РЕШЕНИЕ
№ 1533
гр. Пловдив, 17.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Мария Анг. Ненова
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20245300502923 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от К. Д. К., П. Н. К., К. Е. К. против Решение
№3123/11.07.2024г., пост. по гр.д.№ 12139/2023, ПдРС, с което е допуснато изкупуване
на основание чл. 33 , ал. 2 ЗС в полза на С. Е. К. - И., против К. Е. К., К. Д. К. и П. Н.
К. на следните недвижими имоти:
1. ½ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № ***.44 по КККР на гр. ***, одобрени
със Заповед № *** г. на изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение,
засягащо имота от 16.03.2023 г., с адрес на имота гр. ***, Община ***, местност „***“,
с площ от 1998 кв.м., с трайно предназначение: земеделска територия, начин на трайно
ползване: нива, трета категория, с номер по предходен план: ***, при съседи: ***.45,
***.57, ***.56, ***.43, ***.901;
2. ¼ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № ***.21 по КККР на гр. ***, одобрени
със Заповед № *** г. на изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение,
засягащо имота от 16.03.2023 г., с адрес на имота гр. ***, Община ***, местност „***“,
с площ от 13 336 кв.м., с 14 трайно предназначение: земеделска територия, начин на
трайно ползване: нива, пета категория, с номер по предходен план: ***, при съседи:
***.752, ***.22, ***.970, ***.20;
1
3. ¼ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № ***.58 по КККР на гр. ***, одобрени
със Заповед № *** г. на изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение,
засягащо имота от 16.03.2023 г., с адрес на имота гр. ***, Община ***, местност „***“,
с площ от 3000 кв.м., с трайно предназначение: земеделска територия, начин на трайно
ползване: нива, трета категория, с номер по предходен план: ***, при съседи: ***.59,
***.957, ***.57, ***.46 и ***.47;
4. ¼ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № ***.5 по КККР на гр. ***, одобрени
със Заповед № *** г. на изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение,
засягащо имота от 16.03.2023 г., с адрес на имота гр. ***, Община ***, местност „***“,
с площ от 3499 кв.м., с трайно предназначение: земеделска територия, начин на трайно
ползване: нива, трета категория, с номер по предходен план: ***, при съседи: ***.22,
***.23, ***.24, ***.6, ***.478 и ***.4,
при уговорената между ответните страни К. Е. К. и К. Д. К. с Нотариален акт за
замяна на недвижими имоти с движима вещ № ***, том ***, рег. № ***, дело № ***от
***г. на нотариус С.Й., насрещна престация от 1 500 кг. пшеница, която пшеница от
средно качество С. Е. К. - И., следва да предаде на К. Д. К., в едномесечен срок от
влизане на решението в сила.
Жалбоподателите К. Д. К., П. Н. К., К. Е. К. поддържат недопустимост на
обжалваното решение, а евентуално и неправилност на същото. Считат, че по делото
се доказва, че ищцата е знаела за разпоредителната сделка много отдавна и е
предявила иска си след изтичане на преклузивния срок за това. Поддържат и че тя е
могла да се осведоми за вида на сделката и между кои лица е сключена. По същество
развиват доводи за това, че съдебната практика не е уеднаквена по въпроса допустимо
ли е изкупуване на имот при договори за замяна. Развиват и съображения свързани с
индивидуализацията на насрещната престация, респ. кога е допустимо в тези случаи да
се упражнява правото на изкупуване. Поддържат, че в процесния случай такова право
не е възниквало, т.к. не са ясни характеристиките на родово определените вещи,
посочени в договора. Отделно считат за неправилно решението, т.к. допуска
изкупуване по договор, за който ищцата в евентуалния си иск е поддържала да е
нищожен. Поддържат и че в тежест на ищцата е да докаже съдържанието на
насрещните задължения по договора. Считат и че съдът е извършил процесуално
нарушение като не е разгледал възраженията им, че ищцата твърдяла, че условията по
договора били привидни, но тя желаела за изкупи по тях. Така се достигало до
разрешението, че макар ищцовата страна да твърди, че сделката е на по-висока
стойност, то съдът да позволи тя да изкупи на по-ниската такава, което разрешение
намират за незаконосъобразно. Също незаконосъобразно е решението в частта, в която
се дава възможност на ищцата да престира пшеница със средно качество, без да е
установено какво е качеството на уговорената и предадена по договора пшеница.
2
Молят обжалваното решение да бъде обезсилено, като постановено по предявен след
изтичане на преклузивния срок иск, а евентуално – да бъде отменено като неправилно.
Претендират разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна С. Е. К. е подала отговор на въззивната жалба, в който я
оспорва. Поддържа, че първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е приел,
че искът е предявен в рамките на законоустановения двумесечен срок от узнаване на
сделката. Посочва, че по делото не се доказва да й е отправяно предложение за
изкупуване на имота. Поддържа и че по делото са доказани елементите на
фактическия състав на нормата на чл.33, ал.3 от ЗС. Развива и доводите си, че
разпоредбите на чл.33, ал.2 от ЗС са приложими при договори за замяна , когато
едната престация е родово определени вещи, които могат да се престират от всекиго.
Счита, че след като в договора не е описано изрично какъв е вида или сорта на
предаваната пшеница, то този факт е бил без значение за заменителя. Позовава се на
изобилна съдебна практика в тази насока. Счита за правилни изводите на съда, че се
касае за престация на родово определени вещи, които не са били индивидуализирани и
предаването им е имало значение единствено за преминаване на собствеността върху
нея. По отношение на доводите във въззивната жалба касателно евентуалния иск,
счита че същите са несъстоятелни и практически отричат възможността за
предявяване на такъв иск. Моли за потвърждаване на постановеното решение.
Претендира разноски.
Постъпила е и частна жалба от К. Д. К., П. Н. К., К. Е. К. против Определение
№10470/23.08.2024, постановено по същото дело, с което е оставена без уважение
молбата им за изменение на постановеното решение в частта за разноските.
Поддържат, че съдът не се е съобразил с механизма на определяне на адвокатските
възнаграждения, а именно – при предявен повече от един иск, то заплатеното
възнаграждение се определя според броя на исковете. В случая са предявени два иска
– главен и евентуален, поради което при уважаване на единия, то се дължи само
половината от уговореното възнаграждение като разноски Молят за отмяна на
обжалваното определение и редуциране на присъдените разноски.
Ответната по частната жалба страна С. К. е подала отговор, в който оспорва
жалбата. Счита, че доколкото по делото са представени доказателства за
претендираните разноски, в договора за правна помощ и съдействие не е указано, че
възнаграждението се заплаща по равно за двата иска, то липсва основание за
редуциране на същото. Моли за отхвърляне на жалбата.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице –
ответник, останал недоволен от атакуваното съдебно решение, откъм съдържание е
редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
3
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното
решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във
въззивната жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд,
произнесъл се е в законен състав и по предявения иск.
Неоснователно се явява оплакването на жалбоподателите, че искът, по който се
е произнесъл съда е недопустим, поради предявяването му извън срока по чл.33, ал.2
от ЗС. На първо място преценката за спазване на срока по чл.33, ал.2 от ЗС има
отношение към съществуването на правото на изкупуване, т.е. към материално-
правната легитимация на страната, а не влияе на преценката за допустимост на иска.
Липсата на метериално-правна легитимация на ищеца води до неоснователност на
иска, а не до недопустимост на същия. В този смисъл се е произнесъл и ВКС в свое
Решение № 38 /12.04.2021г., по гр. д. № 2357/2020 г., II г. о., в което е казал : „Изводът
дали е спазен срока по чл. 33, ал. 2 ЗС или не, във всички случаи трябва да бъде
направен при спазване на процесуалните правила за събиране и преценка на
доказателствата, като същият е относим към основателността на иска, а не към
неговата допустимост. Заключението дали ищецът е носител на претендираното
материално право, в чиято защита е предявен искът за изкупуване, е част от спорния
предмет, поради което следва да бъде направен от съда след извършване на горната
преценка и то при спазване на процесуалните правила за това.“.
По същество на становището, че не е възниквало правото на изкупуване за
ищцата, се установява следното : Изводът дали е спазен срока по чл.33, ал.2 от ЗС или
не във всички случаи трябва да бъде направен при спазване на процесуалните правила
за събиране и преценка на доказателствата, като същият е относим към
основателността на иска, а не към неговата допустимост. Заключението дали
ищецът е носител на претендираното материално право, в чиято защита е предявен
искът за изкупуване, е част от спорния предмет, поради което следва да бъде
направен от съда след извършване на горната преценка и то при спазване на
процесуалните правила за това.
Ищцата С. К. е твърдяла в исковата молба, че е узнала за сделката, с която
съсобственика й се е разпоредил с притежаваните от него идеални части от
съсобствените земеделски имоти на 29.07.2023г. Искът е предявен на 17.08.2023г. В
отговора на исковата молба се твърди от ответниците, сега жалбоподатели, че К. е
узнала много преди изтичане на двумесечния срок за предявяване на иска. За
установяване на твърденията на страните относно спазването на този срок по делото са
4
ангажирани гласни доказателства. Свидетелят М. И., който е съпруг на С. К. твърди, че
на 29.07.2023г. бил със съпругата се в гр. ***. В късния следобед се прибирал от
магазина и заварил жена си на улицата да разговаря с непознат човек. Той се
представил като К. и заявил, че е закупил от сестрата на С. идеалните й части от
земеделските имоти. С. била много учудена, т.к. не знаела за сделката и заявила, че тя
противоречи на закона. Тогава мъжът показал документа си за собственост. След това
цяла вечер двамата обсъждали как е възможно да се случи тази сделка. Свидетелят
твърди, че сестрата на С. не я е уведомила, че смята да отчуждава идеалните си части
от собствеността върху общите имоти.
Свидетелят И.К. твърди, че през присъствал на случаен разговор между К. К. и
С. К.. Свидетелят и К. пътували с бус, който преди това натоварили с пъпеши и при
пътуванто случайно видели К. на едно кръстовище. Спрели и К. я попитал дали тя е С.
К.. После й казал, че е закупил частта от земите на сестра й. Това било през м.07.2023г.
В хода на разговора С. му казала, че знае за сделката от два месеца. После дошъл
някакъв мъж, който, обаче, не присъствал на разговора.
По делото е представена и разпечатка от история на телефонни позвънявания,
но съдът не я кредитира, т.к. не може да се установи нито кой е притежателят на
телефона, от който е свалена, нито дали е автентична и липсват данни за манипулация.
При тези данни съдът намира, че по делото се установява ищцата С. К. да е
узнала за сделката на посочената дата – 29.07.2023г., при което е спазен срока за
предявяване на иска. Това е така, т.к. показанията на свидетелят И. са по-логични и
последователни. Житейски оправдано е, след като двамата не живеят постоянно в ***
и са отишли епизодично, срещата между съпругата му и Купувачът да не е случайна, а
нарочно той да я е посетил, за да установят връзка във връзка със собствеността. В
същото време, свидетелят К. не уточнява как К., без да познава К., я е спрял случайно
на улицата, по какво я е разпознал, кой е бил човекът до нея. Не уточнява и защо К. е
спрял да разговаря със С., какъв е бил предмета на разговора им – само да я уведоми,
че са станали съсобственици ли или и за нещо друго. Така тези показания се явяват
повърхностни, неиздържани логически и не са подкрепени с нито едно друго
доказателство. Ето защо, съдът намира , че искът е искът е предявен при спазване на
срока по чл.33, ал.2 от ЗС.
Вторият спорен въпрос, очертан с въззивната жалба, е изцяло правен –
допустимо ли е изкупуване на дял в съсобствен имот , в случаите на отчуждение на
същия чрез договор за замяна. Поддържаната теза от жалбоподателя е, че правото на
изкупуване може да бъде упражнено единствено в хипотезата на отчуждение ,
извършено с договор за покупко-продажба, като в жалбата са развити и подробни
съображения. Доколкото няма спор по установената от първата инстанция фактическа
обстановка, а и предвид обстоятелството, че в първоинстанционното решение е
5
установено правилно фактическото положение, то на осн. чл.272 от ГПК препраща съм
мотивите на същото.
Нормата на чл.33 от ЗС предвижда възможност съсобственик да продаде
притежаваната от него идеална част от правото на собственост на общ имот, след като
го предложи за изкупуване на останалите съсобственици. Предложението следва да е
писмено и да е при същите условия, при което в последствие продава частта си.
Неизпълнението на това задължение не опорочава прехвърлителната сделка, но
поражда право на съсобственика/ците в двумесечен срок от узнаване за сделката да
поискат изкупуване на имота по съдебен ред. В настоящият случай С. К. и К. К. са
съсобственици на процесните земеделски имоти. К. К. е отчуждила притежаваните от
нея идеални части от имота в полза на К. К. / който е в брак с П. К./ чрез договор за
замяна, като насрещната престация е даване на 1500кг. пшеница на стойност от 900лв.
Няма спор, а и никой не твърди, че отчуждителката не е предложила на съсобственика
си да изкупи имота. Съдебната практика е последователна в разбирането си, че
нормата на чл.33 от ЗС се прилага и в случаите на замяна , но само в хипотезата на
насрещна престация от родово определени вещи. Това е така, т.к. за отчуждителя на
недвижимия имот е без значение кой ще му прехвърли родово определените вещи, т.к.
получаването им е аналогично с получаването на пари. В цитираното и от първата
инстанция Р № 111/30.10.2018г., гр. д. № 3807/2017г., I г. о., ВКС е пояснено, че
нормата на чл.33 от ЗС намира приложние и по сделки, различни от продажбата, ако
по същността си те се доближават до договора за покупко-продажба, но при спазване
на определени условия: „ 1. сделката предвижда прехвърляне на идеална част от
съсобствен недвижим имот срещу пари или друга родово определена вещ, която може
да бъде оценена в пари; 2. за съсобственика- прехвърлител по тази сделка е без правно
значение кой ще е преобретателят на притежаваната от него идеална част от
съсобствения недвижим имот /другият съсобственик или трето лице/; 3. от самата
сделка може да се определи цената, срещу която се прехвърля идеалната част от
съсобствения недвижим имот, защото само в този случай изкупвачът по чл.33 от ЗС
може да предложи изкупуване при "действително уговорените условия", както изисква
законът.“. Това разбиране е застъпено и в други актове на ВКС - Р №
54/18.03.2013г.,гр. д. № 627/2012 г., IV г. о., в което е казано, че чл.33 от ЗС е
приложим когато заменяната вещ е родово определена и може да се предложи на
съсобственика от останалите съсобственици. Тази теза е застъпена и в Р №
48/10.06.2021г., гр. д. № 3001/2020 г., II г. о., ВКС, Р № 413/26.05.2010г., гр. д. №
2636/2008 г., III г. о., ВКС. С оглед на посоченото тълкуване следва да се приеме, че в
случая е приложима разпоредбата на чл.33 от ЗС, доколкото насрещната престация е
предаване на 1500кг. пшеница. Същата е родово определена вещ, която може да бъде
предадена от всекиго. Повторените от жалбоподателя възражения изложени още в
първоинстанционното производство, че имало различни сортове пшеница, според
6
съда, не могат да бъдат споделени, доколкото в самия договор не е конкретизирано от
какъв сорт следва да е тази пшеница. Когато самите страни не са индивидулизирали
престацията, то следва да се приеме, че за тях е без значение вида на предаваното
количество движими вещи, стига то да е от поне средно качество.
Предвид изложеното съдът приема, че за С. К. е възникнало правото на
изкупуване по реда на чл.33 от ЗС и предявеният иск като основателен и доказан
следва да бъде уважен.
Уважаването на главния иск е процесуална пречка за разглеждане на
евентуалния такъв. В този смисъл оплакванията на жалбоподателя, свързани с този иск
не следва да бъдат разглеждани.
Първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено.
По частната жалба
Обжалва се определение на първоинстанционния съд, постановено по реда на
чл.248 от ГПК, като оплакванията са, ч съдът не е съобразил механизма на
разпределяне на разноските. Жалбоподателите поддържат, че доколкото са предявени
два иска , а е уважен само един, то и разноските следва да се определят само за
уважения иск, т.к. другият не е разглеждан.
Съдът намира това становище за неправилно. При предявяването на евентуален
иск не следва да се разделят разноските за заплатено адвокатско възнаграждение,
доколкото от една страна е заплатено едно възнаграждение от страна на ищеца, а от
друга – искането му е било уважено, независимо дали по главния или по евентуалния
иск. Той се явява страната, спечелила делото, т.е. получила търсената защита, без
значение по кой от исковете, предявени при евентуалност. Отговорността за разноски в
исковия процес е деликтна, т.е. щом съдът е признал правото на едната страна, то
насрещната страна следва да репарира сторените разходи за процеса, който е следвало
да бъде образуван.
В този смисъл е и постановеното определение на първоинстанционния съд,
поради което и същото като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателите ще следва да бъдат осъдени да заплатят
на въззиваемата страна разноски във въззивното производство, а именно 400лв. общо
за заплатено адвокатско възнаграждение. Неоснователно се явява възражението на
жалбоподателя за прекомерност на претендираните разноски, доколкото заплатеното
възнаграждение от въззиваемата страна е в рамките на минимума около който
гравитира практиката, като в същото време заплатеното от самите жалбоподатели
възнаграждение за адвокат е с 50% по-високо.
С оглед на изложеното съдът
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №3123/11.07.2024г., пост. по гр.д.№ 12139/2023,
ПдРС.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №10470/23.08.2024, пост. по гр.д.№ 12139/2023,
ПдРС.
ОСЪЖДА К. Д. К., ЕГН **********, П. Н. К., ЕГН ***, К. Е. К., ЕГН
********** да заплатят общо на С. Е. К., ЕГН ********** сумата от 400лв. разноски
във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8