Р Е Ш Е Н И Е
град София, 04.08.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№1419 по
описа за 2021 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №20240760 от
01.11.2020г.,
постановено по гр.дело №64101/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 88 състав, е
осъден „Д.З.”ЕАД да заплати на С.В.К. на правно основание чл.405, ал.1 от КЗ сумата
от 22556.43 лв., главница, представляваща
застрахователно обезщетение за настъпило застрахователно
събитие „кражба” на лек автомобил марка „Фолксваген“,
модел „Туран“, с рег.№*******, настъпило на 10 срещу 11 април 2019г. в град София, на паркинг на ул.“*******, и съставляващо покрит риск по договор за
имуществено застраховане „Каско” №440118211024805/18.10.2018г., сключен между страните, ведно със законната
лихва върху тази сума от дата подаване на исковата молба – 06.11.2019г. до
окончателното изплащане, като е отхвърлен частичния иск за разликата над уважения размер от 22556.43
лв. до сумата от 23227.71 лв. като погасен чрез прихващане с насрещно вземане
на „Д.З.”ЕАД за сумата в размер на 671.28 лв., неплатена трета и четвърта вноска от застрахователната
премия, на основание чл.369, ал.2 КЗ, както и е отхвърлен като неоснователен частичния иск за разликата над
23227.71 лв. до пълния предявен размер в настоящото производство от 23876 лв.,
сума представляваща част от вземане в общ размер от 25000 лв.; на правно основание чл.86 ЗЗД сумата от 250.63 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 28.09.2019г. – 06.11.2019г., като е отхвърлен частичния иск за разликата над уважения размер от
250.63 лв. до пълния предявен размер в настоящото производство от 265.31 лв.,
сума представляваща част от вземане в общ размер на 277.80 лв.; както и на правно основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата от 2725.59 лв., направени по делото разноски, изчислени съобразно уважената част на предявените
искове. С решението е осъден С.В.К. да заплати на „Д.З.”ЕАД сумата от 16.58 лв., направени по делото разноски, изчислени съобразно отхвърлената част на
предявените искове.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - „Д.З.”ЕАД, чрез юрисконсулт Ю.К., с
която се обжалва решение №20240760
от 01.11.2020г.,
постановено по гр.дело №64101/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 88 състав, в частта,
в която са уважени предявените
искове с правно основание чл.405 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Наведени са
оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваните
части, като постановен в противоречие на материалния и процесуалния закон и при
неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че неправилен
е обоснованият краен извод на първоинстанционния съд, че по делото е установено
настъпването на застрахователно събитие - кражба на застрахованото по
имуществена застраховка „Каско” МПС - лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Туран“, с рег.№*******, на посочената от ищеца дата и по
описания от него начин, доколкото ищецът не е доказал с допустимите в закона
доказателствени средства по категоричен начин настъпването на този факт. Поддържа, че представените по делото документи, издадени от органите на МВР и прокуратурата
са съставени по данни на ищеца, съдържат изгодни за него обстоятелства, което не е съобразено от
първоинстанционния съд и като такива не следва да бъдат кредитирани. Твърди се още, че СРС не е отчел
факта, че по делото липсват ангажирани доказателства за идентичност на лекия автомобил,
предмет на сключения застрахователен договор, и този, предмет на извършената
кражба. Релевира се възражение за нищожност на застрахователния договор,
като сключен при липса на годен предмет за застраховане – твърди се, че при сключване на договора процесният
автомобил е бил негоден за експлоатация, поради увреждането му в степен на
"тотална щета", т.е. същият не е бил годен да се движи по пътищата, което е основание да
се приеме недействителност на сключения договор за имуществена застраховка „Каско“,
т.е. не се пораждат права и задължения за страните по него, респективно
предявените искове се явяват неоснователни и като такива подлежат на отхвърляне. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните чати и да постанови
друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на
разноски, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение, направени пред двете съдебни
инстанции. Депозирана е молба от 14.06.2022г., в която се съдържа списък по
чл.80 от ГПК досежно направени разноски пред настоящата инстанция. В същата
молба се сочи, че в случай, че въззиваемата страна претендира разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер надвишават
минималния размер, който се предвижда по Наредба №1/09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, се прави възражение по реда на чл.78,
ал.5 от ГПК.
Въззиваемата страна - С.В.К., чрез
процесуален представител адв.С.Г., представя писмен отговор, с който взема
становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба, като излага,
че всички изложени в нея твърдения са недоказани и не съответстват на събраните
по делото доказателства. Поддържа се, че правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и
доказателства и е приел за установено, че са налице основанията в закона за
ангажиране на отговорността на ответното застрахователно дружество да заплати
дължимото застрахователно обезщетение за настъпилото в срока на действие на
сключения по имуществена застраховка „Каско” договор - застрахователно събитие.
Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на разноски, направени пред въззивната инстанция за платено
адвокатско възнаграждение. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявени са от С.В.К. срещу „Д.З.”ЕАД
при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.405, ал.1
от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед предмета на подадената
въззивна жалба, съдът приема, че на въззивен контрол подлежи постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ
и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Постановеният съдебен акт в частта, в която са отхвърлени
предявените искове с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД
като необжалвано е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за
спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението в обжалваните
части е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност
на предявените от С.В.К. срещу „Д.З.”ЕАД
при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.405, ал.1
от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за частична
основателност на предявените искове, като на основание чл.272 ГПК препраща към
тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата досежно неоснователност и
недоказаност на предявените искове са изцяло неоснователни и във връзка с тях
следва да се добави и следното:
Относно иска
по чл.405,
ал.1 от КЗ съдът приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.405, ал.1 КЗ
при настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати
застрахователно обезщетение в уговорения срок. За да бъде ангажирана отговорността на ответника в
хипотезата на предявен иск по чл.405,
ал.1 от КЗ следва да бъде осъществен
сложен фактически състав, който включва следните елементи: 1) наличие на
валидно учредено застрахователно правоотношение между страните; 2) настъпване
на твърдяното застрахователно събитие в периода на осигуреното застрахователно
покритие; 3) наличие на вреди, за които се претендира застрахователно
обезщетение, възникнали в резултат от застрахователното събитие; 4) изпълнение
на задълженията, поети от ищеца в качеството му на застрахован за заплащане на
дължимата застрахователна премия, уведомяване на застрахователя за настъпило
застрахователно събитие и представяне на необходимите документи за неговото
установяване. При кумулативната даденост на тези предпоставки съгласно
цитираната разпоредба в тежест на застрахователя възниква задължение за
заплащане на застрахователно обезщетение на застрахования. Съгласно нормата на чл.154,
ал.1 от ГПК за разпределение на
доказателствената тежест в процеса ищецът следва да докаже при условията на
пълно главно доказване елементите от визирания фактически състав, за да
установи основателността на исковата си претенция. Ответникът, от своя страна,
носи тежестта за доказване на противопоставените възражения с оглед оборване на
заведения иск.
В разглеждания случай от съвкупния анализ на събраните по делото
доказателства се установява наличието на застрахователен договор за имуществена
застраховка "Каско+" за лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Туран“, с рег.№*******, със срок на
действие 00.00ч. на 19.10.2018г. до 23.59ч. на 18.10.2019г., сключен между ищеца в
качеството на застрахован и ответника в качеството на застраховател. Съдът
констатира, че процесният договор е обективиран в надлежно оформена съобразно
законовите изисквания застрахователна полица №440118211024805 от 18.10.2018г., поради което се налага извода
за валидно възникнало застрахователно правоотношение между страните. Предмет на
застраховане по застрахователната полица е заявеният за откраднат лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Туран“, с рег.№*******, собственост на ищеца, като в
обсега на осигурената застрахователна защита е включен и риска "Кражба или грабеж на цяло
МПС", при уговорено застрахователно покритие за настъпили събития. По
силата на сключената застраховка ответникът е поел задължение в случай на
застрахователно събитие да заплати на ищеца застрахователно обезщетение в
размер действителната стойност на МПС към датата на събитието и в границите на
договорената застрахователна сума. Ищецът, от своя страна се е задължил да
заплати на ответника застрахователна премия в размер и при условия, предвидени
в полицата, като не се спори относно обстоятелството, че ищецът е заплатил
първите две вноски от поетото парично задължение, като не е заплатил третата и
четвъртата вноска.
Съдът
установи, че ищецът е направил писмено волеизявление, че е запознат с Общите
условия към сключената имуществена застраховка и ги приема, като няма данни за
извършено от негова страна оспорване на същите. Това дава основание да се
приеме, че е налице предвиденото в чл.298,
ал.1, т.1 от ТЗ изискване като условие за
задължителната сила на сделките при общи условия. Формалният характер на
застрахователния договор с оглед законовото изискване за писмена форма като
форма за действителност налага спазване на допълнителното изискване за
обвързващата сила на общите условия, установено в ал.3 на чл.298
от ТЗ, а именно предаването им на насрещната страна при сключване на съответната
сделка. В процесната застрахователна полица е отразено изпълнението и на това
изискване, доколкото на ищеца е връчен екземпляр от Общите условия към момента
на подписване на полицата. Предвид изложените съображения съдът намира, че
типизираните от ответника - застраховател договорни клаузи за застраховка
"Каско+" обвързват валидно страните, като допълват съдържанието на
учреденото с полицата застрахователно правоотношение.
Въззивният
съд приема, че от процесната застрахователна полица се установява, че
сключеният между страните застрахователен договор е влязъл в сила и действащ
към датата на настъпване на твърдяното застрахователно събитие - периода от 20.30 ч. на 10.04.2019г. до 10.00
ч. на 11.04.2019г.. Не може да бъде споделен доводът на въззивника, че
по делото липсват доказателства досежно настъпването на застрахователно събитие
- кражба, в срока на действие на договора. От приетите като доказателства по
делото удостоверение от 12.04.2019г., издадено от Началник 06 РУ-СДВР, както и
постановление от 02.09.2019г. за спиране на наказателното производство, издадени
от СРП, се установява обстоятелството, че е било образувано наказателно
производство срещу неизвестен извършител по ДП №ЗМ849/2019г. по описа на 06
РУ-СДВР, пр.пр.№12786/2019г. по описа на СРП, за престъпление по чл.346, ал.1
от НК за противозаконно отнемане на чуждо МПС - лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Туран“, с рег.№*******, което е било извършено за времето от около 20.30 ч. на
10.04.2019г. до 10.00 ч. на 11.04.2019г.. Така
приетите доказателства имат характер на официални свидетелстващи документи и
като такива притежават материална доказателствена сила, а ответникът не е
ангажирал доказателства за оспорване на истинността им, поради което удостоверените
в тях обстоятелства следва да се приемат за доказани.
На следващо
място неоснователен се явява доводът на въззивника за липсата на доказателства за идентичност на
лекия автомобил, предмет на сключения застрахователен договор, и този, предмет
на извършената кражба. При съпоставка между описаното МПС по застрахователна полица №440118211024805 от 18.10.2018г. и МПС, предмет на извършената кражба, по отношение на
което е било образувано наказателно производство, относно следните
индивидуализиращи белези - марка на МПС, модел, регистрационен номер, номер на
рама, се установява пълно съвпадение, поради което се налага извода, че се
касае за един и същ лек автомобил, собственост на ищеца, т.е. че лекият
автомобил, предмет на извършената кражба, е именно застрахованото МПС при ответното
дружество със застрахователна полица №440118211024805 от 18.10.2018г., като кражбата принадлежи към
кръга от покрити застрахователни рискове, съгласно т.1.2 от Общите условия. По
изложените съображения съдът намира за доказано настъпването на твърдяното от
ищеца застрахователно събитие, което е настъпило за времето от около 20.30 ч. на 10.04.2019г. до 10.00 ч. на
11.04.2019г., в периода на действие на процесния застрахователен договор,
с оглед на което попада в обхвата на осигурената от ответника застрахователна
защита.
На следващо
място не могат да бъдат споделени и доводите на въззивника-ответник за недействителност на сключения между страните договор за
имуществена застраховка „Каско“
поради невъзможен предмет. Противно на поддържаното от въззивника-застраховател от събраните по делото
доказателства – протокол за оглед на МПС №99064373 от 22.10.2018г. се
установява, че към датата на сключване на договор за имуществена застраховка
„Каско“ процесният лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Туран“, с рег.№*******, е имал увредени детайли, подробно описани в протокола, като не са отразени
други неизправности и/или
увреждания по същия,
които да обуславят извод, че по отношение на МПС е налице "тотална щета" и не е годен за движение по
пътищата. При това положение и по аргумент на обратното следва да се приеме, че
към датата на съставяне на процесния протокол за оглед на МПС застрахованият
лек автомобил марка
„Фолксваген“, модел „Туран“, с рег.№*******, е бил годен за експлоатация.
Протоколът за оглед на МПС №99064373 от 22.10.2018г. е съставен и подписани от представител на застрахователя
и неговото съдържание не е опровергано в хода на делото с допустимите в закона
доказателствени средства. Следователно се налага извода, че сключеният между страните договор за имуществена застраховка „Каско+“, който има за
предмет на застраховане процесния лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Туран“, с рег.№*******, е действителен и като такъв е породил целените с него правни последици и не
е налице
законово основание за освобождаване на застрахователя от отговорност.
В разглеждания случай
от събраните докозателства се установява по категоричен начин, че предмет на застраховане по застрахователната
полица е заявеният за откраднат лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Туран“, с рег.№*******, собственост на ищеца, като в обсега на осигурената
застрахователна защита е включен и риска "Кражба или грабеж на цяло
МПС", при уговорено застрахователно покритие за настъпили събития. На следващо място
доколкото въззивника-застраховател не навежда твърдения за наличие на основание
по чл.408, ал.1 от КЗ за отказ за изплащане на обезщетение, съдът намира, че не
следва да обсъжда законовите хипотези, при които може да се изключи
отговорността на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение,
които в конкретния случай не са налице. В конкретната хипотеза липсва основание в закона да се
изключва правото на застрахования да получи застрахователно обезщетение.
По горните аргументи
въззивният съд приема, че в резултат на настъпилото застрахователно събитие -
кражба, са причинени вреди на ищеца от загубата на автомобила и в негова полза
като застрахован е възникнало право на обезщетение. Правопораждащият фактически
състав по чл.405,
ал.1 от КЗ е осъществен във всичките си
елементи, поради което е налице основание за ангажиране договорната отговорност
на ответника като застраховател по процесната имуществена застраховка.
На следващо място при определяне
на размера на дължимото застрахователно обезщетение е приложима нормата на чл.386, ал.2 КЗ, която постановява, че обезщетението трябва да бъде
равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието, но не повече от действителната
стойност, т.е. законодателят извежда принципът за реална обезвреда на вредите на
застрахованото имущество. Във въззивната жалба няма релевирани конкретни оплаквания
досежно начина на определяне на дължимото застрахователно обезщетение, което
следва да се изчисли по пазарната стойност на претърпяната вреда към момента на
настъпване на застрахователното събитие, поради което въззивният съд не следва
да излага мотиви в тази насока. В случая при определяне на дължимото застрахователно обезщетение правилно СРС е кредитирал приетите по делото основно
и допълнително заключение на САТЕ, както и приетото заключение на ССЕ, които са
обективно и компетентно изготвени и не са оспорени от страните в хода на
производството. На следващо място правилно СРС след като е приел, че
застрахователят дължи на застрахования застрахователно обезщетение за настъпилото застрахователно събитие
- кражба, е разгледал въведените от ответника възражения за прихващане, които е
приел за основателни. Обоснованият краен извод за основателност на предявения
иск за сумата от 22 556.43 лв., ведно със
законната лихва от дата на подаване на исковата молба – 06.11.2019г. до
окончателното изплащане, е изцяло съобразен със събраните по делото доказателства и е изведе при
правилно прилагане на материалния закон. Постановеното съдебно решение в частта, в която е уважен предявения иск с
правно основание чл.405, ал.1 от КЗ за сумата от 22556.43 лв., главница, представляваща застрахователно
обезщетение за настъпило
застрахователно събитие
„кражба” на лек
автомобил марка „Фолксваген“,
модел „Туран“, с рег.№*******, настъпило на 10 срещу 11 април 2019г. в град София, на паркинг на ул.“*******, и съставляващо покрит риск по договор за
имуществено застраховане „Каско” №440118211024805/18.10.2018г., сключен между страните, ведно със законната
лихва върху тази сума от дата подаване на исковата молба – 06.11.2019г. до
окончателното изплащане, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
Относно иска
по чл.86,
ал.1 от ЗЗД:
С оглед
уважаването на главния иск подлежи на разглеждане и акцесорната претенция на
ищеца. Правилно и законосъобразно е обжалваното
решение и в частта на уважения иск за заплащане на мораторна лихва. Във
въззивната жалба липсват конкретни оплаквания досежно незаконосъобразност на
съдебното решение в частта, в която е уважен предявения иск за заплащане на
обезщетение за забава върху дължимата главница. Доколкото съдът е обвързан само
с доводите във въззивната жалба /по аргумент на чл.269 от ГПК/ и при липса на
конкретни възражения за незаконосъобразност препраща изцяло към мотивите на
обжалваното решение в частта, в която е уважен предявения иск с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, които са правилни и законосъобразни.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд съдебното решение в обжалваните части, в т.ч. и в частта
за разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция и предвид изричната претенция на въззиваемата
страна за присъждане на разноски, на основание чл.81 и чл.273 във връзка с
чл.78, ал.1 от ГПК
следва да й се присъди сумата от 1600.00 лв., представляваща сторени разноски
за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Направеното в молба от
14.06.2022г. на въззивника-ответник възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендираните от въззиваемата страна разноски
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция е неоснователно. В случая
съдът констатира, че уговореният и платен размера на адвокатско възнаграждение
от въззиваемата страна е съобразен с фактическата и правна сложност на
спора, размера на обжалвания материален интерес, при съобразяване с минималните
размери на адвокатските възнаграждения, регламентирани в Наредба
01/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и
действията на пълномощника
на въззиваемата страна във въззивното производство, който е депозирал писмен
отговор по подадената въззивна жалба, както и е осъществил процесуално
представителство в едно съдебно заседание.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20240760 от
01.11.2020г.,
постановено по гр.дело №64101/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 88 състав, в обжалваните
части.
ОСЪЖДА „Д.З.”ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на С.В.К., с ЕГН **********, с адрес: ***; на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1600.00 лв. /хиляда и шестстотин лева/, сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./