№ 1717
гр. Бургас, 16.11.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева Върбанова
Кристиян Ант. Попов
като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно частно
гражданско дело № 20212100501924 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава Двадесет и първа "Обжалване на
определенията", чл. 274, ал.1, т.2 във вр. с чл. 121 от ГПК.
Делото е образувано по частната жалба на процесуалния представител на
М.Т. ,Г.Т. ,К.Т. ,С.Т.,Й.Т.,С.Т. и Й.Д. ,всички от гр. *** , против определение
№ 361/13.08.2021 г. на Районен съд-Несебър, постановено по гр. д.№
20212150100680/2021г. по описа на същия съд,с което е прекратено висящото
пред него производство по гр. д.№ 680/2021 г. и е изпратил същото по
подсъдност на РС-София.
В частната жалба се претендира отмяна на така постановения акт и
връщане на делото на РС-Несебър за произнасяне по съществото на спора.
Твърди се, че първостепенният съд неправилно е счел, че предявеният иск
няма типично вещен характер и, че подсъдността му не се определя съобразно
местонахождението на недвижимия имот, а по общото правилно на чл. 105 от
ГПК. Излагат се подробни аргументи, че съдът следва да приеме или че е
налице потребителски спор и да приложи подсъдността по чл. 113 ГПК ,или
да приеме,че е налице спор ,включващ вещни права и да приложи нормата на
чл. 109 от ГПК ,като и в двата случая спорът следва да се разгледа именно от
сезирания съд, в района на който се намират имотите , във връзка с които в
полза на ищците е възникнала исковата претенция.
В срока по чл. 276, ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – „Месембрия
1
ризорт“ООД чрез процесуалния си представител ,е подал писмен отговор ,в
който я оспорва и излага подробни съображения ,че в случая липсват
предпоставки за прилагане разпоредбите за местната подсъдност по чл. 109
от ГПК или чл. 113 ГПК ,както твърдят ищците-частни жалбоподатели.Моли
се за потвърждаване на атакуваното определение
Настоящият съдебен състав, след като взе предвид доводите на
жалбоподателите, съобрази обстоятелствата по делото и приложимия закон,
намира за установено следното:
Подадената частна жалба е процесуално допустима, като подадена в срок,
от страни в първоинстанционното производство и срещу подлежащ на
въззивен контрол съдебен акт, в хипотезата на чл. 274, ал.1, т.2 във вр. с чл.
121 от ГПК.
Разгледана по същество, същата се явява неоснователна, по следните
съображения:
РС-Несебър е бил сезиран с искова молба, подадена от частните
жалбоподатели против „Месембрия ризорт“ООД,със седалище и адрес на
управление гр. София ,район „Красно село“,ул.“Българска легия „ № 36, в
която са изложени твърдения, че ищците са собственици на поземлен имот в
гр.Несебър ,ул.“Слънчев бряг-Запад“,с площ от 3981 кв.м. ,като са сключили
с ответника предварителен договор от 18.09.2012 г. за прехвърляне на
ид.части от правото на собственост върху имота и за учредяване право на
строеж при осигуряване изпълнението на строежа от ответното
дружество,който се е задължил да предаде на собствениците-ищци
изградените от него и подробно описани обекти в степен на завършеност и
във вида ,уговорен в договора.Ответникът-изпълнител обаче не е изпълнил
задължението си за предаване на самостоятелните обекти на собствениците –
учредители във договорения вид .Тъй като обектите не били предадени в
уговорения вид ,наложило се наемателят им /тъй като собствениците ги
отдали под наем /да извърши редица строително-ремонтни работи за сметка
на наемната цена ,като стойността на ремонтите се изчислява от ищците в
размер на 24760 лв.. Претендирано е осъждане на ответника да заплати на
ищците тази сума на осн.чл. 79 от ЗЗД вр.чл. 163ал. 2 ЗУТ.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът ,чрез адвокатския си пълномощник
, е подал писмен отговор на исковата молба, в който освен друго, е направила
2
и възражение за местна неподсъдност на спора пред РС-Несебър , с аргумент,
че предявеният иск е облигационен и приложение следва да намери общото
правило на чл. 105 от ГПК.
С обжалваното определение Несебърският районен съд е приел, че
възражението за местна подсъдност е направено в срок и, че същото е
основателно, тъй като предявеният иск има облигационен характер,
правилото на чл. 109 от ГПК не намира приложение, а подсъдността се
определя от общите правила на чл. 105 от ГПК, според които искът се
предявява пред съда, където е постоянният адрес на ответника, в случая – в
гр.София .Не е налице и твърдяната от ищцовата страна подсъдност по чл.
113 от ГГПК . Районният съд е прекратил производството по висящото пред
него гр. д.№ 680/2021 г. и е изпратил делото по подсъдност на РС-гр.София .
Така постановеното определение е правилно и следва да се потвърди.
Местната подсъдност на спора се определя по правилата на чл. 105 - чл. 117
ГПК. Съгласно чл. 119, ал. 2 и ал. 3 ГПК съдът е задължен да следи служебно
за спазване на подсъдността по местонахождение на недвижимия имот /чл.
109 ГПК/ и може да повдига служебно въпрос за местната подсъдност по чл.
108, ал. 2, чл. 113 и чл. 115, ал. 2 ГПК до приключване на първото по делото
заседание в първата инстанция. Във всички останали случаи спазването на
предвидената в процесуалния закон местна подсъдност може да бъде
контролирано от съда само при направено от ответника възражение за
неподсъдност на спора. Възражението е обвързано с преклузивен срок, като с
изключение на местната подсъдност по чл. 109 ГПК този срок съвпада със
срока за отговор на исковата молба - чл. 119, ал. 3 ГПК. Преклузията на срока
се отнася както до самото оспорване на избраната от ищеца местна
подсъдност, така и до въвеждане на обстоятелствата и представяне на
доказателствата, обуславящи разглеждане на спора от друг местно
компетентен съд. Пропускането на срока за възражение по чл. 119, ал. 3 ГПК
лишава ответника от правото да оспорва местната компетентност на
сезирания от ищеца съд и стабилизира подсъдността като предпоставка за
надлежното упражняване на правото на иск. По аргумент от правилото, че
извън изрично уредените в закона случаи съдът не следи служебно за
спазване на местната подсъдност, при произнасянето относно подсъдността
съдът е ограничен от съдържанието на възражението по чл. 119, ал. 3 ГПК и
не може служебно да извежда критерии за определяне на местната
3
подсъдност, на които ответникът не се е позовал до изтичане на срока по чл.
119, ал. 3 ГПК.
В чл. 108, ал. 1 ГПК е уредено правилото, че искове срещу юридически
лица са предявяват пред съда, в чийто район се намира тяхното седалище. По
спорове, възникнали от преки отношения с поделения или клонове на
юридическото лице, исковете могат да се предявят и по местонахождението
на поделението/клона чл. 108, ал. 1, изр. 2 ГПК. Предявяването на иск по
местонахождението на клона е предоставеното на преценката на ищеца и ако
той не е избрал предвидената в чл. 108, ал. 1, изр. 2 ГПК местна подсъдност,
включително защото не твърди, че спорното правоотношение произтича от
преки отношения с клона на юридическото лице, сезираният с иска съд не
може да приложи служебно разпоредбата на чл. 108, ал. 1, изр. 2 и да
препрати делото на друг съд, определен по правилото на чл. 108, ал. 1, изр. 2
ГПК.
По общото правило на чл. 105 от ГПК, искът се предявява пред съда, в
района на който е постоянният адрес или седалището на ответника. То се
прилага във всички случаи, в които липсва специална подсъдност по друг
критерий. Изключение от това правило е предвидено в редица норми, една от
които е тази на чл. 109 от ГПК, според която исковете за вещни права върху
недвижим имот, за делба на съсобствен недвижим имот, за граници и за
защита на нарушено владение върху недвижим имот се предявяват по
мястото, където се намира имотът; по местонахождението на имота се
предявяват и искове за сключване на окончателен договор за учредяване и
прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, както и за разваляне,
унищожаване и обявяване нищожност на договори за вещни права върху
недвижим имот. Видно е, че специалната местна подсъдност се отнася освен
за исковете за вещни права върху недвижим имот, делбените искове и тези за
определяне на граници и за защита на нарушено владение върху недвижим
имот, но и за определена категория облигационни искове, които имат за
предмет договори за вещни права върху такъв имот.
В определение № 571 от 11.10.2010 г. на ВКС по гр. д.№ 519/2010 г., IV г.
о., ГК е прието, че вещни права върху недвижими имоти, са тези, които
урежда Законът за собствеността (или специалните закони по материята ЗОС,
ЗДС, ЗКонц и др.) - право на собственост, ограничени вещни права,
4
сервитути, както и че искове за вещни права са тези, с които се претендира
установяване и защита на право на собственост, ограничени вещни права,
сервитути. Приравнени на тях са владелческите искове, които също са
уредени в ЗС. Според възприетото становище, не са вещни искове тези, които
са предявени за защита на облигационни субективни права, включително за
права, възникнали от договорен източник - когато се търси установяване на
правоотношение, възникнало от договор, както и защита на правата по това
правоотношение, исковете не са вещноправни, независимо дали обект на
правоотношението е недвижим имот - и в тази хипотеза, ако не се претендира
защита на вещно право върху имота, а на право, възникнало от договора,
исковете не са вещни.
В конкретния случай се касае за предявен облигационен иск, основан на
правоотношение, чиито обект е недвижим имот, но правото, чиято защита се
търси се основава на договорен източник на облигационни права и
задължения. Така предявеният иск не е вещен, тъй като не са заявени доводи
и искания, свързани със защита на правото на собственост или владението
върху вещта, а е заявена претенция, произтичаща от право на парично
вземане, възникнало в полза на прехвърлителите - собственици спрямо
изпълнителя за извършени разноски за довършителни строително-монтажни
работи ,които ищците са направили чрез трети лица вместо ответника .
Искът е облигационен и е израз на законодателната забрана за неоснователно
обогатяване, без значение, че правното му основание произтича от
комплексен договор ,с който се учредяват и права на строеж .
Същевременно, касае се за облигационен иск, който не е сред изрично
посочените в чл. 109 от ГПК, тъй като ищците не претендират вещно право,
не търсят защита на владението върху недвижим имот, нито искат разваляне,
унищожаване или прогласяване на нищожност на договор, имащ за предмет
вещно право върху недвижим имот.
Изложеното очертава приложимостта на нормата на чл. 108 ал. 1 от ГПК
при определяне на местната подсъдност по повдигнатия спор. Доводите в
частната жалба са неоснователни, а определението на НРС, като правилно
следва да се потвърди.
Не може да става и дума за потребителски иск и за прилагане на
подсъдността по чл. 113 ГПК :
5
С изменението на ГПК със ЗИДГПК /обн., ДВ, бр. 65 от 07.08.2018 г./ се
предвиди, че исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в
чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на
настоящ адрес – по постоянния. Целта на законодателя с посоченото
изменение на разпоредбата на чл. 113 ГПК е да бъде осигурен възможно най-
лесен и евтин достъп до правосъдие на икономически по-слабия субект в
спорното правоотношение - потребителя, да бъде постигната равномерна
натовареност на съдилищата в страната, оптимизиране на съдебната карта и
по-бързо правораздаване. Направеното през 2018 г. с този законопроект
предложение особената подсъдност по чл. 113 ГПК да намери логично
приложение и по отношение на юридическите лица, притежаващи качеството
на потребител по силата на закон /напр. Кодекса на застраховането или
Закона за енергетиката/, а именно местната подсъдност да се определя по
седалището на потребителя, не бе възприето от законодателя, а се прие
изменението в действащата сега редакция на чл. 113, ал. 1, изр. 1 ГПК.
Впоследствие със ЗИДГПК /обн., ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г./ в чл. 113
ГПК се създаде второ изречение, според което образуваните дела се
разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. Целта на
законодателя с приемането на посоченото допълнение на чл. 113 ГПК е да се
постигне по-ефективна защита на правата на потребителя, качествено
правораздаване, да се гарантира ефективност на уредбата на ГПК след
измененията със ЗИДГПК /обн., ДВ, бр. 65 от 07.08.2018 г./ и да се уеднакви
противоречивата съдебна практика кои правила се прилагат за
потребителските спорове – тези за гражданските или тези за търговските дела.
Последица от разглеждането на образуваните дела по исковете на и срещу
потребители като граждански по реда на общия исков процес е възможността
за касационно обжалване на въззивното решение, когато цената на иска е над
5 000 лв.
С приемането на разпоредбата на чл. 115, ал. 2 ГПК /ДВ, бр. 86 от 2017 г.,
изм., бр. 65 от 2018 г., в сила от 07.08.2018 г./ се предвиди изрична изборна
местна подсъдност за исковете за обезщетение по Кодекса за застраховането
на увреденото лице срещу застраховател, Гаранционния фонд и
Националното бюро на българските автомобилни застрахователи - пред съда,
в чийто район към момента на настъпване на застрахователното събитие се
6
намира настоящият или постоянният адрес на ищеца, неговото седалище, или
по местонастъпване на застрахователното събитие. С посочената разпоредба
се дерогира приложението на изборната местна подсъдност по чл. 113 ГПК
/ред. преди изменението в ДВ, бр. 65 от 2018 г., в сила от 07.08.2018 г./ по
отношение на преките искове.
Съобразявайки направените изменения и допълнения на чл. 113 и чл. 115,
ал. 2 ГПК, и отчитайки мотивите на законодателя за приемането на ЗИД ГПК
/обн., ДВ, бр. 65 от 07.08.2018 г./ и ЗИДГПК /обн., ДВ, бр. 100 от 20.12.2019
г./, настоящият съдебен състав счита, че законодателят е ограничил
разпоредбата на чл. 113 ГПК до споровете, образувани по искове на и срещу
потребители в смисъл на икономически по-слабата страна в
правоотношението, т. е. потребители по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП.
Освен ,че в конкретния случай не може да става дума за икономически
по-слабата страна в провотношението ,от изложеното в исковата молба става
ясно ,че придобиването на 44 апартамента не е за лична употреба ,а се касае
до придобиване на имотите с инвестиционни намерения /за реализиране на
печалба чрез отдаване под наем /,което изключва ищците да са потребители .
Ищците в настоящото производство в качеството си на физически лица –
възложители по договор за изработка, нямат качеството на потребител,
придобиващ стока или услуга по смисъла на пар.13,т.1 ЗЗП, поради което
разпоредбите на ЗЗП и изключението по чл.19,ал.1, предл.последно ГПК, са
неприложими. Договорът за изработка е договор по ЗЗД, а не договор за услуга.
По смисъла на пар.13,т.14 ДР на ЗЗП, услуга е всяка материална или
интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за
друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ.
Ето защо частната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Настоящото определение, съгласно т.9 б."в" от Тълкувателно решение №
1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д.№ 1/2013 г., ОСГТК, подлежи на
касационно обжалване по реда на чл. 274, ал.3, т.1 от ГПК.
Воден от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
7
П О Т В Ъ Р Ж Д А В А определение 361/13.08.2021 г. на Районен
съд-Несебър, постановено по гр. д.№ 20212150100680/2021г. по описа на
същия съд,с което е прекратено висящото пред него производство по гр. д.№
680/2021 г. и е изпратил същото по подсъдност на РС-София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред ВКС на РБ в
1-седмичен срок от връчването на препис.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8