РЕШЕНИЕ
Номер 87918.11.2020 г.Град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ПловдивIX състав
На 22.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Виолета К. Шипоклиева
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Костадин Б. Иванов
Секретар:Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Въззивно гражданско дело
№ 20205300502117 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Т. А. Д. , ЕГН **********, с адрес ***, чрез
пълномощника адв. Д.Б., преупълномощен от АД „Г.“ , против решение № 2676 от
28.07.2020 г. по гр. дело № 14356/ 2019 г. по описа на РС – Пловдив, VIII гр. състав, с
което са отхвърлени предявените от жалбоподателката, против „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25 – Офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, обективно
съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД – за осъждане на ответника
да заплати на ищцата сумата 63,24 лева, представляваща платена от нея на ответното
дружество без основание такса „Оценка на досие“; сумата 299,49 лева, представляваща
платена от нея на ответното дружество без основание възнаградителна лихва, и сумата
1 201,55 лева, представляваща платена от нея на ответното дружество без основание
такса „Кредит у дома“, платени по сключен на дата 22.04.2015 г. между ищцата и
„Провидент Файненшъл България“ ООД Договор за потребителски кредит, вземанията
по който са били прехвърлени на ответното дружество с Договор за прехвърляне на
вземания от 19.05.2017 г. и Приложение № 1 / 19.05.2017 г. към него, заедно със
законната лихва върху трите главници. С решението жалбоподателката е осъдена за
заплати на ответното дружество и сумата от 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
В жалбата се навеждат твърдения за необоснованост на обжалваното решение.
По същество се счита, че сключения между жалбоподателката и „Провидент
Файненшъл България“ ЕООД договор за паричен заем бил недействителен, в частност
недействителни били клаузите за такса „Оценка на досие“ и за такса за услуга „Кредит
у дома“, като противоречащи на чл. 10а от ЗПК, доколкото представлявали такси за
усвояване и управление на кредита. В тази насока сочи съдебна практика. Твърди се,
че тези такси представлявали скрит доход за кредитор, и като такива е следвало да
бъдат включен в ГПР. Сочи се още, че при включването на тези такси в ГПР,
1
последният би надвишил значително законоустановения лимит в чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
което би довело до недействителност на клаузата за ГПР – нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК. Последното водело до недействителност на целия договор на основание
чл. 22 от ЗПК. Невключването на тези такси в ГПР водело също и до неточно
посочване на разходите в договора, което също нарушавало чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Твърди се, че дори да се приемело, че договорът не е недействителен, то на основание
чл. 19, ал. 5 от ЗПК недействителни били клаузите, които завишават ГПР – за
допълнителните такси и за възнаградителната лихва. Сочи се, че клаузата за
възнагардителна лихва била нищожна и поради противоречието ѝ с добрите нрави.
Въз основа на изложеното моли за отмяна на атакуваното решение и уважаване
на предявените искове. Моли да бъде определено адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез юрк. Р. С., в който се оспорва жалбата
като неоснователна и се сочат подробни съображения в подкрепа на атакуваното
решение, което въззиваемата страна счита за правилно, законосъобразно и обосновано.
Излагат се факти във връзка с правоотношенията между страните, съгласно които
жалбоподателката била заплатила изцяло задължението си по процесния договор, като
една част била платена на първоначалния кредитор, а остатъка на цесионера –
настояща въззиваема страна. Изразява се несъгласие с твърденията в жалбата, че
клаузите относно таксите „Оценка на риска“ и „Кредит у дома“ противоречат на чл.
10а, ал. 2 от ЗПК, както и че таксата „Кредит у дома“ представлява разход по кредита,
като се излагат подробни съображения в т.н. Оспорва се и твърдението, че клаузата за
възнаградителна лихва съгласно договора противоречи на добрите нрави и се сочат
аргументи в подкрепа на противното становище.
Предвид изложеното моли атакуваното решение да бъде потвърдено и де се
присъди юрисконсултско възнаграждение.
Окръжен съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и
становищата на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в
законоустановения срок от процесуално легитимирано лице, което има интерес от
обжалването, поради което същата се явява допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо - постановено е в
рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съгласно чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е
ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на
императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да
прецени. Предметът на делото пред настоящата въззивна инстанция касае
действителността на договор за потребителски кредит. В т.н. следва да се посочи, че
нормите, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски
2
договор, са повелителни, поради което по отношение да тях намират приложение
дадените разрешения в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверка на правилността на
първоинстанцинното решение въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за
обжалване (вж. Решение № 23 от 7.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г., I т. о.,
ТК).
Като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от
ГПК вр. чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания,
настоящата съдебна инстанция приема за установено следното от фактическа страна:
Не се спори, че жалбоподателката, като кредитополучател, е сключила договор
за потребителски кредит от 22.04.2015 г. с „Провидент Файненшъл България“ ООД,
ЕИК *********, като кредитодател. Последното е видно и от представените договор за
потребителски кредит (л.25-26), формуляр за кандидатстване (л.27-28) и стандартен
европейски формуляр (л. 29-30). Параметри по договора са както следва: 1 850,00 лв. –
главница, 92,50 лв. – такса „Оценка на досие“, възнаградителна лихва в общ размер
364,89 лв. с годишен лихвен процент 31,82 %, при годишен процент на разходите 48 %,
както и такса за услуга „Кредит у дома“ в размер на 1 448,50 лв. Общата дължима сума
по кредита е в размер на 3 755,89 лв. със срок на договора 60 седмици.
Вземането по посочения договор за потребителски кредит е прехвърлено чрез
договор за цесия от кредитора „Провидент Файненшъл България“ ООД, ЕИК
*********, в качеството му на цедент, на цесионера „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК ********* – ответник в първоинстанционното производство и
настояща въззиваема страна. Последното е видно от представения договор за
прехвърляне на вземания от дата 19.05.2017 г. и приложенията към него (от л.31 до
л.44). Жалбоподателката, в качеството на кредитополучател, на основание чл. 99, ал.
3 от ЗЗД е редовно уведомена за прехвърлянето на дата 13.06.2017 г., като в т.н. са
представени копия на уведомително писмо (л.11 и л.45) и известие за доставяне,
разписано от Т.Д. (л.46).
Безспорно по делото е, че жалбоподателката – ищца в първоинстанционното
производство, е изплатила изцяло задължението си по процесния договор за
потребителски кредит, като една част е заплатила на първоначалния кредитор
„Провидент Файненшъл България“ ООД, а остатъка от 3 149,00 лв. – на цесионера
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Това се установява и от представените към
исковата молба уведомление от „Изи Асет Мениджмънт“ АД и копия на четири броя
преводни нареждания, както и от представените от ответното дружество с отговора на
исковата молба справки за заплатени суми (л. 47 и 48). В т.н. по делото е прието
заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза (л.81-83), кредитирано от
съд, доколкото същото е пълно, ясно, непротиворечиво и изготвено от компетентно
вещо лице, което е отговорило на въпроса „каква част от задълженията по договора за
паричен заем от 22.04.2015 г. са били погасени с платената в полза на„Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД сума от 3 149,00 лв.“ Съгласно заключението на вещото
лице с цитираната сума са платени остатък от главница – 1 518,14 лв., остатък от
договорна лихва – 299,49 лв., остатък от такса за услуга „Кредит у дома“ – 1 201,55 лв.,
и остатък от такса „Оценка на досие“ – 63,24 лв.
Въз основа на установената по делото фактическа обстановка настоящият
въззивен състав прави следните правни изводи:
3
Районен съд – Пловдив е бил сезиран с искова молба на Т. А. Д. против
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за връщане на суми в общ размер от 1 564,28
лв. (след направеното изменение на иска) като платени без основание, тъй като
клаузите, въз основа на които се дължали, били нищожни – иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба в съда. За да
отхвърли така заявената претенция първоинстанционния съд е приел, че договорът е
сключен в съответствие с българското законодателство, като клаузите му не
противоречат на ЗПК или на другите приложими закони, нито ги заобикалят, нито
противоречат на добрите нрави, следователно не било налице твърдяното от ищцата
плащане без основание поради нищожност на клаузите на процесния договор за
потребителски кредит.
Настоящата въззивна инстанция не споделя горните доводи на районния съд,
поради следните съображения.
Видно от данните по делото прехвърлените на ответното дружество вземания
произтичат от договор за потребителски кредит. Следователно ищцата – длъжник, се
явява потребител по смисъла на ЗЗП и се ползва от потребителската закрила по ЗЗП и
ЗПК, вкл. и служебната проверка за неравноправни клаузи. В т.н. основните клаузи на
представения по делото договор за потребителски кредит от 22.04.2015 г., на които е
извършена такава проверка и за които се твърди, че са неравноправни, са тези за
таксата за услуга „Кредит у дома“, такса „Оценка на досие“ и за възнаградителна
лихва.
Касателно услугата „Кредит у дома“, видно от чл. 25 от договора, същата е
допълнителна и по желание и се изразява в предоставяне на кредита в брой по
местоживеенето на клиента и събиране на седмичните погасителни вноски също по
неговото местоживеене, като за тази услуга се дължи такса в размер на 1448,50 лв, част
от която е равна на разходите, свързани с нейното организиране и предоставянето на
кредита, а останалата част – с разходите за събиране на седмичните вноски в дома на
клиента. Предвидено е, че таксата е дължима при подписване на договора, но е
платима на равни вноски през периода на кредита.
Настоящият състав приема, че горепосочената клауза противоречи на
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която регламентира забраната за кредитора да
изисква заплащане от длъжника на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Разглежданата клауза е свързана именно с такива
действия, които представляват част от дейността на кредитора по предоставянето и
събирането на кредита, т.е. по неговото усвояване и последващо управление. Целта на
таксите и комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК е да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по
предоставяне на кредит. Тази такса представлява печалба на кредитора и с уговорянето
й се заобикаля императивното изискване, установено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва (чийто размер за периода на договора е около 10 %) по просрочени
задължения в левове или във валута. Последното означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. В т.н. не се споделя
изложеното от въззиваемия в отговора на жалбата. Обстоятелството, че таксата за
услугата „Кредит у дома“ се дължи при подписването на договора, независимо от
разсроченото й заплащане, при това без кредиторът реално да е осъществил някаква
4
предварителна фактическа дейност по предоставяне кредита или неговото събиране,
води до извода, че същата представлява скрита печалба за кредитора, респ. разход за
длъжника по кредита, и неправилно не е включена в ГПР. Съпоставянето в частност на
общия размер на процесната такса и другите разходи по кредита с размера на
главницата – 1 850,00 лв., обуславя извода, че горепосоченото ограничение е
превишено.
По отношение на клаузата на чл. 3 от процесния договор, която предвижда
заплащането на задължителна такса „Оценка на досие“, въззивният съд счита, че
същата заобикаля разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, задължаваща кредитора да оцени
кредитоспособността на потребителя преди да му предостави кредит, Т. е. да оцени
риска от неизпълнение на задължението от страна на длъжника. С обсъжданата клауза
на практика се прехвърля върху самия длъжник финансовата тежест от изпълнението
на задължението на кредитора за предварителна оценка на платежоспособността на
кандидатстващия за кредит, което води до неоправдано допълнително увеличаване на
размера на разходите по кредита. Независимо от това следва да се посочи, че
разглежданата такса се дължи за дейности по управлението на кредита (управлението
на риска), във връзка с които кредиторът не може да изисква заплащането на такси и
комисионни предвид разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Следователно клаузите в процесния договор за потребителски кредит,
предвиждащи заплащане на допълнителни такси „Оценка на риска“ и за услугата
"Кредит у дома", са нищожни на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК.
Относно вземането за възнаградителна лихва настоящата инстанция споделя
трайно установената съдебната практика, че максималният размер на лихвата
(възнаградителна или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва, противоречи
на добрите нрави (вж. Решение № 906/ 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 ВКС – II ГО,
Решение № 378/ 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/ 2005 г. на ВКС –II ГО, Решение № 1270/
09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/ 2007 г. на ВКС – II ГО, Определение № 901/ 10.07.2015
г. по гр. д. № 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО.). В този смисъл уговорения в процесния
договор за кредит размер на възнаградителна лихва – 31,82 % надхвърля трикратния
размер на законната лихва към 22.04.2015 г. Следователно настоящият състав намира
за нищожна поради противоречие с добрите нрави клаузата, въз основа на която е
платена сумата от 299,49 лв., представляваща възнаградителна лихва по процесния
договор за потребителски кредит.
Следва да се отбележи, че от въвеждането през 2014 г. на законоустановен лимит
на ГПР с приемането на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не може да се направи положителен извод
за неактуалност на цитираната по-горе практика, доколкото възнаградителната лихва е
само една от съставните части на общите разходи по кредита, към които се включват
още и други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора и т.н. В този смисъл
идеята на законодателя не е да се предвиди лимит на договорната лихва, различен от
вече установения общественоприемлив такъв, а да се ограничат общите разходи по
кредита, респ. крайната сума, която длъжникът следва да върне. Следователно
законодателните промени в ЗПК не отричат посочената по-горе в настоящите мотиви
съдебна практика.
За пълнота на изложеното следва да се посочи, че противно на твърдението във
5
въззивната жалба, не е налице порок на договора поради непосочването в него на
годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключване на
договора за кредит, доколкото формално разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е
спазена. Последното обаче, както е видно и от мотивите на настоящото решение, не
означава, че отделни клаузи на договора не могат да бъдат недействителни.
Предвид горното исковете се намират за доказани по своето основание. Същите
са доказани, съобразно заявеното от ищцата, и по своя размер с оглед на приетото по
делото заключение по ССчЕ.
По изложените съображения основателни се явяват твърденията в жалбата за
неправилност на първоинстанционното решение, поради което същото следва да се
отмени изцяло, вкл. и в частта за разноските, и да се постанови ново, с което да се
уважи исковата претенция за връщане на недължимо платена парична сума.
Относно разноските:
Предвид изхода на делото ответникът – въззиваема страна, следва да заплати в
полза на ищец – настоящ жалбоподател, направените от него разноски в хода и на
двете съдебни инстанции за заплатени държавни такси – 157 лв. за първа инстанция и
78,50 лв. за въззивното производство, и депозит за вещо лице в размер на 100 лв.,
съобразно представения пред въззивната инстанция списък по чл. 80 от ГПК,
доколкото са представени доказателства за тези разходи. С оглед на това, че са налице
предпоставките за оказване на безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗАдв. и предвид представения по далото договор за правна защита и съдеъствие,
на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.04.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответникът следва да заплати
на АД „Г.“ по 339,49 лв. за всяка инстанция, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение, което се определя на база конкретния интерес по делото.
С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3 от ГПК въззивното решение не подлежи
на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 2676 от 28.07.2020 г., постановено по гр. д. №
14356/2019 г. по описа на РС – Пловдив, VIII гр. състав, КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25 – Офис
сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, представлявано Д.Б.Д., да ЗАПЛАТИ на Т. А. Д. ,
ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД сумата от 63,24
лв. (шестдесет и три лева и 24 ст.), представляваща платена без основание такса
„Оценка на досие“, сумата от 299,49 лв. (двеста деветдесет и девет лева и 49 ст.) –
платена без основание възнаградителна лихва, и сумата от 1 201,55 лв. (хиляда двеста
и един лева и 55 ст.) – платена без основание такса за услуга „Кредит у дома“, всичките
недължимо платени въз основа на недействителни клаузи по сключен между ищцата и
„Провидент Файненшъл България“ ООД – гр. София Договор за потребителски кредит
от 22.04.2015 г., вземанията по който са били прехвърлени на ответното дружество
6
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, с Договор за прехвърляне
на вземания от 19.07.2017 г. и Приложение № 1 от 19.07.2017 г. към него, ВЕДНО със
законната лихва върху всяка от сумите, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 04.09.2019 г., до окончателното погасяване на вземането.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25 – Офис
сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, представлявано Д.Б.Д., да ЗАПЛАТИ на Т. А. Д. ,
ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД сумата от общо
335,50 лв. (триста тридесет и пет лева и 50 ст.) разноски, от които 157 лв. държавна
такса за първата инстанция, 78,50 лв. държавна такса за въззивното производство и 100
лв. депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25 – Офис
сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, представлявано Д.Б.Д., да ЗАПЛАТИ на Адвокатско
дружество „Г.“, БУЛСТАТ *********, с адрес гр. Пловдив, ул. „Братя Пулиеви“ № 1,
представлявано от управителя адв. С.А.Г., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. сумата от
339,49 лв. (триста тридесет и девет лева и 49 ст.), представляваща адвокатско
възнаграждение за първата инстанция и сумата от 339,49 лв. (триста тридесет и девет
лева и 49 ст.), представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7