№ 827
гр. Перник, 05.10.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:ИВАЙЛО ХР. РОДОПСКИ
Членове:МАРИЯ В. МИЛУШЕВА
ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ
като разгледа докладваното от ИВАЙЛО ХР. РОДОПСКИ Въззивно
гражданско дело № 20231700500643 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 106/07.06.2023 г., постановено по гр.д. № 627/2021 г.
Радомирският районен съд е осъдил А. Й. Р., ЕГН **********, с адрес: ****
да заплати на И. Ц. М., ЕГН **********, с адрес: *** сума в размер на 8100,00
лева (осем хиляди и сто лева), представляваща припадащата му се част от
увеличената стойност на недвижим имот, представляващ жилищна сграда –
еднофамилна сграда с идентификатор 61577.502.363.1 по КККР на гр.
Радомир, с адрес: ***, която жилищна сграда е изградена в поземлен имот с
идентификатор 61577.502.363, като е отхвърлил иска до пълния предявен
размер от 24 960 лева (двадесет и четири хиляди деветстотин и шестдесет
лева), като неоснователен и недоказан.
С решението е отхвърлен предявения от А. Й. Р. иск с правно основание
чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника И. Ц. М., да му заплати сумата от
2000,00 лева (две хиляди лева), представляваща обезщетение за причинените
му вреди, изразяващи се в стойността на СМР, включваща поставяне на нов
прозорец с дограма (стъклопакет), за да се възстанови прозорецът, който е
бил изграден и поставен в самостоятелен обект с идентификатор
61577.502.363.1.4 по КККР на гр. Радомир, на стената, която е откъм ул.
„Батенберг“ в гр. Радомир, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на предявяване на насрещната искова молба - 18.10.2021 г.
до окончателното изплащане на задължението.
Съдът е отхвърлил и предявения от А. Й. Р. иск с правно основание чл. 59,
ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника И. Ц. М. да му заплати сумата от 2000,00
лева (две хиляди лева), представляваща обезщетение за ползването на
1
собствения му имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор
61577.502.363.1.4 по КККР на гр. Радомир, с адрес: ***, ет. 3, който
самостоятелен обект се намира на ет. 3 в жилищна сграда – еднофамилна
сграда с идентификатор 61577.502.363.1, с предназначение на самостоятелния
обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1 (едно), с площ от 88 кв. м,
прилежащи части: южната част на мазето и южното таванско помещение, нИ.:
1 (едно), при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: няма,
под обекта: обект с идентификатор
61577.502.363.1.3 и над обекта: няма, за периода от 17.10.2019 г. до
27.09.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
предявяване на насрещната искова молба - 18.10.2021 г. до окончателното
изплащане на задължението.
Със същото решение съдът се е произнесъл и относно разноските.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна
жалба от Иво Ц. М., чрез адв. Бл. Б., с която се оспорва решението на
първоинстанционния съд, като се твърди, че същото е порочно, постановено в
нарушение на материалния закон и при съществено нарушаване на
процесуалните правила. Счита, че решаващият съд е постановил акта си, след
избирателно обсъждане на събраните по делото доказателства и липса на
обсъждане на изложените от страна на М. доводи и възражения. Намира, че
по делото било безспорно установено от представените писмени
доказателства /нотариален акт за продажба на недвижим имот № 191, том I,
дело № 407/1991 година/, че А.Х.Г. е продал на И. Ц. М. и на Георги Й. Р. 1/3
/една трета/ идеална част от дворно място с пространство от 335 /триста
тридесет и пет/ квадратни метра, с реално ползване на мястото откъм улицата,
заедно е цялата паянтова жилищна сграда откъм улицата, на един етаж,
състояща се от кухня и стая, която е с общ вход с паянтовата жилищна сграда
откъм двора, която остава в собственост на продавача А.Х.Г. и който вход ще
се ползва общо от продавача и купувачите. С въззивната жалба се навеждат
твърдения, че незаконосъобразно и необосновано районният съд не е взел
предвид разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС, от която следва, че за всички
необходими разноски по поддържането и запазването на съсобствената вещ,
отговорност носят всички съсобственици, като допълва относно ползите на
вещта, че те също принадлежат на всички съсобственици. На следващо място
за неправилно се сочи, че решаващият орган не е взел предвид, че има
разграничение между хипотезите, в които ищецът е извършил разходите със
съгласието или поне със знанието и без протИ.поставянето на останалите
съсобственици и случаите, в които е действал въпреки тяхното изрично
несъгласие. Допълва, че когато такова съгласие /изрично или мълчалИ./ е
било налице, то на основание чл. 30, ал. 3 ЗС всеки от останалите
съсобственици трябва да отговаря за сторените разноски съобразно дела си. С
жалбата се твърди, че първата инстанция не е взела предвид, че в този случай
се поставя въпросът за наличието на неоснователно обогатяване, като
допълва, че ищецът трябва да докаже не само своето обедняване, но и
2
обогатяването на ответника, включително и размера на тези две изменения в
имущественото състояние на всекиго от тях. Между обедняването и
обогатяването трябва да съществува връзка, която не е необходимо да бъде
причинно-следствена. В продължение ся наведени твърдения, че
Радомирският районен съд, не е взел предвид, че предмет на предявения иск
са както ремонти - необходими разноски, така и подобрения - полезни
разноски, както и че съгласно приетата съдебно-техническа експертиза,
необходимите разноски за извършените от ищеца ремонти по исковата молба
са с цел запазване и поддържане на съсобствената жилищна сграда. В
заключение се сочи, че при постановяване на своето решение, решаващия съд
не се е съобразил със съществуващата съдебна практика. По подробно
изложени съображения се иска отмяна на обжалваното решение и
постановяване на ново, с което исковите претенции на И. М. да бъдат
уважени изцяло. С въззивната жалба не се представят и не се сочи
необходимост от събирането на нови доказателства.
В предоставения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответната страна А. Й. Р..
В указания от закона срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна
жалба от А. Й. Р., чрез адв. Н. Ц., с която се оспорва постановеното от
първата инстанция решение, с което Р. е осъден да заплати на И. М. 8 100
лева представляваща припадащата му се част от увеличената стойност на
недвижим имот, както и сумата от 583,61 лв. деловодни разноски. С жалбата
се навеждат твърдения, че Р. не е изразявал никакво съгласие да се извършва
този ремонт, като допълва, че не е имал достъп до сградата, за което е
депозирал жалби до прокуратурата. Сочи се, че ремонта е започнат от М.,
който не е уведомил Р., че ще извършва скъп ремонт, и не е искал съгласие
като съсобственик, както и евентуално Р. да взема участие с труд и финансови
средства. С депозирана жалба се оспорват твърденията на насрещната страна,
че имала мълчалИ. съгласие. Изразено е подозрение, че М. е извършил скъп
ремонт, с цел да придобие наследствения дял на Р.. Въз основа на изложеното
се моли съда да отмени атакуваното решение, в частта, с която А. Р. е осъден
да заплати на И. М. разноски за ремонт в размер на 8 100 лева, както и
направени деловодни разноски в размер на 583.16 лева. С въззивната жалба
не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови
доказателства.
Паралелно с подадената въззивна жалба от А. Й. Р., чрез адв. Н. Ц. е
постъпила и въззивна жалба от А. Й. Р., чрез адв. А. А.. С нея жалбоподателят
изразява несъгласие с постановеното от районния съд решение в частта, А. Й.
Р. е осъден да заплати на И. Ц. М. сума в размер на 8100,00 лева,
представляваща припадащата му се част от увеличената стойност на
недвижим имот, както и в частта, с която е отхвърлен предявения от А. Й. Р.
иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника И. Ц. М. да му
заплати сумата от 2000,00 лева, представляваща обезщетение за причинените
му вреди, изразяващи се в стойността на СМР, включваща поставяне на нов
3
прозорец с дограма, както и в частта, в която е отхвърлен предявения от А. Й.
Р. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника И. Ц. М.
да му заплати сумата от 2000,00 лева, представляваща обезщетение за
ползването на собствения му имот. С жалбата се сочат за неправилни и
необосновани изводите на съда, че по делото било доказано, че посочените от
ищеца СМР са били извършени от него, като се допълва, че тези изводи не се
подкрепят от наличните по делото доказателствата по делото и установената
фактическа обстановка. Намира за неправилни изводите на съда за
неоснователност на предявените от А. Й. Р. насрещни искове. Излагат се
съображения, че за да отхвърли тези искове съдът е приел, че по делото не
било доказано собствения имот на А. Р. да е ползван от И. М., като счита за
безспорно изяснено, че през процесния имот И. М. не е допускал А. Р. до
сградата, в която той и А. Р. са собственици на отделни обекти. Въз основа на
изложеното се моли съда да отмени атакувания съдебен акт и да бъде
постановено ново решение, с което да бъде отхвърлен изцяло предявения от
И. Ц. М. иск и същият да бъде осъден да заплати на А. Р. сумата от 2000 лева
(две хиляди лева), представляваща обезщетение за причинените му вреди,
изразяващи се в стойността на СМР, включваща поставяне на нов прозорец с
дограма /стъклопакет/, както и сума в размер на 2000 лева, представляваща
обезщетение за ползването на собствения му имот. Прави се искане за
присъждане на сторените пред двете инстанции разноски. С въззивната жалба
не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови
доказателства.
В предоставения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответната страна И. Ц. М..
При извършената по реда на чл. 267, ал. 1, изр. първо ГПК служебна
проверка, съдът установява, че въззивните жалби са допустими и са
съобразени с изискванията за редовност по чл. 260 и 261 ГПК.
С въззивните жалби не е поискано събиране на нови доказателства във
въззивното производство по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, поради
което за въззивния съд не възниква задължение да се произнесе служебно в
процедурата по чл. 267 ГПК.
Доколкото във въззивните жалби не се представят и не се сочи
необходимост от събирането на нови доказателства, въззивният съд намира,
че преценката за спазване на разпоредбите на чл. 146 ГПК и правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд относно
релевантните за спорното право факти, касае оценка по съществото на спора,
която въззивната инстанция следва да даде с решението си.
Предвид изложеното и на основание чл. 267, ал. 1 ГПК, СЪДЪТ
ОПРЕДЕЛИ:
ДОКЛАДВА делото така, както е посочено в мотивите на
4
определението.
УКАЗВА на страните, че мотивите на настоящото определение имат
характер на окончателен доклад на жалбата и отговора по реда на чл. 268, ал.
1 от ГПК.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито заседание на 23.11.2023
г. от 11,00 часа , за когато да се пР.ат страните, като им се връчи препис от
настоящото определение, а на жалбоподателя – препис от отговора на
въззивната жалба.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5