РЕШЕНИЕ
№ 304
гр. гр. Хасково, 25.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Геновева Р. Стойчева
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20245640101306 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Е. С. М., ЕГН
**********, с адрес - ***, чрез адв. Д.М., съдебен адрес: ***, против „Ай Ти
Еф Груп“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление - гр.
София, р-н. „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн Офис Център, ет.
8, с която са предявени иск с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит, вр.
чл.11, ал.1, т.10, вр. чл. 19 от ЗПК - за прогласяване недействителността на
сключен с ответника договор за потребителски кредит, в условията на
евентуалност - иск с правно основание чл.26, ал.1, вр. чл.22, вр. чл.11, вр. чл.
19 ЗПК, вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП - за прогласяване недействителността
на клаузата на чл.5.6 от същия и на такса за преференциално обслужване по
приложение №4 към Анекс 517398 – като противоречаща на чл.10а ЗПК.
Ищецът твърди, че на 19.11.2022г. сключил с ответното дружество
договор за потребителски кредит № 485875, при подписване на който не му
били предоставени необходимите документи съгласно чл.10 ЗПК. Основните
параметри на заема по договор № 485875 били уговорени в Приложение №1
към същия, съгласно който сумата по кредита била в размер на 2 500 лв. със
срок на погасяване 19.11.2024 г., размер на погасителната вноска - в размер на
153,71 лв. с одобрено обезпечение и 321 лв. - без одобрено обезпечение. В чл.
1 от Приложение №5 към договора за потребителски кредит било посочено, че
1
най-късно до следващия ден, кредитополучателят бил длъжен да представи
обезпечение по кредита при описани конкретни условия за гаранта. В чл. 4 от
Приложение №5 било посочено, че в случай, че потребителят не предостави
исканото обезпечение, то потребителят дължал неустойка в размер, посочен в
погасителния план, като размерът на неустойката в случай на непредоставяне
на обезпечение бил в размер на 5,49 лв. средно на ден, но не повече от 1 % на
ден от главницата по кредита. Към договор № 485875 бил представен
Погасителен план, съгласно който ищецът следвало да заплати 24 вноски по
320,7 лв, като сумата била формирана по следния начин: 2 500 лв. главница, 1
089,22 лв. - възнаградителна лихва, 99,84 лв. - такса преференциално
обслужване /Уговорена в още едно приложение - № 3/ и неустойка в размер на
4 007,96 лв. Въпреки формално дадената възможност на кредитополучателя да
осигури обезпечение в срок от 24 часа, още със сключването на Договора му
била начислена така наречената „неустойка“ в размер, надхвърлящ
многократно позволения от Закона размер на ГПР. Същата била включена в
погасителния план още от самото начало. Доколкото договорът бил сключен
за задоволяване на лични нужди, към него били приложими разпоредбите на
ЗПК. Ищецът поддържа, че договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вp. с чл. 11, чл. 19 ЗПК.
Счита клаузата на чл. 5.6 от договора за нищожна, като неравноправна по
смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл.10, ал.2,
чл.10а, ал.4, чл.19, ал.1 и 4 ЗПК. Счита, че уговорената в него неустойка
противоречи на множество императивни правни норми на ЗПК, поради което
на основание чл.26 ЗЗД била нищожна. С уговорената неустойка се целяло
заобикаляне на предвидения максимален размер на Годишен процент на
разходите/ГПР/ - чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това вземане формално било посочено
като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде
включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под
установената граница от 50%. Действително обаче същото представлявало
разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен бил на
кредитора и следвало да се заплати от потребителя. Договарянето на този
разход като неустойка имало единствено за цел увеличаване
възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради
което на основание чл. 21 от ЗПК тази клауза била недействителна. С
уговорената неустоечна клауза се целяло единствено осигуряването на
допълнително възнаграждение за предоставяне на процесните заемни суми -
т.нар „скрита възнаградителна лихва“, в каквато насока се излагат
съображения. На следващо място, така уговорената неустойка излизала и
извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД била нищожна. Същата противоречала на закона
2
и добрите нрави, като излизала и извън пределите на предвидената в чл. 9 от
ЗЗД договорна свобода. С нея се нарушавали основните принципи за
справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и
кредитор. Същата била предвидена за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за
връщане на заетата сума. Видно и от размера й, същата била в размер на близо
160,32 % от предоставения заем, без да ставало ясно изобщо какви вреди
обезщетява, след като кредиторът сам бил оценил кредитоспособността на
длъжника и одобрил отпускането на кредита преди да му е предоставено
обезпечението. Така според ищеца, с договарянето на тази неустойка
заемодателят целял единствено да се обогати за негова сметка. Налице било и
заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, а именно - на
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, според която при забава на потребител,
кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забава, а с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се
уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали
вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че
вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно
тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК и
подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било
недопустимо. Според ищеца неустоечната клауза в Договора била изцяло
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита
на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължавала потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка, освен това същата не била индивидуално уговорена, съгласно чл.
146 от ЗЗП. Не било спазено и изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. В случая
била записана общата дължима сума, но същата не отговаряла на посочения
ГПР. Предвидено било още при сключването на договора, че неустойката ще
се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като към вноската
се добавяла сума от 321 лева. Задължението за обезпечаване на главното
задължение обаче имало вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на договора
за паричен заем, съобразно договореното. По този начин, неустойката реално
увеличавала печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получавало едно допълнително възнаграждение, а
същевременно се влошавало финансовото състояние на потребителя. Освен
това неустойката не била точно определена в договора за кредит, а била
посочена като размер едва в погасителния план, при което потребителят не
бил наясно при сключване на договора какъв е нейния размер и дали същия
съответства на договорения. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
3
действителния ГПР пък представлявала невярна информация относно общите
разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и по - специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО / Директива за нелоялните търговски практики/, тъй
като заблуждавала или било възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиквала или било възможно да го
подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това
от своя страна означавало, че клаузата относно общия размер на сумата, която
следвало да плати потребителя, била неравноправна по смисъла на член 4,
параграф 1 от Директива 93/1 З/ЕО и влечала недействителност на договора в
неговата цялост. На следващо място се посочва, че към Договор № 485875
било подписано и Приложение № 3, с което се уговаряли „Условия за
ползване на Преференциално /ВИП/ обслужване“. С посоченото приложение,
страните били уговорили на клиента да бъде предоставено преференциално
обслужване, изразяващо се в удължено работно време - 08:00 ч. до 20:00 ч.,
безплатно известяване за предстоящи вноски, евентуално участие в бъдещи
несигурни промоции, регулярно участие в томболи, когато такива са налични;
безплатно получаване на удостоверение на актуален дълг или удостоверение
за липса на задължение. Този договор за допълнителни услуги според ищеца
обаче бил недействителен, поради противоречието му с чл. 10а ал. 2 ЗПК,
съгласно която кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а
всички посочени от кредитора услуги, били именно такива - за усвояване на
кредита или част от обичайната му дейност. Предвид изложеното и направено
с молба вх. рег.№13283/21.08.2024г. уточнение, ищецът моли съда да
постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на сключения с
ответното дружество Договор за потребителски кредит № 485875, на
основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК, а в условията на
евентуалност – да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл.5.6 от
Договор за потребителски кредит № 485875, предвиждаща заплащането на
неустойка при непредоставяне на обезпечение, както и на таксата, предвидена
в Приложение № 4 към Анекс 517398, в размер на 99,84 лева, като
противоречаща на чл.10а ЗПК. Претендира присъждане на направените по
делото разноски, вкл. и за адвокатско възнаграждение.
Ответникът оспорва исковете като неоснователни и необосновани.
Моли за отхвърлянето им и за присъждане на разноски по делото.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Няма спор по делото, че между ищеца и ответното дружество е сключен
4
Договор за потребителски кредит № 485875 от 24.06.2022г., със съответното
съдържание и уговорени клаузи. Установява се от събраните по делото
писмени доказателства, че основните параметри на заема по договора са
уговорени в Приложение №1 към същия, съгласно който сумата по кредита е в
размер на 2 500 лева, със срок на погасяване 19.11.2024г., размер на
погасителната вноска - 153.71 лева с одобрено обезпечение и 321 лева - без
одобрено обезпечение. Видно от Приложение № 5 към договора /чл.1/ е, че
най-късно до края на следващия ден, считано от деня на сключване на
договора за кредит/, кредитополучателят е длъжен да представи обезпечение
по кредита при описани конкретни условия. В чл.4 от Приложение № 5 е
посочено, че в случай, че потребителят не предостави исканото обезпечение,
дължи неустойка в размер, посочен в погасителния план, като размерът на
неустойката в случай на непредоставяне на обезпечение е в размер на 5.49
лева средно на ден, но не повече от 1 % на ден от главницата по кредита.
Към договора е приложен и Погасителен план, съгласно който
кредитополучателят следва да заплати 23 вноски по 320.71 лева и 1 вноска в
размер на 320.69 лева, като сумата е формирана, както следва: 2 500 лева -
главница, 1089.22 лева - възнаградителна лихва, 99.84 лева – такса
преференциално обслужване /която е уговорена и в Приложение № 3 към
договора/ и неустойка в размер на 4 007.96 лева.
По делото, по искане на ищеца, съдът назначи и изслуша заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, което възприема изцяло като компетентно и
обективно изготвено. От същото се установява, че разходите, включени в
Погасителен план към ДПК № 485875/24.06.2022г., са: - съгласно Приложение
№ 1 към договора - сумата на кредита /главница/ в размер на 1000 лева;
договорна лихва в размер на 68.33 лева и неустойка в случай на
непредоставяне на обезпечение в размер на 250.26 лева - съгласно
Приложение № 3 от 24.06.2022г. - допълнителни услуги от Пакет
„Преференциално /ВИП/ обслужване“ в размер на 60 лева. Общият размер на
задължението по Договор за потребителски кредит № 485875 възлиза на
1378.59 лева. Съгласно справка от счетоводството на „Ай Ти Еф Груп“ АД, по
договора са начислени и заплатени следните задължения: 1000 лева главница;
28.16 лева договорна лихва; 69.04 лева неустойка за непредоставяне на
обезпечение; 60 лева такса за допълнителни услуги от Пакет
„Преференциално /BИП обслужване“; 5 лева такса за предсрочно погасяване,
съгласно чл.32, ал.4 от ЗПК. Вещото лице е констатирало, че общо
заплатената сума е в размер на 1162.20 лева. Договорът е погасен предсрочно
на 19.07.2022г., като на същата дата е заплатена сумата в размер на 460 лева, а
сумата в размер на 702.20 лева е рефинансирана. Рефинансирането е съгласно
Анекс № 490995 към Договор за потребителски кредит № 485875 от
5
19.07.2022 г. Анексът касае усвояване на сума от кредитополучателя в размер
на 2000 лева. Начислените и заплатени суми по пера за периода от 24.06.2022г.
до 19.07.2022г. са правилно изчислени. Вещото лице сочи, че при включването
само на договорната лихва като разход на заемателя, ГПР възлиза на 48.85% и
се различава от размера, посочен по договор /49%/. Съгласно Погасителен
план към ДПК, ако към общите разходи по кредита, които потребителят ще
заплати, се включи и размера на такса преференциално обслужване /в размер
на 60 лева/ и неустойка /в размер на 250.26 лева/, дължими разсрочено на
падежа на погасителните вноски по кредита, то ГПР възлиза на 622.26%. Така
изчислен, размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия
петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл.19, ал.4 от ЗПК.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до извода
за основателност на предявения иск.
От събраните и неоспорени доказателства по делото се установява
категорично, че страните са във валидно кредитно правоотношение,
възникнало въз основа на сключен между тях Договор за потребителски
кредит № 485875 от 24.06.2022г. В случая се касае за сключване на договор за
паричен заем от разстояние по реда на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, където е предвидена възможността за предоставяне на
парични кредити от разстояние. Съгласно чл.18 от ЗПФУР, при договори за
предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да
докаже, че е изпълнил задълженията си запредоставяне на информация на
потребителя, спазил е сроковете по чл.12, ал.1 или ал.2, получил е съгласието
на потребителя за сключване на договора и ако е необходимо, за неговото
изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от
сключения договор. Съгласно ал. 2 на текста, за доказване на електронни
изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Законът за електронния
документ и електронния подпис. Алинея 3 предвижда, че изявленията,
направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от
разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на
другата страна, и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях. Заемодателят е небанкова финансова
институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ, като дружеството има право да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Сключеният договор за паричен
заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон – Закон за потребителския кредит. Съдът
счита, че неустойката от 4007.96 лева, разсрочена на 24 месечни вноски,
заедно с вноските по кредита, представлява уговорена отнапред компенсация
6
за вредите от фактическа неплатежоспособност на кредитополучателя, ако в
определен срок не представи някое от изброените в чл.1 от Приложение № 5
към договора обезпечения – поръчителство на две физически лица или
банкова гаранция. Такова договаряне противоречи на изискването към
търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам
платежоспособността на потребителя /чл.16 от ЗПК/ и да предложи
добросъвестно цена за ползване на кредита /възнаградителна лихва/. Тя
поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по
естеството си позволява на кредитора да получи сигурно завишено плащане,
което е в значителен размер, без това оскъпяване да е надлежно обявено на
потребителя, в съответствие с изискванията на специалните норми,
ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране /чл.19
от ЗПК/. Тази неустойка на практика има характер на „цена за ползване на
необезпечен кредит“, но е представена от ответното дружество като неустойка
за неизпълнение на задължение за непредоставяне на обезпечение, поради
което не е посочена в ГПР - основен критерий, ориентиращ потребителя в
икономическата тежест от сключената сделка. Съдът счита, че по този начин
на практика е заобиколена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в същото
време се сочи от ответното дружество, че е спазило изискването на чл.19, ал.3,
т.1 от ЗПК и затова тази неустойка не е включена в ГПР. Именно поради това
формално не противоречи и не заобикаля пряко разпоредбите на ЗПК, тъй
като задължението е „облечено“ във формата на „уговорена между страните
неустойка за неизпълнение на поето задължение“. Въпреки това съдът намира,
че тази уговорка не само заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, но
накърнява добрите нрави и противоречи на принципа на добросъвестност и
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Тя води до
нееквивалентност на насрещните престации и представлява сума, която
оскъпява кредита и на практика води единствено до неоснователно
обогатяване на кредитора с тази сума. Освен това уговорената неустойка
безспорно излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции (ТР № 1 от 15.06.2010г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС), тъй като не обезпечава задължението по отпуснатия кредит, а друго
вменено задължение - за обезпечаване на кредита, като следва да се има
предвид и това, че непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди от страна на кредитора - т.е и санкционната функция
на неустойката е извън предмета на задължението по договора за кредит.
Изложеното води до извод за недействителност на целия договор, на
основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Разпоредбата на чл. 21 от ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон е нищожна, а според действащата към момента на сключване на
7
процесния договор редакция на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – т.12 и т.20 и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7
– т.9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посоченият ГПР
от 49,00 % формално отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, но по
изложените по-горе съображения същият не отразява действителния, тъй като
не включва част от разходите по кредита, а именно – задължението, което
ищецът дължи за заплащането на неустойка за непредостявяне на обезпечение
в размер на 4007.96 лева, която по своята същност представляват печалба за
кредитора и се плаща от ищеца периодично с месечната погасителна вноска
по кредита, прикрита под формата на „неустойка“, за да не фигурира в
обявения ГПР по кредита от 49 %. Така размерът на ГПР реално се явява по-
голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %,
определен в чл.19, ал.4 от ЗПК, в каквато насока е и заключението на вещото
лице. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок
от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл.22 от
ЗПК и след като ответното дружество не е обявило действителен ГПР в
процесния договор за кредит от 24.06.2022г., то е нарушило изискванията на
закона и не следва да се ползва от сключения договор и неговите уговорки.
Така всъщност се постига скрито увеличаване на възнаграждението за
търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е забранено от
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, установяваща максималния размер на
ГПР.
С оглед всичко изложено, предявеният иск е основателен и доказан и
следва да бъде уважен.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото
производство, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, на същия следва да се
присъдят такива в общ размер от 610.32 лева.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл.38 от ЗАдв. в полза на Еднолично
адвокатско дружество „Д.М.“, БУЛСТАТ *********, представлявано от
управителя Д.М.М, с адрес на упражняване на дейността - ***. По отношение
на размера на хонорара, който следва да се определи, съдът намира, че
предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси,
извършените от адв.Д.М. процесуални действия, изразяващи се единствено в
депозиране на писмени молби по делото, без явяване в проведените съдебни
заседания, на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата,
следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
8
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 400
лева. Към тази сума следва да се прибави и 80 лева ДДС по аргумент от § 2а
от Наредба № 1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, което да
бъде заплатено от ответника. В тази връзка, съдът не споделя направеното
възражението на ответното дружество за прекомерност на договорения от
ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си, а се
определя от съда.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит №
485875 от 24.06.2022г., сключен между Е. С. М., ЕГН **********, с адрес -
*** и „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление - гр. София, р-н „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн
Офис Център, ет. 8, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление - гр. София, р-н „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн
Офис Център, ет. 8, да заплати на Е. С. М., ЕГН **********, с адрес - ***,
сумата от 610.32 лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление - гр. София, р-н „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн
Офис Център, ет. 8, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“,
БУЛСТАТ *********, представлявано от управителя Д.М.М, с адрес на
упражняване на дейността - ***, сумата от 480 лева с включен ДДС,
представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/Не се чете!
Вярно с оригинала!
Секретар: Т.Г.
9
10