Решение по дело №5800/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 3286
Дата: 2 юни 2020 г. (в сила от 2 юни 2020 г.)
Съдия: Виолета Иванова Йовчева
Дело: 20191100505800
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 април 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, …..06.2020г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІ А въззивен състав, в открито съдебно заседание на пети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА       

                                                            ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.                                                                                      

                          СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ 

при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева въззивно гражданско дело № 5800 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба срещу решение от 13.08.2018г. по гр. дело № 35696/2017г. СРС, 45 състав, с което е отхвърлен предявения от С.Г.С. срещу „Т.С.“ ЕАД, иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че не дължи сумата 402. 11 лв., представляваща главница за потребена топлинна енергия, ведно със законната лихва от 24.02.2012г. до окончателното изплащане на вземането. С решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора.

Въззивницата – ищца С.Г.С. обжалва решението като неправилно и необосновано, поради противоречие на процесуалния и материалния закон. Поддържа, че неправилно СРС е приел, че с извършеното частично плащане на 23.02.2012г. е прекъсната давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, тъй като плащането е извършено от трето лице, поради което плащането е довело единствено до намаляване размера на вземането, но не и до признаването на същото. Отделно излага съображения, че съгласно т. 10 от ТР № 2/2016г. на ВКС, образуването на изпълнителното производство, както и изплащането и връчването на покана за доброволно изпълнение, не представляват действия, прекъсващи давността. Предвид изложените съображения поддържа, че е налице изтекла 5 - годишна давност на процесното вземане, считано от 23.02.2012г. Предвид изложеното, моли съда да отмени решението и постанови ново за уважаване на иска. Претендира разноски.

Въззиваемият – ответник „Т.С.“ ЕАД не е депозирал писмен отговор на жалбата. В хода на устните прения бланкетно оспорва жалбата. Моли съда да потвърди обжалваното решение, с присъждане на разноски.

Софийски градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:

 При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

  При преценка правилността на първоинстанционното решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира следното:

     Производството пред СРС е образувано по предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено спрямо ответника „Т.С.“ ЕАД, че ищцата не дължи на ответника сумата 402. 11 лв., представляваща остатък от дължимо вземане съгласно изпълнителен лист от 12.11.2012г., изд. по гр.д. № 6025/2010г. на СРС, 87 с-в, предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 20178580400266 по описа на ЧСИ Д., поради погасяване на вземането по давност.

В исковата молба ищцата твърди, че с решение от 29.11.2011г. по гр.д. № 60756/2010г. на СРС, 56 с-в е осъдена да заплати на ответното дружество сумата 1732. 17 лв. – главница, сумата 361. 85 лв. – обезщетение за забава за периода 28.04.2007г. – 02.02.2010г.  и сумата 80. 05 лв. – разноски в заповедното производство. Сочи се, че с платежно нареждане от 23.02.2012г., преди издаване на изпълнителния лист, ищцата е заплатила общо сумата 2904. 02 лв., като е посочено като основание за плащането – вземанията за главница и лихва по цитираното съдебно решение. Ищцата е заявила в исковата молба, че остатъкът от дължимата сума в размер на 402. 11 лв. е погасена по давност.

СРС е приел, че с извършеното плащане на 23.02.2012г. е налице признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, което прекъсва давността, като обстоятелството, че сумата е платена от трето лице, е без значение в тази връзка, по арг. от чл. 73 ЗЗД. Отделно СРС е приел, че до образуването на изпълнителното производство на 17.01.2017г., не е изтекъл изискуемият 5 - годишен давностен срок.

Изпълнителното производство по изп.д. № 2017858040266 по описа на ЧСИ Д. е образувано на 17.01.2017г. по молба на „Т.С.“ ЕАД срещу ищцата С.Г.С., за принудително заплащане на сумите по изпълнителен лист от 12.11.2012г., изд. въз основа на решение от 29.11.2011г. по гр.д. № 6025/2010г. на СРС, 87 с-в.

С цитираното съдебно решение, в сила от 22.12.2011г., въззивницата – ищца е осъдена да заплати на ответното дружество сумата 1732. 17 лв. – главница за незаплатена топлинна енергия, сумата 361. 85 лв. – обезщетение за забава и сумата 396. 66 лв. – разноски.

Поканата за доброволно изпълнение е връчена на ищцата на 04.05.2017г., а на 31.03.2017г. са изпратени запорни съобщения до различни банки, но липсват върнати отговори и данни за реално наложени запори. През м. април 2018г. е наложена възбрана върху ½ ид. част от недвижим имот, собственост на ищцата.

           По делото е представено платежно нареждане от 23.02.2012г. с наредител В.Д.А. и получател ответното топлофикационно дружество,  съгласно което е заплатена сумата общо 2094. 09 лв. с посочено основание за плащане – съдебно решение от 29.11.2011г. по гр.д. № 60756/2010г. на СРС – главница и лихва.

           Съгласно задължителните указания, дадени в т. 10 на ТР № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ВКС, ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, вкл. извършването на опис и оценка на вещта. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

Предвид изложеното, в случая е безспорно, че давността е петгодишна, съобразно чл. 117, ал. 2 ЗЗД и считано най – късно от 23.02.2012г., на който начален момент се е позовала самата ищца в исковата молба, същата е изтекла във всички случаи най-късно на  23.02.2017г. след образуване на изпълнителното производство, което действие не прекъсва давността. По делото не са налице твърдения и доказателства за периода от образуването на изпълнителното производство на 17.01.2017г. до 23.02.2017г., да е реализирано изпълнително действие, прекъсващо давността съобразно указанията в ТР  № 2/2015г. Извършените след тази дата изпълнителни действия са без правно значение досежно погасителната давност на вземането. Оплакването в жалбата за приложение на ТР № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ВКС, ОСГТК, с което са отменени постановките на ППВС № 3/80г., е основателно.

С оглед изложеното, при заявеното в самата искова молба и изрично признание в писмено становище на ищцата от 23.03.2018г. в първоинстанционното производство, че ищцата е заплатила сумата 2094. 09 лв. на 23.02.2012г., релевираните в жалбата за първи път доводи, че не е налице признание на вземането, поради плащане от трето лице, съдът намира за неотносими, с оглед диспозивното начало в процеса. При заявен начален момент на погасителната давност 23.02.2012г. в самата искова молба, принципно съдът следва да разгледа иска на заявените фактически основания.

Следва да се отбележи, че принципно са правилни доводите, че за наличие на признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, следва да е налице изрично изявление на длъжника, каквато в случая формално действително не е доказано да е направено от ищцата. Изводите на първоинстанционния съд, че е без значение, че трето лице е извършило плащането, са неправилни, тъй като за да е налице признание на вземането, волеизявлението по смисъла на чл. 116, ал.1, б. „а“ ЗЗД следва да е ясно и недвусмислено и да изхожда от длъжника. Поради това, от гледна точка на материалния закон, действително не е доказано признание на вземането и давността следва да се счита за изтекла на 22.12.2016г., считано от влизане в сила на съдебното решение, т.е. преди образуване на изпълнителното производство. Независимо от изложеното, при приложение на диспозитивното начало в гражданския процес, давността следва да се счита изтекла на 23.02.2017г., считано от плащането на 23.02.2012г., представляващо признание на вземането съгласно признанието на самата ищца в исковата молба и предявения на това основание иск. Във всички случаи обаче, вземането за процесната сума, представляващо остатък от всички дължими суми по изпълнителния лист, след приспадане на доброволно заплатената сума, е погасено по давност.

            По изложените съображения, предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК е основателен. С оглед несъвпадението на изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът бъде уважен.

С оглед изхода на спора, на въззивницата – ищца следва да се присъдят претендираните и доказани разноски за двете инстанции, както следва: във въззивното производство са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., като от въззиваемото дружество е направено своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 8 ГПК, което е основателно и претендираното възнаграждение следва да бъде намалено до минималния размер от 300 лв., съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 4/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо за въззивното производство следва да бъдат присъдени разноски в общо размер от 325 лв. – държавна такса и адвокатско възнаграждение, а за първоинстанционното производство – сумата общо 550 лв. – държавна такса и адвокатско възнаграждение от 500 лв. , по отношение на което не е направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Така мотивиран, Съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение от 13.08.2018г. по гр. дело № 35696/2017г. СРС, 45 състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по предявения от С.Г.С., ЕГН ********** срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи на ответника сумата 402. 11 лв., ведно със законната лихва от 24.02.2012г. до окончателното изплащане на вземането, представляваща остатък от вземане по изпълнителен лист от 12.11.2012г., издаден по гр.д. № 6025/2010г. на СРС, 87 с-в, предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 20178580400266 по описа на ЧСИ Д., поради погасяване на вземането по давност.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******да заплати на С.Г.С., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 5 ГПК, сумата 325 лв лв. – разноски за въззивното производство и сумата 550 лв. – разноски за първоинстанционното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.

 

           

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                          2.