№ 3853
гр. Варна, 01.11.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на първи
ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Жана Ив. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
като разгледа докладваното от Жана Ив. Маркова Въззивно частно
гражданско дело № 20213100502435 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК, вр. чл. 420, ал. 3 ГПК и е образувано
по въззивна частна жалба вх. № 30186/10.09.2021 г. на Г. ЦВ. Б., ЕГН **********, с
местожителство в гр. Варна, ул. „Д-р Селимински“, № 1, вх. А, ет. 5, ап. 13 срещу
Определение № 4232/13.08.2021 г., постановено по гр.д. № 6184/2021 г., на ВРС, XXXV
с., с което е оставено без уважение Искане за спиране на незабавното изпълнение вх. №
17429/01.07.2021 г. на издадената Заповед № 5028/23.09.2020 г., по ч.гр.д. № 10229/2020 г.
на ВРС, по която е образувано изп.д. № 20207190401497, на ЧСИ № 719.
Частният въззивник оспорва изложените в атакувания съдебен акт мотиви и в
останала част на жалбата възпроизвежда отново изложените доводи в депозираното искане,
позовавайки се на неравноправност на клаузи, в сключения договор за кредит. В заключение
се позовава на нищожност на сключения договор, поради липса на валидно уговорена цена
по договора, визирайки възнаградителната лихва, в хипотезите на противоречие с
императивни норми, липса на съгласие, липса на основание. По същество отправя искане за
уважаване на молбата и спиране на незабавното изпълнение.
В границите на срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, частният въззиваем депозира писмен
отговор, в който оспорва оплакванията изложени в сезиращата частна жалба. Излага
собствено виждане по оплакванията на частния въззивник за наличие на неравноправни
клаузи в сключеният договор за кредит. По същество отправя искане за оставяне на жалбата
без уважение и потвърждаване на атакувания съдебен акт.
Жалбата е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на
правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
След запознаване с писмените доказателства по делото и като съобрази приложимия
закон, настоящият състав на Варненски окръжен съд намира частната жалба за
неоснователна, по следните съображения:
Съобразно разпоредбата на чл. 420, ал. 2, т. 2 ГПК съдът, постановил незабавното
изпълнение, може да го спре и без да е необходимо обезпечението по ал. 1, когато е
направено искане за спиране, подкрепено с писмени доказателства, че вземането се основава
на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. С разпоредбата на чл. 420, ал. 5
1
ГПК, Законодателят е предвидил компетентност на исковия съд, пред който е образувано
исково производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, да се произнесе и по искането за спиране
на изпълнението. При произнасянето си по искането за спиране на незабавното изпълнение,
съдът разглеждащ спора следва да прецени дали лицето отправило искането е потребител,
дали вземането на кредитора се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
длъжника като потребител, дали са налице писмени доказателства в подкрепа на искането.
Този вид производство има обезпечителен характер. (така Р № 118/18.07.2019 г., по гр.д. №
706/2019 г., ВКС, III ГО).
Безспорно е, че разпоредбата на чл. 420, ал. 2 ГПК, предвижда занижен стандарт за
доказване като длъжникът следва да представи единствено писмени доказателства,
обосновавайки искането за спиране. В хода на съдебната фаза от заповедното производство
и ако противоправността се извлича от самата договорна разпоредба, характер на писмени
доказателства има всеки приобщен документ по делото, вкл. писмения договор с кредитора
и др. За целите на предвиденото в закона спиране на принудителното изпълнение, съдът
дължи формална преценка на представените писмени доказателства и тяхното съответствие
с твърдяните от молителя факти и обстоятелства.
Така в хода на настоящото висящо съдебно производство частния въззивник –
ответник в първата инстанция, с депозирания отговор е повдигнала въпроса за
действителността на отделни части от договорните клаузи на чл. 1.6.2. от Договор за
ипотечен кредит „Улеснение“ от 14.10.2010 г., чл. 1.1.2. и чл. 3.2. от Анекс № 2/29.11.2013 г.
и цялата разпоредба на чл. 4.5. от Договора за ипотечен кредит от 14.10.2010 г. Частният
въззивник по делото е наследник на починал кредитополучателя, поради което и макар сама
да не е страна по сключения договор, на нея следва да бъде признато правото да повдига
спор за неравноправност на клаузи от сключения договор и да се ползва от предвидената в
тези случаи защита.
С разпоредбата на чл. 1.6.2. от Договора страните са се съгласили, че след изтичането
на първата година от сключения договор, непогасената част от главницата се олихвява с
плаващ лихвен процент, определен по разписаната формула, който не може да бъде по-
нисък от първоначално уговорения фиксиран – 10.85 %. Разпоредбата на чл. 4.5 от Договора
разписва условията, при които за Банката е предвидено правото едностранно да извършва
промяна на приложимия лихвен процент по договора и условията за влизането в сила на
измененията. Разпоредбата на чл. 1.1.2. от Анекс № 2, представлява възпроизвеждане в
Анекса на условията на чл. 1.6.1. и 1.6.2. от Договора, а разпоредбата на чл. 3.2. от
цитирания по-горе Анекс № 2, начина на образуване на приложимия лихвен процент и
неговата минимална стойност, след изтичане на предоставения с чл. 2.2. от Анекс № 2
гратисен период за изплащането на главницата.
Както е предвидено в разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, неравноправната клауза е
уговорка във вреда на потребителя. Липсата на вредоносен характер изключа дефинирането
й като неравноправна.
Към момента на отправяне на искането за спиране, производството е във фазата на
размяна на книжа и не е достигнало фазата на събиране на доказателства. Сами по себе си
цитираните по-горе клаузи от Договора и Анекс № 2 не съдържат елементи на очевидна
неравноправност, доколкото в тях е ясно разписан начина на образуване на лихвения
процент по договора, след изтичане на първата година от него, респективно след изтичане
на предоставения на кредитополучателя гратисен период по погасяване на главницата, а
уговарянето на минимален лихвен процент не е неравноправно. Да, вярно е, че е предвидена
възможност за едностранно изменение на лихвения процент в полза на Банката, но тази
2
уговорка също не би могла да се квалифицира като неравноправна при първоначалния й
прочит. Това е така, защото на етапа на който се извършва настоящото произнасяне и от
наличните по делото писмени доказателства не може да се направи еднозначен извод били
ли са коментираните клаузи, приложени между страните и довели ли са те до настъпване на
вреда за потребителя-кредитиполучател. Подобен извод настоящият състав не би могъл да
направи без събиране на специални знания, каквито по делото не са налице.
Следователно по делото не са представени изискуемите в чл. 420, ал. 2 ГПК писмени
доказателства, че вземането се основава на неравноправна клауза по договор, сключен с
потребител и че размерът му би бил различен от претендирания.
На следващо място, в отправеното искане за спиране, частния въззивник е навела
твърдения за нищожност на целия договор за кредит, в хипотезите на противоречие с
императивни норми, липса на съгласие, липса на основание. Тези твърдения са
квалифицирани от самата страна като възражения за нищожност по реда на чл. 26 ЗЗД. В
този случай ЗЗП е неприложим. Спиране на изпълнението по реда на чл. 420, ал. 2, т. 2 ЗЗД
се допуска единствено при наличие на неравноправна клауза, противоречаща на ЗЗП.
Противоречието на договорните разпоредби с други императивни норми на
законодателството е ирелевантно за приложението на чл. 420 ГПК и не може да послужи
като основание за спиране. Разпоредбата подлежи на стриктно, а не на разширително
тълкуване.
На въззивният състав е известна цитираната от частния въззивник съдебна практика,
както на СЕС, така и на националния ВКС като следва да бъде посочено, че наличието на
такава практика в никакъв случай не означава, че тя следва да се прилага априори, без да
бъдат съобразявани конкретните факти на разглеждания казус, правната уредба, на която
той се подчинява и дали същата предвижда или не възможности за защита на по-слабата
страна - потребителя.
Отделно от посоченото, в сезиращата частна жалба са наведени твърдения, че
плащане по договора е извършвано и от застраховател – „Булстрад Живот Виена Иншурънс
Груп“ АД, по силата на валиден застрахователен договор, факт който подлежи на доказване
и преценка в хода на производството.
Поради идентичност на крайните изводи на двете инстанции, обжалваният съдебен
акт следва да бъде потвърден.
За пълнота следва да бъде посочено, че настоящото произнасяне не преклудира
правата на частния въззивник, при наличието на допълнителни писмени доказателства, от
които би могло да се направи извод, че атакуваните клаузи и части от тях са били
приложени в отношенията между страните и това е довело до вреда на потребителя, да
отправи ново искане за спиране.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС
ОПРЕДЕЛИ:
3
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 4232/13.08.2021 г., постановено по гр.д. №
6184/2021 г., на ВРС, XXXV с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4