромера. Вещото лице изрично сочи и че отчетените от
средствата за техническо измерване на ел. енергия количества е възможно да
бъдат доставени в периода. От заключението на вещото лице А., също неоспорено
от страните, мотивирано и изготвено въз основа материалите по делото, се
установява, че общо дължимата сума по процесните фактури е в размер на
30 224,51 лева, като единичните цени на снабдяване с електрическа енергия
и разпределение са отчетени съгласно действащите в съответните периоди решения
на КЕВР, а фактурите са осчетоводени при ищеца при спазване на действащите
нормативни изисквания в Закона за счетоводството.
Следователно
ищецът установи по делото съществуването на задължение за заплащане на цена на
доставена електрическа енергия, в резултат на възникналото облигационно
отношение между него и ответника Р.ф. ЕООД, по силата на което е престирал и за
ответника е възникнало задължението за заплащане на уговорената, държавно
регулирана цена за потребената електроенергия, която за процесния период възлиза
общо на посочения в исковата молба размер.
Няма
доказателства за това облигационните отношения между ищеца и потребителя Р.ф.
ЕООД да са били прекратени в процесния период по реда на чл. 48 от Общите
условия или по друг начин. В този смисъл представените по делото
приемо-предавателен протокол и писмена кореспонденция на л. 95 и сл. не
установяват прекратяване на договорните правоотношения с ЕООД. Според чл. 20а и чл. 21, ал. 1 ЗЗД, договорът
имат сила на закон за тези, които са ги сключили и пораждат права и задължения
само за страните по тях. Поради това и фактическото ползване на доставената
електроенергия касае само отношенията между ответниците.
Разпоредбата
на чл. 42, ал. 1 ОУ предвижда единствено възможност, но не и задължения за
ищеца, а тази на чл. 47 от ОУ е свързана само с хипотезите, при които е
възможно прекратяването на индивидуалния договор.
Според чл.
19, ал. 2 ОУ, дължимите суми за месечната консумация на ел. енергия се заплащат
в 10-дневен срок, изтичането на който изрично е посочен по реда на чл. 19, ал.
6, т. 2 ОУ в съобщението, приложено към процесните фактури. Предвид липсата на
доказателства за извършени плащания /единственото такова е съобразено от вещото
лице/ е налице забава за посочения в исковата молба период, а предвид
заключението на вещото лице по ССЕ, общо дължимата лихва за забава от падежа по
всяка фактура надхвърля претендирания в исковата молба. Уговорената между
страните неустойка при забава плащанията съгласно чл. 35 от ОУ е именно в
размера на законната лихва за всеки просрочен ден.
Следователно,
предявените срещу ответника Р.ф. ЕООД искове са основателни за пълните заявени
периоди и размери.
Предвид
изложеното по-горе и изводите за възникнало и съществуващо облигационно
правоотношение между ищеца и ответника Р.ф. ЕООД, като потребител на ел.
енергия за стопански обект, остава да се отговори на въпроса дали за Р.И.Ц.,
при упражняване дейност като едноличен търговец или в лично качество, е
възникнала солидарна отговорност за задълженията на потребителя по чл. 4, ал. 4
от ОУ за закупената и доставена до обекта ел. енергия в периода.
Според чл.
121 ЗЗД, освен в определените от закона случаи солидарност между двама или
повече длъжници възниква само когато е уговорена. В конкретната хипотеза такава
солидарна отговорност между потребителя по чл. 4, ал. 4 от ОУ и
собственик/притежател на вещно право на ползване върху имот в не е предвидена в
ЗЕ - не е предвидено, че собственик или вещният ползвател, съответно лицето
сключило индивидуален договор да отговарят солидарно.
Ищецът
сочи, че солидарност е възникнала по силата на представената на л. 37
декларация, подписана от Р.Ц., при упражнявана дейност от същата като ЕТ под
наименование ТОМИ – Р.Ц.. Декларацията е подписана на основание чл. 4, ал. 3 от
ОУ /видно от изрично посоченото в нея/, с което е Ц. е дала съгласие друго лице
да ползва възможностите и правата на потребител да сключи договор за закупуване
на ел.енергия за процесния обект. В декларацията се съдържа и текст, съгласно
който деклараторът се съгласява да отговаря солидарно за задълженията на
потребителя. Чл. 4, ал. 3 от ОУ и предвидената в тази разпоредба солидарна
отговорност, обаче, касае случаите, когато се касае до битово потребление на
ел. енергия и аналогична норма в ОУ относно небитовите потребители няма. При
това положение и доколкото по силата на чл. 98а от Закон за енергетиката
отношенията между крайният снабдител на електроенергия и потребителя се уреждат
от публично известни общи условия /като към настоящия казус са приложими именно
представените с исковата молба и одобрените от КЕВР такива/, както и с оглед
ясното разграничение в ЗЕ и ОУ на потребителите за битови и небитови
/стопански/ нужди и установеното по делото обстоятелство, че Р.ф. ЕООД е имал
качеството потребител на ел. енергия за небитови нужди /производствена
работилница/, следва да се приеме, че с подписаната декларация, ответницата Ц.
е дала съгласие да се упражняват правата й на потребител на ел. енергия за
стопански нужди, и не би могла да бъде обвързвана с предвидената в чл. 4, ал. 3
от ОУ, солидарна отговорност, която възниква само по отношение на потребителите
на ел. енергия за битови нужди.
Процесната
декларация, от друга страна, не материализира нито договор за поръчителство,
защото такива недвусмислени волеизявления не е видно да са направени от
кредитора и поръчителя и обективирани в декларацията, нито пък е налице и
встъпване в дълг, доколкото към момента на подписването /безспорно предхождащ/
на декларацияна не е било възникнало все още договорното правоотношение с
потребителя.
При горните изводи
исковете срещу ответницата Ц. следва да бъдат отхвърлени.
По разноските.
При този изход на
делото, право на разноски има ищецът, като такива са дължими от ответника Р.ф.
ЕООД по предявените срещу него искове и в размер на 1600 лева – за юрисконсулт,
разноски за вещи лица, съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Право на разноски
има и ответникът Р.Ц., но съобразно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК й се дължат
разноски за един адвокат. Доколкото, обаче, и двамата адвокати са упълномощени
на една дата, следва да се присъди по-голямото от двете възнаграждение.
Същевременно, обаче, е направено и възражение за прекомерност, което съдът
намира за основателно, тъй като спорът не се характеризира с повишена
фактическа или правна сложност и адвокатското възнаграждение на ответницата
следва да бъде определено в размер на 1600 лева, което е близо до предвидения в
чл. 7, ал. 2 НМРАВ минимален размер.
Същевременно
ищецът е останал задължен за разноски от 400 лева– депозит за вещо лице, на
които следва да бъде осъден с решението.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА, на основание чл.
79 ЗЗД, вр. чл. 98а, ал. 1 ЗЕ и чл. 92 ЗЗД, Р.Ф. ЕООД, ЕИК: ********да заплати
на Ч.Е.Б. АД, ЕИК: ********сумата от
30 224,52 лв., представляваща главница за използвана и незаплатена
електрическа енергия през периода от 21.11.2019 г. до 20.02.2020 г. в имот с
клиентски номер 210036384449, ведно със законната лихва върху главницата от
11.05.2020 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 4234,66 лв.,
неустойка в размер на законната лихва за забава върху главницата за периода от
18.01.2018 г. до 07.04.2020 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Ч.Е.Б. АД, ЕИК: ********срещу Р.И.Ц., ЕГН: **********,
регистрирана като ЕТ „Т. – Р.Ц.“, ЕИК: ********и в лично качество искове с
правно основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 98а, ал. 1 ЗЕ и чл. 92 ЗЗД
за сумите съответно от 30 224,52 лв., представляваща главница за
използвана и незаплатена електрическа енергия през периода от 21.11.2019 г. до
20.02.2020 г. в имот с клиентски номер 210036384449 и за сумата от 4234,66 лв.,
неустойка в размер на законната лихва за забава върху главницата за периода от
18.01.2018 г. до 07.04.2020 г.
ОСЪЖДА Ч.Е.Б. АД, ЕИК: ********да заплати по сметка на Софийски
градски съд и на основание чл. 77 ГПК сумата от 400 лева – разноски, за които е
останала задължена.
ОСЪЖДА, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК Р.Ф. ЕООД, ЕИК: ********да заплати на Ч.Е.Б. АД,
ЕИК: ********сумата от 1600 лева – разноски в производството.
ОСЪЖДА, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК Ч.Е.Б. АД, ЕИК: ********да заплати на Р.И.Ц., ЕГН: **********,
регистрирана като ЕТ „Т. – Р.Ц.“, ЕИК: ********и в лично качество сумата от 1600 лева – разноски в производството за адвокат.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: