№ 1416
гр. София, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-III-В, в закрито заседание на
двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора Иванова
като разгледа докладваното от Теодора Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20221100513613 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 437, ал. 1, вр. чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК.
Образувано е по жалба на „З.Д.Е.“ АД, чрез юрк. Й.С. длъжник по изпълнителното
дело № 132/2022 г. на ЧСИ М.Д., против постановление изх. № 00585/20.09.2022 г. на ЧСИ
М.Д., постановено по посоченото изпълнително дело, в частта, с която е оставена без
уважение подадената от дружеството молба вх. № 00823/13.09.2022 г. за намаляване, на
основание чл. 78, ал. 5 ГПК, поради прекомерност, на разноските за адвокатското
възнаграждение на взискателката В.И.П. до сумата 200 лв., съобразно чл. 10, т. 1 от Наредба
№ 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Твърди се, че освен
подаване на молба за образуване на изпълнителното дело, процесуалният представител на
страната не е извършвал никакви други процесуални действия, поради което му се дължи
възнаграждение единствено за образуване на изпълнителното дело. Претендират се
направените в настоящото производство разноски.
От взискателката В.И.П. не е постъпило писмено възражение.
В мотивите си по чл. 436, ал. 3 ГПК съдебният изпълнител излага становище за
неоснователност на жалбата. Твърди, че адвокатското възнаграждение е договорено в
минималния размер, определен по реда на чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от посочената наредба, поради
което не е прекомерно.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и прецени данните
по делото, прие следното:
Жалбата е подадена в срок, от процесуално легитимирано лице и срещу подлежащ на
обжалване акт на съдебния изпълнител (чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК), поради което се явява
1
процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Отговорността на длъжника за разноските по изпълнението е уредена в чл. 79 ГПК.
Нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК, предвиждаща възможност при прекомерност на заплатеното
от страната възнаграждение за адвокат да се присъди по-нисък размер на разноските в тази
им част, но не по-малко от минимално определения размер по чл. 36 от Закона за
адвокатурата, се намира в Част I „Общи правила“ на ГПК и е приложима както за исковия
процес, така и за изпълнителното производство. Разпоредбата на чл. 248 ГПК също е
приложима в изпълнителното производство, съгласно разясненията, дадени в мотивите към
т. 6 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС,
според които при възражение на длъжника или на някой от присъединените кредитори за
прекомерност на разноски за възнаграждение на един адвокат, следва да се признава тази
част, която съответства на действителната фактическа и правна сложност на
изпълнителното дело с оглед различната роля на адвоката при възлагането на изпълнението
на държавен съдебен изпълнител, който няма право да определя изпълнителния способ, и
ролята на адвоката при възлагането на изпълнението на частен съдебен изпълнител, комуто
може да е възложено да определя изпълнителния способ. Съгласно т. 3 от Тълкувателно
решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, при преценка
основателността на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът следва да съобрази
фактическата и правна сложност на спора и усилията на защитата при упражняване на
процесуалните права на страната.
В случая изпълнителното производство е образувано по молба на В.И.П., чрез адв.
А.Б., на основание представен изпълнителен лист от 30.06.2022 г., издаден по т.д. 33/2021 г.
на ОС-Варна, в полза на молителката, срещу „З.Д.Е.“ АД, за заплащане на сумата 4200 лв.
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от ПТП, настъпило на
03.05.2019 г., в с. Стефан Караджа, ведно със законната лихва, считано от 30.12.2019 г. до
25.06.2022 г. В молбата се съдържа и искане за изпращане на длъжника на покана за
доброволно изпълнение и налагане на запор върху банковите му сметки.
От приложения към молбата за образуване на изпълнителното производство договор
за правна помощ и съдействие от 02.09.2022 г., сключен между взискателката В.П. и адв.
А.Б., е видно, че със същия е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 430 лв. за
оказване на правна помощ и съдействие, изразяващи се в процесуално представителство по
изпълнително дело за събиране на обезщетението, присъдено с решение по т.д. № 3382021 г.
на ОС Варна. Договорът съдържа и изявление на страните, че договореното възнаграждение
е платено изцяло и в брой към сключването му, като изявлението на адвоката има характер
на разписка за получаване на сумата.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че от разноските за адвокатско
възнаграждение, направени от взискателката, следва да й бъде присъдена само сумата 200
лв., поради прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение и несъответствието
му с фактическата и правна сложност на делото и извършените от него процесуални
2
действия. Адвокатското възнаграждение е уговорено както за образуване на изпълнително
производство, така и за процесуално представителство на взискателката в изпълнителното
дело. Съобразно чл. 10, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (наредбата), минималният размер на възнаграждението за образуване на
изпълнително дело е 200 лв., а съгласно чл. 10, т. 2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от наредбата (в
редакцията й към датата на сключване на договора за правна помощ и съдействие –
02.09.2022 г.), минималното възнаграждение за процесуално представителството, защита и
съдействие по изпълнителното дело възлиза на 621,68 лв. Следователно, договореният
размер на адвокатското възнаграждение (430 лв.) е под минимално предвидения в наредбата
размер – както ако се приеме, че възнаграждението по чл. 10, т. 2 не включва това по т. 1 (в
който случай минималният размер на договорените възнаграждения за образуване на
изпълнително дело и процесуално представителство възлиза на 821,68 лв.), така и ако се
приеме, че възнаграждението по чл. 10, т. 2 включва това по т. 1 (в който случай
минималният размер на договореното възнаграждение за образуване на изпълнителното
дело и процесуално представителство възлиза на 621,68 лв.) и не подлежи на намаляване по
реда на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че на взискателя следва да бъдат
присъдени само част от разноските за адвокатско възнаграждение, а именно сумата 200 лв. –
възнаграждение по чл. 10, т. 1 от наредбата за образуване на изпълнително дело, тъй като в
случая не се е наложило извършване на други процесуални действия освен подаването на
молба за образуване на изпълнително производство, с посочване в същата на изпълнителен
способ – запор върху банковите сметки на длъжника. Съгласно чл. 2, ал. 6 от наредбата,
адвокатското възнаграждение е авансово платимо при сключване на договора за правна
помощ, преди да се знае как ще се развие изпълнителното производство, какви действия ще
се наложи да бъдат предприети от адвоката и какъв ще е обемът на нужната защита и
съдействие от страна на процесуалния представител. След като длъжникът не е платил
доброволно, преди образуване на изпълнителното производство, присъдените суми, той
следва да понесе разноските по изпълнението. ГПК не предвижда възможност за
освобождаването му от отговорността за разноски, направени за адвокатско възнаграждение
по чл. 10, т. 2 от наредбата, ако след получаване на поканата за доброволно изпълнение и
налагането на запора по сметките на длъжника цялата дължима и запорирана сума е била
преведена от банката по сметка на съдебния изпълнител и не се е наложило извършване на
други изпълнителни действия. Разноските по чл. 10, т. 2 от наредбата могат да бъдат
намалени, при наличие на основанията по чл. 78, ал. 5 ГПК, но не и под минимално
предвидения в наредбата размер.
С оглед изложеното, процесното постановление се явява законосъобразно в
обжалваната част и подадената срещу същото частна жалба следва да бъде оставена без
уважение.
Разноски в настоящото производство не се присъждат. В производството, образувано
по спор за разноски (дължимостта и/или размера им), не се допуска кумулиране на нови
3
задължения за разноски, поради което разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение. В
този смисъл е и практиката на ВКС - определение № 114 от 20.05.2016 г. по ч. гр. д. №
1847/2016 г., ВКС, ІІ г. о., определение № 52 от 19.03.2019 г. по ч. гр. д. № 740/2019 г., ВКС,
I г. о., определение № 489/17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/29017 г. на ІV г. о на ВКС,
определение № 933 от 17.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2845/2018 г. на ІV г. о. на ВКС, и др.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от „З.Д.Е.“ АД, чрез юрк. Й.С. жалба против
постановление изх. № 00585/20.09.2022 г. по изпълнителното дело № 132/2022 г. на ЧСИ
М.Д., в частта, с която е оставена без уважение подадената от дружеството молба вх. №
00823/13.09.2022 г. за намаляване, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, поради прекомерност, на
разноските за адвокатското възнаграждение на взискателката В.И.П. от сумата 430 лв. на
сумата 200 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4