гр. София, 16.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ "Е" въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и пети
март две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И.И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при секретаря: Елеонора Георгиева
разгледа докладваното от съдия Сантиров
в.гр.дело № 5177 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.
258 ГПК
- чл.
273 ГПК.
С
Решение № 2295002/06.12.2019 г., постановено по гр. д. 32878/2018г. по описа на
СРС, І ГО, 32-ри състав, са отхвърлени пасивно субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
предявени от Е.Ф.М. против И.С.Г., М.А.Ч. и Д.Х.Д. за признаване за установено
в отношенията между страните, че ищецът е собственик на недвижим имот –
апартамент №12, находящ се в жилищна сграда на бл.
123, стар № 20, вх. А, на пети етаж в ж.к. Надежда I част, състоящ се от 2 стаи, дневна, кухня и други сервизни
помещения със застроена площ от 84, 26 кв.м., при граници: стълбище, А.и Т.П.,
ул. Пролетарий и двор, заедно с избено помещение № 16, без площ по документ за
собственост, при граници коридор, И.Б.И., мазе на държавен апартамент №20,
заедно с 1,909% ид.ч. от общите части на сградата и
от правото на строеж върху мястото. Ищецът е осъден да заплати на Е.Ф.М. сумата
от 800,00 лв. и на М.А.Ч. сумата от по 800, 00 лева разноски за адвокатско
възнаграждение.
Срещу
постановеното съдебно решение е подадена въззивна
жалба от ищеца Е.Ф.М., чрез пълномощника си - адв. Р.
А., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност
на обжалваното решение, поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Оспорва извода на съда, че ищецът не се легитимира като
собственик на спорния имот, поради недоказване на субективния признак от
владението на процесния имот. Поддържа, че от
ангажираните по делото доказателства се доказва упражняваното от ищеца владение
върху имота, както и манифестирането му спрямо ответниците
И.Г. и М.Ч. към 2006г., респ. спрямо майката на ищцата. Посочва, че неправилни
са констатациите на съда относно извършеното признание на ответницата Д.Д. за липсата на претенции от нейна страна спряно
собствеността върху процесния имот. Несъобразяването
с направеното признание на страната като неизгоден за нея факт било в
противоречие с добрите нрави, доколкото водело до засягане на правата на самата
ответница, но и на другите ответници. Моли съда да
отмени обжалваното решение и уважи предявения срещу ответниците
иск. Претендира направените по делото разноски.
В
срока по чл.
263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от ответниците И.С.Г., М.А.Ч., чрез
процесуалния им представител - адв. Л. Д., с надлежно
учредена представителна власт по делото, с който оспорват жалбата. Излагат
подробни съображения, че ищецът не е установил правото си на собственост на оригинерно правно основание, доколкото не е успял да докаже
установяване на владение върху имота, както и точния момент, в който твърди
такова да е било установено. Твърдението на ищеца се оборвало от представените по
делото писмени доказателства. Посочват, че неоснователно е твърдението на
ищцата за наличие на признание по делото от страна на третия ответник Д.Д., тъй като направеното изявление от нея в отговара на исковата й молба не представлява по същността
си признание на иск и не съдържала признание на факти и обстоятелства, касаещи
исковата претенция. Направеното изявление от третата ответница следвало да бъде
зачитано като твърдение за привидност на сключения между нея и Ю.М.договор за гледане
и издръжка, поради което и ответницата не претендирала права върху процесния имот. При липса обаче на изрично позоваване от Ю.М.на
привидност на така сключения договор същото обстоятелство не можело да бъде релевирано с оглед на твърденията на ищцата. От което
следвало, че ответницата Д. М.правилно е призната от делбения
съд за собственик и съделител. Молят съда да отхвърли
въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното
решение. Претендират разноски.
Въззиваемият ответник -
Д.Х.Д.,
не е подал отговор на жалбата и не взема становище по същата.
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал.1 ГПК,
от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт, като е заплатена
дължимата ДТ, поради което е процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума
на искането за съдебна защита/.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната
жалба за неоснователна по следсните съображения.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите
и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната
жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната
проверка, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с пасивно,
субективно съединени установителни искове с правно
основание чл.
124, ал.1 ГПК.
Ищцата
Е.Ф. М.се позовава на института на придобивната
давност, което предполага при условията на пълно и главно доказване да установи,
че е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Институтът на
придобиваната давност е уреден в закона като оригинерно
придобивно правно основание – арг.
чл. 77, предл. 2 ЗС, като за да е налице владение,
следва да се установят в процеса на доказване две материални предпоставки, при
проявлението на които възниква това оригинерно придобивно основание – в продължение на определен период от
време (в случая 10 години) едно лице, което не е собственик, да упражнява
постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно фактическата власт върху
определена вещ (corpus) и
фактическата власт да се упражнява с намерение за своене
(animus). Придобиването на правото на собственост на основание придобивна давност, изисква претендиращият несобственик да
е упражнявал фактическа власт, демонстрирайки по отношение на невладеещия
собственик поведение, което несъмнено да сочи, че упражнява собственическите
правомощия за себе си. По отношение на субективният елемент на владението –
намерението за своене законодателят установява
законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС - предполага
се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я държи
за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които
фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика, като в
практиката на ВКС само примерно са посочени начините, по които може да бъде обективирано намерението да се свои имотът за себе си, а
именно - извършване на действия по поддържане, ползване, деклариране на имота и
заплащане на данъците за него / в този смисъл напр. Решение № 127 от 04.06.2010
Г. по гр. д. № 637/2009 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.
Настоящата
съдебна инстанция намира за обоснован изводът на първоинстанционния
съд, че от събраните по делото доказателства не се установява по безспорен и
категоричен начин ищцата да е упражнявала фактическа власт с намерението да
държи вещта като своя в период от 10г.
Във
връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания
за несъобразяване на първоинстанционния съд със
събраните по делото доказателства следва да бъде посочено, че при установяване
на института на придобивната давност основното
доказателство средство са гласните доказателства. Наред с това правомощие и
суверенно право на съда е по същество е да прецени достоверността им и да
формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, като тази преценка изхожда
от анализа на всички доказателства, тоест преценката на свидетелските показания
следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства, като се използват
и правилата на логиката и опитните правила. Дали недвижим имот е придобит по
давност, съдът преценявя при комплексна преценка на
всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота
и демонстрирано ли е намерението за своене /в този
смисъл е Решение № 266 от 29.06.2011 Г.
ПО ГР. Д. № 1058/2010 Г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.
Не е
спорно между страните обстоятелството, че ищцата фактически е обитавала процесния недивжим имот. Въпреки
това недоказано остава по делото твърдението в исковата молба ищцата да е
упражнявала фактическа власт, демонстрирайки по отношение на невладеещите
собственици поведение, с което несъмнено да сочи, че упражнява собственически
правомощия за себе си. Това обстоятелство не се установява от представените по
делото писмени документи, сред които удостоверения относно настощия
адрес на ищцата, както и договори за предоставяне на далекосъобщителни услуги,
тъй като те са свързани по-скоро с административния адрес на имота, респективно
с гражданската регистрация на физическите лице, които следва да посочат настоящ
и постоянен адрес съгласно ЗГР.
Извод
за упражняване на фактическата власт на ищцата с намерение да свои вещта като
своя не може да бъде направен и от показанията на свидетелите, доколкото
свидетелят С.посочва, че ищцата е живяла в процесния
апартамент, като според твърденията му в периода 1999г. – 2002г. същия
обитавала имота заедно с родителите си. Твърдението, че Е.М. живее в процесния апартамент се потвърждава и от показанията на
свидетелката Ч., според която същата живее в него през последните 10 години
заедно с майка си. Въпреки това само въз основа на обстоятелството, че ищцата
фактически живяла в процесния имот за определен
период от време не би могъл да бъде направен обоснован извод за наличие и на
втория необходим елемент за прилагане на института на придобивната
давност – а именно намерението да се свои вещта като своя, което следва
недвусмислено, ясно и категорично манифестирано пред невладеещите собственици и
всички трети лица.
Необосновано
в този смисъл е наведеното във въззивната жалба
оплакване, че съдът неправилно не е взел предвид свидетелксите
показания в частта им, в която се посочва, че обитаването на процесния имот е било доведено до знанието на ответниците. Необходимо е освен довеждането до знанието на
невладеещите собственици, същото да е направено по непротиворечив и категоричен
начин, от който да е видно намерението за своене на
имота като свой.
Ето защо
е обоснован изводът на първоинстанционния съд за
оборване на презумпцията по чл. 69 ЗС, съгласно която до доказване на притивното се приема, че владелецът държи имота за себе си.
Видно от представените по делото съдебни актове (Решение на СГС от 23.02.2010г,
въззивно отделение, IV-Б състав, Решение №299 на СРС от 21.01.2014г., II-ро гражданско отделение, 74-ти състав, Решение на СРС от 02.04.2016г.,
II-ро гражданско отделение, 74-ти състав) майката на ищцата Ю.М.
е демонстрирала по отношение на наследодателя на ответниците
И.С.Г. и М.А.Ч., а в последствие по отношение и на самите тях намерението да
свои идеални части от процесния имот, с участието си като
страна в съдебни производства с предмет вещни права върху процесния
недвижим имот. Доколкото се установява за част от периода, за който ищцата се
позовава на изтекла в нейна полза придобна давност Ю.М.
също да е обитавала процесния недвижим имот, то
безспорно следва да бъде споделена констатацията на СРС относно качеството на
ищцата като държател по отношение на майка й, която в част от процесния период е претендирала лично вещните права върху
недвижимия имот по съдебен ред. Дори и да се приеме, че след определен период
(според показанията на свидетеля Савчев през 2002г.) ищцата е започнала да
обитава самостоятелно имота, то необходимо е било промяната в намерението на
фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за
себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмилено
да отрича правата на досегашния владелец или на собствениците, което следва от
изискването владението да не е установено по скрит начин, т.е. чрез действия,
които не са могли да станат достояние на собственика - с оглед възприето в ТР №
1/ 2012 г. на ОСГК на ВКС, както и залегналото в правната доктрина правило
упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е
започнало, докато не бъде променено при условията на преобръщане на владението
/interversio possessionis/.
Доколкото това не е направено, въпреки възможностите, с които е разполага
ищцата за защита на претендираните от нея права в
хода на развиващите се между ответниците и майка й
съдебни производства, то следва да бъде прието,че същата е била в качеството на
държател по отношение на майка си въз основа на облигационно правоотношение помежду им. В
тази хипотеза трябва да се установи наличието на превръщане на държането във
владение, а именно, че започва да ги държи за себе си с намерение да ги
придобие по давност. Действията, доказващи такова намерение, следва да показват
по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на останалите собственици,
като се отблъснат претенциите им да владеят имота, а както бе посочено по-горе
ищецът не е установил това.
Нещо повече,
обстоятелството че ответниците са инициирали
производство по съдебна делба на процесния
апартамент, по което е било образувано гр.д. № 9853/2011 г. по описа на СРС,
74-ти състав, по което исковата молба се вписва – арг.
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3/2009 г. на СОГК на ВКС, води до извод, че същите са
прекъснали давността.
Настоящия
съдебен състав приема, че така направеното изявление от ответницата в отговора
на исковата й молба не представлява само по себе си признание на иск по смисъла
на чл. 237 ГПК, а значението му може да бъде разглеждано само на плоскостта на
признанието на отделни факти от значение за делото съгласно чл. 175 ГПК. На още
по-голямо основание подобно изявление не би могло да се разглежда като
признание на иска с типичните за него правни последици, поради безспорно
възприетото в практиката на ВКС становище, че институтът на признание на иска
намира ограничено приложение по отношение на исковете за собственост. В тази
връзка следва да се отбележи, че в Решение №20/2014г. по гр.д. № 5289/2013г., I г.о. на ВКС се приема, че по искове с предмет вещни права
съдът не следва да постановява решение при признание на иска без да е извършено
съдебно дирене, в което ищецът да докаже фактите, на които основава вещното си
право. Следователно, дори и направеното изявление да съдържаше типичните белези
на признание на иск, същото само по себе си не би могло да доведе до
постановяване на съдебно решение при признание на иска, тъй като за съда
съществува задължение да проведе съдебното дирене и да се убеди в твърдените от
ищцата права върху процесния имот.
Доколкото
при условията на пълно и главно доказване съгласно разпоредбата на чл. 154 ГПК
ищцата не успя да докаже осъществяването на елементите от фактическия състав на
придобивната давност, то следва да бъде прието, че и
по отношение на ответницата Д.Д. ищцата не е собственик на процесния
апартамент.
Предвид
констатираната неоснователност на изложените във въззивната
жалба оплаквания и с оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на крайните
правни съждения на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По
разноските в производството:
С
оглед изхода на спора на ответниците по жалбата И.С.Г.
и М.А.Ч., на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, вр. чл.
273 ГПК
следва да се присъдят сторените в настоящото производство разноски за
адвокатско възнаграждение в размер 1600, 00 лева, чието извършване е
удостоверено в представените по делото договори за правна помощ и съдействие
/л. 84/. В съдебно заседание от 25.03.2022г. процесуалният представител на
ищеца е направил възражение за прекомерност на адвокатските възнаграждения на
процесуалните представители на ответниците. С оглед
на това съдът следва да разгледа това възражение. Нормата на чл. 78, ал.5 ГПК
регламентира, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,
съдът може по искане на насрещната страна да присъди по - нисък размер на
разноските в тази им част, но не по - малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 ЗАдв. Съгласно т.3 от ТР № 6 от
06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и
фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите
правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След
тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и
усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения
адвокатски хонорар. В случая уговореното от ответниците
адвокатско възнаграждение в размер на 1 600,00
лв. е дори по-ниско от минималното такова по в чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба № 1
от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвид
данъчната оценка на имота в размер на 36776,80 лв., поради което възражението
за прекомерност на същото е неоснователно.
С оглед предмета на делото – иск за собственост въззивното решение подлежи на касационно обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2295002/06.12.2019 г., постановено по гр. д. 32878/2018г.
по описа на СРС, І ГО, 32-ри състав
ОСЪЖДА Е.Ф.М. ЕГН **********,*** да заплати на И.С.Г. ЕГН: **********
и М.А.Ч. ЕГН: **********, двете с адрес ***, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, вр. чл.
273 ГПК
сумата от 1600, 00 лева, представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: