№ 13
гр. Шумен, 17.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
единадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мирослав Г. Маринов
Членове:Азадухи Ов. Карагьозян
Теодора Енч. Димитрова
при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова
като разгледа докладваното от Азадухи Ов. Карагьозян Въззивно гражданско
дело № 20213600500350 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260295/28.06.2021г. по гр.д.№2050/2020г. по описа на
ШРС , съдът е признал за установено на основание чл.422 ал.1 от ГПК във
вр. с чл.415 ал.1 от ГПК в отношенията между страните ,че М. М. А.. с ЕГН
********** от гр.Ш. ул.№ вх. ет. ап. дължи на „Теленор България“ ЕАД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София ж.к.
„Младост“, Бизнес Парк София, сграда 6, сума в общ размер на 818.40лв.
представляваща неплатени абонаментни такси и използвани услуги по
договор за мобилни услуги от 31.07.2017г. с предпочетен номер +*465 и
договор за мобилни услуги от 27.09.2017г. с предпочетен номер +*487 , както
и сума от 499.41лв., представляваща сбора от неплатени лизингови вноски за
предоставяне за възмездно и временно ползване на устойство марка “Apple”
модел „iPhone 7 Black“ по договор за лизинг от 27.09.2017г. , ведно със
законната лихва върху главниците ,считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК – 29.05.2020г. до окончателното изплащане
на вземането , за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение №342/1.06.2020г. по ч.гр.д.№848/2020г. по описа на ШРС,
1
присъдил е на ищеца и направените по исковото и по заповедното
производство разноски.
Решението е обжалвано от М. М. А.., действаща ,чрез назначеният й
особен представител адв.Ж.Д. от ШАК като незаконосъобразно и неправилно
по изложените в жалбата съображения. Жалбоподателят моли решението да
бъде отменено и вместо това предявеният иск да бъде отхвърлен като
неоснователен.
Въззиваемото дружество „Теленор България“ ЕАД гр.София е
депозирало отговор на въззивната жалба, чрез адв.В.П. Г. от САК с която я
оспорва като неоснователна и моли съдът да я остави без уважение и да
потвърди обжалваното решение.
След проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при
постановяването му не са допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259 ал.1 от ГПК от надлежна страна, при наличие на правен интерес и е
допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Като обсъди основанията и доводите изложени от страните ,както и
събраните по делото доказателства ,съдът приема за установено следното от
фактическа и правна страна : Настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правните изводи на първоинстанционният съд и на осн.чл.272
ГПК препраща към мотивите на ШРС , като по този начин те стават част от
съжденията на настоящия съдебен състав.
Независимо от това и във връзка с оплакванията наведени във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното :
Със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК с №
342 от 01.06.2020г. по ч.гр.д. № 848/2020г. на ШРС било разпоредено
ответника да заплати на ищеца сумата в общ размер на 818.40 лв., формирана
от неплатени месечни абонаменти по Договор за мобилни услуги за номер
*465 от 31.07.2017г. и по Договор за мобилни услуги за номер *487 от
27.09.2017г. за периода от 05.08.2018г. до 04.12.2018г. и сумата от 499.41 лв.,
представляваща неплатени лизингови вноски по Договор за лизинг от
27.09.2017г., ведно със законната лихва от 29.05.2020г. до изплащане на
вземането, както и разноски в общ размер на 219.71 лв. Поради връчването на
2
заповедта на длъжника по реда на чл.47 от ГПК, съдът дал указания на
заявителя да предяви искове за вземанията си, което заявителя-ищец сторил в
срок.
Не е спорно между страните , че на 31.07.2017г. между ответницата и
„Теленор България“ ЕАД бил сключен Договор за мобилни услуги за мобилен
номер 465 по абонаментен план „Тотал 30.99“ за срок от 12 месеца и
абонамент от 30.99 лв. На 27.09.2017г. бил сключен и Договор за мобилни
услуги между същите страни за предпочетен номер 359 ********* със срок от
24 месеца, по план „Тотал 30.99“ с месечна абонаментна такса от 30.90 лв. и
била предоставена СИМ карта № ***40610. На същата дата бил сключен и
Договор за лизинг, с който било уговорено ищецът да предостави на
ответника за временно и възмездно ползване на устройство марка “Apple“
модел „iPhone 7 32GB Black“ за срок от 23 месеца, като след този период
лизингополучателят може да подпише договор за изкупуване на устройството
или да го върне в едномесечен срок от изтичането на срока на договора. В
договора бил включен и погасителен план с 23 месечни вноски всяка от които
на стойност 55.49 лв. За задълженията на ответника, произтичащи от всички
договори били издавани фактури, в които били включвани дължими месечни
абонаментни вноски , услуги и лизингови вноски , включително натрупвания
от предходни периоди с ДДС под клиентски номер *4227, както следва:
Фактура №**********/05.09.2018г. със сума за плащане 257.19 лв. и срок за
плащане 20.09.2018г. за отчетен период 05.08.2018г. - 04.09.2018г.; Фактура
№ **********/05.10.2018г. със сума за плащане 664.05 лв. и срок за плащане
20.10.2018г. за отчетен период 05.09.2018г. - 04.10.2018г.; Фактура
№**********/5.11.2018г. със сума за плащане 781.51лв. и срок за плащане
20.11.2018г. за отчетен период 05.10.2018г. - 04.11.2018г.; Фактура №
**********/05.12.2018г. със сума за плащане 818.40 лв. и срок за плащане
20.12.2018г. за отчетен период 05.11.2018г. - 04.12.2018г. и фактура
№**********/5.01.2019г. за отчетен период 5.12.2018г. -4.01.2019г.
Приложени са и разпечатки по отношение на потреблението на всеки един от
мобилните номера по отделно. От заключението на вещото лице по
назначената от ШРС ССЕ се установява дължимостта на исковите суми и
това ,че те не са заплатени от ответницата.
Жалбоподателката М. М. А.. твърди във въззивната си жалба , че по
исковата молба ищецът претендирал заплащането само на посочените във
3
фактурите абонаментни такси , но не и другите посочени във фактурите
вземания за услуги и лизингови вноски. Съдът счита това възражение за
неоснователно . В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е
посочил ,че ответницата не е заплатила потребените и фактурирани услуги на
стойност от 818.40лв. и той претендира всички дължими суми по издадените
фактури за такси ,услуги и лизингови вноски. Също така с депозираната
допълнителна молба от 25.05.2021г. преди първото по делотото съдебно
заседание ищецът сочи ,че претенциите му са по отношение на договорните
суми за сключените между страните абонамент и потребеление извън пакета
и за цената на лизинговата вещ и предмет на иска при това положение са
всички посочени като дължими от ответницата суми на ответника по
фактурите представени от него по делото пред ШРС.
Налице е и съвпадение между предмета на заповедното производство и
исковото такова ,като ищецът и в двете производства се основава на едни и
същи договори сключени между страните и на едни и същи размери на
претендирани суми по издадените за това фактури и е налице съвпадение
както в основанието ,така и в предмета на двете искания.
Жалбоподателката оспорва факта ,че й е била предоставена договорената в
договорите мобилна услуга от ответника. Съдът счита това възражение за
неоснователно . Съгласно чл.26 от ОУ на мобилният оператор при ползване
на услуги чрез индивидуален договор ,заплащането се извършва въз основа
на фактура , която се издава ежемесечно на името на потребителя. Ищцата се
е съгласила с това условие , че дължи заплащане на фактурираните от
ответника суми и следователно дължи същите ,като тя не е представила по
делото доказателства ,че ги е заплатила на ответника. Също така в чл.чл.3 ал.1
от договора за лизинг е посочено ,че към датата на подписване на договора за
лизинг ,лизингополучателят ползва посоченият по-горе номер /СИМ с
абонаментен план Total 30.99. Следователно услугата е била предоставена на
ответницата и тя с подписването на договора за лизинг е признала това
обстоятелство и факта ,че я ползва. Също така ответницата не е прекратила
сключените от нея с ответника договори ,поради тяхното неизпълнение от
страна на ответника и непредоставянето на услугата от негова страна.
Възраженията на жалбоподателката относно заключението по ССЕ тя е
следвало да направи пред ШРС преди неговото приемане, което тя не е
4
направила тогава и не е оспорила своевременно заключението и е заявила ,че
не се притовопоставя същото да бъде прието .То е било прието от ШРС и
кредитирано като компетентно и обективно изготвено , като въззивният съд
също го кредитира изцяло като такова.
Възражението на ответницата ,че ответникът следвало да приложи чл.87
ал.3 от ЗЗД при едностранното прекратяване на договорите е неоснователно и
съдът счита ,че между страните са приложими уговорките относно
прекратяването на договорите ,с които те са се съгласили в ОУ към
договорите и в случая не се развалят договори, а се прекратяват . Съгласно
чл. 75 от ОУ при неспазването на което и да е задължение по част XIII от ОУ
или в случай ,че е налице неизпълнение на някое от другите задължения на
потребителя ищецът има правото незабавно да ограничи предоставянето на
услугата или при условията на чл.19б и т.19в от ОУ да прекрати едностранно
индивидуалния договор с потребителя. Ответницата не е представила по
делото доказателства ,че на падежите на всяка една от фактурите е заплатила
дължимите се от нея суми за месечни такси и предоставени услуги и
лизингови вноски и следователно тя е неизправната страна по процесните
договори.
Възраженията на ответницата относно представените по делото фактури
от ищеца също са неоснователни. Фактури за отделните дължими плащания
съдът намира за надлежно изготвени и с нужните им реквизити, имайки
предвид че счетоводният документ може да е и електронен документ, когато
отговаря на изискванията на Закона за счетоводството и Закона за
електронния документ и електронния подпис. Именно такива по вид са и тези
фактури, съдържащи реквизитите по чл. 6, ал.З от ЗСч. Доколкото
заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза е
изготвено въз основа на вписванията, извършени в счетоводните книги на
ищцовото дружество, а последните по силата на чл.182 от ГПК са годно
доказателство за съществуването на правоотношения между страните, както и
за размера на задълженията им и не са издадени във връзка с делото, а с оглед
задълженията на ищеца по ЗСч., то съдът приема, че същите могат да служат
като доказателство и в полза на лицата или организациите, които са водили
книгите, а не само на другата страна в производството, което е видно от
разпоредбата на чл.182, изр.второ от ГПК и тези книги са доказателство и в
случаите, когато удостоверяват изгодни за лицето, което ги води, факти. Не
5
са ангажирани или посочени доказателства от ответната страна, че тези книги
са водени нередовно. Не са налице по делото доказателства установяващи
плащане на исковити суми по делото.
Във въззивната си жалба жалбоподателката счита ,че не дължи и
лизингови вноски по договора за лизинг ,като твърди ,че чл.12 от ОУ е
неравноправна клауза и противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26 от
ЗЗД и прави искане съдът да се признесе по нея служебно на осн.чл.7 ал.3 от
ГПК. Съдът счита това възражение за неоснователно. Към датата на
депозиране на заявлението в съда 29.05.2020г. всички вноски по договора за
лизинг са били падежирали и поради това са били и дължими от ответницата
. Налице е също така и свобода на договорянето между страните и ищцата с
подписването на договорите се е съгласила и с ОУ към тях и с техните клаузи.
Ищецът не основава претенцията си на уговорки, чието съдържание да
разкрива значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца
по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Той иска единствено заплащане на
падежиралите вече лизинговите вноски, което негово право съставлява част
от същественото съдържание на договора за лизинг (чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл.
233, ал. 2 ЗЗД). Ответницата не е представила по делото доказателства ,че на
падежите на всяка една от вноските е заплатила дължимите се от нея суми
за лизингови вноски и следователно тя е неизправната страна по договора за
лизинг и дължи на ответника заплащането на исковите суми за лизингови
вноски . Възражението направено във въззивната жалба ,че ответницата не
дължала допълнително вноска в размер на 55.49лв., съдът счита за
неоснователно и същата се дължи от нея на осн.чл.1 ал.2 и ал.3 от договора за
лизинг, тъй като ответницата не е върнала на ищеца полученото от нея
устройство.
Предвид гореизложеното съдът счита предявените установителени
искове по чл.422 ал.1 от ГПК за основателни и доказани ,поради което и
следва да се признае за установено , че ответницата дължи на ищеца исковите
суми в общ размер от 1317.81лв. представляващи незаплатени месечни
абонаментни такси ,използвани услуги и лизингови вноски по трите договора
сключени между страните, за дължимостта на които са издадени и
горепосочените фактури .
С оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивната
6
инстанция е достигнала, съответства на правните съждения на
първоинстанционния съд, то обжалваното решение следва да бъде
потвърдено изцяло.
Предвид изхода от спора пред ШОС следва в полза на въззиваемата
страна да се присъдят разноски по делото за въззивната инстанция в размер
на 180лв. за адвокатски хонорар и в размер на 322.25лв. за особен
представител, общо сумата от 502.25лв.
Водим от гореизложеното и на осн. чл.271 от ГПК , съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260295/28.06.2021г. по гр.д.№2050/2020г.
по описа на ШРС.
ОСЪЖДА М. М. А.. с ЕГН ********** с адрес гр.Ш., ул. № , вх., ет., ап.
да заплати на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК *********,, със седалище
и адрес на управление в гр.София, ж.к.»Младост» № 4, Бизнес парк София,
сграда 6 разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 502.25лв.
Решението не подлежи на обжалване на осн.чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7