Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е     № 195

 

гр. Габрово, 10.08.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Габровският окръжен съд, в закрито съдебно заседание на четиринадесети юли през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРЕМЕНА ГОЛЕМАНОВА

 

                                                                                 ЧЛЕНОВЕ: ИВА ДИМОВА                                                                                                                                        СИМОНА МИЛАНЕЗИ

 

при секретаря Милкана Шаханова, като изслуша докладваното от съдията Ива Димова в.гр. д. № 191/2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

            Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 531 от 30.12.2019 г. по гр. д. № 518 по описа за 2019 г. на Районен съд – град Габрово, е осъдил ЧСИ З.П.В., с район на действие Съдебен окръг – Габрово да заплати на П.К.П., ЕГН **********, понастоящем изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора- гр. Ловеч, сумата 20,86 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени на ищеца от незаконосъобразно наложен със запорно съобщение № 5644/19.05.2015 г. по изп.д. № 20157340400380 на ЧСИ Зв. В. запор върху възнаграждението му, получавано от трудова дейност към ОЗ Ловеч – гр. Ловеч, ведно със законната лихва от датата на причиняване на увреждането - 23.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ във вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ във вр. чл. 45 и чл. 86 вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД, като отхвърля предявения иск за горницата над тази сума до пълния предявен размер от 880,00 лв., като неоснователен и недоказан. Осъдил е ЧСИ З.П.В., с район на действие Съдебен окръг – Габрово да заплати на П.К.П. направените по делото разноски в размер на 1,19 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Осъдил е П.К.П. да заплати на ЧСИ З.П.В. сумата в размер на 341,70 лв. – разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца С.Б.Б., ЕГН **********, понастоящем изтърпяващ наказани лишаване от свобода в ЗО „Атлант“ – гр. Троян и при участието на трето лице помагач на страната на ответника „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК **********.

Въззивна жалба против решението е постъпила от П.К.П.. Счита, че решението на първоинстанционният съд е неправилно. В чл. 441 ГПК е предвидена отговорността на ЧСИ за вредите, причинени от незаконосъобразно принудително изпълнение, като отговорността е по общия ред на чл. 45 ЗЗД, а сочещата дискреция на чл. 441, ал. 1 ГПК не изключва отговорността при доказано незаконосъобразно принудително изпълнение, нито намалява размера й. Посочва съдебна практика.

За жалбоподателя същността на спора е претърпял ли е ищеца негативни събития, представляващи последици от действията на ответника по разглеждания спор. На първоинстанционния съд му е служебно известно, че съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, ЧСИ притежават възможност да проучат имущественото състояние на длъжника с цел спазване на ограниченията, поставени от законодателя, чрез чл.444-446 ГПК. С неизвършването на това проучване, ответницата се е въздържала от информацията относно размера на полученото трудово възнаграждение, създавайки предпоставката за пораждане на неблагоприятните за ищеца последици, постигнати чрез нарушаване на абсолютно установения несеквестируем минимум. Без акта на ЧСИ, третото задължено лице не би предприело никакви действия по принудителното и събиране, води до доказана причинно- следствена връзка между действията на ответника и претърпените от ищеца имуществени вреди. В хода на производството не е доказано от ответника, че запорираното възнаграждение е секвестируемо вземане или че е извършено в единственото предвидено от закона изключение за издръжка. Не е представено доказателство в подкрепа на твърдението, че на ищеца са осигурени минималните жизнени нужди, за да се приеме тази част от защитната теза на ответника за доказана в съответствие с изискването на чл. 154 ГПК. Моли да се отмени обжалваното решение и да се приеме, че предявеният иск е доказан в пълния му размер.

Писмен отговор по въззивната жалба не е постъпил от ЧСИ Зв. В.. Взема становище по жалбата в съдебно заседание, като оспорва същата. Твърди, че затворническата администрация е тази, която е следвало да следи за секвестируемостта на дохода, като тя е можела да изпълни или да не изпълни запора. Моли да се отхвърли въззивната жалба и да се потвърди първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно, съобразено с практиката на ВКС.

Писмен отговор по въззивната жалба не е постъпил от третото лице помагач на страната на ищеца С.Б.Б.. Същият в съдебно заседание взема становище, като се позовава на т. 1 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ВКС. При изпълнение на служебните си задължения ответницата е можела, но не е направила проучване на имущественото състояние на ищеца, като това бездействие е довело незнанието, с което се аргументира. Счита, че практиката не допуска оправдаването на грешка, която е породена от предходна грешка на овластено лице. Овластените лица са натоварени със задължението да спазват точно и ясно изградената нормативна уредба. Дали третото лице е трябвало или не е трябвало  да уведомява възложителя не е въпрос, който касае предявения спор. Единственото което има значение е, дали е наложен запор върху несеквестируем доход. Ищецът има право на това, което е заработил с труда си. При неизпълнение на закона има санкции и е редно всеки да възстанови вредите, които е нанесъл със своите действия, за това е и настоящия иск.

Писмен отговор е постъпил от „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД. Считат жалбата за неоснователна, а изложените в нея доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваната част от съдебното решение за необосновани и че не кореспондират с установеното по делото, приложимия процесуален закон и релевантното му тълкуване. Запорът върху вземане на длъжника е разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя.  Той се налага чрез изпращане на запорно съобщение до третото задължено лице, като с него се забранява на третото задължено лице да предава дължимите от него на длъжника суми до нормативно определен размер. Към момента на налагане на запора, съдебния изпълнител не разполага с информация, какъв е размерът на възнаграждението, което длъжникът получава. Не е възможно съдебния изпълнител да е информиран във всеки един момент за конкретния му размер или наличието на други запори. Работодателят определя частта от сумата, формираща трудовото възнаграждение върху която може да се насочи изпълнението. В отговорността на третото лице е да извърши проверка каква част от дохода на длъжника е секвестируем, съответно да предаде на частния съдебен изпълнител само нея. Несеквестируемата част, третото задължено лице следва да предаде на длъжника.

В запорното съобщение ЧСИ Зв. В. е наложила запор върху възнаграждението на ищеца за труд, като е посочила, че удръжките следва да се правят при спазване на разпоредбата на чл. 446 ГПК. Счита, че е правилен извода на съда, че направените в нарушение удръжки от възнаграждението на ищеца са извършени от администрацията на затвора в гр. Ловеч, а не от съдебния изпълнител. Същият не е информиран от работодателя за размера на нетното възнаграждение, след приспадане на дължимите върху него данъци и задължителни осигурителни вноски, като в тази хипотеза за него би възникнало задължение да върне на длъжника несеквестируемата част от преведената сума. Счита, че правилно първоинстанционния съд е приел, че за длъжника не са настъпили вреди, т.к. с извършените от трудовото възнаграждение на ищеца удръжки са погасени неговите задължения, като по този начин пасивът на имуществото му е намалял. Моли да се потвърди решението в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.

Въззивният съд като взе предвид събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи, прие за установено следното:

Пред Габровски районен съд е подадена искова молба от П.К.П., в която се твърди, че му е наложен запор върху трудовото възнаграждение, получавано от полагана по реда на чл. 77-78 ЗИНС и чл. 56-57 ППЗИНЗС трудова дейност към ОЗ –Ловеч, гр. Ловеч за периода от 01.07.2016 г. – 01.02.2018 г. Твърди, че през посочения период е извършвано незаконосъобразно принудително изпълнение върху получаваното възнаграждение. Моли да се постанови решение, с което да се признае така реализираното принудително изпълнение за незаконосъобразно и ЧСИ да възстанови събраните, чрез незаконосъобразни принудителни действия средства, ведно със законната лихва, съобразно чл. 86, ал. 1 ЗЗД и прилежащата мораторна лихва, както и да му бъде възстановена внесената държавна такса.

В отговора си на исковата молба, ответника счита предявения иск за недопустим и неоснователен. Твърди, че не е пасивно легитимиран да отговаря по така предявения иск. Твърди, че ищецът изтърпявайки наказанието лишаване от свобода не се намира в трудово правоотношение, съответно не получава трудово възнаграждение по смисъла на КТ. За полагания в пенитенциарните заведения труд са приложими специалните норми на Закона за изпълнение на наказанията и задържаните под стража /ЗИНЗС/ и Правилника за приложението му /ППЗИНЗС/, а не Кодекса на труда, който урежда трудовите правоотношения. Счита, че на лишените от свобода не са им нужни парични суми за задоволяване на минимално необходимите жизнени нужди. За тях не съществува законово изискване и съответно законова гаранция реално да получават възнаграждение в размер на минималната работна заплата за страната, а за извършване на удръжки от възнаграждението за положен труд са приложими цитираните по-горе специални норми. Получените от ищеца суми не попадат в изрично предвидените от законодателя изключения и няма пречка върху тях да се наложи запор.

Счита, че със наложения запор са събрани средства за погасяване на негови лични задължения към ОД на МВР – Габрово, то не е възможно да му бъде причинена вреда с тези удръжки, тъй като сумите са съдебно признати като дължими от него на третото лице.

В решението си първоинстанционният съд е приел, че направените в нарушение на закона удръжки от възнаграждението на ищеца са извършени от администрацията на Затвора – гр. Ловеч, като плащанията за погасяване на задължения по образуваното изпълнително дело при ответницата са довели до получаване на по-малко от дължимото възнаграждение за положения от ищеца труд. Въпреки наличието на цитираното изрично указание за прилагане на разпоредбата на чл. 446 ГПК в запорното съобщение, съдът не е възприел тезата, че третото задължено лице е действало в изпълнение на разпореждане на ответницата. Съдът е приел, че отговорността за незаконосъобразното удържане на средствата в разглеждания случай не следва да бъде носена от частния съдебен изпълнител, а от лицето или органа, който реално ги е извършил. Съдебният изпълнител е указал на затворническата администрация да не се удържат средства от несеквестируемо трудово възнаграждение, което изключва виновното му поведение, поради което съдът е приел, че не е налице причинно следствена връзка между налагане на запора и твърдените вреди. След като съдебният изпълнител не е получил необходимата информация той не е можел да зачете несеквестируемостта. При наличието на тази информация за съдебния изпълнител възниква задължение да върне на длъжника несеквестируемата част от преведената му сума, стига същата да не е била вече преведена  на взискателя /Определение № 485/05.06.2017 г. по д. № 370/2017 на ВКС, ІІІ г.о./. От тук първоинстанционният съд е изходил, че ищецът не е претърпял имуществени вреди. С извършените от трудовото възнаграждение на ищеца удръжки са погасени негови задължения и по този начин пасивът на имуществото му е намалял, а не се е увеличил. С получените и изплатени на взискателя средства ответницата не се е обогатила, поради което не дължи и връщането им.

Така мотивиран първоинстанционният съд е постановил своя акт.

Във връзка с така установената фактическа обстановка, въззивият съд прави следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

По отношение на възраженията, че решението е неправилно, съдът намира същото за основателно, тъй като изводите на въззивната инстанция, възоснова на събраните по делото доказателства не съвпадат с тези на първоинстанционният съд.

По делото е установено, че ищецът е лице, което изтърпява наказание лишаване от свобода в Затвора в гр. Ловеч. Срещу същият е образувано изпълнително дело № 20157340400380 по описа на ЧСИ Зв. В. по изпълнителен лист № 77 от 26.03.2015 г. издаден по НОХД № 76/2013 г. на Габровски окръжен съд. Със запорно съобщение изх. № 5644 от 19.05.2015 г., касиера на Затвора е бил уведомен за наложения запор, като е предупреден, че удръжките се правят ежемесечно при спазване правилата на чл. 446 ГПК.

            От представената справка от затвора се установява, че П.К.П. за периода 01.07.2016 г.-01.02.2018 г. е получил възнаграждение и са му направи запори в следните размери: м. Юли 2016 г.-75,60 лв., от които 50 лв. – запор; м. Август 2016 г. – 151,20 лв., от които 100 лв. – запор; м. Септември 2016 г. – 151,20 лв., от които 100 лв. – запор; м. Октомври 2016 г. – 151,20 лв., от които 100 лв. – запор; м. Ноември 2016 г. – 151,20 лв., от които 100 лв. – запор; м. Декември 2016 г. – 151,20 лв., от които 100 лв. – запор; м. Януари 2017 г. – 165,60 лв., от които 110 лв. – запор; м. Февруари 2017 г. – 165,60 лв., от които 110 лв. – запор; м. Март 2017 г. – 165,60 лв., от които 110 лв. – запор; м. Април 2017 г. – 165,60 лв., от които 110 лв. – запор; м. Май 2017 г. – 165,60 лв., от които 110 лв. – запор; м. Юни 2017 г. – 165,60 лв., от които 110 лв. – запор; м. Юли 2017 г. – 165,60 лв., от които 110 лв. – запор; м. Август 2017 г. – 165,60 лв., от които 110 лв. – запор; м. Септември 2017 г. – 165,60 лв., от които 110 лв. – запор; м. Октомври 2017 г. – 165,60 лв., от които 110 лв. – запор; м. Ноември 2017 г. – 165,60 лв., от които 110 лв. – запор; м. Декември 2017 г. – 165,60 лв., от които 110 лв. – запор; м. Януари 2018 г. – 163,20 лв., от които 110 лв. – запор.

            В чл. 441 от ГПК е дадена възможност на частния съдебен изпълнител да отговаря при условията на чл. 45 ЗЗД за вреди, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение. От тази възможност се е възползвал и П.П., който е счел, че са му нанесени вреди от действията на съдебния изпълнител. Въпреки, че изтърпява наказание лишаване от свобода, на същият му е дадена възможност да полага труд срещу който да получава трудово възнаграждение. От събраните по делото доказателства е видно, че при налагане на запор върху трудовото възнаграждение на П.П. не са били спазени разпоредбите на чл. 446 и чл. 507, ал. 2 ГПК. В чл. 446 ГПК законодателят е посочил какъв е несеквестируемия доход, като изключението е по отношение на задължението за издръжка. Съобразно своите правомощия, съдебния изпълнител не е изискал справка за размера на възнаграждението и не е посочил размер на удръжката съгласно чл. 507, ал. 2 ГПК, нито е определил начин, по който може да бъде изчислена. Съгласно чл. 78, ал. 3 от ЗИНС на лишените от свобода могат да се правят удръжки съгласно действащите закони, но не повече от две трети от полагащото им се възнаграждение, като това не се отнася единствено за издръжките. Изрично в чл. 57, ал. 1 от ППЗИНЗС е предвидено, че удръжките се изчисляват по реда на чл. 446 ГПК върху цялото възнаграждение за положения труд, но не могат да надвишават две трети от онази негова част, която съгласно заповедта по чл. 78, ал. 2 ЗИНС се полага на лишения от свобода, след като се приспаднат данъците от нея. От тук следва, че  възнаграждението на лишените от свобода се обвързва с размера на минималната работна заплата /МРЗ/ за страната, като от 01.01-.2016 г. до 31.12.2016 г. размерът е бил 420,00 лв., а за 01.01.2017 г.-31.12.2017 г. - 460,00 лв., съответно за 2018 г. -510,00 лв., съгласно чл. 446 ГПК и от преценката на съдебния изпълнител зависи, каква точно сума следва да се удържа след като се прецени дохода на длъжника.

От приложената справка се вижда, че жалбоподателят не е получавал месечно възнаграждение повече от 165,60 лв., което е под размера на МРЗ за страната за съответната година. От затворническата администрацията са превеждали по изпълнителното дело суми, които са в размер на близо две трети от възнаграждението /при получени 165,60 лв., на ЧСИ са приведени 110,00 лв./, което противоречи на законово установената несеквестируемост.

С неизпълнение на това свое задължение съдебния изпълнител е извършил едно незаконосъобразно действие по събиране на суми от трудово възнаграждение, което е под несеквестируемия минимум, като няма доказателства, че това е извършено в единственото предвидено от закона изключение - задължение за издръжка. От представения по делото запорно съобщение е видно, че задължението на П. е частно държавно вземане и подлежи на събиране по реда на ГПК, т.е важат правилата на чл. 446 ГПК, като се спазват и тези на чл. 78, ал. 3 от ЗИНС, както и на чл. 57 ППЗИНС. В настоящото производство съдебния изпълнител не е доказал, че доходът на ищеца не е несеквестируем и правилно са били удържани процесните суми. Недоказано е останало, че ответникът е указал на третото задължено лице каква точно сума да се удържа или че при съобразяване на несеквестируемостта неправилно преведената сума е била върната.

Съгласно задължителната практика на ВКС и по точно на т.3 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, несеквестируемия минимум е определен абсолютно и това е размера на минималната работна заплата за страната, като това се отнася за всяко възнаграждение, както за труд, така и за пенсия. Какъвто и да е източникът на дохода от труд, абсолютно несеквестируемата част е еднаква за всички длъжници, включително и за тези, които изтърпяват наказанието лишаване от свобода.

Настоящата инстанция не споделя извода на първоинстанционния съд, че при наличие на указание за извършване на удръжки по реда на чл. 446 ГПК, съдебния изпълнител се освобождава от отговорност, а същата следва да се понесе от лицето или органа, който реално ги е извършил. Задължение на съдебния изпълнител е да изиска справка от третото задължено лице за произхода на средствата и да определи размера на сумата, която следва да бъде удържана.

Съдът по деликтният иск преценява законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, тъй като в процесуалната незаконосъобразност на действието или бездействието на съдебния изпълнител се състои противоправността, която е елемент от фактическия състав на вземането за обезщетение /Решение № 6 от 21.04.2016 г. по гр.д. № 2361/2015 г. , ІІІ г.о. на ВКС/.

Във връзка с горното, настоящият състав намира, че с действията си ЧСИ Зв. В. е извършила процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение чрез удържането на суми от възнаграждение за труд, което е под несеквестируемия минимум, с налагането на запор върху несеквестируем доход на длъжника и с това му е нанесена имуществена вреда в размер на 880,00 лв., поради което предявения иск по чл. 441 от ГПК във вр. с чл.  74 ЗЧСИ се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен, а първоинстанционното решение отменено.

Предявеният иск частично е уважен за 20,86 лв. и е отхвърлен за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 880,00 лв., т.е решението следва да бъде отменено за разликата до 859,14 лв. и да се потвърди в останалата част.

            По делото е претендирана лихва от датата на подаване на исковата молба. Това искане се явява основателно, с оглед на уважаване на главния иск. С оглед изхода на делото на ищеца следва да се присъди и лихва върху исковата претенция от датата на подаване на исковата молба – 20.03.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.

Предвид изхода на спора на жалбоподателят следва да се присъдят направените разноски за държавна такса – 54,80 лв. за първоинстанционното дело и 25,00 лв. за въззивната жалба или общо в размер на 79,80 лв.

На основание чл. 280, ал. 2 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивните дела с цена на иска до 5 000,00 лв. за граждански дела и до 10 000,00 лв. – за търговски дела. В случая цената на предявения иск е 880,00 лв. и настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ решение № 531 от 30.12.2019 г. постановено по гр.д. № 518/2019 г. по описа на Габровски районен съд, в частта с която е отхвърлен иска за горницата над 20,86 лв. до пълния предявен размер от 880,00 лв., като неоснователен и недоказан, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА частен съдебен изпълнител ЧСИ З.П.В., с район на действие Окръжен съд - Габрово, с адрес на кантора гр. Габрово, ул. "Успех" № 1, да заплати на П.К.П., ЕГН **********, понастоящем изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора - гр. Ловеч сумата от 859,14 лв. /осемстотин петдесет и девет лева и 14 ст./ - обезщетение за претърпяна имуществена вреда, от процесуално незаконосъобразно действие по изп.д. № 20157340400380 по описа на ЧСИ Зв. В., изразяващо се в удържане на суми под несеквестируемия минимум за периода 01.07.2016 г.- 01.02.2018 г.,  както и законна лихва върху тази сума от 20.03.2019 г. - датата на подаване на исковата молба до изплащането й, на основание чл. 441 ГПК във вр. с чл. 74 от ЗЧСИ вр. чл. 86 ЗЗД.

ОСЪЖДА частен съдебен изпълнител ЧСИ З.П.В., с район на действие Окръжен съд - Габрово, с адрес на кантора гр. Габрово, ул. "Успех" № 1, да заплати на П.К.П., ЕГН **********, понастоящем изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора - гр. Ловеч сумата от 79,80 лв. /седемдесет и девет лева и 80 ст./ - разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Потвърждава решението в останалата част.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца С.Б.Б., ЕГН **********, понастоящем изтърпяващ наказание лишаване от свобода в ЗО „Атлант“ – гр. Троян и при участието на трето лице помагач на страната на ответника „ДЗИ-ОБЩО ЗАДСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша“ 0 89б, представлявано заедно от главния изпълнителен директор К Х Чи всеки един от изпълнителните директори Б АВ., Е Й Б и Борис Христов Паличев.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

             ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                               2.