№ 307
гр. Стара Загора, 04.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Пламен Ст. Златев Въззивно гражданско дело
№ 20235500500431 по описа за 2023 година
Производството е на осн. чл.266- 268 и чл.267, ал.1, чл.124, ал.1, чл.415,
ал.1- 4, чл.417, т.3 и чл.422 от ГПК, във вр. с чл.45- 49, чл.240 и чл.86 от ЗЗД.
Делото е образувано въз основа на постъпила в законния 2- седмичен
срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалбата вх.№ 7815/28.03.2023г. от
ищцата В. Х. Г. от гр.К., *** против изцяло негативното за нея
първоинстанционно Решение N 53/25.01.2023г. по приключеното гр.д.№
262/2022г. по описа на РС- гр.Ст.Загора, с което е бил отхвърлен иска й
против ответницата П. В. И./също от гр.К., ***/ за осъждането й да й заплати
сумата общо 15 000 лв., ведно със законната лихва върху нея от 24.06.2023г.
до окончателното изплащане на сумите, във връзка със Заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№ 2016/2021г. по описа
на РС- гр.Казанлък, обл.Старозагорска. Счита атакуваното от нея Решение за
незаконосъобразно и неправилно, и моли същото да бъде изцяло отменено,
като се постанови ново изцяло позитивно за нея, със законните последици от
това. Излага подробни фактически и правни аргументи в своя защита. Има
нови доказателствени искания- за приемане на нови писмени доказателства и
за разпит на 1 бр. свидетел, за които твърди че са новоизвестни за нея и са
нововъзникнали. Претендира разноските си по делото пред двете съдебни
инстанции. В този смисъл е и пледоарията на процесуалния й представител-
адвокат. В рамките на дадения й от съда 1- седмичен срок не е представила
писмена Защита по делото.
В законоустановения 2- седмичен срок по чл.263, ал.1 от ГПК е
1
постъпил Отговор на въззивната жалба вх.№ 14486/05.06.2023г. от
ответницата П. В. И. от гр.К., ***, която счита оплакванията на
жалбоподателката за необосновани и недоказани, като излага подробно
своите фактически и правни аргументи в тази насока, включително и спрямо
новите доказателствени искания, които счита за вече процесуално
преклудирани и материално неотносими към предмета на спора по делото,
като моли да не бъдат уважавани от въззивния съд. Няма свои нови
доказателствени искания. Претендира разноските си пред настоящата
въззивна инстанция. В рамките на дадения й от съда 1- седмичен срок е
представила писмена Защита/Становище/ по делото.
Въззивният съд, като съобрази фактическите и правните доводи на
всяка една от страните и събраните писмени и гласни доказателства пред РС,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 от
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Процесното първоинстанционно решение е постановено валидно и е
процесуално допустимо. Въззивната жалба е подадена в законния 2-
седмичен срок по чл.259, ал.1 от ГПК, поради което се явява процесуално
допустима, но по съществото си се явява изцяло неоснователна, поради
следните съображения :
Пред РС е бил предявен установителен иск по реда на чл.422 от ГПК –
за установяване на вземането на ищцата /въззивница/ срещу
ответницата/въззиваема/ в размер на общо 15 000 лв., за което е било
отхвърлено Заявлението й за издаване на заповед за изпълнение с
Разпореждане № 743/28.06.2021г. по ч.гр.д.№ 2016/2021г. по описа на РС-
гр.Казанлък, обл.Старозагорска, както и за установяване на мораторно
обезщетение по реда на чл.86, ал.1 от ЗЗД върху тази главница за
претендирания период от време.
При извършената по делото въззивна проверка ОС- Ст.Загора установи,
че напълно мотивирано, законосъобразно и правилно РС е приел в мотивите
си, че процесните 3 бр. заемни искове/всеки за по 5 000 лв./- или общо за
15 000 лв. са неоснователни и недоказани, поради противоречие в
свидетелските показания на водените от самата ищца свидетели, така и
поради недоказаност на нито едно от твърдените заемни правоотношения.
Действително предмет на спора са 3 бр. твърдяни и претендирани от
ищцата/въззивницата/ договори за заем от по 5000 лв. всеки, всички с падеж
20.02.2020г., като нито един от договорите не е конкретизиран от към
конкретни факти, обстоятелства и съответни писмени доказателства, дори
няма твърдения как, къде и кога са предадени сумите, в какви купюри и с
банкноти са били предадени физически. Не е доказано и оплакването във
в.жалба, че исковете били доказани, тъй като ответницата/въззиваемата/ не
била оспорила в хода на производството записа на заповед от ч.гр.дело.
Напротив- ответницата/въззивница/ е оспорила/макар и косвено/
представената с Исковата молба запис на заповед, тъй като е заявила, че
2
оспорва трите отделни заемни правоотношения, които ищцата/въззивница/
твърди, че стоят като основание за издаване на тази запис на заповед. Още
повече, че в конкретния казус процесният запис на заповед няма характера на
ценна книга, тъй като не отговаря на съдържанието на такава, и сама по себе
си като ценна книга няма и как да бъде оспорена. Същата има характера само
на писмена разписка, представляваща частен документ и като такъв има
доказателствена тежест само досежно неговото авторство, но цялото му
съдържание е следвало да бъде доказано от ищцовата страна в
първоинстанционния исков процес, което не е било направено.
Въззивницата/ищца/ твърди, че каузалното отношение по издадения запис на
заповед са 3 бр. отделни заемни отношения, всяко за по 5 000 лв., което е
било своевременно и надлежно оспорване от ответницата/въззиваема/, като с
това е оспорила и каузалното отношение под записа на заповед, респективно
и самата заповед. Следователно РС напълно мотивирано, законосъобразно и
правилно е приел в мотивите на атакуваното му Решение, че в този частен
писмен документ никъде не е посочено, че ищцата е предала на ответницата
пари на стойност 15 000 лв. като заем и че последната се е задължила да ги
върне, поради което действително липса основание за издаването й. Самите
процесни суми/3 й 5 000 лв., или общо наведнъж 15 000 лв./ се претендират
основно по заемните правоотношения, които са неконкретизирани и
недоказани сами по себе си, а не по записа на заповед.
Представените едва пред въззивната инстанция „нови“ писмени
доказателства не доказват пряка и непосредствена относимост към процесния
правен спор, и съответно не се установи да са пряко и непосредствено
относими към естеството на процесния правен спор, тъй като видно от текста
на самата „разписка“, тя няма никаква дата, съдържа изявления за
„дължимост“ на различни от процесните 3 х 5 000 лв./или процесната обща
15 000 лв./ по размер суми, както и с различен посочен евентуален падеж за
„връщането“ им- дали 3 по 5 000 лв. с падеж 20.02.2020г., или съгласно
разписката- първоначално 1 000 лв., после 3 000 лв. или 5 000 лв. с падеж -
11.06.2020г. По подобен начин стоят нещата и в представената по делото
ръкописна разписка, която е без дата и подпис и която като суми, дати и
имена очевидно няма пряка и непосредствена връзка със записаното в „синята
тетрадка“ по въззивното дело.
При така приетата фактическа обстановка въззивният съд намира от
правна страна, че съгласно чл.240 ЗЗД с договора за заем заемодателят
предава в собственост на заемателя в случая пари/или евентуално други
движими вещи/, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от
същия вид, количество и качество, като получаването на заетата сума е
елемент от фактическия състав на договора. Но за да се докаже наличие на
такъв договор и да се търсят целените с него правни последици, е необходимо
и доказването на изявление на получателя, че получава сумата със
задължение да я върне съгласно Р № 283/2013г. на ІV г.о. на ВКС- София. Не
може да се приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз
3
основа на сключен договор за заем между тях- различните правни субекти си
предават пари на различни основания, като може предаването да е свързано с
погасяването на предходен дълг, да е изпълнение на задължение по сключен
друг неформален договор и други подобни, затова при наличие на различни
хипотези относно факта на плащането не може от самия факт на предаване на
сумата, при липса на други данни, да се презумира, че страните сключват
договор за заем (Р-37-1969г. на ОСГК; Р-390-2010г. на ІV г.о.; Р-283-2013г. на
ІV г.о.). Договорът за заем за потребление е реален договор, който се счита за
сключен, когато въз основа на постигнато между страните съгласие
заемодателят предаде, а заемополучателят получи в заем парична сума или
заместими вещи, като се задължи да върне заетата сума или вещи от същия
вид, количество и качество. В производство по иск с правно основание
чл.240, ал.1 от ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се твърди, че
произтича от заемен договор/каквото е настоящото/, в доказателствената
тежест на ищеца/въззивник/ е да установи, както обстоятелството, че е дал
заемни средства, така и обстоятелството, че тези средства са предадени въз
основа на договор за заем. Установяването на първото обстоятелство не
освобождава ищеца/въззивник/ от задължението да установи второто,
доколкото сумата може да е предадена на друго основание (Р-192-2014г., ІІІ
г.о.). Затова въззивникът неправилно счита, че с установяване на факта да
превеждане на сумата трябва да се счита, че е сключен договор за заем, както
и неправилно прехвърля доказателствената тежест на ответницата.
Действително при оспорване на иска ответницата/въззиваема/ установява
възраженията си, че средствата са дадени на друго основание, но в този
случай ищцата/въззивница/ не е освободена от задължението да установи
източника, от който произтича задължението с допустимите от закона
доказателствени средства. Ако предаването на сумата е установено, но
липсват други доказателства на какво основание е направено то, не може да се
презумира, че задължението е възникнало от договор за заем (Р-524-2011г. на
IVг.о.). Поради което няма никакво правно значение дали
ответницата/въззиваема/ установява и доказва твърдяното от нея основание за
евентуално получаване на някакви пари от ищцата/въззивница/, поради което
и в тази връзка нямат никакво фактическо и правно значение и показанията на
разпитаните по делото на РС свидетели в този смисъл.
Ето защо с оглед всички гореизложени съображения въззивният съд
намира, че въззивницата/ищца/ не е доказал пред РС твърдението си, че с
въззиваемата/ответница/ е в облигационни правоотношения по силата на един
или три договора за паръчин заем, поради което основният й иск обосновано
и доказано е бил отхвърлен от РС напълно правилно и законосъобразно. В
резултата на което неоснователността му води и до неоснователност на иска
за установяване на мораторното обезщетение по реда на чл.86, ал.1 от ЗЗД за
лихви върху каквито и да са парични главници и за каквито и да са период
или периоди от време относно тях.
Поради което въззивната жалба се явява напълно неоснователна и
4
недоказана, и следва да се отхвърли изцяло, като изцяло се потвърди
атакуваното първоинстанционно Решение, ведно със законните последици от
това.
Поради ниските размери на исковите суми за главници 3 й 5 000 лв.,
както и за лихви, всяка от които е под законовата граница от 5 000 лв. по
смисъла на чл.280, ал.3, т.1, пр.1 от ГПК, това въззивно съдебно Решение е
окончателно и не подлежи на по- нататъшно касационно обжалване.
Ето защо воден от горните мотиви и на осн. чл.267, ал.1 във вр. с
чл.124, ал.1, чл.415, ал.1- 4, чл.417, т.3 и чл.422 от ГПК, въззивният ОС-
Ст.Загора
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 53/25.01.2023г. по гр.д.№
262/2022г. по описа на РС- Ст.Загора.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5