Р Е
Ш Е Н
И Е 260
гр. Пазарджик,06.06.2014 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд гражданска колегия в открито заседание
на седми май
през две хиляди и четиринадесета година
в състав:
Председател
: МИНА ТРЪНДЖИЕВА
Членове : 1.ИВАНКА ИЛИНОВА
2.КРАСИМИР ЛЕСЕНСКИ
При секретаря Д.Н. като разгледа докладваното от съдията
Илинова гр.д.№52 по описа за 2013 година и за да се произнесе взе
предвид следното :
Производството е по чл.258 и следващите от ГПК.
С решение №827 на Районен съд гр.Пазарджик постановено на
08.11.2013г.по гр.д.№2545 по описа на съда за 2012г.са отхвърлени като
неоснователни предявените искове от И.С.С.,ЕГН-********** *** против Пловдивски
окръжен съд,адрес:гр.Пловдив,бул.“Шести септември“ №167 и Националната Агенция
по приходите,гр.София,бул.“Дондуков“ №52 за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди солидарно в размер на 11000,00 лв. и в размер на 2003,33лв.
за имуществени вреди за периода от 10.11.2008 г. до 10.05.2009 г.,претърпени в
резултат от прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца със заповед от
10.11.2008 г. издадена от директора на ТД на НАП Пловдив и от постановяване на
решение № 802 от 09.06.2010г. от Пловдивския Окръжен съд, ведно със законната
лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба до окончателното им
изплащане.Ищецът И.С. е осъден да заплати в полза на НАП деловодни разноски в
размер на 706,00 лв.
В срока по чл.259 ал.1 от ГПК против така постановеното решение е постъпила
въззивна жалба от ищеца по делото изготвена от процесуалните му представители
адв.Ч. и адв.Б..В жалбата се твърди, че решението е неправилно, поради
противоречие с материалния закон и необосновано.Формулирано е искане за
неговата отмяна и постановяване на решение, с което предявените искове да бъдат
уважени в пълен размер.
В жалбата са
изложени фактите по делото,касаещи
трудовите правоотношения между ищеца и един от ответниците ТД на НАП и прекратяването им със Заповед от
10.11.2008г.Акцентирано е върху основанията за уволнението на ищеца визирани в
самата заповед,а именно:нарушения на трудовата дисциплина,свеждащи се до
неправилно приложение на разпоредбата на чл.177 от ЗДДС,процедура К-22,
уреждаща начините за събиране и анализ на информация за измами, във връзка с
приложение на същия законов текст на чл.177 от ЗДДС, както и на указанията и
препоръките заложени в работните карти свързани с твърдяното наличие на
предпоставки за реализиране отговорността по чл.177 от Закона.Преповторени са
описателно обстоятелствата в заповедта за уволнението на ищеца досежно
издадените актове за прихващане на вземания и е синтезирано в жалбата
основанието, на което работодателя е постановил уволнението.Направен е преглед
на действащия чл.177 от ЗДДС в редакцията му към процесния период.Посочено е,
че разпоредбата е приета въз основа на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО на
съвета от 28.11.2006г. относно общата система на ДДС.Направен е преглед на
чл.205 от Директивата, акцентирано е и върху разп.на чл.21 т.3 от Шеста
директива, направен е преглед на европейското законодателство и
несъответствието му с разп.на чл.177 от ЗДДС.В писмените си обяснения до
работодателя ищеца е подчертал,че в действията си се е ръководил от
върховенството на правото на Европейския
съюз и от задължителната практика на СЕС.Специално се е позовал на Решението на
СЕС от 11.05.2006г.по дело С-384/04.Възраженията на ищеца не били взети
предвид.Постановено било дисциплинарно уволнение.
Ищецът обжалвал уволнението и с решение постановено от
Пловдивския районен съд по гр.д.№31/2009г.същото било признато за незаконно и
отменено.Впоследствие с решение на Окръжен съд гр.Пловдив решението на районния
съд било отменено и предявените от ищеца искове по чл.344 от КТ- отхвърлени
като неоснователни. В жалбата се цитират
решаващите мотиви на въззивния съд ,а именно,че ищецът не предприел никакви
действия при очевидно наличие на предпоставките за търсене на отговорност по
чл.177 от ЗДДС.Не били изложени в решението обаче мотиви по основния аргумент
на ищеца,че изпълнявал служебните си задължения при съблюдаване върховенството
на европейското право и по-специално чл.205 от Директива 2006/112 /преди чл.21
ал.3 от Шеста Директива/ ,който е
предмет на тълкуване в Решението на СЕС по дело С-384/04.
В раздел ІІ-ри е обсъдено подробно обжалваното решение
и са изтъкнати съображения за неговата незаконосъобразност. В мотивите на РС са
изложени три основни групи решаващи
мотиви – първата, от които са съображенията изложени от решаващия
първоинстанционен съд затова, че били налице очевидни данни за злоупотреби, тъй
като данъка не бил ефективно внесен за данъчния период от съответния доставчик
по сделката, а цената значително се различавала от пазарната. Освен това две от
дружествата били свързани лица,а една от доставките била необичайна, с оглед
предмета на дейност на купувача като производител на вино.
Втората група съображения изтъкнати от РС в решението
като мотиви за отхвърляне на исковите претенции, в жалбата се свеждат до
съвместимостта на чл.177 ал.3 от ЗДДС, за който съдът приел, че бил извън
обхвата и извън предмета на делото. Тъй като въз основа на обективно
установените данни можело да се направи извод,че получателите на доставките е
трябвало да знаят,или да подозират,че доставчиците им няма да внесат ДДС в
бюджета, като са изложени и мотиви,че условията по чл.177 ал.3 ЗДДС имат отношение към преценката за знание
на получателя по доставката и съчетани с риска от загуба на данъчни приходи,
обуславят извод за знание на облагаемото лице, че чрез покупката си участват в
сделка свързана с измама избягване на ДДС.
Последното съображение на съда,което е изтъкнато като
неправилно в жалбата е,че всъщност не
били посочени нарушения на конкретни права на ищеца като частно-правен субект,
произтичащи от правото на Европейския съюз и неправилното му приложение от
страна на българските съдилища.
Твърди се, че така изложените мотиви от РС
противоречат на събраните по делото доказателства, както и на смисъла на
разп.на чл.205 от Директива 2006/112. Като тълкуване на тази разпоредба е
дадено от Европейския съд и същото се явява задължително.
Във въззивната жалба, съответно в раздели ІІІ, ІV и V
са изложени подробни съображения за неправилността на посочените по-горе мотиви
на РС, които преповтарят съображенията изложени пред първата инстанция при
разглеждане на делото.
Доказателствени искания не са формулирани.
Постъпил е писмен отговор на въззивната жалба от
НАП. Изложено е в отговора, че решението
на РС е правилно и законосъобразно, че не са налице пороците изтъкнати в
жалбата и като такова решението следва да бъде потвърдено от въззивната
инстанция.
Изложени са съображения за липса на предпоставки за
ангажиране на отговорността на ответника, тъй като изобщо липсва
административен акт, действие, или бездействие постановени при или по повод на административна дейност.Изложени са
съображения по съществото на спора,анализирани са гласните доказателства
събрани по делото, във връзка с твърдението на ищеца за причинени му
неимуществени вреди. Изложени са съображения и досежно извършените от ищеца
нарушения на трудовата дисциплина, които са поддържани, както в производството
по чл.344 ал.1 т.1 от КТ развило се пред Пловдивски ОС,така и пред
производството пред РС при постановяване на обжалваното решение.Не са направени
доказателствени искания.Претендират се деловодни разноски.
В законният срок е постъпил отговор на въззивната
жалба от Окръжен съд Пловдив,в който се поддържа,че същата е неоснователна,а
обжалвания съдебен акт е правилен и като такъв следва да бъде потвърден.В
отговора ответникът споделя изводите на РС, че липсват нарушения на конкретни
права на ищеца като частно-правен субект, произтичащи от правото на ЕС, че
такива не са посочени от него, нито са правени възражения в тази насока пред
компетентните съдебни инстанции при оспорване на уволнението. В тази връзка
неправилно било становището на ищцовата страна, че съдилищата не са взели
предвид тези негови възражения,тъй като същите се свеждали до простото
споменаване на норми от европейското право и на практиката на европейския съд.
Видно от писмените обяснения дадени пред работодателя в хода на дисциплинарното
производство, находящи се в трудовото досие на ищеца приложено по гр.д.№
31/2009г. по описа на ПлРС, ищеца нито е оспорвал нормата на чл.177 от ЗДДС
като противоречаща на правото на Европейския съюз, нито претендира да има
каквото й да било друго нарушение на европейското законодателство,а още
по-малко нарушение на негово лично право.Според обясненията му от страна на
данъчната администрация са взети мерки за надлежно прилагане на българското
данъчно право в съответствие с правото на Европейския съюз.
В проведеното от Окръжния съд производство,в което
ищеца е претендирал отмяна на уволнението като незаконно е изтъкнато,че в
решението си съда е отказал,без да се казва въобще дали такъв довод е бил
наведен,кога,как и по какъв начин,да изследва противоречието на указанията,без
да е конкретизирано кои и какви точно с правото на Европейския съюз и че не
били изложени мотиви по отношение на основния аргумент на жалбоподателя,че е
изпълнявал служебните си задължения при спазване на върховенството на закона и
приоритета на европейското право. Тези
твърдения са оспорени в отговора на въззивната жалба от страна на Окръжен съд
Пловдив, тъй като при постановяване на решението от въззивната инстанция в
производството по КТ съдът е взел предвид всички доводи на страните и всички
представени по делото доказателства.
На следващо място в отговора се акцентира, че РС
правилно не е възприел доводите на ищеца за противоречие на указанията за
тълкуване и прилагане на разп.на чл.177 ал.2 от ЗДДС и задължението за знание
вменено на получателя на доставката с
правните стандарти, установени в практиката на европейския съд.Подобни доводи
не са били предмет на разглеждане в процеса пред съответния Окръжен съд по
оспорването на законността на уволнението и логично не могат да обосноват
заявлението на ищеца,че от ответниците е допуснато нарушение на правото на
Европейския съюз и при дисциплинарното му уволнение и потвърждаването на
неговата законосъобразност в съдебните производства.
Изложени са и допълнителни мотиви в подкрепа на
генералната теза на ответника,че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно. Акцентирано е за правилността на основния решаващ извод на РС,
че всъщност липсва нарушение на правна норма на Съюза,от която жалбоподателя да
черпи права като частно-правен субект и да съществува пряка причинно-следствена
връзка между нарушението и претърпяната от него вреда.
Становището на Окръжна прокуратура гр.Пазарджик е ,че
жалбата е неоснователна.
Съдът,като прецени валидността и
допустимостта на постановеното решение и
изложените в жалбата доводи ,за да се произнесе , взе предвид следното:
Делото е образувано по исковата молба на И.С.
против Пловдивски окръжен съд и Национална агенция за приходите с адрес: гр.
София, бул. „Дондуков“ № 52, с която са предявени обективно и субективно
съединени искове на основание чл. 4, & 3 от ДЕС и чл. 7 от Конституцията на
РБ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди солидарно в размер на
11000,00 лв.и в размер на 1800,00 лв.за имуществени вреди в резултат от
прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца със Заповед №УЧР-031 от
10.11.2008г., издадена от Директора на ТД на НАП Пловдив и от постановяване на
Решение № 802 от 09.06.2010г. по описа на Пловдивския окръжен съд, ведно със
законната лихва върху тези суми от датата на подаване на исковата молба до
окончателното им изплащане.С предявените искове се цели да бъде ангажирана
имуществената отговорност на двамата ответници при условията на солидарност.
Ищецът твърди,че до м.ноември 2008г.работел
като главен инспектор по приходите в Дирекция „Контрол“,отдел „Селекция и
Координация“ в ТД на НАП в гр.Пловдив.Със Заповед № УЧР-031 от 10.11.2008г.,издадена
от Директора на ТД на НАП Пловдив му било наложено дисциплинарно наказание
„уволнение“,поради „системни нарушения на трудовата дисциплина ,за неизпълнение
на възложената работа, неспазването на техническите и технологичните правила и за
неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в нормативните актове и
утвърдените от изпълнителния директор на НАП задължителни процедури в
правилника за вътрешния трудов ред и определени при възникването на трудовото
правоотношение“.Били посочени нарушения на указания на ЦУ на НАП по
приложението на чл.177 от ЗДДС, на т.нар.„Процедура К-22“ и на указанията и
препоръките, заложени в работните карти.Нарушенията били извършени при
издаването на Актове за прихващане на вземания, конкретно посочени в уволнителната
заповед.В писмените обяснения на ищеца било подчертано,че при действията си той
се ръководил от върховенството на Правото на Европейския съюз и от
задължителната практика на Съда на Европейските общности по тълкуването и
прилагането му.Тези възражения не били взети предвид.Със Заповед №
УЧР-032/10.11.2008г.било прекратено трудовото правоотношение на ищеца с ТД на
НАП,обжалвано пред Пловдивския районен съд.С Решение от 07.05.2009г.уволнението
било признато за незаконно и ищецът възстановен на работа.С окончателно Решение
№ 802 от 09.06.2010г. на Пловдивски окръжен съд първоинстанционното решение
било отменено и предявените искове отхвърлени.Твърди се, че с отхвърляне на
исковете Пловдивският окръжен съд е допуснал нарушение на Правото на Европейския
съюз.Указанията за прилагане на чл. 177 от ЗДДС, съдържащи се в писмо изх.
№24-00-9/30.06.2009г. на НАП относно прилагането на тази разпоредба,издадено от
изпълнителния директор на НАП,били в разрез с установената задължителна
практика на Съда на Европейския съюз с правните стандарти относно
„задължението“ за знание,вменено на получателя на доставката.Съгласно т. 5.2 от
Указанието, за да възникне отговорност по чл. 177 от ЗДДС, получателят на
доставката трябвало да е бил длъжен да знае, че данъкът няма да бъде
внесен.Българските данъчни власти приемали,че задължение на получателя на
доставката било да „проучи стопанската надеждност на доставчика, да проучи
търговския опит на доставчици и клиенти на доставчика /напр. местонахождение,
постоянство на търговския адрес,история,публични отчети,други общодостъпни
данни/“, да е сигурен, че „доставчикът не предлага сделки, които не са свързани
с търговски риск за получателя“, да се увери, че доставчикът не е новосъздадено
предприятие,предлагащо стоки на по-ниски цени от тези на предприятие с
дългогодишен опит и др.С цитирания стандарт се установявала необорима
презумпция за „съпричастност“ на получателя на доставката към евентуално
некоректно поведение на доставчика му или на негови предходни доставчици,което
не съответствало на трайната практика на СЕО.Показателно в този аспект било
Решение от 27 септември 2007г. на СЕО по делото С-409/04.От свързаната с
последващото събиране на ДДС и цитирана от ищеца практика на Съда било видно
също,че мерките,които държавите-членки имали възможност да приемат,за да
осигурят правилното събиране на данъка и да избегнат измамите, не можели да
бъдат използвани по начин, който би поставил под въпрос неутралността на
ДДС.Макар целта да запазят по възможно най-ефективния начин правата на
държавното съкровище,да била легитимна,приетите от държавите-членки мерки,не
трябвало да надхвърлят необходимото за тази цел.Анализирайки и други решения на
СЕО /решението по дело Molenheide и др., т. 47, решението по дело Federation of Technological Industries и др., т. 30,
решение по обединени дела С-439 и С-440/04 и др./ ищецът прави извод,че
обстоятелствата,че доставчикът е действал добросъвестно,че е взел всички
разумни мерки в рамките на своите възможности и че неговото участие в измама е
изключено,представляват важни фактори за определяне на възможността този
доставчик да бъде задължен да заплати впоследствие ДДС.
Съгласно чл. 28в, А от Шеста директива
държавите-членки следвало да определят условията,при които се прилага
освобождаването на дадена вътрешнообщностна доставка,като при упражняване на
своите правомощия държавите-членки следвало да спазват основните принципи на
правото, които са част от общностния правен ред, вкл. принципът на правната
сигурност и принципът на пропорционалността.В друго свое решение, разглеждайки
спор относно установените в Общностното право гаранции за упражняване на
правото на приспадане на данъчен кредит СЕО приемал, че „Когато получателят на
доставката на стока е облагаемо лице, което не знае или няма как да знае, че
сделката е свързана с измама, извършена от продавача, чл. 17 от Шеста Директива
77/388/ЕЕС на Съвета от 17.05.1977г. за хармонизация на законодателствата на
Страните членки по отношение на оборотните данъци – Обща система на данък
добавена стойност: обща база за оценка, според промените на Директива 95/7/ЕС
на Съвета от 10.04.1995г.,трябвало да се интерпретира в значението си,че
изключва националните закони,според които фактът,че договорът за продажба е
невалиден–по смисъла на разпоредби на гражданското право, които гласят,че
недействителен договор противоречи на обществената политика поради
незаконността,причинена от продавача,води до загуба от страна на облагаемото
лице на правото да приспадне данък добавена стойност,който е заплатил.В това
отношение нямало значение дали фактът,че договорът бил невалиден поради измамно
избягване на данък добавена стойност или друга измама.За разлика от това,когато
се установи по обективни фактори, че доставката е за облагаемо лице, което е
знаело или е трябвало да знае, че чрез покупката си участва в сделка, свързана
с измамно избягване на данък добавена стойност, националният съд можел да
откаже на това облагаемо лице правото на приспадане“.
В исковата молба са цитирани и други
решения на СЕО /С-354/03, § 46, С-62/93, § 18 и Обединени дела от С-110/98 до
С-147, С-408/98, С-25/03, С-395/02, С-384/04 и други/, въз основа на които се
твърди, че търговците, които са предприели всички предварителни мерки,които
биха могли разумно да се очакват от тях, за да гарантират, че техните
транзакции не са свързани с измама,било то избягване на ДДС или друга
злоупотреба, трябва да могат да разчитат на законосъобразността на тези
транзакции, без риск да загубят своето право на приспадане на ДДС.Твърди се, че
е налице противоречие на указанията за тълкуване и прилагане на чл. 177, ал.3
от ЗДДС и презумпцията за „знание“ с правните стандарти, установени в
практиката на СЕС.Цитираната законова разпоредба въвеждала недопустима
необорима презумпция за знание в противоречие с правото на Европейския съюз и
със задължителното му тълкуване от СЕС.Твърди се още,че при прекратяване на
трудовото правоотношение и при постановяване на окончателното решение на ПОС,не
е бил съобразен принципа на данъчен неутралитет.Поради това за ищеца възникнало
право да претендира обезщетение за вреди, претърпени вследствие нарушение на
правата му, произтичащи от Правото на Европейския съюз.
Неимуществените вреди се изразявали в
чувство на безсилие и онеправданост от институционалния тормоз, упражняван от
ответниците, стрес,притеснение,срив на доверието в националните институции,
препятстване на професионалното развитие и реализация, професионално
злепоставяне.
С допълнителна молба-уточнение във
връзка с оставянето на исковата молба без движение ищецът чрез пълномощника си
е уточнил,че брутното му трудово възнаграждение на пълен работен ден за месеца,
предхождащ уволнението, е в размер на 859, 95 лева.След уволнението на
19.01.2009г. ищецът започнал работа по трудов договор с друг работодател „Ситекс“
ООД с по-ниско месечно възнаграждение -
719, 40 лева, като в тази сума бил включен и 9 % клас за допълнителен трудов
стаж.За периода от датата на уволнението – 27.11.2008г. до 19.01.2009г., за
който останал без работа, имуществените вреди възлизали на 1351,35 лв.За
периода от постъпване на новата по-ниско платена работа на 19.01.2009г.до
27.05.2009г.имуществените вреди за ищеца възлизали на 448,65 лв.Общия размер на
имуществените вреди, които претендира, бил 1800,00 лева.По реда на чл. 214 от ГПК по искане на ищцовата страна в съдебно заседание на 08.10.2013г.е допуснато
изменение на предявения иск за претърпени имуществени вреди, поради неизплатено
трудово възнаграждение за периода 10.11.2008г. до 10.05.2009г.,съгласно което
изменение искът се счита предявен за размера от 2003,33 лв. или увеличение с
203,33 лв.
С писмения отговор на ОС Пловдив се
изразява становище за недопустимост на предявените искове и се излагат
съображения в тази насока.Изразява се и становище за неоснователност на
исковете, тъй като не са налице елементите на фактическите състави на
разпоредбите на чл. 1, ал. 2 и чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ и не е налице възможност
за ангажиране на солидарна отговорност на двамата ответници.Излагат се доводи и
в тази насока.Прави се възражение, че случая касае влязъл в сила акт на съда,
който не е бил обявен за незаконен по предвидения за това ред, поради което
ищецът не би могъл да търпи вреди от същия.
В законоустановения срок е постъпил
писмен отговор и от процесуалния представител на втория ответник – Национална
агенция по приходите, с който се изразява становище, че предявения иск не е
подведомствен на гражданския,а на административния съд.Освен това искът бил
неоснователен и недоказан,тъй като не били налице предпоставките на чл. 1, ал.
1 от ЗОДОВ – липсва административен акт, действие или бездействие, постановени
при или по повод изпълнение на административна дейност,както и другата
предпоставка – актът да е незаконосъобразен и да е отменен по съответния
ред.Поради това нямало как да настъпят и вреди за ищеца.
По
реда на чл. 143 от ГПК в хода на производството по делото е уточнена основната теза на ищеца в смисъл,че в
конкретните случаи с налагането на обезпечителни мерки,е отпаднал риска за
увреждане на фиска,поради което не е било необходимо предприемането на други
действия.Касаело се за неправилното прилагане на административна
практика,несъответстваща на чл. 205 от Директива 2006/112, на принципа за
пропорцианалност и принципа за правна сигурност, което довело до нарушаване на
права на ищеца, произтичащи от правото на ЕС.
В
хода на съдебното производство ответникът ОС Пловдив, чрез представляващия го
административен ръководител прави допълнителни възражения, свързани с
основателността на предявените искове и излага подробни съображения в
депозирано писмено становище по делото.
Ответникът ТД на НАП Пловдив чрез
процесуалния си представител по делото поддържа писмения отговор,прави
допълнителни възражения и излага доводи за неоснователност на исковете.
В съдебно заседание явилият се
представител на държавното обвинение – прокурор от РП Пазарджик оспорва
предявените искове като неоснователни.
Като обсъди събраните по делото
доказателства и като взе предвид
доводите на страните,за да се произнесе по вътрешно убеждение и съблюдавайки
разпоредбата на чл.235 от ГПК съдът приема за установено следното от фактическа
страна:
Към настоящето дело е приложено гр.д.№31/2009г. по
описа на Пловдивския районен съд образувано по искова молба на ищец И.С. против Национална агенция по
приходите,Териториална Дирекция Пловдив,ЕИК *********,гр.Пловдив,ул.„Скопие“
№106.Предявени обективно съединени искове по чл.344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3
във вр.с чл.225,ал.1 от КТ.Обжалвано е уволнението на ищеца постановено със заповед № УЧР-31 от
10.11.2008г., считано от 27.11.2008г. и
заповед № УЧР-032 от 10.11.2008г., с която било прекратено трудовото му
правоотношение с ответника,считано от датата на връчване на заповедта на
27.11.2008г.В исковата молба се е твърдяло, че при издаването на тези заповеди,
не е бил спазен чл.194 от КТ и чл.195 от КТ.Освен това заповедта за уволнение
била издадена без основание,не били извършвани нарушения на трудовата
дисциплина от ищеца.За изготвянето и връчването на АПВ съществувала
вътрешно-нормативна уредба,която бил спазил при осъществяване на текущ контрол
на качеството при издаване на АПВ.Работено било по параметрите, определени в
работната карта,които той контролирал.Осъществявал цялостен и задълбочен
контрол на преписките в тяхната съвкупност, извършвал насрещни проверки,оглед
на място на имотите или медицинската апаратура.Разпоредбата на чл.177 от ЗЗД не
била приложена, защото в този случай ищецът спазвал и дадените от ЦУ на НАП
указания,решения на ВАС,решения на Съда на европейските общности,касаещи
прилагането на вътрешно-нормативната уредба на НАП и приложението на чл.177 от ЗЗД.Освен това в цитираните в заповедта случаи имало наложени обезпечителни
мерки по отношение на доставчиците, поради което чл.177 от ЗДДС не намирал
приложение.През посочения в заповедта период ищецът бил продължително време в
отпуск, поради временна неработоспособност и платен годишен отпуск, като през
това време други координатори контролирали процесите по АПВ и никой не установил
описаните в заповедта нарушения на процедурите.Работата на ищеца била под
наблюдението и контрола на Директора на ТД на НАП Пловдив,преди връчването и
изплащането на АПВ.
Всички горепосочени твърдения в
исковата молба са били изследвани в проведеното съдебно производство,като с
решение от 07.05.2009г.по гр.д.№ 31 по описа на Пловдивския районен съд
исковете са били уважени.
С решение №802 от 09.06.2009г.по
в.гр.д.№1193 по описа на Пловдивски окръжен съд за 2010г.,е отменено решението
на първата инстанция и са отхвърлени исковете с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ.След цялостен анализ на събраните доказателства по
делото и преценка на доводите на страните въззивният съд е приел,че ищецът е
извършил посочените в уволнителната заповед нарушения, касаещи неосъществяване
на необходимия контрол,невъзлагане и непрепоръчване на необходимите проверки в
нарушение и на длъжностната характеристика за заеманата длъжност.Установено
било и нарушение на процедури,утвърдени от изпълнителния директор на
НАП.По-конкретно е цитирана Процедура К-22 /стр. 103 от делото/ относно
„Събиране и анализ на информация за измами“,чийто предписания не били
спазени.Прието е, че ищецът с оглед задълженията му по длъжностна
характеристика,е бил лицето,което е следвало да забележи наличието на данни за
данъчни измами по конкретните преписки и да инициира съответни проверки и
ревизии.
Против така постановеното въззвивно
решение е подадена касационна жалба от ищеца,по която било образувано гр.д.№ 1182 по
описа на ВКС за 2010г.Изложил е оплаквания, че въззивният съд се е произнесъл
по материалноправни и процесуалноправни въпроси,които били решени в
противоречие със съдебната практика /чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК/ и е твърдял,
че произнасянето по повдигнатите въпроси било от значение за точното прилагане
на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК/.В
изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се
е позовал на чл.280 ал1 т.2 и т.3 от ГПК като в тази връзка е посочил относно
приложението на чл.177 от ЗДДС,че към исковата му молба са били приложени
решения на Европейския съд и становища на централното управление на НАП,които
били в пълен синхрон с действията му като координатор на процесните
АПВ.Конкретно жалбоподателят е поставил следните въпроси:нормата на чл.177 от ЗДДС задължителна ли е за органите по приходите или те разполагат с оперативна
самостоятелност при прилагането й; относно приложението на чл. 17, ал. 4 от ДОПК, според която разпоредба указанията за единното прилагане на
законодателството относно данъците и задължителните осигурителни вноски са
задължителни за органите по приходите и публичните изпълнители и се публикуват;доколко
данъчните служители имат право на оперативна преценка за всеки конкретен случай
и най-вече при наложени обезпечения;как следва да се разбира наличието на
система при извършването на дисциплинарни нарушения по смисъла на чл. 190, т. 3
от КТ и в кои случаи може да се прилага този текст от работодателя.
В постановеното Определение № 1052 на ВКС по жалбата
на И.С. е прието,че по поставените от него въпроси,въззивният съд не се е
произнесъл в противоречие с практиката в страната.Прието е още,че разпоредбата на чл.177 ЗДДС правилно е приложена
от въззивния съд,а разпоредбата на чл. 17, ал. 4 от ДОПК е неотносима към
решаващите изводи на съда по предмета на делото.Досежно понятието „системност“
по смисъла на чл. 190, т. 3 от КТ състава на касационната инстанция е приел,че същото
е изяснено в трайно установената съдебна практика на ВКС, в съответствие с
която се бил произнесъл и въззивният съд.Поради всичко това обжалваното решение
не е допуснато до касационно обжалване.Определението е постановено на
28.10.2010г. и на тази дата е влязло в сила решение № 802 от 09.06.2009г.по
в.гр.д.№1193/2010г.по описа на Пловдивския окръжен съд.
В заповед № УЧР-031 от 10.11.2008г.,с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“
на ищеца са описани конкретните нарушения
на трудовата дисциплина за неизпълнение на възложената работа,неспазване на
техническите и технологичните правила и неизпълнение на други трудови
задължения,предвидени в нормативни актове и утвърдени от изпълнителния директор
на НАП задължителни процедури,в правилника за вътрешния трудов ред.Отразено
е,че от обективна страна са констатирани няколко групи нарушения на трудовата
дисциплина.
На първо място при съгласуване на 6 броя описани АПВ
било допуснато нарушение на част 3,т.5
от Процедура К – 31 „Текущо осигуряване на качеството чрез преглед на
действията“, съгласно която задължение на координатора било текущо да извършва
преглед на предприетите действия от проверяващите органи в хода на проверката,
да преценява възникналите казуси и при необходимост да дава препоръки.Нарушението
било допуснато като не бил осъществяван цялостен и достатъчно задълбочен
преглед на преписките поотделно и в тяхната съвкупност, особено предвид
наличието на идентична фактическа обстановка при всички преписки и кръга на
фирми,участващи в доставките,по които се претендирало възстановяване на ДДС.
Прието е също,че при съгласуване на 6 броя описани АПВ
била нарушена част 3, т.7 от Процедура К – 31 „Текущо осигуряване на качеството
чрез преглед на действията“,съгласно която преди съгласуване на съответния АПВ
координаторът следвало да се запознае с представения проект,да прецени
необходимостта от допълнителни препоръки по отношение на правилното формулиране
на извършените действия,установените факти и обстоятелства,направените изводи и
основанията за тях,точните правни основания и др.В този смисъл за преценка на
правилното извършване на проверката било необходимо да се провери доколко
предписанията, посочени в работната карта, са били изпълнени в цялост и с
необходимото качество и при установяване на неизпълнение, да се отправят
препоръки за неговото отстраняване.Такава проверка не била направена, въпреки
че указанията по работната карта били част от преписката.При съгласуване на още
два описани АПВ не била изпълнена т. II на Процедура К-22, съгласно която при
индикации за данъчна измама в хода на проверката, следвало да се уведоми
съответния орган по установяване и предотвратяване на измами.В случая по
преписките имало данни, че предмет на доставките е медицинска апаратура, докато
основната дейност на получателя била производство и търговия с вино, т. е.
налице било извършване на доставки с разнороден, необичаен за основната дейност
предмет с липса на опит в бранша.Органът по приходите следвало да изготви
съобщение с подробно описание на констатираните факти и обстоятелства и
съответните приложения към тях и същото да бъде заведено в деловодството.
На следващо място е прието, че при съгласуването на
шест броя описани АПВ, били нарушени разпоредбите на чл.3 ал. 1 и 2 от ДОПК,като органът по приходите допуснал да се издадат актове, при които не били
установени всички факти и обстоятелства, имащи значение за прихващането, респ.
възстановяването на ДДС чрез допустимите по ДОПК доказателствени средства.По
този начин бил нарушен принципа на обективност.Било допуснато и нарушение,
поради несъобразяване разпоредбата на чл.177 от ЗДДС при съгласуване на 6 броя
АПВ.При всяка от проверките били налице данни за евентуални данъчни
злоупотреби,свързани с невнасяне на дължим ДДС – невнесен ефективно ДДС от
предходния доставчик и наличие на цена,която значително се отличавала от
пазарната.Имало и индиции за заобикаляне на закона.Отношение към това имали
начинът на плащане на доставките–разсрочено плащане,при което сборът на
вноските не отговарял на уговорената цена;първоначално плащане на незначителна
сума в сравнение с уговорената такава;сроковете за плащане,свързаността между
лицата–извършвани многократни прехвърлителни сделки между едни и същи лица;
предходните сделки с имота; изключително кратки срокове между придобиването и
продажбата на имота от предходния доставчик.Тези обстоятелства не били
изследвани от органа по приходите, извършващ проверката, като е следвало от
негова страна да бъдат предприети необходимите действия, за да бъде доказано
наличието на основания за прилагане на солидарна отговорност по чл. 177 от ЗДДС
и евентуално тази отговорност да бъде доказана посредством ревизия на
получателите по доставките.С поведението си служителят бил допуснал многократно
да бъдат възстановявани суми с изключително висока стойност на един определен
кръг от фирми, при положение че са били налице данни за очевидни данъчни
злоупотреби, които е следвало да бъдат констатирани и задълбочено изследвани.По
този начин било нарушено предвиденото в длъжностната характеристика на ищеца
задължение, да извършва текущ преглед на действията на органите по приходите в
хода на проверка.Най-общо при съгласуването на описаните 6 броя АПВ било
нарушено предвиденото в длъжностната характеристика задължение на служителя, да
извършва текущ преглед на действията на органите по приходите в хода на
проверка.
Видно е от материалите по приложеното
трудово дело, че от ищеца И.С. са били изискани обяснения във връзка с
констатирани нарушения при издаване на АПВ и същият е депозирал такива на
27.10.2008г.В обясненията си относно прилагането на чл. 177 от ЗДДС същият се е
позовал на първо място на конкретни решения на СЕО с номера С-384/04 от
11.05.2006г., С-354/03, С-355/03 и С-484 от 12.01.2006г. и С-439/04 и С-440/04
от 06.07.2007г.,тълкувайки първото посочено решение в смисъл, че „се забранява
на държава-членка да приема както законодателство, което предвижда, че на
данъчно задълженото лице, за което е направена доставка на стоки или услуги и
което е знаело или е имало основателни причини да подозира, че дължимият ДДС по
отношение на тези доставки или на предходни или на бъдещи доставки на тези
стоки,би останал неплатен отчасти или изцяло,може да бъде наложена солидарна
отговорност за плащането на този ДДС…“.По нататък в обясненията си служителят
се е позовавал на указания на ЦУ на НАП с №№24-03-23/14.02.2008г.,
24-30-175/22.02.2008г. и 24-30-175/22.02.2008г., като с оглед конкретно
изложените от него обстоятелства, свързани с извършваните проверки, е счел, че
са спазени напълно указанията и препоръките, заложени в работните карти.Тези
обяснения са подробно обсъдени в заповедта за уволнение, като работодателят е
счел, че от тях не става ясно защо не са предприети действия като извършването
на експертиза за установяване на пазарните цени на имотите с оглед установяване
на всички факти и обстоятелства, изрично посочени в работните карти като
такива, нуждаещи се от доказване.Съобразено е, че по силата на Дял XII, член 21
от Шеста Директива на Съвета 77/388/ЕЕС от 17.05.1977г.на държавите-членки е
предоставена възможност да предвидят във вътрешното си законодателство друго
лице, освен отговорния платец, да бъде отделно и солидарно отговорно за
плащането на данъка, като случаите, в които това е допустимо,напълно отговорят
на хипотезата на чл.177 от ЗДДС.В този смисъл се тълкува и решение на СЕО от
11.05.2006г.по дело С-384/04,цитирано от служителя в писмените му
обяснения.Освен това при приложението на чл.177 от ЗЗД не трябвало да се влага
смисъл,че при конкретните проверки е следвало да бъде отказано възстановяването
на ДДС,а при наличието на основание за търсене на солидарна отговорност,след
признаването на данъчния кредит,сумата следвало да бъде използвана за събиране
на публичните задължения на доставчика по съответната сделка, формирани по същата
тази доставка.В този смисъл било и цитираното в обясненията на служителя
указание на ЦУ на НАП №24-30-175/22.02.2008г.Като неоснователни са счетени и
обясненията досежно спазването на Процедура К-22 „Събиране и анализ на
информация за измами“, тъй като важно
значение имал факта, че вида на стоките – медицинска апаратура, се отличавал
съществено от дейността на съответното задължено лице – получател по
доставката, което пък било изрично посочено като индиция за данъчна
измама,съгласно горепосочената работна процедура.
В настоящето производство са
представени от ответната страна решения на Пловдивски административен съд и на
ВАС, постановени в образуваните съдебни производства по жалби на конкретните
дружества – получатели по сделките против издадените впоследствие ревизионни
актове от ТД на НАП Пловдив, с които на основание чл. 177 от ЗДДС им било
вменено задължение за ДДС за внасяне в съответните размери.Основното оплакване
на жалбоподателите било,че ревизионните
актове касаели същите данъчни периоди,за които се отнасяли и влезлите в сила
АПВ.
Видно е от приложените заверени
преписи от съдебните решения по адм. дела №№1037/2009г., 1121/2009г. и 1039/29.06.2009г.,
всички по описа на Пловдивски административен съд, че жалбите на „ММДИ“ЕООД, „СТЕЛТ
КОМЕРС“ ЕООД, „Рикомерс-200“ ЕООД и ЕТ
„МЛ вино-Младен Димов“ против издадените им ревизионни актове,са били
отхвърлени.Две от постановените от Пловдивския административен съд решения са
били обжалвани и оставени в сила с решения на ВАС по адм. д. № 2511/2010г. и адм.д.
№9972/2011г.
От мотивите на решение №506 от
12.04.2010г.на Пловдивски административен съд става ясно,че в проведеното
производство по издаване на ревизионен акт на „ММДИ“ ЕООД,а така също и след
съпоставяне на данните от публичния търговски регистър,било установено, че
посоченото дружество и „Риком“ ЕООД са свързани лица по смисъла на §, т. 34 от ДР на ЗДДС във вр.
с § 1, т. 3, б. „з“ във вр. с § 1, т. 4 от ДОПК. Освен това тяхната дейност,
представителство и счетоводно обслужване били свързани помежду си и на практика се
осъществявали от едни и същи лица.Именно въз основа на тези данни съдът е
направил извод, че жалбоподателят в качеството си на търговец и при полагане на
дължимата грижа,е бил длъжен да знае,че прекият му доставчик – „Риком“ ЕООД
/респ. неговия правоприемник „Рикомерс 2000“ ЕООД/, по всяка една от процесните
доставки на недвижими имоти,не ще внесе ефективно дължимия към бюджета косвен
данък.
В решението по адм.д.№1121/2009г.по
описа на Пловдивски административен съд е направен извод,че в конкретния случай
получателят е бил длъжен да знае,че данъкът няма да бъде внесен,тъй като в
проведеното производство се е установило,че цената,за която нему е продаден
имота,е 56 пъти по висока от цената,по която доставчикът „Маркет спийд“ ЕООД е
придобило същия само 13 дни преди това.
В решението по адм.д.№1039 по описа за
2009г.на Пловдивския административен съд е формулиран извод за заобикаляне на
закона,тъй като страните по сделките били уговорили постигането на правен
резултат в нарушение механизма на ДДС,който изисквал получателят да плати
начисления му ДДС и същият на свой ред да бъде внесен от доставчика в приход на
бюджета.В случая това не било сторено и при наличието на посочените
обстоятелства сочело неправомерност в действията на страните,респ.било
основание за ангажиране на солидарната им отговорност.
В решенията на ВАС по адм.д.№8719/2010г.
и адм.д.№9972/2011г. по описа на същия съд е прието, че „в конкретните случаи
дори не се налага да се презумира знанието на жалбоподателя, че доставчиците му
няма да внесат ДДС по фактурите,тъй като от установената фактическа обстановка
и в двата случая ставало ясно,че към момента на сключване на сделките,ревизираният
субект е платил само една малка част от продажната цена на вещите,която част
била в по-малък размер от дължимия по сделката ДДС.След като купувачът не бил
платил на доставчиците размера на начисления ДДС по сделките, той не би могъл
да има разумно очакване,че доставчиците биха могли да изпълнят задълженията си
за внасяне на начисления ДДС по сделките в републиканския бюджет.“
Към настоящето дело са приети като
писмени доказателства и заверени преписи от присъда №89 от 19.09.2011г. по НОХД
№2424 по описа за 2010г.на Пловдивския окръжен съд и мотиви към нея, решение №
60 от 06.06.2012г. по ВНОХД №548 по описа за 2011г. на Пловдивския апелативен
съд и решение № 566 от 21.01.2013г. по КНОХД №1936/2012г. по описа на ВКС, от
които е видно, че не било доказано
извършването на престъпления по НК от управителите на дружествата – доставчици
по съответните облагаеми сделки,свързани с декларираното ДДС за възстановяване
и довели до получаване от държавния бюджет на неследващи се парични суми от
съответните получатели по доставките, като подсъдимите са били оправдани по
всяко от повдигнатите им обвинения.
Разпитана е като свидетел по настоящето дело В.В. която сочи в
показанията си, че с ищеца са работили в един екип в ТД на НАП Пловдив и двамата
са били уволнени по едно и също време.Ищецът като нея смятал,че уволнението е
несправедливо и го преживял много тежко.Затворил се в себе си и не искал да
говори за друго, освен за проблемите си.И двамата обжалвали уволнението,но тя
спечелила делото и била възстановена на работа.Впоследствие се чували с ищеца
няколко пъти и имали уговорки да се видят,но той не идвал,тъй като се чувствал
зле.
Св.Георги Стоянов установява,че
познавал ищеца от края на 2008г. – началото на 2009г.,когато го взел да работи
във фирмата си.Още в началото забелязал, че той е силно притеснен,постоянно
замислен и това му състояние се отразявало на работата.След около 5-6 месеца му
споделил,че води дела,свързани с
предишната му работа като данъчен служител.Смятал, че е обвинен незаслужено и
го преживявал тежко.
Св. П.Г.който познавал ищеца още от
ученическите му години сочи в показанията си,че забелязал драстична промяна в
поведението му след уволнението.Бил притеснен, разочарован, отказвал да
контактува с хората, физическото му състояние също не било добро – вдигал
кръвно, със сърцето не бил добре.
По делото е прието и заключение на
съдебно-икономическа експертиза,съгласно което последното начислено брутно
трудово възнаграждение на ищеца за пълен отработен месец, преди уволнението,
било за октомври 2008г. в размер на 859,95 лв.За периода,за който бил останал
без работа от 27.11.2008г. до 19.01.2009г. размера на трудовото му възнаграждение
е следвало да бъде: за м.11.2008г.за 2 работни дни 86 лв.;за м. 12.2008г. –
859,95 лв.; за м. 01.2009г. за 12 работни дни – 491,40 лв.,или общо за периода
1437,35 лв.Размера на полученото трудово възнаграждение от ищеца за времето от
20.01.2009г. до 27.05.2009г. във „Ситекс“ ООД бил общо 3106,59 лв.За същия
период като служител на НАП ищецът би получил трудово възнаграждение в общ размер от 3 672, 57 лева.Разликата
между неполученото трудово възнаграждение за заеманата длъжност в НАП и получаваното
за същия период от „Ситекс“ ООД, била сумата от 565, 98 лева.
При така изложената и приета за
установена по делото фактическа обстановка
от правна страна , съдът приема,че предявените искове са допустими по
съображенията изложени от състав на Пазарджишкия окръжен съд постановил
определение №22 от 10.01.2013г.по ч.гр.д.№1086/2012г. и неоснователни.
Правното основание на предявените
претенции се извежда от чл.4 параграф от ДЕС,съгласно който държавите членки са
длъжни да предприемат всички мерки свързани с изпълнение на техните
задължения,които произтичат от Договорите на ЕС или от актовете на институциите на ЕС,от който текст следва и
принципа на извъндоговорната,обективна и безвиновна отговорност на
държавите-членки за обезщетение за вреди,причинени на частноправни субекти от
нарушения на правото на ЕС.В случаи на нарушение на общностното право субект на
нарушението е държавата ,а не нейните органи и институции,и именно тя отговаря
за вредите причинени от тези органи и институции,създадени и функциониращи според вътрешното разделение на прерогативите
на публичната власт.На тази плоскост с оглед изложените фактически
обстоятелства и съответстващото на тях искане ищецът цели да ангажира
отговорността на държавата за обезщетение за вреди причинени му от орган на
изпълнителната и на съдебната власт вследствие нарушение на европейското
право,а именно чл.205 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г.относно
общата система на ДДС /Директива 2006/112/,предишен чл.21 т.3 от Директива 77/388/ЕИО
на Съвета от 17.05.1977г.относно хармонизиране на данъците върху оборота,единна
данъчна система на данъка върху добавената стойност:единна данъчна основа
/Шеста Директива/ и основните принципи на правото на Европейския съюз-този на
пропорционалността и данъчния неутралитет.Твърди се,че нарушението е допуснато
вследствие прилагане на чл.177 ал.3 от ЗЗДС съдържаща необорима презумпция за
знание,което е недопустимо от гледна точка на правото на ЕС ,а вредите за ищеца
се изразяват в уволнението,което е наложено от ответника НАП като дисциплинарно
наказание и от решението на Пловдивския окръжен съд,с което иска за отмяна на
уволнението като незаконно е отхвърлен като неоснователен.
Съгласно постоянната съдебна практика и
както изрично е посочено в решението на Съда от 19 ноември 1991г.,съединени
дела С-6 и 9/90 Francovich и Bonifaci,„националните юрисдикции,натоварени с
прилагането в рамките на своята компетентност на разпоредбите на общностното
право, следва да гарантират пълното действие на тези норми и да защитават
правата,които те предоставят на частноправните субекти“.Принципът на
отговорност на Държавата за вреди, причинени на частноправните субекти,
вследствие на нарушения на общностното право, за които носи отговорност
Държавата,е присъщ на системата на Договора.Когато, както се твърди в настоящия
случай, държава членка не изпълни задължението си да предприеме всички
необходими мерки за постигането на предписания от Директивата резултат, пълната
ефикасност на тази норма на общностното право предполага право на обезщетение,
при положение, че са изпълнени три условия.Първото от тези условия е
предписаният от Директивата резултат да включва предоставянето на права на
частноправните субекти, които националните юрисдикции трябва да гарантират.Второто
условие е, да бъде възможно установяването на съдържанието на тези права,въз
основа на разпоредбите на Директивата.Третото условие е съществуването на
причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на Държавата и
вредата, претърпяна от засегнатите лица.Тези условия са достатъчни, за да
породят право на обезщетение в полза на частноправните субекти, което намира
своето правно основание пряко в общностното право.Освен това принципът за
отговорност на държавите членки е приложим по отношение на всяко неизпълнение
на задължение, произтичащо от Договорите, независимо от характера и вида на
това неизпълнение.В тази връзка Съда в посоченото по-горе решение уточнява, че
този принцип е валиден във „всеки случай, когато държава членка наруши правото
на Съюза, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или
бездействие е в основата на неизпълнението на задължението“ /т. 32 от съдебното
решение/.
Нарушението от страна на държавата
извършено чрез неин орган или институция се констатира и установява по реда на
прекия – чл.258-259 ДФЕС,или косвения съдебен контрол за изпълнение на
задълженията на държавата –членка и
почива на принципа на върховенството на
правото на ЕС и на принципа на директния ефект.В случая контрола ,който
ищецът цели да се осъществи е косвен съдебен контрол в рамките на
компетентността на националните съдилища.Този косвен,или известен още като децентрализиран
контрол,върху действията и бездействията на държавите членки в светлината на
задълженията им произтичащи от Договорите,е възложен на компетентните органи на
самите държави.Всяка държава следва да осигури правна възможност и процесуален
ред за осъществяване на косвен съдебен контрол в съответствие с принципа за
ефективна съдебна защита и този ред не следва да бъде по-неблагоприятен от
реда,който урежда подобни съдебни производства основани на нарушения на
вътрешното право.Освен това с оглед принципа на равнопоставеността ,предвидения
от държавата ред не следва да води до практическа невъзможност или прекомерна трудност
при осъществяването на правата предоставени от правото на Общността.В този
смисъл процесуалния ред,по който ищеца
следва да защити претендираните от него в исковата молба права следва да бъде
този по ЗОДОВ.С оглед изложеното се
налага извода,че предявените искове са процесуално допустими и следва да бъдат
разгледани по същество.
В настоящия случай се твърди ,че вредите за ищеца настъпили вследствие на
уволнението му от НАП,тъй като при изпълнение на служебните си задължения се
ръководел от принципите на върховенството на закона и приоритета на правото на
Европейския съюз над противоречащите му национални норми и практика,което било
недопустимо съгласно практиката на Съда на ЕС и от действията на съдебната
власт-решение на Пловдивския окръжен съд ,с което иска за отмяна на уволнението
бил отхвърлен.
Правно допустимо е държавата да
отговаря за посочените действия на органи на изпълнителната и на съдебната
власт.По отношение на изпълнителната власт извода се налага a fortiori предвид даденото от съда на ЕС тълкуване на
проблематиката в решението си по дело 77/69 образувано по искане на
европейската комисия против Кралство Белгия.Съдът изразява становище,че
задълженията произтичащи от чл.95 от Договора /сега чл.110 от ДФЕС/ обвързват
държавите членки като такива и
последните носят отговорност по реда на чл.169 /сега чл.258 ДФЕС/,без значение
кой е органа на държавата,чието действие или бездействие довели до
неизпълнението,дори когато става дума за институции,които са конституционно
независими.
Досежно отговорността на съда като
орган на съдебната власт европейската
съдебна практика е в смисъл,че същата може да бъде ангажирана,тъй като
националните съдилища са длъжни да прилагат правото на ЕС и в този смисъл те са
общностни съдилища,осъществяващи в голяма степен контрола по прилагане на
правото на ЕС.Ясен и напълно еднозначен отговор съда на ЕС е дал в решението си
по дело С-224/01 /делото Коблер/,където е прието,че принципът,според който
страните членки са длъжни да компенсират вредите,причинени на физическите лица
поради нарушения на правото на Общността,за които държавата отговаря е приложим
и когато предполагаемото нарушение произтича от решение на съд,правораздаващ
като последна инстанция.
За да може ищецът да ангажира отговорността
на държавата за обезщетение за претендираните от него имуществени и
неимуществени вреди по реда на децентрализирания съдебен контрол по отношение
на действия или бездействия на държавата чрез нейните органи,следва да са
налице от обективна страна при условията на кумулативност няколко предпоставки
визирани в чл.340 ДФЕС /преди чл.288 ДЕО/,а именно: нарушената норма да предоставя права на
ищеца като частно лице,нарушението да е достатъчно определено и да съществува
пряка причинна връзка между вредите и нарушението.
В настоящия казус първата от цитираните предпоставки
за възникване на отговорността на държавата не е налице по следните
съображения.Твърденията на ищеца се свеждат до това,че е претърпял вреди
изразяващи се в уволнението му от НАП и отхвърляне на иска за отмяна на същото
поради нарушение на Общностното право от страна на изпълнителната и съдебната
власт в България ,които прилагат чл.177 ал.2 и 3 от ЗДДС при положение,че
същият противоречи на разпоредбата на чл.205 от Директива 2006/112,с което е
допуснато съществуване и непреустановяване на административна и съдебна
практика нарушаваща цитираната общностна правна норма и принципите на
пропорционалност и правна сигурност.Разпоредбата на чл.205 от Директива
2006/112 систематично се намира в ДЯЛ ХI-ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ДАНЪЧНОЗАДЪЛЖЕНИТЕ ЛИЦА
И НА НЯКОИ ДАНЪЧНО НЕЗАДЪЛЖЕНИ ЛИЦА и гласи,че при ситуациите, посочени в
членове от 193—200 и членове 202,203 и 204, държавите-членки могат да
предвидят,че лице, различно от лицето — платец на ДДС,да е солидарно отговорно
за плащането на ДДС.Не се спори по делото,че чл.177 от ЗДДС
в редакцията му към процесния период въведен като част от българското
законодателство въз основа на чл.205 от
Директива 2006/112/ЕО на съвета от 28.11.2006г.относно общата система на ДДС,предишен
чл.21 т.3 от Шеста директива.При анализ на действащата към правнорелевантния
момент правна норма на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО, предишния чл.21 т.3 от Шеста директива и съдебната
практика на СЕС се налага извода,че субекти на правата ,задълженията и
отговорностите по двете директиви са частно правни данъчнозадължени субекти
регистрирани по ДДС.В тяхна полза и тежест цитираните общностни актове създават
права и задължения посредством прекия ефект на нормите или след транспонирането
им по законодателен ред в част от вътрешното законодателство.Ищецът определено
не е от кръга на тези лица,поради което нормите на директивата не се отнасят
пряко до него и не биха могли да засегнат негови лични права от категорията на тези ,които уреждат.В
случая не би могло да се приеме,че засягането може да бъде опосредено от
процесното уволнение,тъй като ясно формираната,трайна и непротиворечива
практика на Съда е,че защита може да претендира частно правен субект когато
вследствие нарушението на правото на ЕС е нарушено негово лично право,произтичащо от общностните норми.Не случайно във
практиката на СЕО включително и във всяко едно решение,на което се позовава
самия ищец,се разглеждат случаи когато се претендира нарушение на лично право
признато от общностното право на частно правен субект.
Именно във
връзка с този принцип ,на който се основава съдебната практика е предвидена и втората предпоставка:нарушението да е
достатъчно определено.Тогава когато нарушението не се дължи до
нетраспониране на Директива ,а до неточно или лошо такова,както е в настоящия
случай според твърденията на ищеца,за да може да бъде определено нарушението
нормата на директивата следва да е така формулирана,че да може да произведе
директен ефект,т.е.позовавайки се нея субектите на правото да могат да черпят права.Според виждането на
Съда на ЕС – Решение от 09.03.1978г.,Simmenthal,106/77, т.14-16,директния ефект означава,че нормите на общностното
право следва да имат пълно и еднакво
действие във всички държави членки от момента на влизането им в сила за целия
срок на тяхното действие.Разпоредбата на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО няма
директен ефект,не създава пряко конкретно определени или определяеми по обем и
съдържание права и задължения за частноправните субекти.Напротив нормата дава
възможност на държавите-членки да могат
да предвидят лице, различно от лицето —
платец на ДДС,да е солидарно отговорно за плащането на ДДС при спазване на
принципите на пропорционалността и данъчния неутралитет-Решение от
11.05.2006г.по дело С-384/04.
Не е налице и третата посочена по-горе предпоставка за
ангажиране на отговорността на държавата:да
съществува пряка причинна връзка между вредите и нарушението.Тъй като не
създава права за ищеца твърдяното от него нарушение на нормата на общностното право не би могло да
има връзка с настъпилите за него вреди вследствие на уволнението.От друга
страна следва да се отбележи,че ищеца с
оглед длъжността му и присъщите й функции по длъжностната характеристика не е
бил длъжен да прилага разпоредбата на чл.177 от ЗДДС и по-специално алинея 3
,за която твърди,че въвежда необорима презумпция за знание.Съгласно чл.177 ал.2
от ЗДДС отговорността по ал.1 се реализира,когато регистрираното лице е знаело
или е било длъжно да знае,че данъкът няма да бъде внесен и това е доказано от ревизиращия орган по
реда на чл.117-120 от ДОПК.При това положение в производството по чл.68 и сл.от ЗДДС служителя на данъчната администрация не прилага чл.177 от ЗДДС.Предпоставките за приложението на нормата се изследват в рамките на ревизионното
производство по реда на чл.117-120 от ДОПК.В зависимост от резултата от
ревизията и евентуалното приложение на чл.177 от ЗДДС пряко засегнатото данъчно задължено по ЗДДС лице може да упражни правото си
защита по отношение на настъпили за него вреди от евентуално неправилното
приложение на европейското право на плоскостта на данъка върху добавената
стойност по реда на специално
предвидения за това съдебен контрол по АПК пред компетентните за това административни
съдилища.Ищецът е следвало да изпълни стриктно трудовите си задължения свързани
с това да осъществи текущ и последващ контрол върху работата на проверяващите
органи с цел да бъдат изяснени всички обстоятелства около сделките,по които се
иска възстановяване или приспадане на ДДС.Изясняването на тези обстоятелства
/конкретно посочени в заповедта за уволнение/ като например :извършвана ли е
пазарна оценка на активите при продажбата им на „ММДИ“ ЕООД,действително ли
извършване подобрение,което да увеличи стойността на активите,не е възложена
експертиза за установявана не пазарната цена на имотите предвид изключително
голямата разлика в цената им при
първоначалното придобиване и при последващата доставка,не е разпоредено да се
извърши проверка дали предишния доставчик е разчел с бюджета дължимия ДДС –дали
същият е внесен или е приспаднат по справката-декларация и др.,са били част от задълженията на ищеца и
не може да се приеме,че биха довели задължително до приложение на чл.177 от ЗДДС.По същество ищецът не оспорва констатациите в уволнителната заповед
посочени в нея като мотиви за наложеното дисциплинарно наказание.Твърденията му
се свеждат до това,че тези проверки не са били необходими ,тъй като същите
целят разкриване на предпоставки за приложение на чл.177 от ЗДДС,който
противоречи на общностното право.Ищецът не е уволнен за това,че не е приложил
разпоредбата на чл.177 от ЗДДС,а за конкретно посочени в заповедтта за
уволнение пропуски в работата си, касаещи неосъществяване на необходимия
контрол,невъзлагане и непрепоръчване на необходимите проверки в нарушение и на
длъжностната характеристика за заеманата длъжност.Установено било и нарушение
на процедури,утвърдени от изпълнителния директор на НАП.По-конкретно е цитирана
Процедура К-22 /стр. 103 от делото/ относно „Събиране и анализ на информация за
измами“,чийто предписания не били спазени.Прието е, че ищецът с оглед
задълженията му по длъжностна характеристика,е бил лицето,което е следвало да
забележи наличието на данни за данъчни измами по конкретните преписки и да
инициира съответни проверки и ревизии.Резултата от проверките би могъл да бъде
прилагане или неприлагане на чл.177 от ЗДДС,но ищеца като служител на данъчната
администрация не е бил този ,който следва да вземе решение за това,тъй като
същият не е изпълнявал функции в ревизионното производство по чл.117-120
от ДОПК.
В допълнение на казаното съдът приема,че ищецът е
наказан заради неспазване на указания,писма,процедури и др.правила за
работа цитирани в заповедта .С оглед
техния характер същите представляват вътрешноведомствени актове със
задължителен характер за подчинени на издалия го орган лица,т.е.задължителни за
ищеца като служител на органите на приходната администрация.Вярно е ,че
изпълнението на тези указания засяга
правни интереси на други правни субекти-в случая на данъчно регистрирани по
ЗДДС лица,но указанията не засягат правата пряко,а чрез издадени въз основа на
тях ревизионни актове каквито ищецът не е издавал .При това положение
съответствието на българското с европейското право ,респ.противоречието между
норми на едното и другото уреждащо една и съща материя може и следва да бъде
реализирано от компетентните административни органи в нарочно уредено в ДОПК
производство по издаване на ревизионен
акт или от съдебните органи при обжалването на такъв акт.
С оглед на горните правни изводи
съдът приема,че предявените искове са неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени , което не налага да се
обсъжда възможността за ангажиране на солидарна отговорност на ответниците по
настоящето дело поради липса на
предпоставки за уважаване на претенциите.
По отношение на втория ответник
Пловдивския окръжен съд исковете се явяват неоснователни поради още едно
съображение.Както е прието от СЕС в решението по дело С-224/01 /делото Коблер/
страните членки са длъжни да компенсират вредите,причинени на физическите лица
поради нарушения на правото на Общността,за които държавата отговаря е приложим
и когато предполагаемото нарушение произтича от решение на съд,правораздаващ
като последна инстанция.Няма спор,че националните съдилища имат основна роля за
защита на правата на частноправните субекти,които произтичат от общностното
право.Именно затова особено опасно и недопустимо е извършеното именно от съд
нарушение на норми на същото.От друга страна като държи сметка за
необходимостта от сигурност и стабилност,които следва да има
правораздавателната система на всяка една страна,СЕО приема,че Държавата е
отговорна за нарушаване на общностното право само в изключителния случай,когато
съдията е нарушил по явен начин приложимото право.СЕО е категоричен,че
отговорност носи съдът ,който е постановил решение правораздавайки като
последна инстанция.В настоящия случай посочения като ответник Пловдивски
окръжен съд не следва да носи отговорност ,тъй като същия предвид
триинстанционната съдебна система в Република България не правораздава като
последна инстанция.Последна инстанция в спора по чл.344 ал.1 от КТ е ВКС.Ищеца
не е насочил иска си към материално правно пасивно легитимиран ответник,поради
което същия е неоснователен и на това основание.В случая горния извод не се
променя от факта,че ВКС не е допуснал решението на Пловдивския окръжен съд до
касационно обжалване и по този начин не е постановил решение по съществото на
спора.Част от правораздавателната дейност на съда представлява и постановения в
случая акт,с който е отказан достъп до касационно обжалване.
По изложените по-горе съображения
съдът счита,че исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.Решението
на районния съд постановено в същия смисъл е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено от въззивната инстанция.
С оглед изхода на делото и
направеното от ответника НАП искане за присъждане на разноски по делото ищецът
следва да бъде осъден да заплати разноски в размер на 706,00лв.
Във въззивната жалба са изложени са доводи относно присъдените
разноски на представителя на НАП и е направено искане за отмяна на решението в
тази част. Искането е с правно основание чл.248 от ГПК и компетентен да се произнесе по
него е Пазарджишкия районен съд,което
следва да стори след връщане на делото.
По изложените съображения
Пазарджишкият окръжен съд
Р Е Ш И
ПОТВЪЖДАВА решение №827 на Районен съд гр.Пазарджик постановено на 08.11.2013г.по гр.д.№2545 по описа на съда за 2012г.
ОСЪЖДА И.С.С.,ЕГН-********** *** да заплати на Национална
агенция за приходите с адрес: гр.София, бул. „Дондуков" №52, сумата 706,00
лева – юрисконсултско възнаграждение за представителство пред въззивната
инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването с касационна жалба.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.