№ 1462
гр. София, 22.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Наталия П. Лаловска
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20211100512747 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20141041 от 17.06.2021 г. на СРС, 69, с-в, по гр. д. № 54428/2018 г.
е признато за установено, на основание чл. 422 във вр. с чл. 415 във вр. с чл. 124 ал. 1
ГПК и чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240 ал. 1 33Д и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М. Д. П. с ЕГН
********** дължи на "Е.М." ЕООД, ЕИК: *******, сумата 628, 28 лв. главница по
договор за потребителски кредит № PLUS-11423219/02.09.15 г., сключен между „БНП
П.П.Ф."ЕАД и М. П., представляваща падежирали и непогасени вноски за главница от
подписване на договора до падежа на 23 погасителна вноска- 20.08.2017г., вземането
по които е прехвърлено на "Е.М." ЕООД с договор за възлагане на вземания /цесия/ от
12.10.2016 г., ведно със законната лихва за забава от 07.09.2017 г. – подаване на
заявлението до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 135, 82 лв.,
договорна лихва за периода от подписване на договора - 02.09.15 г. до 20.08.2017 г., за
които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
17.09.2017 г. по ч.гр.д. № 62392/2017 г. на СРС, 69 с -в. С решението искът за
главницата е отхвърлен над уважения размер до пълния предявен размер от 678, 68
лв. Страните са осъдени съразмерно за разноски в исковото и заповедно производства.
Решението се обжалва от ответницата М. Д. П., чрез представителя й, в частта, в
която са уважени исковете. Излага доводи, че в тази част решението е
незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на материалния и
процесуален закон. Поддържа, че неоснователно СРС е приел, че цесията на
вземанията по договора за кредит е съобщена на ответницата редовно. Сочи, че не е
уведомена за извършената цесия, по смисъла на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, поради което
1
същата няма действие срещу нея и исковете са неоснователни. По тази причина счита,
че ищецът няма качеството кредитор спрямо нея, като се позовава на практика на ВКС
по въпроса. Излага подробни съображения, че не е доказано в производството, че
ищецът е придобил именно вземанията на „БНП П.“ ЕАД срещу нея по договора за
потребителски кредит. Поддържа доводи, че рамковият договор за цесия не разполага
със собствен транслативен афект, като не е доказано и валидно правоотношение между
ответницата и цедента „БНП П.“ ЕАД. Позовава се на нарушения по договора за
потребитески кредит, които обосновават неговата нищожност и недействителност по
ЗПК и поради неравноправни клаузи по ЗЗП, които съдът следва да изследва и
служебно. Излага подробни съображения за допуснати нарушения на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
чл. 11, ал. 1, т. 6, т. 9 а, т. 11, т. 20, 23 и 24 ЗПК при сключване на договора за кредит,
като поддържа, недействителност на договора на основание чл. 23 и чл. 22 ЗПК.
Предвид тези доводи, счита че ако са налице задължения по договора за кредит, те
обхващат само чистата стойност на кредита. Поддържа доводи, че не се дължат сумите
за застрахователна премия, включени в анюитетните вноски, а съдът е следвало да
отхвърли и претенцията за договорни лихви в размер от 35, 52 % поради
противоречието на клаузата с добрите нрави. Липсата на еквивалентност на
престациите е явно противоречие с добрите нрави, според практиката на ВКС, на
която са позовава ответницата. Поддържа доводи, че недействителността на клаузата за
договорна лихва влече недействителност и на целия договор. Счита, че независимо от
клаузата на чл. 23 ЗПК, според която при нищожност на договора за кредит се дължи
само чистата сума на главницата, тя на може да се присъди защото ще се стигне до
подмяна на основанието, на което е предявен иска. По тези и допълнителни
съображения моли да се отмени решението в уважената част и исковете да се
отхвърлят изцяло. Претендира разноски за въззивното производство по реда на чл. 38,
ал. 1 и 2 Задв.
Ищецът „Е.М.“ ЕООД оспорва жалбата като изцяло неоснователна в писмен
отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението, в оспорената уважителна
част, е законосъобразно, постановено в съответствие с материалния и процесуален
закон. Основателно съдът е приел, че е възникнало вземане на ищеца въз основа на
договор за цесия, с който в негова полза е прехвърлено вземането на цедента „БНП
П.П.Ф.“ ЕАД срещу ответницата по договор за потребителски кредит. Неоснователно и
твърдението, че длъжникът не е уведомен редовно за цесията, тъй като на ответницата
е изпратено съобщение на посочения от нея адрес, още преди образуване на
заповедното производство. Сочи, че съгласно трайната практика на ВКС, получаването
на уведомлението за цесията, заедно с преписа от исковата молба, в рамките на
исковото производство, съставлява валиден способ за уведомяване на длъжника.
Поддържа доводи, че СРС е обсъдил всички възражения на страните и събраните пред
него доказателства и е направил обоснован извод, че исковете са доказани и
основателни. Сочи, че жалбата е изцяло неоснователна и моли да се потвърди
решението в оспорените части. Не претендира разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на
доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:
Районният съд е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД чл. 240, ал. 1 ЗЗД,чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 и сл. ЗПК, вр. с чл. 99, ал. 1 от ЗЗД,
тъй като вземанията, чиято дължимост се иска за бъде установена, произтичат от
договор за потребителски кредит, прехвърлени на ищеца с договор за цесия.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение,
2
което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Съдът следи служебно и без довод от страната за нарушения на
императивните материалноправни норми.
Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено в оспорената част,
след подадена в срока по чл. 414 ГПК възражение от ответницата.
В частта, в която искът е отхвърлен решението не е оспорено от ищеца и е
влязло в сила.
Настоящият състав намира, че делото е решено при установена от СРС
фактическа обстановка и след обсъждане на представените от страните писмени
доказателства в цялост, като съдът не намира за необходимо да преповтаря
фактическата обстановка, а препраща към нея на основание чл. 272 ГПК.
Във връзка с доводите по въззивната жалба за незаконосъобразност на
решението, въззивният състав намира следното :
Както е приел и СРС с доклада по делото при разпределяна на доказателствената
тежест в процеса, по правилата на чл. 154 ГПК, по предявените искове ищцовото
дружество е следвало да установи, пълно и главно, че спорното право е възникнало - т.
е., че са съществували договорни отношения по предоставяне на потребителски кредит
с ответницата, по който тя не е изпълнил в цялост задълженията си за връщане на
дължимите суми към цедента – кредитор, размерът на тези вземания, както и
валидното прехвърляне на задължението (като стойност) към ищеца посредством
договор за цесия. От своя страна ответницата е следвало да ангажира доказателства за
установяване на правоизключващи или правопогасяващи си възражения срещу
съществуването на вземането, респективно срещу неговата изискуемост.
Според чл. 9, ал. 1 ЗПК с договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, а
кредитополучателя се задължава да върне в определен срок получената сума.
Съгласно чл. 26, ал. 1 ЗПК кредиторът може да прехвърли вземането си по
договор за потребителски кредит на трето лице само ако договорът за кредит
предвижда такава възможност. В процесният договор изрично е предвидена
възможност за прехвърляне на правата по него на трето лице.
В случая не е спорно и се установява, от договор за потребителски кредит № PLUS-
11423219 от 02.09.2015 г., ведно с погасителен план към същия, че „БНП П.П.Ф.“ ЕАД е
предоставил на ответницата М. Д. П. кредит за потребителски цели, в размер на 1 500 лв., а
последната се е задължила да го върне заедно с дължимите лихви, на 36 погасителни
месечни вноски, при размер на месечната вноска от 77, 91 лв., като сумата кредиторът се
задължил да предостави по посочена банкова сметка, при ГПР от 45, 79 % и ГЛП от 35, 52
%. Последната погасителна вноска по договора е била на 20.07.2018 г.
В договора е уговорено, че при забава на една или повече месечни погасителни
вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна
лихва за периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска, ведно с направените
разноски по събиране на вземането, извършени по преценка на кредитора.
Предвид изложеното въззивният състав споделя изводите на СРС, че в
производството е доказано, че между „БНП П.П.Ф." ЕАД и ответницата е възникнало
валидно облигационно правоотношение по договор потребителски кредит.
3
Получаването на сумата по договора за кредит, чрез превеждане й по банковата
сметка на ответницата от дата 02.09.2015 г., е потвърдено и от заключението на приетата
пред СРС, без възражения от страните, съдебно-счетоводна експертиза. Според
заключението ответницата е извършила по кредита плащания в размер на 491, 46 лв., преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 07.09.2017 г., както и в
размер на 300 лв. - след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Към
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение вещото лице е
изчислило, че е останала непогасена сума по главницата в размер на 628, 28 лв. с падеж от
20.04.2016 г. до 20.08.2017 г., неплатена вноска за застраховка в размер на 50, 40 лв., с
падеж от 20.04.16 г. до 20.08.17 г., както и незаплатена падежирала възнаградителна лихва в
размер на 553, 39 лв. със същия падеж.
Установява се също така, че с анекс по протокол № 17 от 12.10.2016 г. към
рамков договор за цесия от 02.06.2015 г. сключен между „БНП П.П.Ф.“ ЕООД и „Е.М.“
ЕООД, са прехвърлени задълженията на М. Д. П. по договор за потребителски кредит
№ PLUS-11423219 от 02.09.2015 г. Видно от приложението към Протокол № 17,
прехвърлените вземания са в общ размер от 1 419, 78 лв. – главница, 715, 92 лв. лихви и
56, 62 лв. – неустойка за забава.
В решението СРС е приел за изцяло неоснователни възраженията на ответницата
за нищожност за договора за потребителски кредит, поради нарушения на ЗПК и ЗЗП.
По този въпрос и във връзка с възраженията, поддържани и във въззивната жалба,
настоящата инстанция приема следното :
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, на която са позовава ответницата, всяка клауза в
ДПК, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
В чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че когато с договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е изцяло недействителен. Според чл. 23
от ЗПК, ако договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
Следователно, в специалният закон - ЗПК, са въведени специални основания,
при доказване на които целият договор за кредит се приема за недействителен, по
силата на самия закон.
В случая договорът за кредит е сключен в писмена форма и е подписан от двете
страна, към него са приложени ОУ, който също съдържат подпис на страните.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7 и 8 от ЗПК в договора за кредит следва да се съдържа общия
размер на кредита и условията за усвояването му, както и стоката или услугата и
нейната цена в брой - когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за стока
или услуга или при свързани договори за кредит. Въззивният съд намира, че
посочените изисквания към договора за кредит са спазени.
Спазени са и изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 от ЗПК за посочване на
условията за прилагането на лихвения процент и за изготвяне на погасителен план,
съдържащ информация за последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми.
В разглеждания казус в договора е посочен ГЛП - 35, 52 % и ГПР - 45, 79 %,
както и размерът на цялото задължение към кредитора в абсолютна стойност, а именно
1 500 лв. Съобразно погасителния план погасяването се извършва на 36 тримесечни
погасителни вноски в точно посочен размер и падеж на всяка вноска. Както вече бе
отбелязано приложим в случая е фиксиран лихвен процент за целия 3 годишен срок на
4
договора, предвид на което неотносими се явяват изискванията към съдържанието му в
случаите на променлив лихвен процент. Когато не са приложими различни лихвени
проценти, не е необходимо в погасителния план да се съдържа посочване отделно на
главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска (решение № 106 от
03.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2021г., III ГО на ВКС). Ето защо настоящият състав на
съда приема, че по отношение на процесния договор за заем са спазени и изискванията
по обсъждания законов текст.
Във връзка с възраженията в жалбата следва да се посочи, че изискването по чл.
11, ал. 1, т. 9 а ЗПК за включване в задължителното съдържание на договора за
потребителски кредит на методика за изчисляване на референтния лихвен процент не е
абсолютно, а е във връзка с разпоредбата на т. 9 на същата норма, която изисква в
договора да бъде посочен лихвеният процент по кредита. Доколкото в конкретния
казус лихвеният процент е фиксиран такъв, соченото от въззивника нарушение не е
налице.
Неоснователно е и позоваването на въззивника на неспазени правила на чл. 11,
ал. 1, т. 20, 23 и 24 ЗПК, доколкото правото на отказ от договора е регламентирано в
договора, както и възможността за предсрочно погасяване, прекратяване и разрешаване
на спорове.
Съдът намира, че при сключването на договора страните по ясен и недвусмислен
начин са посочили размера на задължението за договорна лихва като фиксиран
годишен лихвен процент - 35. 52 %. Следва да се посочи, че в законите, в ЗПК или в
друг закон, не е уреден максимален размер на договорната лихва по договора за
паричен заем. Единственото ограничение е предвидено от нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
(добавена с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), с която предвиден
максимален размер на ГПР, като е посочен, че той да не може да надвишава повече от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на МС на РБ.
Предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426
на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора,
се налага изводът, че договореният ГПР в случая от 45. 79% не надвишава 50 % на
годишна база и поради това се явява договорен в рамките на допустимата от закона и
морала граница.
В жалбата въззивницата поддържа и възражения, че договорната
възнаградителна лихва е уговорена в противоречи на добрите нрави. Накърняване на
добрите нрави по смисъла на общите правила на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се
нарушават принципите на справедливостта и на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения, за да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата. Следователно във всеки
случай, когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност в
облигационните отношения.
В конкретния случай, за периода на действие на договора за потребителски
кредит върху главница от 1 500 лв., размерът на законната лихва, определен
посредством използването на лихвен калкулатор е около 312 лева, предвид на което
договорената възнаградителна лихва от 949 лв. не е прекомерно висока (около три
пъти над законната), договорена във вреда на потребителя, нито накърнява
5
изискванията за добросъвестност.
По гореизложените съображения се налага извода, че договорът за кредит
валидно е обвързал страните, тъй като не е налице нарушение на императивните
изисквания на чл. 22 ЗПК, обосноваващи приложението на 23 ЗПК. Поради това и
заемополучателят дължи да върне на заемодателя заетата сума, ведно с договореното
възнаграждение за лихва съгласно уговорения погасителен план.
Съдът намира, че не са налице и неравноправни клаузи в договора, по смисъла
на чл. 143 ЗЗП, както се поддържа в жалбата, който да обосновават недействителност
на договора за кредит.
Тъй като е настъпил падежа и на последната вноска съобразно договорения
погасителен план, цялото вземане по договора за кредит е станало изискуемо.
По въпроса относно уведомяване на длъжника за цесията, в допълнение към
изложеното от СРС въззивният състав намира следното :
Следва да се отбележи, че с договора за цесия се отстъпва едно вземане от
досегашния му носител на трето лице. Предмет на договора за цесия е прехвърлянето
на вземане, което следва да съществува, към момента на сключване на договора и да е
прехвърлимо. Със сключване на договора, т. е. с постигане на съгласие, вземането
преминава от цедента върху цесионера. Към този момент цедентът престава да бъде
кредитор във вътрешните отношения с цесионера. За да породи действие спрямо
длъжника, цесията следва да му се съобщи от цедента - според изискването на чл. 99,
ал. 3 и 4 ЗЗД.
В случая към исковата молба е приложено уведомяване на длъжника за
прехвърляне на вземанията (стр. 14 от делото на СРС), за което няма данни дали е
получено от ответницата. Дори при липса на данни за получаване на уведомлението
преди подаване на заявлението, трайната практика по въпроса приема, че изходящото
от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3,
пр. 1 ЗЗД. Като факт настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването
на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаване на
делото – арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК. С това прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. (решение № 3/16.04.2014 г. по т.
д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г.,
т. к., ІІ т. о. на ВКС).
Относно размерите, до които исковете са уважени СРС е съобразил искането на
ищеца, както и установените от ССчЕ размери на задълженията и основателно е
уважил исковете до тези размери съответно - за сумата 628, 28 лв. главница по договор
за потребителски кредит № PLUS-11423219/02.09.15 г. между „БНП П.П.Ф." ЕАД и М.
П., представляваща падежирали и непогасени вноски за главница от подписване на
договора до падежа на 23 погасителна вноска - 20.08.2017 г., прехвърлена с договор за
цесия от 12.10.2016 г., и сумата от 135, 82 лв., договорна лихва за периода от
подписване на договора - 02.09.15 г. до 20.08.2017 г. Въззивният състав не намира
основание за промяна изводите на СРС по този въпрос.
Доколкото мотивите на настоящият състав съвпадат изцяло с тези на СРС,
решението следва да се потвърди в частите, в които исковете са уважени. Този извод
касае и присъдените разноски, които са съобразени с изхода от спора.
Решението е влязло в сила в неоспорената от ищеца отхвърлителна част.
6
По разноските пред СГС:
С оглед изхода на спора, право на разноски в производството има ищеца.
Доколкото той не претендира разноски до приключване на устните състезания, такива
не се присъждат в негова полза.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20141041 от 17.06.2021 г. на СРС, 69, с-в, по гр. д.
№ 54428/2018 г. в частите, в които е признато за установено, на основание чл. 422 във
вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 240 ал. 1 33Д, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и с чл. 99 ЗЗД, че М. Д.
П. с ЕГН ********** дължи на "Е.М." ЕООД, ЕИК: *******, сумата 628, 28 лв.,
главница по договор за потребителски кредит № PLUS-11423219/02.09.15 г., сключен
между „БНП П.П.Ф."ЕАД и М. П. - падежирали и непогасени вноски за главница от
подписване на договора до 23 погасителна вноска - 20.08.2017 г., вземането по които е
прехвърлено на „Е.М.“ ЕООД с договор за цесия от 12.10.2016 г., ведно със законната
лихва за забава от 07.09.2017 г. - подаване на заявлението до окончателното изплащане
на сумата, както и сумата от 135, 82 лв., договорна лихва за периода от подписване на
договора - 02.09.15 г. до 20.08.2017 г., за които е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.09.2017 г. по ч. гр. д. № 62392/2017 г. на
СРС, 69 с - в и ответницата е осъдена за разноски в производството.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в останалата неоспорена от ищеца
отхвърлителна част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7