Р Е Ш Е Н И Е
Номер 2120 15.01.2020г. Град П.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пернишкият районен съд ІX състав
На шестнадесети декември Година
2019
В открито заседание в следния
състав:
Районен
съдия: Петър Боснешки
Секретар: Лили Добрева
Като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №05725 по описа на съда за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на чл.439 ГПК.
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от И.Х.Й., с ЕГН:********** и адрес:г***, срещу “Топлофикация- П.”АД, с ЕИК:********* и адрес на управление:гр.П., ж.к.“Мошино“, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл.439 ГПК, с които ищецът иска да бъде признато за установено спрямо ответника, че ищецът не му дължи сумата от 2030,84лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода 01.11.2009г.- 30.04.2012г., сумата от 527,45лв. представляваща обезщетение за забава за периода 03.01.2010г.- 03.12.2013г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 14.01.2014г. до окончателното и изплащане, както и сумата от 151,17лв. за направени по делото разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист по ч.г.д.№217/2014г. на ПРС, въз основа на който е образувано изп.д.№***. по описа на ЧСИ С. Д.. Ищецът твърди, че процесните суми са погасени по давност.
В законоустановения срок ответникът “Топлофикация- П.”АД е подал отговор, с който е оспорил исковете по основание и размер, поради което и иска отхвърлянето им като неоснователни. Ответникът твърди, че са предприети изпълнителни действия, в резултат на които давността е прекъсвана многократно. Ответникът твърди, че процесните вземания се погасяват с петгодишна давност, поради което и давностния срок не е изтекъл.
След като прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл.235 ГПК, Пернишкият районен съд приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Съдът намира, че така предявените искове са допустими, поради което и следва да се произнесе по съществото на спора.
По основателността:
Видно от приложеното към настоящето дело копие на изп.д.№***. по описа на ЧСИ С. Д. същото е образувано по молба на ищеца от 11.03.2014г. въз основа на молба от ответното дружество, към която е приложен и изпълнителен лист от 11.02.2014г. по ч.гр.д.№217/2014г. на ПРС, като в молбата са посочени конкретни изпълнителни способи за пристъпване към принудително изпълнение.
С процесния изпълнителен лист ищецът е осъден да заплати на ответното дружество сумата от 2030,84лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода 01.11.2009г.- 30.04.2012г., сумата от 527,45лв. представляваща обезщетение за забава за периода 03.01.2010г.- 03.12.2013г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 14.01.2014г. до окончателното и изплащане, както и сумата от 151,17лв. за направени по делото разноски.
Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011г., ОСГК, вземанията на топлофикационните дружества са периодични плащания по смисъла на чл.111 б.”в” от ЗЗД и за тях се прилага тригодишната давност. Влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва само с изпълнителна сила. Единствено в случаите, когато има постановено решение по установителен иск по чл. 415, респ. чл. 422 ГПК, се формира сила на пресъдено нещо относно съществуване на вземането и само в този случай е приложима нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което и вземанията се погасяват с общата петгодишна давност. Такова решение в случая няма. Влязлата в сила заповед за изпълнение не се приравнява на влязло в сила съдебно решение, поради което и за новата погасителна давност се прилагат правилата на чл. 110 и чл. 111 от ЗЗД, в зависимост от вида на вземането. При снабдяване на кредитора с изпълнителен лист в заповедното производство за вземането не се поражда сила на пресъдено нещо, поради което не се променя давностния срок, с изтичането на който то се погасява. Аргумент за това намира и в ППВС 2 / 29.09.1977год. по гр.дело № 1 /77 год., което към настоящия момент не е загубило сила. Според разясненията, дадени в ППВС № 2 /1977год., т.2 на отмяна по реда на извънинстанционното производство по чл.303 и следв. от ГПК подлежат само тези съдебни актове, които разрешават материалноправен спор със сила на пресъдено нещо, по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани и срещу които не е предвиден друг ред за защита /напр. необжалваемите и ползващи се със сила на пресъдено нещо решения, прекратителни определения при отказ от иск, съдебните актове, които поради даденото с тях разрешение на материалноправните въпроси, са приравнени по правни последици на влезли в сила решения и за които законът не предвижда защита по друг ред/. Заповедите за изпълнение не са сред посочените категория актове. Те са постановени в заповедното производство, съставляващо част от изпълнителното, не решават материалноправен спор по същество, а процесуалноправният ред на защита на длъжника е предвиден в чл.414 от ГПК, чл.423 от ГПК и чл. 424 от ГПК, поради което не се ползват със сила на пресъдено нещо, нито се приравняват по правни последици на влезлите в сила решения. В този смисъл са Решение № 1771/10.07.2018г. по гр.дело №2108/2018г. по описа на САС, Решение от 11.10.2018г. на СГС по гр. дело № 10267/2017г., Решение №149/07.05.2019г. по възз.гр. дело №113/2019г. на ПОС.
Съгласно константната съдебна практика на ВКС при всички хипотези на чл. 416 ГПК, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК /отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират /. С изтичането на срока по чл. 414 ГПК и влизане в сила по реда на чл. 416 ГПК на заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск /Решение № 207 по гр. д. № 7030/2014 г. IV г. о./ извън специалните хипотези на чл. 424 и чл. 439 ГПК.
Предвид гореизложеното и в съответствие с разпоредбата на чл. 439, ал.2 ГПК правнорелевантни в настоящето производство са само фактите, които са настъпили след 11.02.2014г., когато е настъпил стабилитет на заповедта и е издаден изпълнителен лист.
С молба от ответното дружество от 11.03.2014г. е образувано производство по принудително изпълнение, като длъжникът е извършил възлагане на изпълнителни правомощия на ЧСИ по чл.18 ЗЧСИ. Съгласно Тълкувателно решение №2/2013г. ОСГКТ при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. По аргумент от същото решение редовната молба за изпълнение, в която взискателят е посочил изпълнителен способ, както и при молба с наличие на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, се прекъсва давността. Поради това и молбата на ответника от 11.03.2014г. прекъсва давността.
Видно от изпълнителното дело по същото по същото е връчена покана за доброволно изпълнение и са извършени различни справки, които не са същински изпълнителни действия.
Видно от изпълнителното дело по същото е налаган запор върху пенсията на ищеца от 31.03.2014г., което е и единственото същинско изпълнително действие по делото.
С молба на ищеца от 09.05.2014г. е направено искане за разсрочване на плащанията по изпълнителното дело. По същата молба обаче няма произнасяне от ЧСИ, което да се цени от съда като изпълнително действие. Съдът намира, че не може да цени тази молба като признание от страна на длъжника, което би прекъснало давността. В нея страната не признава съществуването на задължения към взискателя по изпълнението, а единствено моли за разсрочено плащане, като се задължава всеки месец да плаща по 50,00 лева. Това изявление е насочено единствено към предотвратяване на предприемане на изпълнителни действия и не представлява признание на задължения по делото, като молбата е адресирана до ЧСИ, а не до взискателя. В Решение №26 от 24.07. 2018 год. по т.д. 1853/2017 г. на ВКС, т.о., се приема, че за да би имало правните последици на прекъсване на давността и стартиране течението на нова давност, признанието на дълга следва да бъде адресирано до кредитора и достигнало до знанието му – последното достатъчно установено след като кредиторът се позовава на направено признание. Касае се за волеизявление или поведение с правни последици за признато от закона субективно право на длъжника / да се позове на погасителна давност /, от значение за уредбата на правоотношението му с кредитора - отказ от изтекъл в полза на длъжника срок от общо приложимия давностен срок и начало на нова давност, в интерес на кредитора. Именно за страните по правоотношението е от значение признанието на дълга, с оглед съобразяване с правните му последици. Изявленията или действията на страните, насочени към уредба на възникналото между тях правоотношение, имат значение единствено и само ако са отправени / извършени помежду им. В противен случай „признанието„, по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД , се приравнява на случайно заявяване на факт, но обвързващо длъжника, като неизгоден за него, докато по същество то има диспозитивен характер – материализира волята на длъжника да приеме за съществуващ или не определен дълг към кредитора. Точно защото е релевантно и противопоставимо само като адресирано до кредитора, признанието на дълга не може да се обективира във волеизявления или действия, адресирани до трето лице, вкл. държавен орган. В подкрепа на гореизложените доводи по повод депозираната молба за разсрочване на дълга, е и Определение №440 от 19.10.2018 г. по т.д. № 697/2018 г. на ВКС, ТО, в което се приема, че признанието на задължението от длъжника по смисъла на чл.116,б.”а ЗЗД следва да обективира изрично потвърждаване съществуването към момента на конкретния размер на задължението /респ. на остатъка от дълга/, че частичното изпълнение или обещание за регулярно плащане не съставлява признание за съществуването на целия непогасен остатък.
По делото са приложени и вносни бележки за периода от 30.05.2014г.- 12.12.2017г., с които ищецът е внасял различни суми по изпълнителното дело. Съдът обаче намира, че внасянето на суми от ищеца не представлява изпълнително действие, което е годно да прекъсне давността. При преценката дали изпълнението, извършено на фона на образувано изпълнително производство, може да се квалифицира като доброволно, следва да се изхожда от задължителните разяснения по т.13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. Според тези разяснения под „доброволно погасяване на вземането“ се имат предвид плащания от длъжника на кредитора (без сумите първоначално да са постъпили по сметката на съдебния изпълнител), както и осъщественото погасяване чрез други погасителни способи – прихващане, даване вместо изпълнение, опрощаване. В случая обаче от представените платежни документи става ясно, че ищецът е внасял сумите по сметка не на взискателя, а на съдебния изпълнител. При това положение очевидно се касае за изпълнение в хода на изпълнителното производство, което обаче не прекъсва давността, тъй като е направено по инициатива на ищеца, а не на взискателя или ЧСИ. Съдът намира, че само изпълнителни действия, поискани от взискателя или предприети от ЧСИ са от естеството да прекъснат давността.
Призовка на ЧСИ С. Д. от 06.02.2017г. за насрочване на опис на движими вещи в апартамент, собственост на ищеца, получено от ищеца на 12.03.2017г., не е валидно изпълнително действие, с което да се прекъсне течащата погасителна давност, тъй като това не е същинско изпълнително действие по смисъла на по-горе посочената съдебна практика. Не може да се приеме, че изявлението на ЧСИ, че ще се извърши опис на движими вещи, е довело до прекъсване на давността, доколкото описът на движими вещи не се е осъществил, следователно и това не представлява валидно действие по изпълнението.
Предвид гореизложеното съдът намира, че последното валидно изпълнително действие по процесното изпълнително дело е от 31.03.2014г., когато е наложен запор върху пенсията на ищеца. Това е действие, което прекъсва давността и започва да тече нова давност. Към този момент обаче е било в сила Постановление № 3/18.11.1980г. на Пленума на ВС, съгласно което давност не тече по време на висящо изпълнително производство. Отмяната на тълкуването на Постановление № 3/18.11.1980г. на Пленума на ВС в частта, съгласно която давност не тече по време на висящо изпълнително производство, е извършено с т.10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Тази отмяна обаче има действие занапред, а новото тълкуване на правната норма започва да се прилага именно от момента на постановяването на новия тълкувателен акт, т.е.от 26.06.2015г. (в този смисъл Решение № 170/17.09.2018г. по гр. дело № 2382/2017г. ГК, IV г.о. на ВКС).
Поради това и от 26.06.2015г. е започнала да тече тригодишната давност за процесните вземания, която е изтекла на 26.06.2018г. Междувременно обаче изпълнителното производство е прекратено по силата на закона на 31.03.2016г., поради неизвършване на изпълнителни действие в продължение на две години.
Доколкото последното валидно изпълнително действие е извършено на 31.03.2014г., то съдът намира, че изпълнителното производство е прекратено по силата на закона на 31.03.2016г., поради неизвършване на изпълнителни действие в продължение на две години. Поради това и съдът намира, че изпълнителните действия извършени след тази дата са правно ирелевантни и не следва да бъдат взети предвид, тъй като са извършени по прекратено изпълнително производство. Съгласно горецитираното тълкувателно решение и съобразената с него съдебна практика, която е безпротиворечива в т.ч. Решение № 285 от 6.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1953/2015 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, когато изпълнителното производство е прекратено, предприетите по него изпълнителни действия не са прекъснали погасителната давност по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД. Тези действия се обезсилват по право с прекратяването на принудителното изпълнение и не могат да имат нито процесуалноправни, нито материалноправни последици.
Съдът намира, че по изпълнителното дело са приложени вносни бележки за периода от 30.05.2014г.- 12.12.2017г., с които ищецът е внасял различни суми по изпълнителното дело. Независимо, че по изложени по- горе съображения съдът намира, че плащанията по същите не прекъсват давността, то съдът намира, че плащанията до 31.03.2016г., когато изпълнителното производство е перемирано, са валидни и са направени на правно основание. На основание чл. 121 и сл. от Правилник за администрацията на съдилищата, съдът приема отбелязванията върху изпълнителния лист за надлежно направени и отразяващи вярно реално извършени плащания от съдебния изпълнител в полза на взискателя по реда на чл.455, ал.2 ГПК. Правната логика е върху изпълнителното основание да бъдат отбелязани само реално изплатените суми в полза на взискателя, а не всички събрани от длъжника суми. Видно от същия изпълнителен лист до 31.03.2016г. в полза на взискателя са извършени 6 плащания, от които на взискателя е преведена общо сумата от 232,00лв.
След съобразяване правилото на чл.76, ал.2 ГПК и предвид приложената сметка на ЧСИ от 11.03.2014г. /л.4 от изп.дело/, то съдът намира, че със сумата от 230,00лв. са платени разноските, присъдени с изпълнителния лист в размер на 151,17лв. и сумата от 80,83лв., представляваща част от направните разноски за юрисконсултско възнаграждение в изпълнителното производство в общ размер на 100,00лв. Същите суми са погасени чрез плащане в хода на принудителното изпълнение.
Предвид гореизложеното съдът намира, че непогасени чрез плащане, но погасени по давност по процесния изпълнителен лист са следните вземания на ответника: сумата от 2030,84лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода 01.11.2009г.- 30.04.2012г., сумата от 527,45лв. представляваща обезщетение за забава за периода 03.01.2010г.- 03.12.2013г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 14.01.2014г. до окончателното и изплащане. Поради това и съдът следва да признае, че ищецът не дължи на ответника плащане на горепосочените суми, тъй като същите са погасени по давност.
По разноските:
И двете страни претендират присъждане на направените по делото разноски.
Ищецът е доказал разноски в общ размер на 726,33лв., от които сумата от 102,33лв. за държавна такса, сумата от 24,00лв. такса за прилагане на препис от изпълнителното дело и сумата от 600,00лв. за адвокатско възнаграждение.
Ответникът обаче е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Съгласно чл.78, ал.5 ГПК по искане на страна съдът може да намали присъдените разноски за адвокатско възнаграждение съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, но присъденият размер не може да е под минималния предвиден такъв в чл.36 ЗА.
В настоящия случай съдът намира, че е сезиран с бективно съединени искове с правно основание чл.439 ГПК, които обаче са в защита на един и същи интерес на обща стойност 4423,36лв. Следва да бъде отбелязано, че съгласно възприетото от въззивната инстанция становище, намерило израз в Определение № 617/19.09.2018г. постановено по в.ч.гр.д. № 484/2018г. по описа на Окръжен съд – гр. П. и Определение № 643/02.10.2018г. по в.ч.гр.д. № 532/2018г. по описа на Окръжен съд – гр. П., разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата не намира приложение когато предявените с една искова молба искове са в защита „на един интерес“ какъвто е разглеждания случай, тъй като претендираните парични вземания се основават на идентични факти, изразяващи се в неизпълнение на задължение по договор за продажба на топлинна енергия и свързаните с него последици. Допълнително следва да се отбележи, че искът за лихва е акцесорен такъв и е пряко обусловен от изхода по главния иск.
Предвид фактическата и правна сложност на делото съдът намира, че възражението за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение е основателно, като от направените 600,00лв. съдът следва да присъди сумата от 450,00лв.
Предвид гореизложеното съдът намира, че следва да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 551,22лв. за направените по делото разноски за държавна такса, за прилагане препис от изпълнителното дело и за адвокатско възнаграждение в съответствие с уважената част от исковете.
Ответникът претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. На основание чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл. 37, ал.1 Закона за правната помощ, вр. чл.26 Наредбата за правната помощ, съдът следва да определи размера на юрисконсултското възнаграждение. В процесния случай, след като взе предвид конкретния интерес, както и фактическата и правна сложност на делото, ПРС намира, че следва да определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00лв., от които в съответствие с отхвърлената част от исковете следва да му бъде присъдена сумата от 16,74лв.
С оглед изложеното Пернишкият районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове, предявени от И.Х.Й., с ЕГН:********** и адрес:г***, срещу “Топлофикация- П.”АД, с ЕИК:********* и адрес на управление:гр.П., ж.к.“Мошино“, че ищецът не дължи на ответника сумата от 2030,84лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода 01.11.2009г.- 30.04.2012г., сумата от 527,45лв. представляваща обезщетение за забава за периода 03.01.2010г.- 03.12.2013г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 14.01.2014г. до окончателното и изплащане, за които суми е издаден изпълнителен лист по ч.г.д.№217/2014г. на ПРС, въз основа на който е образувано изп.д.№***. по описа на ЧСИ С. Д., поради изтекла погасителна давност, КАТО ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН иска, с който се иска да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника поради изтекла давност и сумата от 151,17лв., представляваща присъдени по изпълнителния лист разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА "Топлофикация- П."АД, със снети данни, да заплати на И.Х.Й., със снети данни, сумата от 551,22лв., представляваща направени по делото разноски за държавна такса, адвокатско възнаграждение и такса за прилагане на препис от изпълнителното дело в съответствие с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА И.Х.Й., със снети данни, да заплати на “Топлофикация- П.”АД, с ЕИК:********* и адрес на управление:гр.П., ж.к.“Мошино“, сумата от 16,74лв., представляваща направени разноски за юрисконсултско възнаграждение в съответствие с отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия: