№ 2885
гр. София, 24.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Цв.. М.,
при участието на секретаря Т. Ц.
като разгледа докладваното от Цв.. М., Гражданско дело № 20221110105082
по описа за 2022 година
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 222, ал. 3, пр. 2 КТ, вр. чл. 31, ал. 1,
т. 3 от КТД за заплащане на сумата от 9 533,88 лв., представляваща обезщетение в размер на
9 брутни трудови възнаграждения, дължимо при прекратяване на трудовото
правоотношение след придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 01.02.2022 г. до
окончателното плащане.
Ищецът Б. М. М. твърди, че считано от 05.09.1985 г. е работил по трудово
правоотношение при ответника ...., в рамките на което е изпълнявал длъжността ....
Поддържа, че със заповед № РД-19-198/21.09.2021 г. същото е било прекратено, на
основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ – поради придобиване на право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст, като от негова страна е разпоредено да му се изплати обезщетение по чл.
222, ал. 3 КТ за придобито право на пенсия осигурителен стаж и възраст в размер на 9
брутни трудови възнаграждения, но въпреки това той не е сторил това, поради което
претендира същото. Претендира и разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът .... е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва иска. Не оспорва наличието на съществувало между страните трудово
правоотношение, в рамките на което ищецът е изпълнявал длъжността .... което считано от
21.09.2021 г. е било прекратено, на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ – поради придобиване
на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, за което е издадена заповед № РД-19-
198/21.09.2021 г. Не оспорва, че принципно на ищеца се дължи претендираното обезщетение
в общ размер на 9 533,88 лв., на колкото се равнява 9-кратният размер на брутното му
трудово възнаграждение от 1 059,32 лв. В тази връзка се позовава на подписано между
страните споразумение № РД-19-199/21.09.2021 г., по силата на което дължимото
обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ е следвало да бъде изплатено в срок от 20 работни дни
считано от датата, на която М. е представил в деловодството на музея протокол и доклад на
Комисия по инвентаризация и приемане – предаване, изведен в научен архив, съгласно чл.
29, ал. 5 от Наредба № Н-6/11.12.2009 г. за формиране, управление и идентификация на
музейните фондове, респ. протокол, от който да е видно, че е предал движимите културни
ценности (ДКЦ) от фонда Националния исторически музей, които са му зачислени във
1
връзка със заеманата от него длъжност, което към настоящия момент той не е сторил.
Допълва, че инвентаризацията, както и процесът по приемане – предаване от ищеца на
комисията на зачислените му движими културни ценности, а именно: 4 броя оръжия все още
не е приключил, като същият не му оказва съдействие за това. С тези съображения отправя
искане за отхвърляне на предявения иск. Претендира и разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна страна:
По иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ, вр. чл. 31, ал. 1, т. 3 от КТД
Основателността на иска се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните
предпоставки: трудово правоотношение между страните през последните 10 години;
прекратяване на същото след придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст от негова страна, без значение на основанието за прекратяване; размера на брутното
му трудово възнаграждение, получено за последния пълен отработен месец; размера на
вземането.
В случая, съдът приема, че посочените по-горе предпоставки са налице, доколкото
всички юридически факти, включени във фактическия състав на процесното вземане, в т. ч.
и неговия размер, са отделени за безспорни между страните с доклада по делото от
01.10.2022 г., с който за ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата относно
наличието на съществувало между тях трудово правоотношение считано от 05.09.1985 г., в
рамките на което ищецът Б. М. М. е изпълнявал длъжността ... при ответника ...., като със
заповед № РД-19-198/21.09.2021 г. същото е било прекратено, на основание чл. 327, ал. 1, т.
12 КТ – поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. За
безспорно е отделено още и обстоятелството, че брутното трудово възнаграждение на
ищеца, получено за последния пълен отработен месец, се равнява на сумата от 1 059,32 лв.
Нещо повече, така отделените за безспорни факти следват и от данните, удостоверени в
писмените доказателства по делото – трудова книжка на ищеца Б. М., съдържаща
отбелязване, че в периода от 05.09.1985 г. до 21.09.2021 г. същият е бил трудово ангажиран
при ответника, разпореждане № **********/02.11.2021 г. на ТП на НОИ – София град за
изменение на отпусната му на 28.05.2021 г. лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по
чл. 68а КСО, заявление с вх. № РД-07-126/21.09.2021 г., заповед № РД-19-198/21.09.2021 г.
за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ,
с която е разпоредено на същия да бъде изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, вр. чл.
31, ал. 1, т. 3 КТД за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст – в размер
на брутното му трудово възнаграждение за срок от 9 месеца, колективен трудов договор от
28.12.2020 г., уреждащ правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в 9-кратен размер на
брутното трудово възнаграждение в случай, че работникът или служителят е работил над 25
години – арг. чл. 31, ал. 1, т. 3 от същия, както е било в настоящия случай, и др.
Ето защо, с оглед на разпоредбата на чл. 153 ГПК съдът приема, че към момента на
прекратяване на трудовото правоотношение между страните в правната сфера на ищеца Б.
М. М. е възникнало вземането за обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ при наличието на
придобито от него право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Следователно, спорният по делото въпрос касае единствено настъпването на
изискуемостта на процесното вземане.
Това е така, доколкото предприетата от ответника в хода на процеса защитна теза се
изчерпва единствено въз основа на твърдението, че с оглед подписаното между него и Б. М.
споразумение № РД-19-199/21.09.2021 г. дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ следва
да бъде изплатено едва след изпълнение от страна на ищеца на поетото с клаузата на § 1 от
споразумението задължение, включващо фактическото предаване на движимите културни
ценности (ДКЦ) от фонда на музея, които са му били поверени и зачислени във връзка със
2
заеманата от него длъжност ....
В случая, действително в § 1 от споразумението от 21.09.2021 г. страните се са
уговорили, че заплащането на дължимото обезщетение по раздел II, т. 1 от него, а именно:
сумата от 9 533,88 лв. ще бъде обусловено от изпълнението от страна на Б. М. на
задължението му за представяне в деловодството на музея на протокол и доклад на ....,
изведен в научен архив съгласно чл. 29, ал. 5 от Наредба № Н-6/11.12.2009 г. за формиране,
управление и идентификация на музейните фондове. Независимо от това обаче, съдът
приема, че тази договорна клауза не освобождава ответния работодател от задължението му
да заплати на ищеца М. паричното обезщетение, предмет на настоящото дело. Това е така,
тъй като възникването в правната сфера на работника или служителя на вземането му за
заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3, пр. 2 КТ се обуславя от кумулативното наличие
на конкретни нормативно установени предпоставки, а именно: трудовото правоотношение
между страните с продължителност от повече от 10 години, както и прекратяване на същото
след придобиване от страна на работника или служителя на право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст, без значение на основанието за прекратяване, които в настоящия случай
безспорно са налице. Изискуемостта на това парично вземане настъпва веднага след
възникването му, т. е. с факта на прекратяване на трудовото правоотношение, по което се
дължи, без законодателят да поставя допълнителни изисквания в тази насока. Действително,
със споразумението от 21.09.2021 г. Б. М. се е съгласил дължимото му обезщетение по чл.
222, ал. 3 КТ да му бъде изплатено в срок от 20 работни дни от предаване от негова страна
на поверените му движими културни ценности (ДКЦ) от фонда на музея, но уговарянето на
допълнителни условия относно изискуемостта на процесното вземане от страните по вече
прекратеното трудово правоотношение няма отношение към наличието на предпоставките за
възникване на същото в правната сфера на ищеца. Това е така, тъй като постигнатите
впоследствие уговорки, произтичащи от друго различно правоотношение между тях с
облигационен характер, не рефлектират върху възможността за упражняване на правата,
възникнали с оглед наличието на вече съществувалото трудово правоотношение. Нещо
повече, въпросът относно надлежното изпълнение на споразумението не е елемент от
фактическия състав на претенцията, предмет на настоящото дело, тъй като касае
задължения, произтичащи от друга договорна връзка, а не от трудовото правоотношение,
във връзка с което се дължи и процесното обезщетение по чл. 222, ал. 3 ГПК, още повече, че
на настоящия съдебен състав е служебно известно, че за разрешаването му е образувано
друго дело, имащо за предмет реалното изпълнение на поетите от страна на Б. М.
задължения по § 1 от споразумението от 21.09.2021 г., а именно: гр. дело № 53520/2022 г. по
описа на СРС, 79 състав.
С оглед на изложеното и предвид липсата на спор по делото относно осъществяването
на всички елементи от фактическия състав на процесното вземане за обезщетение, в т. ч. и
относно начина на формирането му в претендирания размер, то предявеният иск с правно
основание чл. 222, ал. 3, пр. 2 КТ, вр. чл. 31, ал. 1, т. 3 от КТД за заплащане на сумата от 9
533,88 лв. се явява основателен и следва да се уважи изцяло.
Като законна последица от предявяването му в полза на ищеца Б. М. М. следва да се
присъди и законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба – 01.02.2022
г. до окончателното плащане.
По отговорността за разноските.
При този изход на спора – цялостна основателност на предявения иск, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят сторените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв., чието реално заплащане съдът прие за
доказано, с оглед представения договор за правна защита и съдействие от 01.02.2022 г. /л. 23
от делото/, в който е отбелязано, че същото е заплатено в брой, поради което има характер
на разписка. Релевираното възражение за неговата прекомерност съдът счете за частично
3
основателно до размера от 800 лв., тъй като претендираният размер от 1 000 лв. надвишава
значително минималния такъв от 631,35 лв., определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 от
Наредба № 01/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
редакцията към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие от
01.02.2022 г./. В случая, съдът прие, че присъждането на адвокатско възнаграждение в полза
на ищеца в изцяло претендирания от него размер не би било съответно с оглед материалния
интерес на делото, фактическата и правната му сложност, както и продължителността му.
При този изход на спора, в полза на ответника не следва да се присъждат разноски. На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на
Софийски районен съд сумата от 381,36 лв., представляваща дължима държавна такса,
съразмерно с уважената част от иска.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ...., БУЛСТАТ ..... с адрес: .... да заплати на Б. М. М., ЕГН **********, с
адрес: ...., на основание чл. 222, ал. 3, пр. 2 КТ, вр. чл. 31, ал. 1, т. 3 от КТД, сумата от 9
533,88 лв., представляваща обезщетение в размер на 9 брутни трудови възнаграждения,
дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение след придобиване на право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 01.02.2022 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА ...., БУЛСТАТ ..... с адрес: .... да заплати на Б. М. М., ЕГН **********, с
адрес: ...., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 800 лв., представляваща разноски по
делото за адвокатско възнаграждение, както и по сметка на Софийски районен съд, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 381,36 лв., представляваща дължима държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4