РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ………………. г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в
публичното заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка
Чолева
Розалина Ботева
при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на
прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело
N: 12 457 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
С решение № 20198196 от 14.09.2020
г., постановено по гр.д.№ 44 424/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 70 състав, З.
„А.“ АД, ЕИК ********* е осъдено да заплати на И.А.А., ЕГН ********** по
предявен иск с правно основание чл.36 ЗА кумата 2 688,49 лева, представляваща възнаграждение
за процесуално представителство по т.д.№ 2134/2017 г. по описа на СГС, ведно
със законната лихва върху нея, считано от 31.07.2019 г. до окончателното погасяване, като предявеният
от ищеца иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 405,00 лева – обезщетение за забава
върху главницата от 2 688,49 лева, начислено за периода от 01.02.2018 г. до
30.07.2019 г. вкл., е отхвърлен като неоснователен.
Със същия
съдебен акт ответникът „З. „А.“ АД е осъден да
заплати на ищеца И.А.А. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 136,91 лева –
разноски по делото, както и на основание
чл.38 ЗА във връзка с чл.78, ал.1 ГПК на адвокат Б.Е. сумата 418,19 лева –
адвокатско възнаграждение. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът И.А.А. е осъден
да заплати на З. „А.“ АД сумата 13,09 лева – разноски по делото.
Срещу така постановеното съдебно
решение в частта, в която е отхвърлен е искът с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, е депозирана въззивна жалба от ищеца И.А.А.. Поддържа се, че решението на
СРС в тази му част е неправилно и незаконосъоб-разно, тъй като СРС неправилно е
тълкувал и приложел законовата норма на чл.84, ал.2 ЗЗД и неправилно е цитирал съдебната
практика. Поддържа се, че поканата на ищеца, получена от ответника на 17.01.2018
г. под вх.№ 100-213, съдържа повече от достатъчни индивидуализи-ращи белези,
съгласно които ответникът е могъл да възприеме както основанието, така и размерът
на претендираната сума. Наведени са доводи и че не са налице изисквания за
посочване на конкретни реквизити на покана по чл.84, ал.2 ЗЗД, че единственото
съдържание на поканата се съдържа в житейската логика, че претендираното
вземане следва да бъде в достатъчна степен индивидуализирано, за да знае
длъжникът кое задължение следва да изпълни; че ищецът е формулирал поканата по
ясен и разбираем за ответника начин, като се поддържа и че поканата съдържа и
посочване на размера на претендираното вземане, който е определено съгласно
чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения по дела с интерес над 10 000,00 лева, което се явява гарантирано
съгласно чл.36, ал.1 от Закона за адвокатурата /ЗА/, а именно: сумата 2 688,49
лева. Сочи се и че конкретният казус не се покрива с казуса по решение №
45/18.05.2010 г. на ВКС.
Моли
решението на първоинстанционния съд в атакуваната от него част да бъде отменено
и да се постанови друго, с което заявената претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД да бъде уважена в цялост. Претендира
присъждането на разноски по делото.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба от насрещната
страна по нея – З. „А.“ АД, ***. В проведеното
открито съдебно заседание процесуалният представител на дружеството е оспорел
жалбата като неоснователна.
Първоинстанционното решение в
частта, в която е уважен искът по чл.36 ЗА, е обжалвано от ответника З. „А.“ АД,
който поддържа, че в обжалваната от него част решението на СРС е неправилно
поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Релевирани са аргументи,
че неправилно съставът на СРС е приел, че с писмо с вх.№ 5102730/ 28.07.2020 г.
„компетентният Софийски адвокатски съвет е определил справедлив размер на
възнаграждението на ищеца в размер на 2 688,49 лева“, тъй като с това писмо
искането на съда за определяне на възнаграждение по чл.36, ал.3 ЗА на И.А. за
извършената работа - процесуална защита
по т.д.№ 2134/2017 г. на СГС, е оставено без уважение; че това не е акт на
колективен орган, а индивидуално волеизявление на председателя на САК, съотв.,
че съдът не е сред лицата, имащи такова право, поради което не може да се
приеме, че размерът на възнаграждението е определен по реда на чл.36, ал.3 ЗА.
Сочи се и че тази разпоредба предвижда специален ред за определяне размера на
възнаграждението в случаите, когато липсва договор между адвоката и неговия
клиент, каквото искане ищецът не е депозирал, че липсващата воля по
договарянето на възнаграждение може да бъде заместена само от Адвокатския съвет
по реда на чл.36, ал.3 ЗА, но не и от съда. Наведени са доводи, че в дадения
казус е налице именно хипотезата, при която липсва писмен договор
/обстоятелство, което е отделено за безспорно между страните/, както и
конкретна уговорка по отношение на размера на възнаграждението, но липсва
искане от страна на ищеца за определяне на размера на възнаграждението от
страна на Софийски адвокатски съвет.
Моли
съда да отмени решението на СРС в обжалваната от дружеството част и да се
постанови друго, с което да са отхвърли изцяло иска за главницата като
неоснователен и недоказан, като му се присъдят направените в производството разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната
страна по нея – И.А.А., гр.София, в който същата
е оспорена изцяло като неоснователна. Релевирани са съображения, че наведените
в жалбата оплаквания са неверни и необосновани, като се поддържа, че съдът има
право, възможност и задължение да приложи императивните разпоредби на
законодателството.
Моли съда да остави въззивната
жалба без уважение и да потвърди решението на СРС в атакуваната от З. „А.“ АД
част. Заявява искане за присъждане на разноски.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:
Въззивните жалби са допустими –
същите са подадени от легитимирани страни в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо в обжалваната част, като по отношение на също-то не
намира приложение нито едно от изключенията, визирани в посоченото ТР на ОСГТК
на ВКС, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с
оглед изложе-ните в жалбата доводи.
Първоинстанционният съд е сезиран
при условията на обективно кумулативно съединяване с осъдителни
искове с правно основание чл.36, ал.1 във връзка с ал.3 от ЗА за заплащане на
сумата 2 688,49 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за възложено от
ответника и осъществено от ищеца процесуално представителство по т.д.№
2134/2017 г. по описа на СГС, VІ-1 състав по силата на устен договор за правна
защита и съдействие от м.08.2017 г., ведно със законната лихва от датата на
исковата молба, както и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 405,00
лева – обезщетение за забава за периода, начислено за периода от 01.02.2018 г.
до 31.07.2019 г.
С оглед изискванията на чл.154,
ал.1 ГПК в тежест на ищеца е да установи в производството – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват спорното право.
Договорът за правна защита и
съдействие е уреден в специалния Закон за адвока-турата /ЗА/. Същият е
разновидност на договора за поръчка, но често съдържа и елементи от договора за
изработка. Основните характеристики на адвокатската дейност са установени в
нормите на чл.2 и чл.24 от ЗА. По аргумент на чл.36, ал.1 ЗА договорът е
възмезден, за разлика от общото правило на чл.286 ЗЗД, съгласно което възнаграждение
за изпълнение на поръчката се дължи само когато е изрично уговорено. По начало
законът предполага дължимото се възнаграждение за положения от адвоката труд да
бъде уговорено с договор – чл.36, ал.2 ЗА, но това не е императивно изискване.
Писмен договор може и да няма подписан, но това не лишава адвоката от правото
да получи възнаграждение – чл.36, ал.3 ЗА, тъй като този вид договор е
неформален и писмената форма не е условие за неговата действителност.
Съгласно чл.36, ал.3 от ЗА при
липсата на договор, по искане на адвоката, адвоката от Европейския съюз или
клиента адвокатския съвет определя възнаграждение съгласно наредбата на Висшия
адвокатски съвет. В тази хипотеза съдът не може да замести волята на страните
по договарянето на справедливия и обоснован размер на адвокатското
възнагражде-ние като присъди възнаграждение, определено по наредбата. Законът
за адвокатурата и наредбата изрично предвиждат, че липсващата воля по
договарянето на възнаграждение може да бъде заместена само от адвокатския съвет
по реда на чл.36, ал.3 ЗА. Съдът няма правомощия да определя размера на
възнаграждението по едно правоотношение, отличаващо се с доверителния си
елемент и свободата на договаряне /в т.см. и съдебната практика, обективирана в
решение № 208/22.06.2015 г. по т.д.№ 3961/2013 г. на ВКС, ІІ ТО и др., която
настоящият състав напълно споделя/.
В дадения казус безспорно е
установено по делото, че ищецът И.А. е осъществявал в качеството му на адвокат
процесуално представителство на ответника З. „А.“ АД по т.д.№ 2134/2017 г. по
описа на СГС, VІ-1 състав във връзка с извършено упълномощаване от страна на
последния, оттеглено с изявление на изпълнителните директори на дружеството на
16.07.2018 г. – след постановяване на съдебното решение по посоченото дело на
18.05.2018 г., с което претенциите срещу застрахователя са частично уважени. Доказано
е и че възложеното представителство е реално осъществено в съответните
процесуални срокове, както и че между страните няма писмен договор, в който да
е постигнато съгласие за цената на адвокатското възнаграждение, в който
хипотеза приложение намира разпоредбата на чл.36, ал.3 ЗА.
Неправилно първоинстанционният съд е приел, че с писмо председателя на
Софийски адвокатски съвет с вх.№ 5102730/ 28.07.2020 г. компетентният Софийски
адвокатски съвет /САС/ е определил справедлив размер на възнаграждението на
ищеца в размер на 2 688,49 лева“, тъй като от съдържанието на този акт е видно,
че същият е изготвен във връзка с това, че САК приема, че съдът не е сред
лицата, имащи право да искат определяне на възнаграждение при липса на договор
между адвокат и клиент. Независимо от това
допуснато процесуално нарушение при обсъждане на доказателствата, в
съответствие с разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК въззивният съд при
постановяване на решението си по съществото на спора следва да вземе предвид
фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното
право. Такъв факт е проведената процедура по реда на чл.36, ал.3 ЗА по искане
на ищеца от 26.10.2020 г., по което е взето решение от САК на 17.11.2020 г.,
обективирано в протокол № 37/2020 г., за определяне на основание чл.36, ал.3 ЗА
възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по т.д.№ 2134/2017 г. по
описа на СГС, VІ-1 състав при липсата на сключен писмен договор за правна помощ
в размер на 2 688,49 лева.
Не е спорно в процеса, че това
възнаграждение не е заплатено от ответното дружество на ищеца.
До посочения размер от 2 688,49
лева разглежданият иск относно главницата се явява доказан по основание и
размер и като такъв подлежи на уважаване, ведно със законната лихва от 31.07.2019
г. до окончателното й заплащате.
При събрания доказателствен
материал по делото въззивният съд намира, че не са налице предпоставките за
ангажиране на отговорността на З. „А.“ АД по предявеният срещу него иск на
основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 405,00
лева – обезщетение за забава върху главницата от 2 688,49 лева, начислено за
периода от 01.02.2018 г. до 30.07.2019 г. вкл.
Обезщетението за несвоевременно изпълнение на парично задължение има
акцесорен характер и възниква от момента на изпадане на длъжника в забава по
отношение на главното му задължение.
Съгласно
разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Задължението за
възнаграждение по договор за поръчка няма определен в закона срок за
изпълнение, поради което забавата настъпва след покана до длъжника. Поканата има значение за определяне на началния момент, от който
длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на
законната лихва.
Както е прието в решение № 45/18.05.2010
г. по т.д.№ 532/2009 г. на ВКС, І ТО, чиито съображения се поддържат и от
настоящия състав, законът не предписва особена форма на поканата, но от нейното
съдържание трябва да става ясно, че се иска изпълнение на конкретна по размер
парична престация. В случая в приложеното по делото уведомление с вх.№
100-213/17.01.2018 г. няма посочени както размер на задължението, така и срок
за изпълнение, с оглед на което не може да се приеме, че с получаването на
последното ответникът е поставен в забава.
Неоснователни са релевираните в жалбата на
ищеца доводи. Посочената практика на ВКС е относима към дадената хипотеза и
същата не е тълкувана неправилно от решаващия състав на СРС. От друга страна,
за да знае длъжникът кое задължение трябва да изпълни същото следва да е
индивидуализирано като вид или основание и размер. Наличието на предвиден ред в
чл.36, ал.3 ЗА за определяне на адвокатско възнаграждение при липсата на писмен
договор не може да обоснове извод за посочен размер на вземането в поканата, в
т.ч. и предвид липсата на регламентация относно момента, към който следва да се
определи това възнаграждение, който се извлича по тълкувателен път.
Поради
съвпадение на изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд
относно изхода от разглеждането на спора, макар и по частично различни мотиви,
обжалваното решение като правилно като краен резултат следва да бъде
потвърдено.
При приетия изход на спора в
патримониума на жалбоподателите – ищец и ответник не се е породило право на
разноски по реда на чл.78, ал.1 ГПК във връзка с подадените от тях въззивни
жалби.
На основание чл.78, ал.3 във връзка с
ал.8 от ГПК за защитата по отхвърлената жалбата на ищеца И.А. на З. „А.“ АД трябва да
се присъди сумата 25,00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Във връзка с процесуалното
представителство по отхвърлената жалба на З. „А.“ АД на основание чл.38, ал.2
ЗА за оказаната безплатна правна помощ на ищеца на пълномощника му адв.Е. с
оглед действителната фактическа и правна сложност на спора по главния иск,
която е минимална, материалния интерес, вида и обема на извършените действия по
осъществената защита, следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер
на 300,00 лева.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20198196 от 14.09.2020 г., постановено по гр.д.№ 44 424/2019
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 70 състав.
ОСЪЖДА И.А.А., ЕГН **********,***,
офис 19 да ЗАПЛАТИ на Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.3 във връзка с
чл.8 от ГПК сумата 25,00 лева /двадесет
и пет лева/ – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:*** да
ЗАПЛАТИ на адвокат Б.Е., ЛН: *********** с адрес на кантората: гр.София, ул.“************
на основание чл.38, ал.2 ЗА във
връзка с чл.78, чл.3 ГПК сумата 300,00
лева /триста лева/ – адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.