Р Е Ш
Е Н И Е
Номер………. 27.09.2019 година Град Стара Загора
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ
На
18.09. 2019година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА БОНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНЕЛА КАРАДЖОВА
ХРИСТО
СИМИТЧИЕВ
Секретар: Стойка И.
като
разгледа докладваното от съдията КАРАДЖОВА
в.т.д. № 1132 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Обжалвано е решение № 1379/28.12.2018 г. по гр.д.№3480/2018 г. по описа на СтРС.
Въззивникът С.С.И. чрез процесуалния си представител
във въззивната жалба излага доводи за незаконосъобразност на постановеното
първоинстанционно решение.Моли същото да бъде отменено и да се постанови друго
по същество на правния спор,с което да се отхвърли предявения иск изцяло като
неоснователен,както и да се измени същото относно разноските,тъй като
ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото.
Въззиваемият „Ф.И.“ ЕАД ЕИК *** взема становище,че
решението на районния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено.Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар на пълномощника на въззивницата.
Съдът като обсъди събраните доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните
намира за установено следното:
Не се спори между страните по делото, че на
20.10.2011г. между „Б.П.Ф." ЕАД, ЕИК *** и С.С.И. е сключен Договор за
потребителски паричен кредит с номер PLUS-01615058, по силата на който
кредиторът предоставил като наличност сума в размер на 3200.00 лева по посочена
от кредитополучателя банкова сметка, ***1 месечни погасителни вноски. Кредитополучателят удостоверява с полагане
на подписа си в поле „Удостоверяване на изпълнението", че е получил
заеманата сума по предоставената от него банкова сметка .***ъпва на
13.07.2012г. На 08.07.2014 г. между „Б.П.Ф.” ЕАД, ЕИК *** и „Ф.И." ЕАД,
ЕИК *** е сключен договор за прехвърляне на вземания.
От приложеното към първоинстанционното дело ч.гр.дело
№2018/2018г. по описа на СтРС се установява, че на основание чл.411 ал.3 ГПК,
съдът е издал заповед за изпълнение, съгласно която е разпоредено длъжникът С.С.И.
да заплати на кредитора „Ф.И.” ЕАД С. сумата от 2164,50лв. главница,
неизпълнено задължение по договор за паричен заем, с 1205,67лв. лихва за забава
за периода от 14.07.2012г. до 13.04.2018г., ведно със законната лихва върху
главницата и разноски по делото – 67,40лв. държавна такса и 50,00лв. юрисконсултско
възнаграждение. В срока по чл.414 ал.2 ГПК, ответникът е възразил, че не дължи
вземането по издадената заповед за изпълнение.
В производството пред районния съд е назначена съдебно
– счетоводната експертиза, чието заключение не е оспорено от страните като на
основание чл.272 ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите на
първоинстанционното решение в тази част.
Следва да се направи извода, че между страните по
делото са възникнали облигационни отношения по договор за паричен заем.Ищецът е
частен правоприемник на заемодателя по силата на договор за цесия от
08.07.2014г. От същия е видно че „Б.П.Ф.” ЕАД е прехвърлило възмездно на
цесионера „Ф.И.” ЕАД свои ликвидни и изискуеми вземания, подробно индивидуализирани
в Приложение №1 към договора, между които и процесното вземане. Цедентът е
упълномощил цесионера да уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията им,
като ответницата е уведомена на 13.08.2018г. /с получаването на исковата молба/
. Съдът
намира за неоснователни доводите на въззивницата,че процесния договор на банката със С.И.
не е обхванат от действието на цесията. Договорът за цесия е придружен с
Приложение №1. което съдържа номера на договори.Въззивницата се позовава,че в
приложението не се посочва кои са страните на договорната връзка,какъв е
предметът на прехвърленото право, какъв е размера и периода. Настоящата
инстанция намира,че извода за надлежното действие на цесията може да бъде
направен от всички събрани по делото доказателства включително и от
заключението на съдебно-икономическата експертиза.
Договорът за заем не е такъв за периодични плащания.Районният съд е
приел, че падежът на задължението по сключения договор за кредит, настъпва на
крайната дата на същия, а именно 15.07.2013г. и съответно от тази датата до
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, от
който момент се считат предявен и настоящия установителен иск – 25.04.2018г.
петгодишният давностен срок по отношение на вземането за главница не е
изтекъл. Въззивницата счита,че е следвало да бъде прието, че главното вземане е станало
предсрочно изискуемо на 15.08.2012 г. - падежът на втората погасителна вноска
съгласно т. 5 от договора за потребителски кредит.
Относно това възражение на
въззивницата следва да се има предвид следното: При вземане, произтичащо от
договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно
обявена на длъжника преди подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение, не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка
по договора за кредит при условията, договорени между страните - кредитор и кредитополучател.
Вземането произтича от договор за кредит с определени срокове за плащане на
отделните вноски, които са намерили отражение в счетоводните книги на банката.
Размерът и падежът на всяка вноска са определени в договора . Липсата на точно
изпълнение, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от
страните за погасяване на задължението - главница или лихви, следва да бъде
съобразено в рамката на исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
дори и да не са настъпили последиците
на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за
кредит. Длъжникът - ответник по иска, дължи изпълнение, макар и само за онази
част от дълга, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от страните.
Дори когато в производството не бъде доказано, че претендираното вземане е
изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост, то не може изцяло да се отрече съществуването на вземането и да бъде отхвърлен изцяло искът
при безспорно установено неизпълнение на същото това вземане по отношение на
вече падежираните вноски.
Съдът е
приел за частично основателно възражението на ответника за погасяване по
давност на претенцията за обезщетение за забавено плащане, доколкото същата се
погасява с изтичане на тригодишен срок. Искът за установяване вземането за
лихва се явявал основателен и доказан до размера на 652,77лв., до който следвало
да бъде уважен.
Въззивният съд намира за неоснователно възражението на
въззивницата,че районния съд неправилно е приложил тригодишния давностен срок.Претенцията
за обезщетение за забавено плащане е частично погасена по давност.Следва да се
приложи разпоредбата на чл.111 б.“в“ ЗЗД ,като предявеният иск следва да се
уважи до размера,установен от районния съд предвид зачитане на направеното
възражение за погасителна давност.
С оглед размера
на уважената и отхвърлената част от иска се присъждат на страните сторените по
делото разноски.При съобразяване на правилото на чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК
направеното оплакване във въззивната жалба ,в частта относно разноските по
делото се явява неоснователно.
С оглед гореизложеното ,обжалваното решение следва да
се потвърди като в полза на въззиваемия се присъдят разноските във въззивното
производство.
Водим от
горното,съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1379/28.12.2018 г. по гр.д.№3480/2018 г. по описа на СтРС.
ОСЪЖДА
С.С.И., ЕГН **********,***, да
заплати на „Ф.И.” ЕАД С., ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С., ***,
сумата 100 лв./сто лева/-юрисконсултско възнаграждение във въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: