Р Е Ш Е Н И Е
№……....………./……....……….2021г.
гр.
Варна
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД -
ВАРНА, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен състав, в открито съдебно заседание, проведено на
тридесет и първи март, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
мл. с. ЛАЗАР ВАСИЛЕВ
при секретар Галина Славова
като разгледа докладваното от младши съдия Лазар Василев
въззивно гражданско дело № 296 по описа за 2020 година на ОС-Варна,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 294 от ГПК.
Образувано е въз
основа на Решение № 184/20.01.2020 г., постановено по касационно гражданско
дело № 1012 по описа за 2019 г. на ВКС, I ГО, с което е
отменено въззивно решение № 1986 от 22.11.2018 г. по гр. д. № 2097/2018 г. по
описа на ОС-Варна, ГО, изменено в частта за разноските с определение № 117 от
14.01.2019 г., на основание 248 от ГПК и делото е върнато за ново разглеждане
на друг състав от въззивния съд.
Въззивното
производство е образувано по повод въззивна жалба с вх. № 50074/25.07.2018 г.,
депозирана от Община Варна, представлявана от кмета Иван Портних, действаща
чрез юрк. О.Л., против Решение № 3229/09.07.2018 г. постановено по гр. д. №
1455/2018 г. по описа на РС-Варна, ГО, 24-ти съдебен състав, с което е уважен
предявеният от Т.И.Т. против въззивника отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, като е прието за установено в отношенията
между страните, че ответникът не е собственик на недвижим имот с идентификатор
10135.3523.22 по КККР на гр. Варна, р-н „Младост, с. о. „Кочмар“, с площ от 381
кв. м., при граници: 10135.3523.573; 10135.3523.23; 10135.3523.9503;
10135.3523.20 и 10135.3523.21.
Въззивникът
сочи доводи за неправилност и необоснованост на атакуваното решение като твърди,
че изведените изводи, че по отношение на имота е приложим ЗСГ /отменен/, както
и че същият не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, са необосновани и
незаконосъобразни. Излага, че ищецът не попада в нито една от трите категории
лица, чиито имоти се нанасят в ПНИ, и за които се отреждат новообразувани
имоти, тъй като няма никакви права по ЗСПЗЗ. Намира, че съдът не е отчел факта,
че в ПКП от 1999 г. имотът е с номер 22 с площ от 1 278 кв.м. и е записан на
неидентифициран собственик, поради което по силата на член 25, алинея 1 от
ЗСПЗЗ е станал общинска собственост, тъй като процесната територия съставлява
земеделска земя. Сочи, че в производството пред първа инстанция е останало
недоказано, намерението за своене на ищеца по отношение на процесния имот. Не
на последно място релевира възражение, че нормата на § 1 от ЗД на ЗС предвижда
забрана за придобиване по давност на имоти, частна общинска собственост, поради
което и давността за придобиването им спира да тече до 31.12.2022 г.
Предвид
подробно изложените съображения във въззивната жалба, Община Варна моли за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което предявеният иск
да бъде отхвърлен.
В срока по
чл. 263 ГПК е депозирала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба, като
счита същата за неоснователна. Въззиваемият намира атакуваното решение за
законосъобразно, правилно и обосновано, поради което не са налице твърдените от
въззивника пороци, респективно няма основание за отмяна на акта.
Предвид това
моли атакуваното решение да бъде потвърдено, като претендира заплащане на
сторените пред въззивната инстанция разноски.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, чрез процесуалния
си представител юрисконсулт Ц., поддържа въззивната жалба и пледира за отмяна
на атакуваното решение и отхвърляне на предявения иск. Сочи, че от приетата по делото последна СТЕ се е установила
идентичност на процесния имот с този, описан в протокол на ТПС Комисия от
1960г. Намира, че оспорения от насрещната страна протокол следва да бъде
кредитиран, доколкото от изслушаната почеркова експертиза се е установила
неговата автентичност. Моли въззивната жалба да бъде уважена, като на Община
Варна бъдат присъдени сторените разноски пред всички инстанции, включително и
касационната.
Въззиваемият, редовно призован за същото съдебно
заседание, не се
явява и не се представлява.
За да се произнесе
по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:
Производството по гр. д. № 1455 по описа за 2018 г. на РС-Варна, ГО, е
образувано по предявен от Т.И.Т. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК срещу
Община Варна, за приемане за установено в отношенията между страните, че
ответникът не е собственик на имот, представляващ ПИ с идентификатор 10135.3523.22
по Кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Варна, район Младост, с
площ от 381 кв.м., при граници на имота както следва: ПИ с идентификатори № №: 10135.3523.573,
10135.3523.23, 10135.3523.9503, 10135.3523.20 и 10135.3523.21.
В исковата молба се твърди, че ищецът е придобил по давност правото на
собственост на процесния имот, установявайки владение върху него през 2005 г.,
като до предявяване на иска го ползва и стопанисва необезпокоявано, явно и
несъмнено, ограждайки го с ограда от телена мрежа и почиствайки го ежегодно. Тъй
като не e разполагал с документ за собственост на имота, през 2016 г. ищeцът инициирал
процедура по снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по
обстоятелствена проверка. След като подал заявление за издаване на скица, установил,
че ответната община е издала Акт за общинска собственост на имота с № 9258 от 04.11.2016г.
Ищецът оспорва общината да е придобила правото на собственост на соченото в АОС
основание и въз основа на предвидените в закона способи.
В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата
молба, в който Община Варна оспорва иска като неоснователен и моли за неговото
отхвърляне. Твърди, че имотът попада в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и същият е
подлежал на възстановяване по реда и условията на посочения закон. Твърди, че липсва
вписване относно собствеността по плана за новообразуваните имоти и доколкото
не са налице данни същият да е заявяван от правоимащите лица за възстановяване,
респ. изкупуване, то приложение спрямо него намира разпоредбата на чл. 25
ЗСПЗЗ, на което основание и ответникът се легитимира като собственик в АЧОС № 9258
от 04.11.2016г. Твърди, че в полза на ищеца не е текла придобивна давност,
предвид разпоредбите на чл. 86 ЗС /в сила до 1996 г. / и § 1 ЗД на ЗС/изм. ДВ
бр. № 7/2018 г. /. до 31.12.2022 г. По изложените аргумент счита, че е придобил
правото на собственост, поради което и намира исковата претенция за
неоснователна.
Настоящият съдебен състав, като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, и като взе предвид събрания и
приобщен по делото доказателствен материал – в
съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за
установени следните фактически
положения:
От Молба-декларация за извършване на процедура по обстоятелствена
проверка е видно, че ищецът Т.И.Т. е инициирал производство по снабдяването си
с констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, находящ се гр.
Варна, район „Младост“, с.о. „Кочмар“, с идентификатор 10135.3523.22 и с площ
от 381 кв.м.
От Удостоверение с рег. № МД-Т16006921ВН на Община Варна е видно, че на
07.11.2016г. Т.Т. е подал декларация за собственост по отношение на имота, като
видно от Приходна квитанция (л. 7), на 08.11.2016г. е заплатил и дължимите
данъци и такси за периода от 30.06.2011г. до 31.10.2016г.
От Акт № 9257 за частна общинска собственост (л. 17) е видно, че
процесният имот е бил актуван от Община Варна на 04.11.2016г., като за правно
основание за собственост в акта е посочен чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОС.
От извадка от Кадастралния регистър на недвижимите имоти за гр. Варна
се установява, че процесният имот е разположен в урбанизирана територия, с
предвиден начин на трайно ползване „ниско застрояване“ и собственик М.Г.Р..
От таблица за разпределение на кадастралните единици от стария план
между ползвателите по новия план /лист 73/ е видно, че процесният имот с площ
от 381,38 кв.м. попада в по-голям имот с площ от 1278,38 кв.м., като в графата за собственик е посочено
„неидентифициран“, а в графата за ползвател е посочен М.Г.Р..
Видно от Разписен лист към КП на терена северно от ж.к. „В.“ от 1988г.
е видно, че имот с номер 1293, представляващ нива, е с посочен собственик К.Р..
В производството пред ВРС е изготвена СТЕ, вещото лице по която е
посочило, че 365 кв. м. от ПИ с идентификатор 10135.3523.22
по КККР, целият от 381 кв. м. попадат в имот № 1293 по първия кадастрален план
за територията северно от кв. „В.“ от 1983 г. с площ от 1 294 кв. м., записан в
разписния лист на К.Р., при граници:
запад – дере, на север – имот № 1301 записан на В.Н., на изток – имот № 1302
записан на С.Г.и на юг – имот № 1306, записан на Б.Г.и имот № 1292 – без запис.
В последващия кадастрален план за територията на кв. „В.“ V и VI, включваща с. о. „Кочмар“, изработен през 1970 г., одобрен със
Заповед № Рд-02-14-951/28.08.1998 г. на МРРБ, обследваният имот е с номер 501.22
и с площ от 381 кв. м., записан на М.Г.Р., при граници: имот № 21, записан на Илия,
имот № 20, записан на Б.Ч.и М.Я., на изток – имот № 23 – Христо Златев и на юг – имот № 9503 – общинска
пътека. Имот № 501.22 по КП от 1983 г. попада с цялата си площ и граници в ПИ №
10135.3523.22 по КККР.
В ПКП от 1999 г. за територията на с. о. „Кочмар“ обследваният имот е с
кадастрален № 22 с площ от 1 278 кв. м., записан на неидентифициран собственик,
при съседи: на запад – дере, на север – стар имот № 21, записан на Димка
Вълчева и К.Р., на изток – стар имот № 23, неидентифициран собственик и на юг –
стар имот 0.3, също записан на неидентифициран собственик. Вещото лице е
установило, че между стар имот с номер 22 с площ от 1278 кв.м. и процесния
недвижим имот с идентификатор 10135.3523.22 е налице идентичност в голяма
степен, като припокриването в размер на 380 кв.м. (от 381 кв.м.)
Установено е, че недвижимият имот по ПУП – ПРЗ от 2005 г., изработен
върху основата на КП от 1998 г. е с площ от 395 кв.м. и три от границите му
съвпадат с тези, описани по предходния план.
По следващият действал план за местността – План за новообразуваните
имоти от 2010г., процесният имот е описан с площ от 381 кв.м., като собственик
е посочен М.Г.Р., а имотът изцяло съответства на имотът, посочен по предходния
план.
Вещото лице е посочило, че имотът преди 2010г., и респективно пред 1950
г. е бил земеделски. След направена справка в ОСЗ-Варна, се е установило, че за
процесния имот не е провеждана реституционна процедура, нито има данни за
заявено възстановяване по ЗСПЗЗ. Няма данни същият да е бил държавна собственост и не е земя по чл. 19
ЗСПЗЗ.
От приетия в настоящата инстанция Протокол № 16 от 01.02.1960г. е
видно, че Комисията по ТПС в гр. Варна е приела решение, по силата на което по
молби от жителите на гр. Варна, се отчуждават и причисляват към Държавен
поземлен фонд собствените им земи. В Решение № 10, поместено в протокола, е
посочено, че по молба с вх. № 386 от 01.02.1960г. се отчуждава хавра на К.В.Р.с
площ от 1.5 дка., находяща се в местност „Кочмар“.
По изрично оспорване автентичността на горепосочения протокол, пред
настоящата инстанция е допусната Почеркова експертиза, вещото лице по която е
установило, че подписите, положени за „Председател“, „Зам. Председател на ГНС“
и за членове под № 1, 2 и 3 в Протокол № 16 от 01.02.1960г. са изпълнение от Й.С.,
М.К., П.Х., А.У.и А.Х.. Изготвеното и приложеното по делото заключение не е
оспорено от страните по делото и е прието от съда.
По делото е допусната и повторна Съдебно-техническа експертиза, вещото
лице по която е посочило, че съпоставяйки имот с пл. № 1293 и съседните му в
разписни листи по плана от 1983г., както и описаната граница в Протокол № 16 от
01.02.1960г. на ТПС Варна, не е налице идентичност между посочения в протокола
имот, представляващ хавра с площ от 1.5 дка, собственост на К.Р. и нива с площ
от 1.25 дка., с кадастрален номер 1293 по действащия към тази дата КП. Липсата
на идентичност се основава на обстоятелството, че не са налице изискуемите
съвпадения от три граници, а в протокола на ТПС комисия имотът е описа само с
една граница. Предвид това вещото
лице е посочило и, че не може да се определи дали процесният имот с идентификатор
10135.3523.22 попада в границите на имота, посочен в протокола от 01.02.1960г. на
ТПС Комисия.
Експертът е приел, че имотът на К.Р., посочен в решение № 10 от
01.02.1960г. е включен в ТКЗС, именно със съставянето на протокола на Комисията
по ТПС. Вещото лице е изложило заключение, че на основание горните си изводи и
доколкото липсват пълни записвания по плана от 1983г., помощния план и ПНИ на
местност „Кочмар“, не са налице данни процесният имот да е бил включван в ТКЗС,
ДЗС или други селскостопански организации.
Поради липсата на посочени повече от една граница на имота, описан в
протокол № 16 от 01.02.1960г. и невъзможността да се установи дали същият е
идентичен с процесния имот, по делото е допусната допълнителна задача, вещото
лице след запознаване с аерофотоснимки, изготвени за територията, в която се
намира имота, да прецени дали е налице такава идентичност между имотите.
По така поставената задача е изготвена СТЕ от вещото лице С.К., който
сочи, че поземлен имот, получен чрез картиране на границите му по
аерофотоснимки от 1958г., съответства на ПИ 1293 по КП от 1983г., с площ от
1300 кв.м. и посочен собственик К.Р.. Процесният поземлен имот с идентификатор
10135.3523.22 по КК изцяло попада в поземления имот от 1958г. Той е идентичен с
ПИ 22 по КП от 1988г., като в разписния лист към плана, за собственик е посочен
М.Г.Р..
Вещото лице е изготвило комбинирана скица между Помощен кадастрален
план от 1999г., изработен върху КП, одобрен със Заповед № РД-02-14-951 от
28.08.1998г. на МРРБ и план на Стари имотни граници от 1997г., като съгласно
така извършената съпоставка се установява, че ПИ 22 с площ от 1278 кв.м. по
плана за старите имотни граници с вписан собственик – неидентифициран,
съответства на поземления имот с площ от 1360 кв.м., определен от аерофотоснимките
от 1958г. ПИ 22 по плана от 1988г. попада изцяло в територията на поземления
имот от 1958г. и 1968г.
Вещото лице е посочило, че имотът описан в Протокол № 16 от
01.02.1960г. на Комисията по ТПС е с посочена само една граница, поради което
същият не може да се индивидуализира чрез посочените съседи и граници. Въпреки
това, като се съобразят съответствията на поземления имот с границите
определени по аерофотоснимки от 1958г., аерофотоснимки от 1968г. и със всички
действали планове за територията, вещото лице счита, че ПИ 1293 по КП от 1983г. съответства на поземления имот на К.Р. по
протокол № 16 от 01.02.1960г., поради което процесният ПИ с идентификатор
10135.3523.22 по КК е част от поземления имот на К.Р..
Така посочено заключение на вещото лице К. не е оспорено от страните по
делото и е прието от съда. Съставът кредитира същото, доколкото е пълно, ясно и
компетентно изготвено.
По делото пред ВРС са били допуснати до разпит двама свидетели на
страната на ищеца, а именно Д.Г.Л.и И.Г.Д..
В показанията си свидетелят Л.сочи, че ищецът Т. живее в местността над
кв. „Петлешев“ повече от 10 години, като притежава негово лично дворно място, а
освен това ползвал още две места, до които си направил път. Тези две места той
заградил с телена мрежа, засял в тях овошки и акация и поставил кошери. Това се
случило в периода от 2005г. до 2007г. Свидетелят е ходил многократно на тези
места, като там са правили пикници. В местата се влизало като се откачи
телената мрежа. При предявена от съда скица на имотите от приетата по делото
СТЕ, свидетелят сочи, че кошерите са били поставени в съседния имот с № 505.21.
Свидетелят Д.сочи, че Т.Т. *** от 2005г.,
като там освен собственото си място, поддържал и още дворни места. При
предявяване на скицата от изготвената СТЕ, свидетелят сочи, че Т. ползва места
с номера 21 и 22, като същите са заградени с телена ограда. Ищецът почиствал
местата, поддържал ги и направил пътя до тях, като по този начин облагородил
района. Свидетелят е посещавал и двете дворни места след 2005г., но след като Т.
поставил кошерите, спрял, защото има алергия към жилещи насекоми.
Въз основа на така
установената фактическа обстановка, настоящият състав на съда достигна до
следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок,
от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността
на решението, а по отношение на допустимостта – в обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от
надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт
и компетентност, при спазване на законоустановената писмена форма, поради което
същото е валидно. Съдебният акт е постановен при наличието на всички
положителни процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване
на правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни норми.
Предявеният отрицателен установителен иск е с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК за приемане за установено между страните, че ответникът не е
собственик на процесния недвижим имот. Съобразно правилата за разпределение на
доказателствена тежест в процеса и предвид характера на предявените от страните
претенции, ответникът е следвало да установи основанието, от което е възникнало
правото му на собственост.
Спорният въпрос по делото се свежда до това придобила ли е Община Варна
правото на собственост върху процесния недвижим имот въз основа на соченото от
нея придобивно основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. В тази връзка от решаващо
значение за разрешаване на спора е дали имотът е бил включен в ТКЗС и подлежал
ли е на възстановяване на старите собственици или на изкупуване от ползватели
по реда на ЗСПЗЗ. Спорно между страните е и дали е съществувала законова
забрана за ищеца да придобие имота по давност в процесния период.
Съгласно чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделската земя, която не принадлежи на
граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Затова и
общината следва да установи, че процесният имот има земеделски характер, че не
е реституиран или изкупен от ползватели по някои от предвидените по §4 от ПЗР на
ЗСПЗЗ способи, както и че същият не е държавен.
От изготвената по делото първа СТЕ се установява, че за времето до
2000г., процесният имот е със статут на земеделска земя. Вещото лице е
установило, че процесният НИ с идентификатор 10135.3523.22 по КККР, целият от
381 кв. м. попада в имот № 1293 по първия кадастрален план за територията
северно от кв. „В.“ от 1983 г. с площ от 1 294 кв. м., записан в разписния лист
на К.Р., както и че попада с цялата си
площ в имот № 501.22 по КП от 1983 г. Експертът е установил, че между стар имот
с номер 22 с площ от 1278 кв.м. и процесния недвижим имот с идентификатор
10135.3523.22 по КККР е налице идентичност в голяма степен, като припокриването
в размер на 380 кв.м. от 381 кв.м. Установено е, че недвижимият имот по ПУП –
ПРЗ от 2005 г., изработен върху основата на КП от 1998 г. е с площ от 395 кв.м.
и три от границите му съвпадат с тези, описани по предходния план. По
следващият действал план за местността – План за новообразуваните имоти от
2010г., процесният имот е описан с площ от 381 кв.м., като собственик е посочен
М.Г.Р., а имотът изцяло съответства на имотът, посочен по предходния план.
Предвид горните заключения, настоящият състав на съда намира, че
процесният имот с идентификатор 10135.3523.22 е идентичен и попада с
територията си в имот № 1293 по първия кадастрален план.
В заключението по допуснатата пред настоящата инстанция СТЕ, вещото е
установило, че имотът на К.Р., описан в протокол № 16 от 01.02.1960г. е включен
бил включен в ТКЗС, като това е станало с Решение № 10, поместено в протокола.
По допуснатата допълнителна
задачи към СТЕ пред настоящата инстанция, вещото лице е посочило, че имотът
описан в Протокол № 16 от 01.02.1960г. на Комисията по ТПС е с посочена само
една граница, поради което същият не може да се индивидуализира по посочените
съседи, но след като се съобразят съответствията на поземления имот с граници
определени по аерофотоснимки от 1958г., аерофотоснимки от 1968г. и със всички
действали планове за територията, следва да се приеме, че ПИ 1293 по КП от
1983г. съответства на поземления имот на К.Р. по протокол № 16 от 01.02.1960г.,
поради което процесният ПИ с идентификатор 10135.3523.22 по КК е част от
поземления имот на К.Р..
Заключенията на вещите лица по изготвените пред настоящата инстанция
СТЕ, включително и тази пред ВРС, разгледани в съвкупност и съобразени с
останалите събрани по делото писмени доказателства, водят настоящия състав на
съда до извода, че процесният имот с
идентификатор 10135.3523.22, попада в имот 1293 по КП от 1983г. и е бил част от
територия, представляваща включен в ТКЗС земеделски масив.
Действително от събраните по делото доказателства няма изрични данни и
конкретни документи, сочещи че процесният имот е включен в ТКЗС, но това е
напълно разбираемо, предвид факта, че за пръв път имотът е отразен като
самостоятелен в ПНИ от 2010г., а до тогава се е ситуирал в територията на по-големи имоти, които са
били стопанисвани от ползватели с предоставено право на ползване - обстоятелство
видно от таблица за разпределение на кадастралните единици от стария план между
ползвателите по новия план /лист 73/.
От заключението на вещото лице се установи, че впоследствие
ползвателите не са изкупили земите и няма данни да има реституционни претенции
спрямо тях, поради което новообразуваният процесен имот е записан на
неидентифициран собственик. Предвид това, настоящият състав приема за безспорно
установено, че имотът попада в терен по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ и е имал статут на
земеделска земя към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ, по смисъла на чл. 2 от
същия закон, какъвто характер имотът е имал и към момента на безвъзмездното му
отстъпване на държавата, което сочи на извода, че е подлежал на възстановяване
на чл. 10, ал. 3 ЗСПЗЗ. От събраните по делото доказателства и от приетите
заключения на вещите лица по допуснатите СТЕ следва да се приеме, че Община
Варна е установила фактите, за които носи доказателствена тежест.
Доколкото ищецът сочи, че е придобил имота чрез давностно владение,
упражнявано от 2005 г. до момента на предявяване на иска, то в негова тежест е
било да установи, че не са били налице пречки за придобиване на имота по
давност, че същият е изключен от гражданския оборот, или че давност по
отношение на имота не може да тече. За доказването на тези обстоятелства е
следвало да се установи чия е била собствеността към момента, в който ищецът
твърди, че фактически е завладял имота.
След преценка на доказателствата по делото може да бъде направен извод,
че към 2010 г. при влизане в сила на ПНИ, процесният новосъздаден имот не е бил
засегнат от реституционни решения и заповеди по § 4к, ал. 7 на ПЗР на ЗСПЗЗ, не
е бил изкупен по реда на § 4а или § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ от ползватели, на които
е бил предоставен за ползване, нито е имал характеристиките на държавен такъв.
Затова и същият по силата на императивната разпоредба на чл. 25, ал. 1, изр. 1
ЗСПЗЗ е станал общинска собственост. По смисъла на чл. 24, ал. 1 и чл. 25, ал.
1 ЗСПЗЗ до 2000 г. имотът е съставлявал земеделска земя, подлежаща на
възстановяване, която не е била заявена за възстановяване. В конкретния случай
е без значение обстоятелството, че имотът е включен в селищно образувание,
поради което попада в строителните граници на гр. Варна, доколкото за да се промени
предназначението на имота е следва да се приеме конкретен ПУП за всеки отделен
имот, а това не е били сторено към момента на предявяване на иска. Предвид
това, процесният имот е останал със статут на земеделска земя и общинска
собственост. Той не е държавна собственост, тъй като според чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ
държавата не запазва правото си на собственост върху подлежащите на
възстановяване земи /а от доказателствата по делото безспорно се установи, че
имотът е бил предмет на реституция, доколкото е приобщен в ДПЗ с протокол № 16
от 01.02.1960г. на Комисия по ТПС/, а според чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земя, която не
е собственост на държавата, физически или юридически лица е общинска
собственост.
Логиката на законодателя, подлежащите на реституция обобществени земеделски
земи, които не са заявени от бившите собственици за възстановяване по реда и в
сроковете на ЗСПЗЗ, както и не са изкупени от ползвателите в законоустановените
срокове, да преминават в собственост на съответната община е видна и от нормата
на чл. 19 ЗСПЗЗ, обявяваща ги за общинска собственост ех lege с влизане в сила
на картата на възстановената собственост, съответно плана за земеразделяне.
Изпълнена ли е към този момент предвидената в чл. 19 ЗСПЗЗ процедура по вземане
на протоколно решение, е ирелевантно, тъй като собствеността възниква ex lege.
Аналогична е и хипотезата с влизане в сила на ПНИ. Към този момент следва да се
направи преценка възстановена ли е собственост или придобита такава по реда на
§ 4а или § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Неустановяването наличието на горните
предпоставки обуславя принадлежността на имота в патримониума на общината.
Доколкото процесният имот е със статут на частна общинска собственост, същият
би могъл да бъде придобиван по давност след 01.06.1996 г., но с оглед нормата
на § 1 от Закон за допълнение на ЗС, обн. ДВ, бр. 7 от 2018 г., в сила от
31.12.2017 г., давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да
тече до 31.12.2022 г. Ищецът не може да се легитимира като собственик на
процесния имот на соченото от него оригинерно правно основание, тъй като
давност в негова полза не е могла да тече през сочения период – от 2005 г. до дата
на предявяване на исковата претенция. Предвид всичко гореизложено, настоящият
състав на съда намира предявения отрицателен установителен иск да се приеме за
установено, че Община Варна не е собственик на процесния имот, за неоснователен
и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Поради липса на съвпадане на крайните изводи
на двете съдебни инстанции, обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде
отменено.
Относно
съдебно-деловодните разноски:
При този изход от
делото, претенцията на въззивника за компенсация на
разноските, сторени пред ВРС, ВОС и ВКС, следва да бъде
уважена. В производството
пред РС Варна по гр.д. № 1455/2018г., Община Варна е представила списък по чл.
80, съгласно който сторените разноски са в размер на 750 лв. В производството
пред ВОС по в.гр.д. № 2097/2018г., Община Варна не е представила списък на
разноските, поради което следва да ѝ бъде присъдена сумата, заплатена за
държавна такса за въззивно обжалване в размер на 41,22 лв. В производството по
гр.д. № 1012/2019г. на ВКС, Община Варна е представила списък по чл. 80 от ГПК,
с който претендира разноски в размер на 371,22 лв. В производството пред
настоящата инстанция, Община Варна претендира разноски в размер на 1141,22 лв.,
за които е представила списък на разноските. Насрещната страна не е релевирала
възражения за прекомерност пред нито една от съдебните инстанции, предвид което
и разноските следва да бъдат присъдени както са претендирани.
Воден от изложените мотиви,
СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло Решение №
3229/09.07.2018 г. постановено по гр. д. № 1455/2018 г. по описа на РС-Варна,
ГО, 24-ти съдебен състав, като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от Т.И.Т. с ЕГН **********, с адрес ***, представлявана от кмета Иван Портних, отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, за приемане за установено в отношенията
между страните, че ответникът не е собственик на недвижим имот с идентификатор 10135.3523.22 по КККР на
гр. Варна, р-н „Младост, с. о. „Кочмар“, с площ от 381 кв. м., при граници:
10135.3523.573; 10135.3523.23; 10135.3523.9503; 10135.3523.20 и 10135.3523.21.
ОСЪЖДА Т.И.Т. с ЕГН **********, с адрес
***, да заплати на Община Варна, представлявана от кмета Иван Портних, сумата от 2 303.66 лв.
/две хиляда триста и три лева и шестдесет и шест стотинки/, представляваща
сторени разноски както следва: 750 лв. по
гр.д. № 1455/2018г. пред РС Варна, 41,22 лв., сторени разноски пред ВОС по в.гр.д.
№ 2097/2018г., 371,22 лв. в производството
по гр.д. № 1012/2019г. на ВКС и 1141,22 лв. разноски пред настоящата инстанция.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
съобщаването му на страните, при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕПИС от решението да се обяви в регистъра по
чл. 235, ал. 5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.