№ 7615
гр. София, 15.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20211110166596 по описа за 2021 година
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване положителни
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването
на вземания на ищеца спрямо ответника съответно за в общ размер на 2468, 81 лв.,
включваща сумата в размер на 900,00 лв., представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № 30040342883 от 30.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 02.02.2021 г., до
окончателното изплащане на дължимата сума; сумата в размер на 309,06 лева,
представляваща неплатено договорно възнаграждение, за периода от 15.11.2019г. до
03.12.2020г.; сумата в размер на 270,00 лева, представляваща задължение за закупена услуга
„Фаст“; сумата в размер на 810,00 лева, представляваща задължение за закупена услуга
„Флекси“; сумата в размер на 141,55 лева, представляваща лихва за забава, за периода от
16.11.2019г. до 03.12.2020г., които вземания са предмет на издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 6213/2021г. по описа на СРС, 45 с-в.
В исковата молба ищецът излага, че на 30.10.2019 г. e сключил с ответника договор за
потребителски кредит с № 30040342883, въз основа на който е предоставил кредит в размер
на сумата от 900 лв., със срок на договора от 24 месеца и размер на вноската – 54,40 лв., с
падеж – 15-ти ден от месеца, при ГПР 48,91 %, ГЛП 41,00 % и лихвен процент на ден 0,11
%. Твърди, че общото задължение по кредита възлиза на 1305,40 лв., като отделно са
избрани и закупени пакети от допълнителни услуги, възнаграждението по които било
съответно за закупена услуга „Фаст“ – 270 лв., а за закупена услуга „Флекси“ – 810 лв.
Поддържа, че общото задължение по кредита, заедно с възнагражденията за допълнителните
пакети се равнявало на 2385,40 лв. при общ размер на вноската 99,40 лв. и дата на
погасяване – 15-ти ден от месеца. Твърди се, че ответникът не е направил нито една
погасителна вноска и цялата сума по кредита останала незаплатена, като кредита бил обявен
за предсрочно изискуем на 03.12.2020г. Обосновава правен интерес от предявяване на
1
установителните искове с проведено заповедно производство и издадена за вземанията
заповед за изпълнение, срещу която е постъпило възражение. Представя доказателства и
претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника.
В съдебно заседание, ищецът /ФИРМА/, редовно призован, не се представлява. С
молба с вх. № 42810/16.02.2023г. ищецът поддържа исковата молба и моли за уважаване на
исковите претенции.
В съдебно заседание, ответникът Л. В. Д., редовно призован, не се явява, не се
представлява.
Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по
свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Исковете са допустими, като депозирани от лице в полза на което е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в производството по ч.гр.д. №
6213/2021г. по описа на СРС, 45-ти състав, в срока по чл. 415 от ГПК, и при подадено от
ответника в срок възражение по реда на чл. 414 от ГПК.
По делото се установява, че между ищеца като заемодател и Л. В. Д., като заемател е
сключен договор за потребителски кредит № 30040342883 от 30.10.2019г., съгласно който
на Л. Д. е предоставен кредит в размер на 900 лева със срок на кредита 24 месеца и размер
на месечната вноска от 54,40 лева, при дължима сума по кредита от 1305,60 лева и закупен
пакет от допълнителни услуги в размер на 1080,00 лева с размер на вноската по закупения
пакет допълнителни услуги от 45,00 лева, или общия размер на вноската е 99,40 лева, при
ГЛП от 41,00% и ГПР от 48,91%, като общото задължение по кредита възлиза на сумата от
2385,60 лева. Не е спорно по делото, че задължението се претендира като предсрочно
изискуемо на дата 03.12.2020г., при краен падеж на погасяване на задължението на
15.10.2021г.
По делото не е подаден отговор на исковата молба, с релевирани с него възражения
срещу исковете.
Доколкото задължението се претендира като предсрочно изискуемо, следва да се
посочи, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва
при наличието на две предпоставки: обективен фактор, обусловен от неплащането на част
от падежирани вноски или лихви по договор за кредит и субективен фактор- обективиран в
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на
предсрочната изискуемост по смисъла на цитираната по- горе норма предполага изявление
на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения негов остатък за предсрочно
изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост обаче има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент
са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й, а предпоставките за
постановяване на изпълнение са налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника
е реално и предхожда по време подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение. В настоящият случай, както в заявлението, така и в исковата молба, се твърди,
че обявяването на кредита за предсрочно изискуем е било направено от страна на ищеца
чрез изпращане на писмо до адреса на длъжника, съвпадащ с този по постоянния му и
настоящ адрес. Този адрес е установен и от съда при изготвяне служебно на справка по реда
на Наредба № 14/2009г. По делото е прието уведомление за настъпилата предсрочна
2
изискуемост /л.18 по делото/, като видно от приетата на л.20 по делото обратна разписка
изявлението не е достигнало до ответника /посочено е че пратката е непотърсена/. Следва да
се посочи, че към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК всички процесни
суми все още не са падежирали и не са с настъпил краен срок за плащане. Ето защо, съдът
счита, че волеизявлението на кредитора е достигнало до длъжника и съответно е настъпила
предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит, с връчването на исковата
молба и уведомлението приложено към него, което според константната съдебна практика е
допустимо. По изложеното съдът намира, че е настъпила предсрочната изискуемост на
вземането и вземането се претендира като изискуемо.
По гореустановеното и с оглед предмета на доказване, съдът намира, че по делото се
установи безспорно, че между Л. Д. и ищеца е било налице сключено правоотношение по
договор за потребителски кредит, като към процесния договор, към датата на сключването
му е бил приложим ЗПК /в редакцията му от ДВ, бр. 17 от 26.02.2019г.
С оглед качеството на заемателя, е налице договор с потребител по смисъла на пар. 13
от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилага и чл. 143-148 от ЗЗП,
като неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Дори и ответника да не е релевирал възражения за нищожност, то съдът е длъжен да следи
служебно за наличието на нищожни и неравноправни клаузи в договори за кредит, по които
кредитополучателя има качеството потребител.
Съдът намира, че договора за кредит не е нищожен и са спазени общите изисквания на
чл. 10 и чл. 11 от ЗПК. По отношение уговорената възнаградителна лихва в размер на 309,
06 лв. настоящият съдебен състав счита, че клаузата в договора, касаеща договорната лихва
не е нищожна. В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвидено, че: "Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България". Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, а именно потребителя, от
страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното
положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР,
законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне
на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат
кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна
злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР, до който
може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на
кредита. Законната лихва по реда на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД се определя по следния начин: към
основния лихвен процент на БНБ, плюс 10 пункта надбавка. Основният лихвен процент
/ОЛП/ на БНБ в процесния период е бил 0, 00%. С оглед нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата
на сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР /48, 91%/ не
надвишава 50%, ето защо е в рамките на допустимата граница. Затова уговорената клауза за
възнаградителна лихва не е нищожна, предвидена е в договора, и това обстоятелство следва
да се вземе в предвид от съда при формиране на крайния му извод. Разбира се, на съда е
известна съществуващата съдебна практика възприемаща извода, че възнаградителна лихва
3
над трикратния размер на законната лихва се явява нищожна уговорка, т. к. противоречи на
чл. 26 от ЗЗД, но намира, че не е относима в настоящият случай. Подобни разрешения – за
нищожност клаузата за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва са релевантни преди приемането на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от Закона за
потребителския кредит (в сила от 23.07.2014 г.). Доколкото преди приемането на
законоустановен размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити, не
съществуваше нормативен текст регулиращ оскъпяването на кредита, съдът следваше да
изхожда от общите правни принципи и морални норми. Към настоящият момент е налице
нормативен текст - чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от Закона за потребителския кредит (в сила от
23.07.2014 г.), който точно и ясно определя предела на оскъпяване на кредита – годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Възнаградителната лихва е компонент от ГПР
и размерът и подлежи на преценка от кредитодателя, като единственото условие, същата
заедно с другите елементи на ГПР общо да не надвишава максимално допустимия размер. В
случая ГПР е в размер на 48, 91 % т. е. не надхвърля размера предвиден в чл. 19, ал. 4 и ал. 5
от ЗПК.
Не така стои въпроса обаче за уговорката в договора относно заплащането на сумата от
1080,00 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги. Съдът
намира, че приетото по делото споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, противоречи на закона. Възможността за събиране от потребителя на такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата
на чл. 10а ал. 1 ЗПК, но съгласно ал. 2 на същия член законът не допуска кредиторът да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Заплащането на възнаграждение в размер 1080, 00 лв. за приоритетно
разглеждане на искането за потребителски кредит има очевидния характер на
такси/комисионни във връзка с усвояването на кредит, а възможностите за отлагане и
намаляване на вноски и смяна на датата на падежа по естеството си са такива, свързани с
управление на кредита. В противоречие с императивната разпоредба на чл. 10а ал. 4 ЗПК
споразумението за закупуване на пакет допълнителни услуги е неясно, тъй като закупените
такива нямат стойностно измерение, от което да се установи тежестта им в ежемесечните
вноски, дължими по допълнителния пакет, както и съразмерността им с цената, която се
заплаща за ползването им. Тъй като допълнителните услуги касаят усвояването и
управлението на кредита или са относими към бъдещи несигурни събития, а и са неясно
формулирани, уговарянето им е в нарушение на императивните разпоредбите на чл. 10а ал.
2 и 4 ЗПК, поради което тези уговорки са нищожни, съгл. чл. 21, ал. 1 ЗПК. Уговорките за
заплащане на допълнителния пакет от услуги са неравноправни и по смисъла на чл. 143
ЗЗП. Заплащането на възнаграждението за различните видове допълнителни услуги от
потребителя е предварително и дължимо само за правото, предоставено от заявителя на
длъжника да се възползва от всяка от посочените услуги, без значение дали някоя от тези
услуги ще бъде реално използвана по време на действието на сключения между страните
договор. Видно от чл. 15.2.3. от общите условия обаче за осъществяването на тази
възможност е необходимо подписване на допълнително споразумение, т. е. за да се
възползва длъжникът от пакета допълнителни услуги, се изисква одобрение от кредитора,
което означава, че следва да се плати предварително за възможност, която зависи от волята
на кредитора. Независимо, че тези услуги може да не бъдат предоставени от кредитора,
цената по тях остава дължима, като не е предвидена възможност за отпадане или
намаляването й. Това поставя в по-неблагоприятна позиция потребителя, не защитава
правата му като по-слаба страна в правоотношението и води до значително неравновесие
4
между правата и задълженията на страните. Тъй като клаузите за заплащане на пакет от
допълнителни услуги са неравноправни и обективно няма доказателства по делото да са
уговорени индивидуално, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП те са нищожни.
Именно поради гореизложеното съдът не уважи искането на ищеца за постановяване
на неприсъствено решение по спора, като противоречащо на чл. 239, ал.1,т.2 от ГПК. По
гореизложеното съдът намира, доколкото в срока по чл. 131 от ГПК не са релевирани
възражения срещу исковете, а съда следва да реши спора само по спорните факти, с
изключение на случаите в които закона изисква от съда служебно да обсъди правните
въпроси, свързани с нищожността на клаузи от договора, сключен с потребител, то съдът
намира, че исковете следва да бъдат уважени за сумата от 900,00 лв., представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № 30040342883 от 30.10.2019 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
в съда – 02.02.2021 г., до окончателното изплащане на дължимата сума, за сумата в размер
на 309,06 лева, представляваща неплатено договорно възнаграждение, за периода от
15.11.2019г. до 03.12.2020г. и за сумата в размер на 141,55 лева, представляваща лихва за
забава, за периода от 16.11.2019г. до 03.12.2020г., а за сумата в размер на 270,00 лева,
представляваща задължение за закупена услуга „Фаст“ и за сумата в размер на 810,00 лева,
представляваща задължение за закупена услуга „Флекси“, исковете следва да бъдат
отхвърлени.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. На основание чл. 78,
ал.1 ГПК ищецът има право на разноски пропорционално на уважената част от исковете.
Същият е доказал заплащането на разноски в заповедното производство в размер на 199,98
лева, като съобразно уважената част от исковете на ищеца в заповедното производство
следва да му се присъдят разноски в размер на 111,12 лева. В исковото производство
ищецът е заплатил държавна такса в размер на 49,38 лева, като на ищеца съобразно
фактическата и правна сложност на делото и цената на исковете, на основание чл. 78, ал.8 от
ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ следва
да му се присъди и юрисконсултско възнаграждение в размер на 200,00 лева. Така на ищеца
в исковото производство съобразно уважената част от исковете следва да му се присъдят
разноски в размер на 138,57 лева.
От ответника не се претендира присъждане на разноски в производството, поради и
което съдът не дължи произнасяне.
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, по предявените от
/ФИРМА/, ЕИК ************ срещу Л. В. Д., ЕГН **********, искове с правно основание
чл. 422 от ГПК, че Л. В. Д. дължи на /ФИРМА/, сумата в размер на 900,00 лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 30040342883 от 30.10.2019
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда – 02.02.2021 г., до окончателното изплащане на дължимата сума, сумата в
размер на 309,06 лева, представляваща неплатено договорно възнаграждение, за периода от
15.11.2019г. до 03.12.2020г., сумата в размер на 141,55 лева, представляваща лихва за забава,
за периода от 16.11.2019г. до 03.12.2020г., като ОТХВЪРЛЯ исковете за сумата в размер на
270,00 лева, представляваща задължение за закупена услуга „Фаст“ и за сумата в размер на
810,00 лева, представляваща задължение за закупена услуга „Флекси“, и за които суми е
5
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в производството
по ч.гр.д. № 6213/2021г. по описа на СРС, 45-ти състав.
ОСЪЖДА Л. В. Д., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на /ФИРМА/, ЕИК ************,
сумата в размер на 111,12 лева, разноски в заповедното производство на основание чл. 78,
ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Л. В. Д., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на /ФИРМА/, ЕИК ************,
сумата в размер на 138,57 лева, разноски в исковото производство на основание чл. 78, ал.1
от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6