№ 1667
гр. В., 08.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и
първи септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
мл.с. Симона Р. Донева
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Деспина Г. Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20213100500462 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивната жалба от ЮЛ. АН. П. ЕГН
**********, Разрешение за пребиваване № *********, с адрес: Р. 198035 гр.Санкт-
Петербург ул."Д."№ 14 корп.1 ап.124, жалба вх.№ 260253/4.02.2021 срещу Решението на
ВРС-ХХХІс-в № 261657/14.12.2020г по гр.д.№ 2225/2020г, с което Е ОТХВЪРЛЕН
предявеният от нея против Т. Д. П. иск за заплащане на сумата от 1446,50лв за периода от
7.08.2019г до 14.02.2020г включително, претендирана като обезщетение за осъществявано от
ответника в посочения период еднолично ползване на съсобствения имот ап.18 с идентиф.№
10135.2563.307.1.18 и адм.адрес: гр.В. ул.“Д-р И.К.“ № 12 вх.А ет.4, с площ от 53,66кв.м, при
квоти по 1/2ид.ч. за всеки от съсобствениците, на осн.чл.31 ал.2 ЗС ; ОСЪДЕНА Е ищцата
да заплати на ответника сумата от 500лв. сторени по делото разноски, на осн. чл.78 ал.3
ГПК.
Счита постановеното решение за неправилно и незаконо- съобразно, постановено при
допуснати съществени процесуални нарушения.
Извън изложението в жалбата, касаещо допуснатите от ВРС процесуални нарушения,
по които въззивният съд взе отношение, останалата част от жалбата касае неправилното
обсъждане на събрания доказателствен материал, решението прави решението
необосновано. В тази връзка не били обсъдени всички доказателства, както и признанието
на въззиваемия, от които можело да се приеме за установено, че настоящият ответник е бил
запознат със съдържанието на отговора на исковата молба – л.42 и сл. по гр.д. № 15500/2018
по описа на ВРС-39с-в с вх.№ 18517/12.03.2019г. В раздел VI от ПО са отправени претенции
за заплащане на месечна наемна цена в размер на 200лв за ползването на 1/2ид.ч. от
1
апартамент № 18, съставляваща делът на Ю.П.. Посоченият документ не бил оспорен от
въззиваемия и затова е приет като доказателство.
Освен това, излага, че отв.Т.П. никога не бил възразявал, че до него бил стигнал
отговорът на Ю.П. по гражд.дело за развод под № 15500/2018г, а съдът е направил обратния
извод в противоречие със събраните доказателства.
По повод подадения от Ю.П. писмен отговор по делото за развод между настоящите
страни, Т.П. бил изразил становище по неговото съдържание, както по гр.дело №
15500/2018г, така и по настоящото. Възражението му се е свеждало до това, че Ю.П. винаги
била имала достъп до апартамента и че искането касаело период, различен от този по
настоящото дело № 2225/2019 на ВРС-31с-в. Освен това, в качеството му на ищец,
настоящият въззиваем бил разполагал с достатъчно процесуално време и възможност да се
запознае с делото и респ. с ПО на отв.Ю.П.. По повод обжалваното определение за спиране
на производството по гр.д.№ 15500/2018г основното оплакване на настоящия въззиваем е
било, че не е имал възможност да вземе отношение по подадения писмен отговор на
ответницата Ю.П. преди спирането на производството, а не че не бил запознат със същия.
Предвид изложеното счита, че с подадения писмен отговор на исковата молба по
гр.д.№ 15500/2018 Ю.П. е предявила и претенция по чл.31 ал.2 ЗС за присъждане на
обезщетение за лишаването й от ползване на процесния апартамент и съдът неправилно е
постановил обратното.
Моли за отмяната на обжалваното решение, вместо което да бъде постановено друго за
уважаване на иска, като бъде осъден ответникът да й заплати за периода от 6.08.2019г до
12.02.2020г сумата от 1446,50лв, ведно със законната лихва върху общия размер на
главницата, считано от датата на подаване на ИМ до окончателното изплащане на
вземането, както и за присъждане на сторените съдебно деловодни разноски в размер на
710лв.
В срока по чл.263 ГПК въззиваемият Т. Д. П. е депозира писмен отговор вх.№
271703/15.02.2021 със становище за неоснователност на жалбата и затова моли за
потвърждаването постановеното от ВРС решение.
Претендира сторените за въззивното производство разноски.
В исковата си молба Ю.П. твърди, че на 6.08.2019г с влязло в законна сила решение
на Кировския районен съд в гр.Санкт Петербург е прекратен бракът й с отв.Т. Д. П.,
сключен на 26.08.2009г в гр.Пловдив.
От брака си страните имат непълнолетното дете Б., род. 30.01.201Зг, който живее
понастоящем с ищцата в Р..
Твърди, че по силата на НА за покупко-продажба № 160 т.LIV н.д.№ 11437 вх.№
2
20766/3.10.2012г страните са придобили в режим на СИО собствеността върху недвижим
имот, находящ се в гр.В., ул."Д-р И.К."№ 12 ет.4, представляващ АПАРТАМЕНТ № 18 с
идентиф.№ 10135.2563.307.1.18, самостоятелен обект в сграда № 1, разположена в ПИ с
идентиф.№ 10135.2563.307, с площ 53,66кв.м., състоящ се от дневна, кухня-трапезария,
спалня, баня-тоалет, коридор и балкон.
Излага, че от 6.08.2019г с прекратяването на брака им СИО върху имота се е
трансформирала в съсобственост при равни квоти, като оттогава досега Т.П. ползвал имота
безвъзмездно извън неговата 1/2ид.ч. и затова за Ю.П. е налице правен интерес от завеждане
на настоящото дело за обезщетение от Т.П. за лишаването й от ползване на собствената й 1/2
ид.ч. от имота.
Сочи, че с писмения си отговор от 14.03.2019г на подадената от Т.П. искова молба за
развод, по която е било образувано гр.д.№ 15500/2018г на ВРС-39с-в, прекратено
впоследствие, Ю.П. е отправила искане за заплащането на обезщетение за ползването на
имота от Т.П..
Счита, че правото й да претендира заплащане обезщетение за лишаване от ползването
на собствената й ид.ч. от имота е възникнало поради това, че ответникът Т.П. ползвал площ,
по-голяма от съответстващата на правата му в съсобствеността.
След фактическата раздяла, а и след прекратяването на брака им с влязлото в сила
решение на 6.08.2019г, а и до момента ответникът живеел и ползвал семейното жилище, а
ищцата нямала свободен достъп до процесния имот. Затова твърди да е лишена от
възможността да ползва съсобствената вещ. Счита, че обстоятелството, че живее и работи
преимуществено в чужбина /Р./ и рядко да се прибира в България, не би следвало да я
лишава от възможността да претендира заплащане на обезщетение за лишаване от
ползването на притежаваната от нея част от имота.
За подобен вид апартаменти средната пазарна наемна цена възлизала на 500лв
месечно.
Поради изложеното моли за осъждането на ответника Т.П. да й заплати посочената
сума в размерна 1572лв за периода от 07.08.2019г до 12.02.2020г, представляваща
обезщетение за ползването на собствената на ищцата 1/2ид.част от жилище АПАРТАМЕНТ,
находящ се в гр.В. ул."Д-р Индр.Кръстева"№ 12 вх.А ет.4 ап.18, с идентиф.№
10135.2563.307.1.18 с площ 53,66 кв.м., състоящ се от дневна-кухня-трапезария, спалня,
баня-тоалет, коридор и балкон, при граници на жилището на същия етаж:
10135.2563.307.1.17 и 10135.2563.307.1.19, заедно с прилежащата му изба № 18 с площ
5,6кв.м., заедно с 2,1086%ид.ч. от ОЧС и от правото на строеж върху мястото, подробно
описан в НА № 107 том II рег.№ 3272 н.д.№ 324 от 2012г, съгласно схема № 15-132434-
10.02.2020г, изд. от СГКК-гр.В., при месечен размер на обезщетението 250лв, ведно със
законната лихва върху общата сума на обезщетението, претендирана от датата на подаване
на ИМ до окончателното изплащане на вземането и претендира разноски.
Окончателният размер на претенцията е формиран в резултат изменение по реда на
3
чл.214 ГПК.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът Т.П. е подал писмен отговор на исковата
молба, в който счита предявения иск за недопустим, неоснователен и недоказан.
Възразява, че ИМ била неясна, с неконкретизирани твърдения, като същата не
отговаряла на изискванията на чл.127 ГПК.
Възразява, че ищцата не сочи ясни твърдения във връзка с това по какъв начин
считала, че ответникът ограничавал достъпът й до имота.
Възразява, че не били налице изискуемите по закон предпоставки за ангажиране на
имуществената отговорност на ответника и последният не дължал на ищцата заплащане на
претендираната сума, тъй като твърди, че сумата била изцяло недължима.
Възразява, че изложените в ИМ твърдения относно наличието на основание за
заплащане на претендираното обезщетение били неверни и недоказани, а по същество
същите не обосновавали наличие на твърдяното задължение за плащане за ответника.
Твърди, че след закупуване на процесното жилище на 3.10.2012г, страните, а впоследствие и
малолетното им дете, се установили да живеят в него.
През м.август 2018г ищцата заявила, че желае заедно с детето си да посети
родителите си, които живеели в гр.Санкт Петербург, Руска Федерация.
Повод за това пътуване Юлия посочва, че баща й бил получил инсулт и бил в
болнично заведение и затова ищцата поискала да го посети. Ответникът приел желанието й
и подписал декларация-съгласие за пътуване на детето, след което съпругата му и синът им
заминали за гр.Санкт-Петербург.
Договорката между страните била, че ищцата и детето ще се върнат в България не по-
късно от 2.10.2018г. Ю.П. не се върнала в България заедно с детето според предварителните
им уговорки и внезапно, без всякакво обяснение, изключила мобилния си телефон и
прекратила всякаква комуникация с Т.П..
Притеснен от създалата се ситуация, ответникът заминал за гр.Санкт-Петербург и
като не успял да установи връзка, нито със съпругата си, нито с нейните родители, се
обърнал за съдействие към Посолството на Република България и към органите на
Полицията в гр.Санкт-Петербург, които също не успели да установят местонахождението на
ищцата и малолетния син на страните.
Впоследствие ищцата уведомила Т.П. по телефона, че нямало да се върне повече с
детето в България, където била установената обичайна среда на живот на последното и
заявила ответника, че той нямало да види детето си никога повече, и дори нямало да разбера
къде е и така щял да научи "какво е страдание".
Ю.П. категорично отказвала да даде информация къде се намирало детето, в какво
състояние било и какви били последващите й намерения спрямо него.
Твърди, че по сигнал на ответника до МВР малолетното дете на страните било
4
обявено за национално и международно издирване - в Европейския Съюз и Руска Федерация
по линия на Интерпол.
Във връзка с неправомерното задържане на детето в Руската Федерация от страна на
ищцата, ответникът подал и молба за връщане на детето по Хагската конвенция за
гражданските аспекти на международното отвличане на деца.
Твърди, че непосредствено след като напуснала България Ю.П. завела пред Кировски
районен съд в гр.Санкт Петербург искова молба за развод, по която било образувано гр.д.№
2-1200/ 2019г, приключило с влязло на 06.08.2019г. в сила съдебно решение.
По искане на Т.П. пред ВРС било образувано гр.д. № 15500/2018г за развод и
упражняване на родителските права по отношение на малолетното дете на страните, което
било спряно, а впоследствие и прекратено от ВРС след влизането в сила на решението на
Кировския районен съд.
Към настоящия момент делото пред българския съд било висящо пред ВКС по
подадена от Т.П. касационна жалба срещу прекратителното определение относно
произнасянето по родителските права.
Т.П. оспорва като неверни твърденията на ищцата, че за нея не съществувала
пълноценна възможност да ползва притежаваната ид.част от процесния апартамент.
Възразява, че насрещната страна не била изложила в ИМ конкретни и ясни
твърдения какво счита, че препятства ползването на имота от нейна страна, което
значително затруднявало защитата на ответника.
Твърди още, че ищцата никога не била претендирала да ползва имота; винаги имала
достъп до него и, съответно, възможност да го ползва.
Възразява, че никога не бил препятствал по какъвто и да било начин възможността
на ищцата да ползва процесното жилище. Ищцата винаги разполагала с ключ от жилището
и последното винаги било на нейно разположение в случай, че иска да го ползва. Личните й
вещи, както и тези на детето, били в същото жилище, което не се ползвало от ответника.
Ю.П. не била посещавала България от август 2018г и не е заявявала каквото и да
било желание да ползва имота.
Ответникът твърди, че винаги настоявал ищцата и детето да се върнат в България и
да живеят в жилището. Сочи, че нееднократно бил изразявал пред ищцата категоричната си
готовност да и предостави ползването на целия апартамент, а не само на припадащите и се
ид.части.
В проведената пред Кировския районен съд медиация, както и в съдебното
производство пред същия съд, ответникът отново потвърдил готовността си да предостави
на ищцата безвъзмездното ползване на цялото жилище при евентуалното и идване в
България.
Твърди се, че още през 2017г наел друго жилище в гр.В. /съседно на процесното/, с
адм.адрес ж.к.“Б.“ ул.120 № 12 вх.А ет.4 ап.17, което жилище същият ползва и към
5
настоящия момент. За ищцата винаги е имало възможност да ползва необезпокоявано
процесния апартамент.
Излага още, че по време на бракоразводното им дело ищцата била бременна и родила
дете от друг мъж, с когото трайно се била установила да живее в Руската Федерация и не
желае да се връща в България и да ползва имота.
Ответникът заявява категоричното си съгласие процесното жилище да бъде ползвано
от ищцата, като изразява готовност всячески да съдейства на последната за това.
Оспорва като невярно твърдението й, че бил ползвал повече от припадащата му се
1/2ид.част от процесното жилище.
По съгласие на настоящите страни жилището било обявено за продажба. Имотът бил
предлаган активно от брокери на недвижими имоти на различни агенции /"Премиер
Недвижими имоти", „Алина", "Рудик" /брокер Д.Щ./, "Стоун проперти" /брокер Н.Г. и др./,
като били извършени повече от 30 огледа на имота.
Счита за ирелевантни за настоящото производство твърденията на насрещната
страна, че същата била отправила искане за заплащане на обезщетение за ползване на имота
с отговора на ИМ по гр.д.№ 15500/2018г на ВРС-39с-в, като искането касае период,
различен от процесния по настоящото дело. Възразява, че Ю.П. никога не била отправяла
валидно писмено искане по смисъла на чл.31 ЗС за ползването на имота, тъй като винаги е
имала достъп до него.
Поради всичко изложено моли за отхвърлянето на предявения иск, като претендира
присъждането на разноски.
СЪДЪТ, с оглед пределите на въззивното производство, очертани с жалбата,
твърденията на страните, и след преценка относимите за тази част от спора доказателства,
ценени в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна:
Нормата на чл.31 ал.1 ЗС визира, че всеки съсобственик може да си служи с общата
вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да
си служат с нея според правата им. Ако един съсобственик ползва общата вещ не съобразно
обема на своите права в съсобствеността, то, съгласно чл.31 ал.2 ЗС, дължи обезщетение на
останалите съсобственици за ползата, от която те са лишени след датата на писмена покана.
За основателността на иска си ищцата следва да установи чрез главно и пълно
доказване твърденията, че през процесния период с ответника са били съсобственици на
описания недв.имот; че ищцата е отправила писмена покана до съсобственика, че
ответникът е ползвал лично имота, препятствайки ищцата да ползва общата вещ; както и
размерът на претендираното обезщетение
Няма спор, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с решението на
руския съд от 26.04.2019г по дело № 2-1200/2019г на Кировски районен съд в Санкт-
Петербург, Руска Федерация, влязло в законна сила. С него е определено местоживеенето на
6
детето да е при майката, а бащата е осъден да заплаща месечна издръжка в полза на сина си
Б. в размер на 1/4 от всички доходи, които получава.
От представеното в настоящата инстанция у-е за семейно положение, изд. от НБД
/л.108/, е видно, че за ищцата са вписани данни, че е разведена, от което се налага извод за
признаването на чуждестранното решение от българските административни органи.
Не е спорно и че по време на брака си са придобили в СИО процесния недв.имот-
АПАРТАМЕНТ № 18, с идентиф.№ 10135.2563. 307.1.18 с адм.адрес гр.В. ул.“Д-р И.К.“ №
12 вх.А ет.ІV с площ от 53,66кв.м., идно и от предста вения по делото НА № 107 т.ІІ рег.№
3272 н.д.№ 324/2012г
Служебно известни са на съда фактите, които са били предмет на обсъждане в
постановено от настоящия съдебен състав друг акт /Определение № 1361/3.05.2019 по в.гр.д.
№ 692/2019/ по повод друго дело между настоящите страни - образуваното по исковата
молба на Т.П., подадена на 12.10.2018г, срещу Ю.П. за развод гр.дело № 15500/2018 по
описа на ВРС-39с-в, производството по което е било спряно, на осн.чл.229 ал.1 т.7 ГПК до
произнасянето на руския съд по заведеното по-рано пред него дело за развод между
настоящите страни /ИМ е била подадена на 2.10.2018г, а тази от Т.П. пред българския съд -
на 12.10.2018г/.
За да потвърди определението на ВРС за спиране на висящото пред него дело за
развод, настоящият въззивен състав е съобразил както наведените от страните твърдения,
така и данните по делото. Копия от документите, съдържащи се по гр.д.№ 15500/2018 са
приложени и по настоящото доколкото имат касателство към настоящия спор.
Така от писмения отговор на Ю.П. по гр.д.№ 15500/2018, представляващо изявление
пред държавен орган, се съдържа признание за следните факти: че между страните е
настъпила фактическа раздяла от м.август на 2018 и че по здравословни причини й се
наложило смяна местоживеенето на детето. За да защити правата на детето си, се обърнала
към съда в гр.Санкт-Петербург. Сама се позовава на образуваното пред руския съд дело за
развод, по което исковата молба е била подадена на 2.10.2018.
В същия ПО /копие от който се намира по настоящото дело на л.л.78 и сл./, в р-л VI е
наведено твърдение, че Т.П. в периода от м.08.2018 и до момента /ПО е входиран в съда на
12.03.2019/ апартаментът се ползвал само от ищеца. Затова е отправено искане за
постановяване на привременни мерки за ползването на семейното жилище от
подаването на ИМ до приключването на делото, като бъде осъден Т.П. да й заплаща по
200лв месечна наемна цена за ползването на сем.жилище.
При служебната проверка за извършените от РС и страните последващи процесуални
действия по гр.д.№ 15500/2018 въззивният съд констатира: след входирането на
писм.отговор РС е постановил определение за спиране на производството по делото, на
осн.чл.229 ал.1 т.7 ГПК, за което страните са били уведомени чрез връчването на съобщения.
След произнасянето на въззивния съд с Определение № 1361/3.05.2019г по в.гр.д.№
692/2019, делото отново е било върнато на РС и производството по него е било възобновено
7
и с определение от 24.02.2021 ВРС се е произнесъл, че останалият висящ пред него спор за
упражняването на родителските права и определяне местоживеенето на детето не е
подведомствен на българския съд съгл.чл.5 вр.чл.10 от Конвенцията за компетентността,
приложимото право, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската
отговорност и мерките за закрила на деца от 1996, ратиф. от България през 2007, по която
страна е и Руската федерация.
Въз основа на тези данни съдът следва да даде отговор на спорните по делото
въпроси, а именно:
По първия - дали изявлението, обективирано в писм. отговор на Ю.П. в
производството по делото за развод пред българския съд под № 15500/2018, има
характера на поканата по смисъла на чл.31 ал.2 ЗС и дали същата е достигнала до
настоящия ответник /т.е. да е била надлежно връчена/.
С ТР № 7/2012г на ВКС са дадени задължителни указания, съобразно които
претенцията за обезщетение по чл.31 ал.2 ЗС е основателна, когато неползващ съсобственик
е отправил писмено поискване, същото е получено и въпреки това той или членове на
неговото семейство продължават пряко и непосредствено да си служат с цялата обща вещ,
съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/
потребности, без да зачита конкурентните права на другия съсобственик.
Гореизложената фактическа обстановка налага извода, че в подадения от Ю.П.
писмен отговор е обективирано искане за постановяване на привременни мерки за
ползването на сем.жилище, на осн. чл.323 ГПК.
По това искане не е направен доклад от съда и копие от същото не е било връчено на
ответната страна за становище по причина последващите процесуални действия, предприети
от съда по спиране на производството, а впоследствие след частичното му прекратяване и
възобновяване само досежно спора за упражняването на родителските права, за който
българският съд е приел, че не му е международно подведомствен.
В допълнение следва да се посочи и това, че така, както е формулирано искането, не
може да бъде приравнено на поканата по смисъла на чл.31 ал.2 ЗС поради следното : чрез
отправянето на поканата по чл.31 ал.2 ЗС се цели уреждане отношенията между
съсобствениците по отношение вещното право на ползване на общата вещ. За разлика от
него, когато съдът постановява прекратяването на брака и се произнася по небрачния иск за
ползването на семейното жилище, в този случай се касае за облигационни отношения между
бившите съпрузи. Затова следва да бъде определена месечна наемна цена. Докато при иска
по чл.57 ал.2 СК, при който ползващият сем. жилище бивш съпруг дължи наем на
неползващия го, отправянето на покана към ползващия съпруг не е сред елементите на
фактическия състав на претендираното обезщетение /така в Решение № 199/15.01.2018г по
гр.д. № 154/2017г на ВКС, I ГО/, то при иска по чл.31 ал.2 ЗС връчената нот.покана е
въведена като елемент от фактическия състав.
8
Така, както е отправено искането в коментираната молба, същата обективира искане
за привременна мярка по чл.323 ГПК и постановеният съдебен акт би имал временен
характер – до произнасянето с окончателно съдебно решение.
Ето защо отправеното с писм.отговор на Ю.П. искане за постановяване на
привременни мерки не може да бъде приравнено на поканата по см.чл.31 ал.2 ЗС.
Дори да се приеме, че такова тъждество е налице, то липсват категорични данни
същата да е достигнала до настоящия ищец Т.П.. За това се съди от последващите действия,
предприети от съда, които не сочат копие от молбата да е било връчено на ищеца по делото
Т.П. или в проведено открито съдебно заседание същият да е изразил становище по нея.
При положение, че не се установява първата от кумулативно изискуемите
предпоставки не се налага обсъждането на следващия спорен въпрос - дали през процесния
период ищ.Ю.П. е била лишена от възможността да ползва съсобствения имот в
резултат действията на ответника.
За пълнота на изложението може да се посочи:
Отв.Т.П. е възразил, че не е създавал пречка за това – ищцата винаги била
разполагала с ключ. Самият той оставил ползването на процесния апартамент още през
м.08.2017г, когато се изнесъл оттам и сключил договор за наем за друг имот, намиращ се в
съседство. Последното е видно от представения договор за наем, сключен за срок от седем
години и затова същият е вписан в СлВп на 19.11.2017 /л.28-I/, което прави достоверна
датата му, че най-късно би могъл да бъде сключено до него момент.
От данните по гр.д.№ 1500/2018 /изявленията на страните, направени пред държавен
орган/ се изяснява, че Ю.П. признава, че съвместното живее с Т.П. било прекратено през
м.август 2018, когато е напуснала страната и е заминала за Р. заедно с детето, на което сочат
и събраните гласни доказателства чрез показанията на свидетелите Сиско и П. /л.121,122-I/.
Впоследствие е подала исковата молба пред РС в гр.Санкт-Петербург през м.10.2018 и
оттогава трайно се е установила да живее там. Индиция за горното е и изложеното от нея в
подадената през м.01.2021 молба до ВРС по гр.д.№ 15500/2021 /л.85/ по повод преценката на
съда дали останалото пред него висящо производство досежно родителските права му е
компетентен да го разгледа. В молбата е посочила, че обичайното местопребиваване на
детето от м.19.07.2019г е в гр.Санкт-Петебург.
Изложеното налага извода, че ищцата не е била лишена да ползва жилището,
достъпът до който не й е бил препятстван от Т.П.. За обратното не са представени
убедителни доказателства предвид, че главното и пълно доказване е в тежест на ищцата.
Свид.Сиско възпроизвежда единствено узнатото от Ю.П. за това, че когато тръгвала за Р.,
била оставила пари, ключове и халката.
Същевременно преките й впечатления са за предходен период, когато е била на гости в дома
на Юлия; там тя я посрещнала, когато вечерта вкъщи се прибрал и Тодор.
На следващо място. Очевидно не се касае за необходимост от ползването на
жилището за свои нужди, тъй като самата ищца се е поставила в обективната невъзможност
9
да стори това при положение, че от есента на 2018г се е установила да живее трайно в друга
държава, което каса е и процесния период 07.08.2019г до 12.02.2020г.
Изложеното налага крайния извод за неоснователност на претенцията и затова
подлежи на отхвърляне. Въззивната жалба като неоснователна следва да бъде оставена без
уважение, постановеното от ВРС решение - потвърдено.
По разноските
С оглед изхода на спора в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени
сторените по делото разноски в размер на 500лв, на осн.чл.78 ал.3 ГПК, за което е направено
своевременно искане и са представени доказателства за реално сторени такива /л.66, 67/
Предвид горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението на ВРС-ХХХІс-в № 261657/ 14.12.2020г по гр.д.№
2225/2020г, с което Е ОТХВЪРЛЕН предявеният от ЮЛ. АН. П. против Т. Д. П. иск за
заплащане на сумата от 1446,50лв за периода от 7.08.2019г до 14.02.2020г включително,
претендирана като обезщетение за осъществявано от ответника в посочения период
еднолично ползване на съсобствения имот ап.18 с идентиф.№ 10135.2563.307.1.18 и
адм.адрес: гр.В. ул.“Д-р И.К.“ № 12 вх.А ет.4, с площ от 53,66кв.м, при квоти по 1/2ид.ч. за
всеки от съсобствениците, на осн.чл.31 ал.2 ЗС ; ОСЪДЕНА Е ищцата да заплати на
ответника сумата от 500лв. сторени по делото разноски, на осн. чл.78 ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА ЮЛ. АН. П., разрешение за пребиваване № *********, гражданка на Руска
федерация, род.11.07.1982г, съд.адрес гр.В. ул.“Ген.Р.Д.“ № 7 ет.2 офис 1, да заплати на Т.
Д. П. ЕГН ********** от гр.В. ул.“Д-р И.К.“ № 12 ет.4 ап.18, сумата от 500лв - сторени по
делото разноски, на осн. чл.78 ал.3 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, арг.чл.280 ал.3 т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10