№ 104796
гр. София, 23.07.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДИАНА К. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Частно гражданско
дело № 20241110133368 по описа за 2024 година
и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е образувано по заявление срещу длъжник, за който от справка за
постоянен и настоящ адрес се установява, че е няма настоящ адрес в Р.България.
От изисканата от съда справка от НБД“Население“е видно, че соченият за длъжник е с
регистриран настоящ адрес във Финландия.
Липсват доказателства длъжникът да има обичайно местопребиваване в страната ни
или място на дейност в Република България. Така от изисканата справка от Главна дирекция
„Гранична полиция“ може да се направи обосновано предположение, че длъжникът е лице,
което няма обичайно местопребиваване в страната ни.
Съгласно чл.411, ал.1 от ГПК - заявлението се подава до районния съд по постоянния
адрес или по седалището на длъжника, който в тридневен срок извършва служебна проверка
на местната подсъдност, като заявление срещу потребител се подава до съда, в чийто район
се намира настоящият му адрес, а при липса на настоящ адрес – по постоянния, като ако
съдът прецени, че делото не му е подсъдно, той го изпраща незабавно на надлежния съд.
При горното и по аргумент на чл.411, ал.1 ГПК се следва, че относно сочения длъжник,
доколкото вземането, на което се основава искането за издаване на заповед за изпълнение са
основава на договор, сключен с потребител е налице хипотезата на чл.411, ал.2, т.5 от ГПК,
като съдът приема за доказано, че длъжникът няма обичайно местопребиваване на
територията на Република България и по смисъла на чл.411, ал.2, т.5 от ГПК – няма
обичайно местопребиваване в страната ни. Следва да се посочи, че в този смисъл е и
Решение на Съда на ЕС (четвърти състав) от 16 май 2024 година по дело C-222/23,
ECLI:EU:C:2024:405 („ТС“ ЕАД), съгласно което „Член 62, параграф 1 от Регламент (ЕС) №
1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и
търговски дела трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба,
1
съгласно която се счита, че гражданите на държава членка, пребиваващи в друга държава
членка, имат местоживеене на адрес, който винаги е регистриран в първата държава
членка.“.
Съдебната практика приема, че:“Легалната дефиниция за обичайно местопребиваване
не се съдържа в Гражданско процесуалния кодекс, но е дадена в Кодекса за международно
частно право. Нормата на чл. 48, ал. 7 предвижда, че под обичайно местопребиваване на
физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее,
без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или
установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени
обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на
лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. В случая липсват
доказателства, установяващи гореизложените факти. Наличието на притежаван от длъжника
имот на територията на страната, не може да обоснове извод за това, че същият има
обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България,
ако липсват други данни за други обстоятелства от личен или професионален характер. В
Закона за чужденците в Република България в чл. 23 законодателят е разграничил
пребиваването на чужденците в страната на краткосрочно и дългосрочно, като в следващите
текстове е дал подробна регламентация на възможностите за дългосрочно пребиваване,
каквото по същността си е и обичайното местопребиваване по смисъла на чл. 411, ал. 2, т. 4
ГПК. Ето защо, следва да се приеме, че чужденец с обичайно местопребиваване в страната е
този, който пребивава в нея дългосрочно, по смисъла на ЗЧРБ. От друга страна Законът за
българските личните документи - чл. 55, ал. 3 сочи, че на всеки чужденец, на който е
разрешено да пребивава в страната по реда на ЗЧРБ, за срок, по - голям от три месеца, се
издава разрешение за пребиваване. Следователно, при липса на подобно разрешение трудно
би могло да се обоснове извод за обичайно местопребиваване на физическо лице в страната.
В случая няма данни за актуални действащи разрешения за пребиваване в страната, издaдени
от отдел „Миграция“ на ОД на МВР по Закона за чужденците. Не се твърди и наличието на
такива. На следващо място не са налице и доказателства, от които да е видно
съществуването на обстоятелства от личен и професионален характер, които да сочат за
трайна връзка на длъжника с Република България. На такива не се позовава и самият
заявител. По изложените съображения съдът намира, че не е изпълнен фактическият състав
за издаване на заповед изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника. Подаденото
заявление правилно е било отхвърлено от първоинстанционния съд.“ – в този смисъл и
Определение № 10983/12.7.2024 година, постановено по в.ч.гр.дело №7706/2024 година по
описа на Софийски градски съд.
С оглед на горното заявлението следва да се отхвърли.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.411 ал.2, т. 5 от ГПК, и на основание
чл.415, ал.1 ,т.3 от ГПК, съдът
РАЗПОРЕДИ:
2
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение с вх.№ 180159/3.6.2024 година от „ТС, ЕИК *********.
УКАЗВА на заявителя, че може в едномесечен срок от получаване на препис от
настоящото Разпореждане да предяви осъдителен иск за вземането си като довнесе
дължимата държавна такса, съгласно чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3