№ 1295
гр. Варна, 19.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Христина В. Тодорова Колева
при участието на секретаря Цветелина Пл. Илиева
като разгледа докладваното от Христина В. Тодорова Колева Гражданско
дело № 20223110111292 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по предявени от „А.С.В.” ЕАД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. *** срещу Т. Г. М., ЕГН:
**********, с адрес: гр. *** обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл.79, ал.1,
вр.чл.240, ал.1 и 2 ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1, пр. І ЗЗД за
приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи
на ищеца следните суми: сумата 300 лв. /триста лева/, представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № *** г., сключен между
„А.Т.Е.Г.” АД, ЕИК:***, кредитодател и Т. Г. М., ЕГН: **********,
кредитополучател, като вземането по договора е прехвърлено от страна на
„А.Т.Е.Г.” АД, в полза на „А.С.В.” ЕАД, ЕИК ***/ по силата на Приложение 1
от 06.07.2021 г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 06.07.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от
датата на депозиране заявлението в съда – 30.05.2022г. до изплащане на
вземането, сумата 10.25 лв. /десет лева и 0.25 ст/, представляваща договорна
лихва за периода от 25.02.2019 г. до 27.03.2019г., сумата 91.47 лв.
/деветдесет и един лева и 0.47 ст./ обезщетение за забава за периода от
28.03.2019 г. до датата на подаване на заявлението в съда - 30.05.2022 г.
Ищецът обосновава съществуващия за него правен интерес от
провеждане на установителните искове, навеждайки следните фактически
твърдения: между ответника и „А.Т.Е.Г.” АД е сключен Договор за
потребителски кредит № *** г. от разстояние при условията на ЗПФУР, по
силата на който на ответника е предоставен кредит в размер на 300 лева.
Страните постигнали съгласие за заплащане на договора лихва в размер на
10.25 лв.. Падежът на задължението бил 27.03.2019 г. със заплащането на една
месечна погасителна вноска в размер на 310.25 лева. Съгласно т. 1.3.1 от
договора, годишна лихва за ползване на кредита била в размер на 41.00 %.
1
При забава в плащанията, главница се олихвявала със законната лихва /т. 3.2.
от договора/. Крайният падеж на задължението по договора изтекъл на
27.03.2019г.. От ответника не са постъпвали плащания по договора. Твърди се
също, че ищцовото дружество придобило вземането срещу ответника от
кредитора въз основа на сключен договор за цесия от 06.07.2021г. и
приложение от същата дата към него, за което той бил уведомен. Предвид
неизпълнение на поетите от последния задължения, по негова инициатива е
учредено заповедно производство по образуваното ч.гр.д. № 6821/2022г. по
описа на ВРС, по което в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение по
реда на чл. 410 от ГПК. Срещу така издадената в негова полза заповед за
изпълнение, длъжникът е депозирал възражение в срок, поради което за него
е налице правен интерес от провеждане на избраната форма на искова защита.
Кредитът е изискуем на краен падеж, който е настъпил преди подаване на
заявлението в съда. Моли за постановяване на положително решение по
предявените искове.
В отговор на исковата молба, депозиран в рамките на срока по чл. 131
ГПК, ответникът излага съображения за недопустимост и неоснователност на
предявените срещу него искове по същество. Оспорва материалната и
процесуалната легитимация на ищеца, като навежда доводи, че липсва
уговорка между страните по договора за кредит, която да предвижда
възможност за прехвърляне правата на кредитодателя на трети лица, каквото
е изискването на чл. 26, ал.1 ЗПК. Счита клаузата на т. 8.3 от ОУ за
неравноправна съгласно чл. 143, т. 16 ЗЗП и нищожна на основание чл. 146,
ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК, тъй като не е уговорена индивидуално.
Позовава се и на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.. Оспорва
наличието на валидно възникнало правоотношение между сочения за
кредитодател и ответника по силата на договор за кредит. Счита договора за
недействителен на основанията по чл. 22 ЗПК, като противоречащ на
изискванията на чл.10 и чл.11 ЗПК, тъй като размерът на шрифта не отговаря
на изискванията на закона; лихвеният процент и годишният процент на
разходите описани в договора не отговарят на действително приложените към
размера на кредита, същите са неточно обявени, неясни и неразбираеми за
кредитополучателя. Размерът на договорната лихва счита за прекомерен и
противоречащ на добрите нрави. Моли за постановяване на решение, с което
насочените срещу него искове бъдат отхвърлени като неоснователни.
СЪДЪТ, преценявайки събраните, по делото доказателства, по реда на
чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното от
фактическа страна:
От приобщеното в настоящото производство ч.гр.д.№6821/2022г. на
ВРС се установява, че на основание чл.410 ГПК по подадено на 30.05.2022г.
заявление, съдът е издал заповед за изпълнение, съгласно която е разпоредил
длъжникът Т. Г. М. да заплати на кредитора „А.С.В.” ЕАД претендираните в
настоящото производство суми.
Длъжникът е подал възражение срещу Заповедта за изпълнение, като в
указания едномесечен срок по чл. 415 ГПК заявителят е предявил
установителните искове, предмет на настоящото производство, което
обуславя и правния интерес от водене на настоящите искове.
Видно от приобщения към доказателствения материал Договор за
кредит № ***г., на ответника Т. Г. М. е предоставен от страна на "А.Т.Е.Г."
АД потребителски кредит в размер на 300 лева. ГЛП е 41%, като
2
кредитополучателят дължи лихва за ползване на кредита в размер на 10.25
лева. Общото задължение възлиза на 310.25 лева. ГПР е 49.65 %. Срокът на
кредита е 30 дни, считано от датата на предоставяне на кредита. От своя
страна ответникът се е задължил да върне заетата му сума на 27.03.2019г.,
като размерът на вноската е 310.25 лева /главница 300 лева и 10.25 лихва –
лихвен процент 3.42 %/.
Уговорено в чл. 3.2 от договора е, че при забава на плащане на
задълженията на кредитополучателя, последният дължи законната лихва.
Представени са ОУ приложими към договори за потребителски кредит
и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити.
В изпълнение на чл. 192, ал. 1 ГПК, "И." АД е представило разписка,
удостоверяваща получената сума в размер на 300 лева от ответника Т. Г. М.
чрез системата ePay.bg по сключен с А.Т.Е.Г. АД Договор за потребителски
кредит № *** от 25.02.2019 г.
Видно е от представения договор за прехвърляне на вземания от
06.07.2021 г., че А.Т.Е.Г. АД прехвърля на "АСВ" ЕАД вземанията,
произтичащи от договори за кредит, индивидуализирани в приложение № 1
срещу определена покупна цена. Представено е и приложение № 1, в което са
посочени трите имена и ЕГН на ответника, номер и дата на сключване на
договора, отпусната главница и остатък от дълга, както следва: главница в
размер на 300 лева, договорна лихва в размер на 10.25 лева, такси/неустойки в
размер на 165.11 лева, лихва за просрочие в размер на 66.08 лева и остатък на
дължимата сума общо в размер на 541.44 лв.
Представено по делото е пълномощно, по силата на което ищецът е
упълномощен от А.Т.Е.Г. АД да уведоми от негово име всички длъжници за
прехвърляне на вземанията по договорите за кредит.
В о.с.з. ответникът, чрез процесуален представител заявява, че не
оспорва сключването на Договора за потребителски кредит № ***г., както и
че е получил сумата в размер на 300 лв. по договора, по който няма плащане
на договорените суми.
Предвид така установеното от фактическа страна, СЪДЪТ формулира
следните изводи от правна страна:
Правното основание на така предявените искове е чл. 422 ГПК.
Исковете са предявени при спазване на особените процесуални изисквания на
чл.415 ГПК и са процесуално допустими.
От коментираните по-горе писмени доказателства се установява, че
между ищеца в качеството му на цесионер и А.Т.Е.Г. АД в качеството на
цедент, е сключен валиден договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 06.07.2021 г.,, ведно с приложение към него, с който е прехвърлено
вземането на цедента от ответника по договор за кредит.
Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на
едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Длъжникът по
вземането не е страна по договора. Със сключването на договора за цесия, т.е.
с постигане на съгласие между цедента и цесионера, вземането преминава от
цедента върху цесионера в състоянието, в което то се е намирало към същия
момент, заедно с акцесорните му права – арг. чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Тъй като
цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице –
цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително действие –
3
съобщаване на длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи
действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента – чл. 99, ал. 3
ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има
значение с оглед на третите лица – цедирания длъжник, правоприемниците и
кредиторите на цедента и на цесионера.
Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити
длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу
изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Доколкото
прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и
стария кредитор (цедента) е въведеното от законодателя изискване
съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от
стария кредитор (цедента). Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и
ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо
лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Тъй като
длъжникът не знае за цесията, за него не съществува задължение да престира
на цесионера. Задължението ще възникне едва след получаване на
съобщението от предишния кредитор, като няма пречка това да се осъществи
и от цесионера като негов пълномощник.
Съгласно константната съдебна практика на ВКС обективирана в
Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т.д. №2352/2013 г., второ Т.О., ТК;
Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 г., второ Т.О., ТК и
Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. първо Т.О., ТК-
уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно
съобщаване на цесия съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска на основание чл.235, ал. 3 ГПК.
Ответникът е надлежно уведомен за извършената цесия с връчване на
исковата молба, като няма твърдения на ответника за извършени преди това
плащания към цедента.
Договорът не е оспорен като неавтентичен, поради което макар и частен
диспозитивен документ, има материална доказателствена сила спрямо
ответника – че отразените в него неизгодни за страната факти са верни.
Така безспорно се установява наличието на валидно възникнало
договорно правоотношение между А.Т.Е.Г. АД и ответника, и неговото
съдържание. Следователно сключеният договор за кредит валидно ги
обвързва, като всяка страна следва на основание чл. 20а ЗЗД да установи
изправността си по отношение на поетите задължения.
Ответникът признава, че е получил сумата в размер на 300 лева, поради
което съдът намира, че кредиторът е изпълнил задължението си за
предоставяне на сумата по кредита.
Горното се установява и от събраните писмени доказателства.
Съгласно договореното заемната сума е следвало да бъде върната от
кредитополучателя на 27.03.2019г., включваща главница и договорна лихва.
Неоснователно е възражението на ответника за нищожност на договора,
като сключен в нарушение на чл.11, ал.1 ЗПК, изискващ да е изготвен на
4
разбираем за потребителя език. Договорът е сключен при действието на
чл.19, ал.4 ЗПК, в сила от 23.07.2014г. и отговаря на изискванията му. В
договора ясно и точно е посочен начинът, по който е определен размерът и
формирането на месечната вноска. Действащият към този момент ЗПК
урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредити, както
и за съдържанието на договора за потребителския кредит. Чл. 10 и 11 ЗПК,
поставят конкретни изисквания към съдържанието на договора за
потребителски кредит, които са задължителни, а липсата им съобразно чл.22
ЗПК води до недействителност на договора. В конкретния случай са
изпълнени изискванията на закона.
Уговореният падеж – 27.03.2019г. е настъпил към датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК. В тежест на ответника е да установи плащане по
договора за кредит. Съобразно изявленията на ответника, по кредита не са
извършвани никакви плащания, поради което се дължи пълният размер на
заемната сума - 300.00лв. и договорна лихва в размер на 10.25 лева. Съдът не
констатира при уговаряне на клаузата за възнаградителна лихва страните да
са се отклонили от императивни разпоредби, уреждащи защитата на
потребителя. След справка с договора не се установяват основания за
нищожност на уговорения годишен процент на разходите. Разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК го ограничава до петкратния размер на законната лихва (или
50%). Съгласно чл. 1.5 от договора, уговореният в случая ГПР е равен на
49.65% и не надвишава законоустановения максимум. Претендираната
възнаградителна лихва е формирана за период, предхождащ падежа на
задължението, т.е. не се претендира лихва след изтичане срока на договора,
поради което се явява доказана по основание. Договореният лихвен процент е
3.42 %.
По тези съображения предявените искове за главница и договорна лихва
се явяват основателни в пълните им предявени размери.
На основание чл. 3.2. от договора ответникът дължи обезщетение за
забава в размер на законната лихва, считано от деня на забавата 28.03.2019 г.
до датата на подаване на заявлението в съда - 30.05.2022 г. Размерът на
претендираното обезщетение е в рамките на определения по реда на 162 ГПК
служебно от съда, изчислен с програмен продукт Апис финанси, искът
досежно обезщетението за забава е основателен и следва да бъде уважен в
претендирания общ размер от 91.47 лв..
Основателно се явява искането за законната лихва считано от датата на
подаване на заявлението - 30.05.2022 г., съгласно законовата фикция по
чл.422, ал.1 ГПК, до окончателното изплащане на задължението.
Относно разноските:
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува
парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за
изпълнение. Искът е основателен за сумите за главница, договорна лихва и
обезщетение за забава. Вземането за разноски по заповедта също е дължимо,
но според мотивната част на точка 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за
него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен
осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение.
Предвид изхода на делото-уважаване на исковите претенции, на
основание чл. 78 ал. 1 ГПК ищецът има право да получи разноски. Ищецът
претендира разноски, а са налице доказателства за действителното заплащане
5
на следните разходи в процеса: държавна такса в размер на 125 лева, като се
претендира още и юрисконсултско възнаграждение на пълномощника, който
представлява страната в процеса. По отношение на
юрисконсултското възнаграждение, съдът намира, че същото следва да бъде
определено в размер от 100 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 ГПК. Така в полза на ищеца се
определят на сумата от 225 лева.
Съгласно разясненията дадени с т. 14 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК, постановено по някои спорни
въпроси на заповедното производство, съдът в производството по чл. 415
ГПК следва да се произнесе по направено искане за разсрочване на
изпълнението по чл. 241 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 241 ГПК при постановяване на решението
съдът може да отсрочи или да разсрочи изпълнението с оглед имотното
състояние на страната или други обстоятелства. В разглеждания случай
ответникът е направил искане изпълнението на решението да бъде
разсрочено, като представя доказателства обосноваващи това негово искане.
Съдът счете, че ответникът следва да заплаща на ищеца сума в размер на по
60 лева месечно, считано от влизане в сила на решението до окончателно
погасяване на вземанията, вкл. разноските.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл.
415, ал. 1 ГПК вр. чл.79, ал.1, вр.чл.240, ал.1 и 2 ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1, пр. І ЗЗД в отношенията между А.С.В.” ЕАД, ЕИК ***, от една
страна и ответника Т. Г. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. Варна,
ж.к. Трошево, бл.55, вх.В, ет.4, ап.15, от друга, че В ПОЛЗА НА А.С.В.” ЕАД
СЪЩЕСТВУВАТ ВЗЕМАНИЯ ПРОТИВ ОТВЕТНИКА, за които е издадена
Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.6821/2022г. на ВРС в следните
размери: сумата 300 лв. /триста лева/, представляваща главница по Договор
за потребителски кредит № *** г., сключен между „А.Т.Е.Г.” АД, ЕИК:***,
кредитодател и Т. Г. М., ЕГН: **********, кредитополучател, като вземането
по договора е прехвърлено от страна на „А.Т.Е.Г.” АД, в полза на „А.С.В.”
ЕАД, ЕИК ***/ по силата на Приложение 1 от 06.07.2021 г. към Договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 06.07.2021 г., ведно със
законната лихва върху главницата считано от датата на депозиране
заявлението в съда – 30.05.2022г. до изплащане на вземането, сумата 10.25 лв.
/десет лева и 0.25 ст./, представляваща договорна лихва за периода от
25.02.2019 г. до 27.03.2019г., сумата 91.47 лв. /деветдесет и един лева и 0.47
ст./ обезщетение за забава за периода от 28.03.2019 г. до датата на подаване
на заявлението в съда - 30.05.2022 г.
ОСЪЖДА Т. Г. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. *** ДА ЗАПЛАТИ
„А.С.В.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. *** сумата
75 лева, представляваща реализирани от ищеца съдебно деловодни разноски
в заповедното производство по ч.гр.д.6821/2022г. на ВРС, на основание чл.
6
78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Т. Г. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. *** ДА ЗАПЛАТИ
на „А.С.В.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***
сумата от 225 лева, представляваща реализирани от ищеца съдебно
деловодни разноски при настоящото разглеждане на делото под формата на
заплатена държавна такса и определено от съда юрисконсултско
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал.8 ГПК.
РАЗСРОЧВА, на основание 241, ал.1 ГПК, изпълнението на решението,
като ОПРЕДЕЛЯ месечна сума за погасяване на задълженията в размер на 60
лева месечно, считано от влизане в сила на решението до окончателното
изплащане на задълженията признати с решението, включително разноските.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Варненски
окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му страните.
Препис от настоящето решение да се връчи на страните по делото,
заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7