Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 03.05.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети
април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №10305 по описа на СГС за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника „И.П.“ ЕООД срещу решение от 22.12.2017 г., поправено с решение от
01.03.2018 г., по гр.д. №14455/2015 г. на Софийския районен съд, 81 състав, в
частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на М.А.Ц. на основание чл.128
т.2 КТ неизплатено трудово възнаграждение с включено допълнително трудово
възнаграждение за прослужени за мес.11 и 12.2014 г. за разликата над сумата от 757,50
лв. до пълния присъден размер от 1195,54 лв., на основание чл.224 КТ сумата от
251,70 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, на
основание чл.262 ал.1 т.1 и 2 КТ сумата от 1209,87 лв., представляваща
извънреден труд, ведно със законната лихва върху отделните главници от датата
на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане.
В жалбата се твърди, че решението е недопустимо,
неправилно, поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния
закон, и необосновано. Твърди, че на ищеца не се дължи допълнително
възнаграждение за трудов стаж и професионален опит и възнаграждение за
извънреден труд. Поддържа, че дължимото се на ищеца обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск е погасено чрез извънсъдебно прихващане. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната
му част и да отхвърли изцяло предявените искове с правно основание чл.224 КТ и
чл.262 ал.1 т.1 и 2 КТ, и да отхвърли иска с правно основание чл.128 КТ за
разликата над сумата от 757,50 лв. до пълния претендиран размер от 1195,54 лв.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна М.А.Ц. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано в частта, в която са отхвърлени изцяло
исковете с правно основание чл.344 ал.1 т.4 КТ и чл.221 ал.1 КТ, и в частта, в
която искът с правно основание чл.128 т.2 КТ е уважен до размера на сумата от
757,50 лв. и в частта, в която отхвърлен за разликата над сумата от 1195,54 лв.
до пълния претендиран размер от 1323,69 лв., поради което решението в тези
части е влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
По въззивната
жалба:
Жалба е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
По делото не се спори, а и от представения трудов договор №6/25.08.2014
г., се установява, че считано от 26.08.2014 г. страните са били в трудово
правоотношение, по силата на което ищецът е заемал в ответното дружество
длъжността „Шофьор” при работно време – пълен работен ден от 8.00 часа, като му
е определено основно месечно възнаграждение от 505,00 лв. и допълнително възнаграждение
за придобит трудов стаж и професионален опит 0,6% за всяка година трудов стаж
при настоящия работодател, както и за всяка година трудов стаж на същата,
сходна или със същия характер работа, длъжност или професия.
По делото е представено заявление от 12.12.2014 г., изходящо от ищеца,
получено от ответното дружество на 13.12.2014 г., за прекратяване трудовото
правоотношение между страните на основание чл.327 ал.1 т.2 КТ.
Със заповед №3/14.01.2015 г. на управителя на ответното дружество
трудовото правоотношение на ищеца с ответното дружество е прекратено, считано
от 13.12.2014 г., на основание чл.326 ал.1 КТ – с предизвестие от работника или
служителя. В заповедта е посочено, че ищецът дължи на ответника обезщетение по
чл.220 ал.1 КТ – за неспазено предизвестие, в размер на едномесечното брутно
трудово възнаграждение или сумата от 505,00 лв.
Съгласно разпоредбата на чл.327 т.2 КТ, работникът или служителят
може да прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато работодателят забави изплащането на трудовото
възнаграждение. Прекратяването на трудовото
правоотношение на това основание настъпва с
изявлението на работника /служителя/ и не се нуждае от приемане от работодателя.
Изявлението на работодателя за прекратяване на трудовия договор поради взаимно
съгласие е без значение /решение №327/07.03.2006 г., III ГО на ВКС/. Когато
работникът или служителят упражни добросъвестно потестативното си право да
прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление без предизвестие,
трудовото правоотношение се прекратява с достигането на изявлението до
работодателя. В този случай е без правно значение дали работникът е притежавал
това потестативно право или не го е притежавал, защото не са налице съответните
предпоставки на чл.327 КТ. Трудовият договор е прекратен, а
работникът отговаря за вредите, които е причинил на работодателя /решение
№289/18.11.2014 г. на ІV ГО на ВКС по гр.д. №1289/2014 г./. В случая прекратяването на
трудовия договор е настъпило на 13.12.2014 г. на основание чл.327 т.2 КТ. Посоченото в издадената на 13.12.2014 г. заповед за прекратяване на трудовото и правотношение основание е ирелевантно. В изложения
смисъл, трудовото правоотношение между страните е прекратено,
считано от 13.12.2014 г. на основание чл.327 т.2 КТ.
По жалбата в частта на
иска с правно основание чл.224 КТ:
Съгласно чл.224 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение
служителят има право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, чийто
размер се определя въз основа на полученото среднодневно брутно трудово
възнаграждение за последния календарен месец, през който служителят е работил
най-малко 10 работни дни.
В тежест на работодателя е да докаже положителния факт на ползване на
отпуска или заплащането на дължимото обезщетение за неизползването му.
Установи се, че страните са били в трудово правоотношение, прекратено,
считано от 13.12.2017 г. В описания по-горе трудов договор е определено
размерът на платения годишен отпуск на ищеца да бъде в размер на 20 работни дни
годишно.
От приетото по делото заключение на ССчЕ, което съдът кредитира напълно,
се установява, че размерът на дължимото се на ищеца обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск възлиза на сумата от 251,70 лв.
Ответникът не доказа ползване на отпуска или плащане на обезщетението.
Неоснователно е твърдението на ответника, че на ищеца не се дължи
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, тъй като е извършил
извънсъдебно прихващане с дължимото от ищеца обезщетение за неспазено
предизвестие.
Съгласно разпоредбата на чл.220 ал.1 КТ, страната, която има право да
прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди
да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна
обезщетение в размер на БТВ за неспазения срок на предизвестието. Доколкото
съдът достигна до извод, че трудовото правоотношение между страните е
прекратено на основание чл.327 т.2 КТ, при което не се дължи отправяне на
предизвестие, то и ищецът не дължи обезщетение по чл.220 ал.1 КТ.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено в тази му част.
По жалбата в частта на
иска с правно основание чл.150 вр. чл.262 КТ:
Извънредният труд, съгласно разпоредбата на чл.143 ал.1 КТ е работата по трудовото
правоотношение между работника или служителя и работодателя извън установеното
работно време, която се осъществява по разпореждане или със знанието на определени
лица в предприятието. За положения извънреден труд от работника или служителя,
който е съпроводен с изразходване на работна сила извън установеното работно
време и с който се засяга полагащата му се почивка, работодателят съгласно чл.150
ал.1 вр. чл.262 КТ дължи възнаграждение според уговореното помежду
им, а ако липсва уговорка прилагат се минималните установени в закона размери.
Следователно, за да възникне парично вземане за
извънреден труд за работника или служителя, необходимо е да са налице следните
материалноправни предпоставки: работодателят да е възложил изпълнение на
трудовите задължение на работника или служителя извън уговореното работно време
или той мълчаливо да е допуснал полагането на труд извън установено по
трудовото правоотношение работно време, като законодателят не прави разлика
между изричното разпореждане на работодателя за извършване на извънреден труд и
мълчаливото му допускане, и работникът и служителят ефективно да е престирал
своята работна сила извън установеното в трудовия договор работно време. Тежестта за
доказване на тези факти е на работника или служителя.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт
на плащането.
По делото са представени справки за изработено
време от ищеца и пътни листове за извършен транспорт.
От приетото по делото заключение, изготвено на база
пътните листове за извършения транспорт, което съдът кредитира напълно, се
установява, че размерът на дължимото се на ищеца възнаграждение за извънреден
труд за отработените в повече часове е в общ размер на сумата от 993,98 лв., а размерът
на извънредния труд в почивни дни – на 215,89 лв. или общият дължим размер е
1209,87 лв.
Настоящият съдебен състав намира, че от събраните
по делото доказателства се установи, че ищецът е полагал извънреден труд със
знанието на работодателя, възнаграждение за който е в общ размер на сумата от
1209,87 лв.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено в тази му част.
По жалбата в частта иска
с правно основание чл.128 КТ:
Тъй като решението на СРС е влязло в законна
сила в посочената по-горе част /сумата от 757,50 лв., представляваща основно
трудово възнаграждение/, то спорът по настоящото дело се съсредоточава върху
обстоятелството дали на ищеца се дължи ДТВ за придобит трудов стаж и
професионален опит.
Съгласно
разпоредбата на чл.12 ал.1 НСОРЗ, за придобит трудов стаж и професионален опит на
работниците и служителите се заплаща допълнително месечно възнаграждение в
процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов
договор, като за придобит трудов стаж и
професионален опит се зачита стажът, признат по реда на КТ за времето, през което работникът или
служителят е работил и продължава да работи в предприятието, в т.ч. на различни
работни места и длъжности –
ал.2 на същата разпоредба. Нормата на чл.12 ал.1 т.4 НСОРЗ предвижда, че при определяне размера на допълнителното трудово
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит работодателят
отчита и трудовия стаж на работника или служителя, придобит в друго предприятие
по смисъла на пар.1 т.2 от ДР на КТ на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия. Правото за получаване на
допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит
възниква при придобит трудов стаж и професионален опит не по-малък от една
година – чл.12 ал.9
НЗСОРЗ. Предвиден е в Постановление №147 на МС от 29.06.2007
г. и минимален размер на допълнителното трудово възнаграждение, който е в
размер на 0,6
% за всяка година придобит трудов стаж. Условията, при които се зачита сходството на професията
съобразно характера на работата спрямо определена длъжност, се определят с
вътрешните правила за организацията на работната заплата в предприятието,
съгласно чл.12
ал.5 НСОРЗ. По силата на чл.66 т.7 КТ това възнаграждение задължително трябва да се уговори от страните в
трудовия договор, но липсата на такава клауза, когато са налице основанията за
изплащането му не е основание за лишаване на работника от това допълнително
възнаграждение. Ищецът следва да докаже, че е изпълнявал при друг
работодател длъжност или професия със сходен характер на работата, съобразно
приетите от работодателя условия. В този смисъл е и решение №241/21.08.2015 г. по гр.д. №5294/2014 г., ІV ГО на ВКС.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже, че е изплатил
претендираното трудово възнаграждение.
От описания по-горе трудов договор се установи, че основното месечно
трудово възнаграждение на ищеца е било в размер на 505,00 лв. и ДТВ за ТСПО в
размер на 0,6 % на година за всяка година трудов стаж при настоящия
работодател, както и за всяка година трудов стаж на същата, сходна или със
същия характер работа, длъжност или професия.
От приетото по делото заключение на ССчЕ, което
съдът кредитира напълно, се установява, че ищецът има прослужени 41 години
трудов стаж, за които му се дължи ДТВ за
ТСПО в размер на 24,60 %, размерът на който за периода мес.08.2014 г. –
мес.12.2014 г. възлиза в общ размер на сумата от 458,47 лв.
По делото не се спори, че ищецът е имал 41 години трудов стаж, нито, че дължимото му се ДТВ
за ТСПО в размер на 24,60 %. Спорно е обстоятелството, дали ответникът дължи
заплащането му, тъй като ищецът не е представил доказателства за наличието на
предходен трудов стаж, което обстоятелство обаче е ирелевантно за задължението
на работодателя за заплащане на ДТВ за ТСПО, доколкото, както бе посочено
по-горе, ищецът следва да докаже единствено, че е изпълнявал при друг работодател длъжност или
професия със сходен характер на работата.
Ответникът не доказа положителния факт на плащането на претендираното от
ищеца ДТВ
за ТСПО за процесния период.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено и в тази му част.
По частната
жалба:
С молба от 02.02.2018 г. ответникът е поискал съдът да
измени решението в частта за разноските, като му се присъдят направените от
него разноски за адвокатско възнаграждение в пълен размер.
С обжалваното определение СРС е оставил молбата без
уважение, като е приел, че не са налице основания за изменение на решението в
частта за разноските.
По силата на чл.248 ал.1 ГПК съдът, по искане на страните,
може да измени постановеното решение в частта му за разноските, ако са налице
основания за това. Изменението в частта за разноските може да се наложи, поради
погрешно изчисляване на размера им или частта, която се понася от съответната
страна, както и поради грешки във фактическите констатации и правните изводи на
съда, въз основа на които той се е произнесъл по разпределението на разноските.
С постановеното по делото решение СРС е присъдил на
ответника разноски за отхвърления иск по чл.344 ал.1 т.4 КТ в размер на сумата
от 200,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. По делото е представен
анекс към договор за правна защита и съдействие от 03.08.2015 г., според който
ответникът е заплати адвокатско възнаграждение за иск с правно основание чл.344
ал.1 т.4 КТ в размер на сумата от 200,00 лв., колкото му е присъдил и
първоинстанционния съд.
Съгласно
разпоредбата на чл.78 ал.2 ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод
за завеждане на делото и признае иска, разноските се възлагат на ищеца. В конкретния случай тези две кумулативни предпоставки по
отношение на иска по чл.128 КТ не са налице. Налице е признание на иска по чл.128 КТ до размера на сумата
от 757,50 лв. от страна на ответника, но не е налице втората предпоставка –
ответникът е дал повод за завеждане на делото.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
първоинстанционният съд е правилно приел, че не са налице предпоставки за
изменение на постановения акт в частта за разноските, поради което обжалваното
определение следва да бъде потвърдено.
С изхода на
делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК
следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата
от 400,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №301623/22.12.2017 г., постановено по гр.д. №14455/2015 г.
по описа на СРС, ГО, 81 състав, в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА
определение №350761/01.03.2018
г., постановено по гр.д. №14455/2015 г. по описа на СРС, ГО, 81 състав.
ОСЪЖДА „И.П.“ ЕООД,
ЕИК **********, седалище и адрес на управление:***, да заплати на М.А.Ц.,
ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК 400,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.