№ 1530
гр. София, 22.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100512350 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 23.08.2021 год., постановено по гр.дело №25806/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 172 с-в, ЗАД „ОЗК-З.“ АД е осъдено да заплати на КР. П. К. по иск с правно
основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ сумата от 7 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, вследствие на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило на
21.09.2015 год., в района на железопътен прелез на 13.800 километър на южната дъга на
Околовръстен път – гр.Пловдив, на път ІІ-86, изразяващи се в претърпени болки и страдания
от следните травматични увреждания: три дълбоки драскотини по кожата на дясната длан,
контузия с травматичен оток и кръвонасядане на дясната подбедрица в областта на
глезенната става, които реализират критериите на медико-биологичния признак временно
разстройство на здравето, неопасно за живота, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на увреждането – 21.09.2015 год. до окончателното й изплащане, като
ответникът е осъден да заплати, както следва: на адв. Н.И. Н. сумата от 680 лв.,
представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2
ЗА и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 280 лв. – държавна такса и
сумата от 125 лв. – възнаграждение за вещо лице.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника ЗАД „ОЗК-З.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че по делото не било
доказано, че ищецът бил пострадал от ПТП с участието на лек автомобил „Ауди А6“, по
отношение на който бил сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“.
1
Съставеният констативен протокол за ПТП не бил подписан от водача на посочения
автомобил и бил изготвен за целите на процеса. В хода на воденото наказателно
производство било установено, че регистрационните табели на лек автомобил „Ауди А6“
били подменени, не била установена рамата на автомобила, поради което не можело да се
приеме за установено по безспорен начин, че същият бил застрахован. По отношение на
споразумението по НОХД №4503/2017 год. – за престъпление по чл. 131 НК, била
неприложима разпоредбата на чл. 300 ГПК. Неправилно първоинстанционният съд бил
приел, че е налице виновно и противоправно поведение от страна на водача Б.Г., който при
ПТП бил причинил телесни наранявания. В споразумението нямало данни за настъпило
ПТП. Нямало и доказателства, че нанесените телесни повреди били в резултат на
управлението на МПС. Такива обстоятелства не се установявали и от разпита на свидетеля
С.Б.. В този смисъл ответникът не бил легитимиран да отговаря по предявения иск. Отделно
от това не били установени механизма на ПТП и причинно-следствената връзка с
твърдените увреждания. Според заключението на вещото лице по съдебната автотехническа
експертиза бил налице удар между предната част на автомобила и тялото на ищеца, а според
показанията на посочения свидетел, ищецът се намирал отстрани на автомобила, като
отворил предната лява врата и се опитал да „измъкне“ водача“, т.е., че ударът бил
настъпил между предна лява греда на превозното средство и тялото на ищеца. В
заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза нямало категоричен
отговор на поставените въпроси, а били направени само предположения. Изводите на
вещите лица не съвпадали с мотивите на наказателния съд, че леките телесни повреди на
ищеца не са получени в резултат на престъпление по глава 11, раздел 2 от НК, още по-малко
при управление на лек автомобил „Ауди А6“. Доказано било, че уврежданията на ищеца
били получени при изпълнение на служебните му задължение при лошо организирана
полицейска акция, подценяване на ситуацията и надценяване на собствените физически
умения. На следващо място сочи, че при определяне на обезщетението СРС не бил взел
предвид обстоятелството, че ищецът няма трайни увреждания, нямал нарушения на опорно-
двигателния апарат, не бил претърпял операции, не бил извършван медицински преглед и не
било провеждано лечение. Не било доказани вреди в по-голям размер или с по-големи
интензитет и продължителност в сравнение с обичайните при подобни телесни увреждания.
А обезщетението не следвало да е източник на обогатяване за пострадалия. Към датата на
увреждането ищецът бил дългогодишен полицейски служител, т.е. добре подготвен
физически и психически мъж, на 33 години, обучен по специален ред да защитава
гражданите на страната и да опазва обществения ред. СРС не бил изложил и мотиви защо
приема, че не е налице съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а същевременно по делото били
събрани доказателства за приноса на ищеца за настъпване на телесните увреждания.
Неправилно първоинстанционният съд бил присъдил и лихва за забава, считано от датата на
увреждането. В хипотезата на пряк иск на увреденото лице в застрахователната сума се
включвало дължимото обезщетение за забава за периода от момента на уведомяване на
застрахователя, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя, а
не от момента на увреждането. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
2
искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата КР. П. К. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че по делото били доказани настъпването на ПТП и причинно-
следствената връзка между произшествието и причинените му увреждания.
Първоинстанционният съд правилно бил приел, че са налице елементите от фактическия
състав по чл. 45 ЗЗД, като при определяне на обезщетението за неимуществени вреди бил
отчел търпените от ищеца болки и страдания, негативни емоции, техния интензитет и
обществената и икономическа конюнктура в страната към момента на настъпване на
процесното ПТП. Причинените на ищеца телесни увреждания били му причини временно
разстройство на здравето, неопасно за живота, като той търпял болки и страдания за около
месец. По делото не било доказано съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
ищеца. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, но е частично неправилно.
Разпоредбата на чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ дава право на увреденото лице при
пътнотранспортно произшествие да насочи иск за обезщетяване на претърпените вреди
направо срещу застрахователя, при който деликвентът има застраховка “гражданска
отговорност”.
По предявения иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ ищецът следва да
установи, че има вземане за непозволено увреждане срещу водач на МПС /фактическия
състав на който е виновно и противоправно поведение на водача, в причинна връзка от
което са произлезли твърдените вреди, като вината се предполага до доказване на
противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД/ и наличие на валидно застрахователно правоотношение,
произтичащо от договор за застраховка “гражданска отговорност” между този водач и
застрахователя /чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Установено е въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени
доказателства, в т.ч. споразумението по НОХД №4503/2017 год. по описа на РС – Пловдив,
ХХІV с-в, което на основание чл. 383, ал. 1 НПК има последиците на влязла в сила присъда,
а съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК присъдата на наказателния съд е задължителна за
гражданския съд относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца, констативен протокол за ПТП с пострадали лица, който по своето
3
естество представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК,
събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Стоян Христов Благоев, които
следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, убедителни и неопровергани от
останалите данни по делото и заключенията на вещите лица по допуснатите и изслушани в
първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза и съдебно-
медицинска експертиза, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на
кредитиране, че на 21.09.2015 год., около 03.00 ч., Б.Н.Г. е управлявал лек автомобил „Ауди
А6“, с рама №WVWZZZ4BZWN089571, с поставени регистрационни табели с рег.№****,
без съответно свидетелство за управление, в района на железопътен прелез на 13.800
километър на южната дъга на Околовръстен път – гр.Пловдив, на път ІІ-86. В посочения
район бил организиран контролно-пропусквателен пункт, целящ спиране на движението на
лекия автомобил с оглед данни за извършено престъпление. Поради наличието на блокада
водачът на автомобила потеглил рязко, ударил предпазните бариери на прелеза, които се
вдигнали и се блъснал в блокиралия пътното платно след прелеза служебен лек автомобил
„Форд Мондео“ с рег.№****. При извършването на действия от страна на полицейските
служители, в т.ч. ищеца – които били застанали срещу движението, на банкета, по спиране
на посочения автомобил и предприемане на опити водачът да бъде изведен от него, в т.ч.
чрез устни разпореждания, същият рязко привел в движение превозното средство, в резултат
на което ищецът паднал на земята и му били причинени следните увреждания: три дълбоки
драскотини по кожата на дясната длан и контузия с травматичен оток и кръвонасядане на
дясната подбедрица в областта на глезенната става. Впоследствие горепосоченият
автомобил бил открит спрян, но с работещ двигател и отворени врати, като нямало водач и
пътници в него.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да бъде посочено, че твърдените
от ищеца леки телесни телесни увреждания не са съставомерни по смисъла на НК – арг. за
противното от чл. 343, ал. 1, б. „б“ НК, тъй като причиняването им по непредпазливост не
съставлява престъпление, поради което и установяването им е било допустимо в рамките на
настоящия граждански процес чрез всички допустими доказателствени средства. Няма
съмнение, че телесните увреждания на ищеца са настъпили като последица от
съприкосновението между тялото му и части на превозното средство – без значение с кои
точно от тях.
На следващо място по делото е установено и съществуването на валиден договор за
застраховка “гражданска отговорност”, който покрива и отговорността на водача Б.Н.Г.
/виж и справка на л. 47 от първоинстанционното дело/. В тази връзка следва да се отбележи,
че съгласно разпоредбите на чл. 257, ал. 1 и ал. 2 КЗ /отм./ обект на З. по задължителната
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е гражданската отговорност на
застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица
имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на
моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското
законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата, като
4
съответно застраховани лица са собственикът на моторното превозно средство, за което е
налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което ползва
моторното превозно средство на законно основание. За определянето на този кръг лица са
меродавни по-скоро фактически критерии /каквито са управлението и използването/. От
своя страна упълномощаването за използване или управление на МПС се подчинява на
общите правила на гражданското право и може да бъде както изрично или генерално, така и
да възникне с конклудентни действия.
В частност по делото не са релевирани твърдения и липсват данни, че Б.Г. е придобил
владението върху лек автомобил „Ауди А6“, с рама №WVWZZZ4BZWN089571, по
престъпен начин. Същевременно несъмнено е, че същият е разполагал с ключовете за МПС
и доколкото органите на КАТ са констатирали, че в превозното средство се съхранява
полицата за застраховка „гражданска отговорност” №BG/23/115002027525, валидна от
05.08.2015 год. до 04.08.2016 год., съдът приема, че Б.Г. се ползва от правата по договора за
застраховка „Гражданска отговорност”, сключен с ответното дружество.
Следователно налице са всички предпоставки по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за ангажиране на
деликтната отговорност на третото лице – Б.Н.Г., чиято отговорност е покрита от сключения
с ответника договор за застраховка „гражданска отговорност, за причинените на ищеца
неимуществени вреди от настъпило застрахователно събитие – ПТП, с участието на
процесния лек автомобил.
Следващият спорен между страните въпрос е свързан с размера на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди.
Настоящият съдебен състав приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за
съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната
престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично
обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен
характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението – виж
разясненията, дадени в т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС.
Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на
увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено,
допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания,
осакатявания и пр.
В разглеждания случай съобразявайки от една страна – вида и тежестта на
уврежданията, които реализират критериите на медико-биологичния признак временно
разстройство на здравето, неопасно за живота /по смисъла на чл. 130, ал. 1 НК/; възрастта на
пострадалия, който към момента на произшествието е бил на 32 години – в трудоспособна
възраст; обстоятелствата, при които са настъпили уврежданията – при изпълнението на
служебни задължения от ищеца, в качеството му на полицейски служител, по задържането
5
на лице, за което има данни, че е извършило престъпление; интензивността на търпените
болки и страдания от ищеца, както и тяхната продължителност – около три седмици, и от
друга страна – липсата на трайни последици за здравето на ищеца /в т.ч. възможност за
неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното състояние/ и пълното му възстановяване;
обстоятелствата, че не му е било предписвано прилагането на лечение, тъй като травмите са
мекотъканни, както и рехабилитационно лечение /назначени са само покой и аналгетици/;
липсата на промяна в начина му на живот и търпян съществен дискомфорт в ежедневните
дейности, както и съществуващите в страната обществено-икономически условия към
момента на настъпване на вредите, индиция за които са лимитите на застрахователно
покритие, без те да имат самостоятелно значение /§ 27 ПЗР на КЗ /отм.//, както и
създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, без той да
има самостоятелно значение /субективната преценка за справедливо определени суми за
подобни, причинени в близък период вреди от деликт, следва да има за коректив
формираната обща оценка да пропорционалност, защото справедливостта е елемент от
правната реалност/, СГС намира, че определянето на 3 000 лв. би било справедливо по
размер обезщетение за търпените неимуществени вреди. Определянето на по-голяма от тази
сума би довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено
разместване.
Релевираната претенция се явява основателна до размер на горепосочената сума, ведно
със законната лихва, считано от датата на увреждането – виж чл. 84, ал. 3 ЗЗД, до
окончателното й изплащане. С оглед функционалната обусловеност на отговорността на
застрахователя по предявен иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ от отговорността
на деликвента и застрахована гражданска отговорност на последния, застрахователят
отговора за всички причинени от прекия причинител вреди и при същите условия, при които
отговаря самият причинител на вредите. Поради това и съобразно императивната разпоредба
на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди следва да
се присъди от датата на увреждането /виж и т. 2 ППВС № 2/1981 год.; в този смисъл виж
например Решение № 60121 от 29.10.2021 год. на ВКС по т.дело № 1928/2020 год., ІІ т. о.,
ТК/.
Възражението на ответника за съпричиняване се явява неоснователно, поради следните
съображения:
Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си
пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите
или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди,
респ. увеличил е техният размер /или необходимо е действията или бездействията на
пострадалия да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е.
последният да е тяхно следствие, но не е необходимо наличието на вина/. Тежестта за
доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна – ответника – виж и т. 7 от
Тълкувателно решение № 1/2014 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2014 год., ОСТК.
По делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, че поведението е ищеца е
6
допринесло за настъпването на вредите, а доказателствената тежест в тази насока е била на
ответника. С оглед установения механизъм на процесното ПТП – уврежданията на ищеца са
настъпили при опита на водача на процесния автомобил да избегне идентифициране и
задържане, въпреки че същият е получил устни разпореждания да преустанови движението
на превозното средство и да излезе от него, е необходимо да се посочи, че според чл. 67 и
чл. 61, ал. 4 ЗМВР, полицейските органи предотвратяват, пресичат, разкриват и разследват
престъпления, като за пресичане на престъпления те осъществяват мероприятия за
преустановяване на изпълнителното деяние, предотвратяване настъпването на престъпните
му последици и ограничаване на техните размери. Полицейските органи могат да издават
разпореждания до държавни органи, организации, юридически лица и граждани, когато това
е необходимо за изпълнение на възложените им функции, като тези разпореждания се
издават писмено, а при невъзможност те могат да се издадат устно или чрез действия, чийто
смисъл е разбираем за лицата, за които се отнасят – чл. 64, ал. 1 и 2 ЗМВР /виж и чл. 257
ЗМВР/.
Когато съществуват данни, че водачът на превозното средство е участвал в
престъпление полицейският орган може да спре водача за проверка, съгласно чл. 58, ал. 1, т.
4 от Инструкция № 8121з-749 от 20.10.2014 год. за реда и организацията за осъществяването
на дейностите по контрол на пътното движение /издадена от министъра на вътрешните
работи, обн., ДВ, бр. 90 от 31.10.2014 год./. Преди подаването на знак или сигнал
полицейският орган застава срещу движението върху пътното платно, непосредствено до
банкета или бордюра /чл. 61, ал. 2/; на водача на превозното средство трябва да бъде
осигурена възможност да спре правно и да не създава опасност или да бъде пречка за
останалите участници в движението /чл. 61, ал. 3/, като спирането на превозните средства на
места с ограничена или намалена видимост /в т.ч. ж.п. прелези/ и на други места, където
спирането е забранено, се допуска по изключение при условие, че е осигурена безопасността
на участниците в движението и полицейските служители /чл. 61, ал. 4/. Проверката на водач
и МПС се извършва задължително при неработещ двигател най-малко от двама полицейски
служители при посочените в чл. 62 от инструкцията тактически действия, включително
подхождане към превозното средство отзад и отстрани и предприемане при необходимост
на незабавни действия съобразно създалата се ситуация. А в случаите на проверка на МПС,
водачът на което не е изпълнил полицейско разпореждане, освен действията по чл. 62,
полицейският служител може допълнително да отдава разпореждане на водача да изключи
двигателя, да извади контактния ключ и го постави на арматурното табло, да излезе бавно от
колата и застане пред автомобила с лице към него, да установява самоличността на
лицето/лицата – чл. 63. При провеждане на заградителни мероприятия полицейският
служител изпълнява указанията на началниците и ОДЦ/ОДЧ, като участва в откриването и
задържането на обявени за издирване лица, вещи и пътни превозни средства.
В частност поведението на ищеца непосредствено преди и по време на ПТП съответства
на предвиденото в горецитираните норми.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, която предявеният иск
7
по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ е уважен за разликата над 3 000 лв. до размера от 7 000 лв. /т.е. за
сумата от 4 000 лв./, която претенция подлежи на отхвърляне, ведно със законната лихва,
считано от датата на увреждането до окончателното изплащане. Първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати на
адв. Н.И. Н. възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА
за разликата над 440 лв. и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК разноски за
държавна такса за разликата над 120 лв. и разноски за възнаграждение за вещо лице за
разликата над 53.57 лв., съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ.
отхвърлената част от иска.
В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК ищецът следва да
бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ направените разноски в
първоинстанционното производство за възнаграждения за вещи лица, за държавна такса за
издаване на съдебни удостоверения и юрисконсултско възнаграждение в размер на 280 лв.,
както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на
80 лв. и сумата от 57.14 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде
осъден да заплати на адв. Н.И. Н. сумата от 440 лв., представляваща възнаграждение за
безплатно процесуално представителство във въззивното производство.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 23.08.2021 год., постановено по гр.дело №25806/2018 год. по
описа на СРС, ГО, 172 с-в, в частта му, в която е уважен предявения от КР. П. К. срещу ЗАД
„ОЗК-З.“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 3 000 лв. до
размера от 7 000 лв. /т.е. за сумата от 4 000 лв./, както и в частта му, в която ответникът ЗАД
„ОЗК-З.“ АД е осъден да заплати на адв. Н.И. Н. възнаграждение за безплатно процесуално
представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА за разликата над 440 лв. и по сметка на СРС на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК разноски за държавна такса за разликата над 120 лв. и разноски
за възнаграждение за вещо лице за разликата над 53.57 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от КР. П. К. с ЕГН **********, С АДРЕС: ГР.Пловдив,
ул.“****, срещу ЗАД „ОЗК-З.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.“****, иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 3 000 лв.
до размера от 7 000 лв. /т.е. за сумата от 4 000 лв./ представляваща обезщетение за
8
неимуществени вреди, вследствие на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило на
21.09.2015 год., в района на железопътен прелез на 13.800 километър на южната дъга на
Околовръстен път – гр.Пловдив, на път ІІ-86, изразяващи се в претърпени болки и страдания
от следните травматични увреждания: три дълбоки драскотини по кожата на дясната длан,
контузия с травматичен оток и кръвонасядане на дясната подбердица в областта на
глезенната става, които реализират критериите на медико-биологичния признак временно
разстройство на здравето, неопасно за живота, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на увреждането – 21.09.2015 год. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 23.08.2021 год., постановено по гр.дело №25806/2018
год. по описа на СРС, ГО, 172 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА КР. П. К. с ЕГН **********, с адрес: гр.Пловдив, ул.“****, да заплати на
ЗАД „ОЗК-З.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“****, на
основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство
за възнаграждения за вещи лица, за държавна такса за издаване на съдебни удостоверения и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 280 лв., както и направените разноски във
въззивното производство за държавна такса в размер на 80 лв. и сумата от 57.14 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-З.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“****, да заплати на адв. Н.И. Н., с адрес: гр.София, ул.“****, сумата от 440 лв.,
представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство във въззивното
производство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9