№ 2833
гр. София, 14.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело
№ 20231100506662 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 20079590 от 16.02.2023 г., постановено по гр. д. № 64796
по описа за 2020 г. на СРС, 165 състав, е признато за установено по
отношение на М. В. Н., ЕГН **********, че ищецът В. К. Н., ЕГН
**********, не дължи на ответника М. В. Н., ЕГН **********, следните
суми: сума от общо 2 080 (две хиляди и осемдесет) лв., представляваща сбор
на месечна издръжка от 40 лв., за периода: 14.01.2010 г. – 14.05.2014 г. и сума
от 1 032,28 (хиляда тридесет и два лева и двадесет и осем стотинки) лв.,
представляваща обезщетение за забава, за периода: 14.01.2010 г. – 14.05.2016
г., въз основа на Изпълнителен лист от 08.05.2019 г. по гр. д. № 1957/2005 г.
по описа на СРС, 83 състав, поради погасяването му по давност.
Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е
подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство
– М. В. Н., който го обжалва с оплаквания за неправилност. Въззивникът
поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че в
отношенията между страните не намира приложение разпоредбата на чл. 115,
б. „а” ЗЗД. Сочи, че по делото няма доказателства ищецът – В. Н., баща на
ответника – М. Н., да е лишен от родителски права. Излага, че ищецът
упражнява родителски права по отношение на ответника, видно от съдебното
решение за развод, поради което давност не тече между страните по делото.
Предвид изложеното моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне
1
на предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна по жалбата на ответника – В. К. Н. – ищец в
първоинстанционното производство, с писмен отговор по реда на чл. 263, ал.
1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са
нарушени императивни материалноправни норми.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение, е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Задължението на родителя за заплащане на ежемесечна издръжка за
дете има характер на „периодично плащане” по смисъла на чл. 111 б. „в” ЗЗД
и тълкуването на понятието, дадено с ТР № 3/2012 г. ОСГТК. Вземането за
издръжка е периодично и поради това поначало се погасява по давност с
изтичане на три години от възникване на задължението за плащане, т. е. по
отношение на периодични вземания давността тече поотделно за всяка една
вноска (месечна издръжка) от датата на падежа , като всяка последваща
вноска (месечна издръжка) има своя давностен срок. Въпреки че издръжката
касае периодично вземане, в настоящия случай дължимостта на процесните
суми за издръжка е била призната с влязло в сила съдебно решение. Когато
задължението за плащане на издръжка е признато с влязло в сила съдебно
решение, както в настоящия случай, давностният срок е петгодишен по
2
аргумент от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, но отново тече поотделно за всяка месечна
вноска, респективно - за всяко отделно неизпълнение на съдебно признатото
вземане. По тези вземания давността тече поотделно за всяка вноска от датата
на падежа , като всяка последователна вноска си има свой давностен срок
(Решение № 975 от 17.04.1973 г. по гр. д. № 691/1973 г. по описа на ВС, II г.
о.). Съгласно чл. 116, ал. 1, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемане
на действия за принудително изпълнение и от този момент започва да тече
нова давност, чийто срок всякога е пет години, ако вземането е установено
със съдебно решение. В този смисъл, при позоваване от страна на длъжника
на погасяване по давност на изпълнението на дълга по съдебното решение, то
съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, решението следва да бъде
приведено в изпълнение само за времето от пет години назад от поискването
на изпълнението (Определение № 298 от 28.02.2014 г. по гр. д. № 695/2014 г.
по описа на ВКС, ІV г. о. и цитираното Решение № 401 от 18.12.2013 г. по гр.
д. № 3552/2013 г. по описа на ВКС, ІV г. о.).
В конкретния случай, независимо от факта, че ищецът е баща на
ответника, не може да намери приложение разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б.
„а” ЗЗД, както твърди въззивникът. Разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „а” ЗЗД
има предвид обичайната житейска практика, възпроизведена в нормативните
разпоредби, че децата и техните родители живеят заедно и последните
фактически упражняват правата и задълженията си чрез непосредствена
грижа за децата. Когато това съвместно съжителство на детето с единия от
родителите е преустановено и той е осъден да му заплаща издръжка,
настъпилата фактическа промяна води и до правна промяна, която в
настоящия случай е прогласена със съдебно решение, с което упражняването
на родителските права спрямо ответника е предоставено на майка му, а
ищецът е задължен да плаща месечна издръжка на ответника – негов син. По
този начин упражняването на родителските права е поето от единия родител –
майката, и само между нея и ответника е приложима разпоредбата на чл. 115,
ал. 1, б. „а” ЗЗД. Между ответника и другия родител – ищецът, е налице
съдебно признато вземане за издръжка, подчинено на общия режим на
погасителната давност и не се обхваща от хипотезата на чл. 115, ал. 1, б. „а”
ЗЗД. Предвид изложеното, между страните по настоящия спор, независимо от
обстоятелството, че са родител и дете, е текла погасителна давност по
отношение на вземането на ответника за издръжка, дължима от ищеца, както
правилно е приел и първоинстанционният съд и каквато е практиката на
върховната инстанция. Съгласно задължителните разяснения, дадени по реда
на чл. 290 ГПК в Решение № 401 от 18.12.2013 г. по гр. д. № 3552/2013 г. по
описа на ВКС, ІV г. о. (които съответстват на по-старата съдебна практика,
обективирана в Решение № 1041 от 23.10.1986 г. по гр. д. № 762/1985 г. на
ВС, II г. о., както и на по-новата такава – напр. Определение № 314 от
15.04.2020 г. по гр. д. № 4562/2019 г. по описа на ВКС, III г. о., с което не е
допуснато касационно обжалване на въззивно решение, постановено по
идентични въпроси, т. е. цитираната съдебна практика не е загубила
актуалност и при настоящата правна уредба), разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б.
„а” ЗЗД в случаи като процесния не е приложима.
3
С разпоредбата на чл. 439 ГПК е предвидена възможност за длъжника в
изпълнителното производство да оспори вземането, предмет на изпълнението,
като основава иска си на факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
С исковата молба са въведени твърдения от ищеца, че вземането,
предмет на принудително изпълнение по изп. д. № 588/2019 г. по описа на
държавен съдебен изпълнител към Съдебно изпълнителната служба към СРС,
образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на 08.05.2019 г. от СРС,
83 състав на основание влязло в сила на 14.04.2016 г. Решение № 28 от
24.03.2006 г., постановено по гр. д. № 1957/2005 г. по описа на СРС, 83
състав, за следните суми: сума от общо 2 080 лв., представляваща сбор от
месечни издръжки в размер от 40 лв. всяка за периода: 14.01.2010 г.-
14.05.2014 г. и сума от 1 032,28 лв., представляваща обезщетение за забава, за
периода: 14.01.2010 г. – 14.05.2016 г. не подлежи на принудително
изпълнение, тъй като е погасено по давност на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД с
изтичането на 5 – годишния давностен срок, считано от датата на падежа на
всяка една месечна издръжка. Предметът на изпълнителния лист са
задължения за месечна издръжка от 40 лв., считано от 14.04.2006 г. Молбата
за образуване на изпълнителното производство е подадена на 15.05.2019 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с
предприемане на действия за принудително изпълнение, а от прекъсването на
давността започва да тече нова давност (чл. 117, ал. 1 ЗЗД). Следователно, при
позоваване от страна на длъжника на погасяване по давност на изпълнението
на дълга по съдебното решение, то съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2
ЗЗД, решението следва да бъде приведено в изпълнение само за времето от
пет години назад от поискването на изпълнението – 15.05.2019 г. Предвид
изложеното не подлежат на принудително изпълнение вземанията за
издръжка, станали изискуеми преди 15.05.2014 г., както правилно е приел и
първоинстанционният съд. По отношение на иска за сумата от 1 032,28 лв.,
представляваща обезщетение за забава, за периода: 14.01.2010 г. – 14.05.2016
г., не се сочат конкретни доводи във въззивната жалба, поради което
въззивната инстанция не е длъжна да излага подробни мотиви, достатъчно е
да посочи, че при липса на изпълняемо вземане за главница, липсва и такова
за лихва, арг. от чл. 119 ЗЗД, а съгласно чл. 111, б. „в” ЗЗД вземанията за
лихва се погасяват с изтичане на кратката тригодишна давност, предвид което
искът е основателен.
Жалбоподателят не е изложил други доводи относно дължимостта и
определения с обжалваното решение размер на уважените искове за главница
и лихва, ето защо и с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК, тези въпроси са
извън пределите на въззивния контрол, поради което не следва да се
обсъждат.
Доводите в жалбата са неоснователни, а крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
4
При този изход на спора пред въззивната инстанция, разноски се дължат
на въззиваемата страна. Искане за присъждането им е направено с писмения
отговор на въззивната жалба, както и с молба от 15.04.2024 г. за даване ход на
делото в отсъствие на представител на страната, с която е представен и
списък на разноските по чл. 80 ГПК, съгласно който направените във
въззивното производство разноски са в размер 612 лева – възнаграждение за
един адвокат. Представен е договор за правна защита и съдействие и разписка
за плащане на уговореното възнаграждение, с оглед на което е доказано
реалното заплащане на възнаграждението в размер 612 лева.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20079590 от 16.02.2023 г.,
постановено по гр. д. № 64796 по описа за 2020 г. на СРС, 165 състав.
ОСЪЖДА М. В. Н., ЕГН ********** да плати на В. К. Н., ЕГН
********** сума в размер 612 лева – разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5