Р
Е Ш Е
Н И Е
N 284
гр.Русе, 29.11.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД , търговско
отделение в публичното
заседание на 14 ноември през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СИЛВИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЪШЪЛ ИРИЕВА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА мл.с-я
при секретаря АНЕЛИЯ
ГЕНЧЕВА като разгледа докладваното
от съдия Павлова в.т.д.
N346 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е въззивно, по чл.258 и сл. ГПК.
Делото е образувано по постъпила въззивна
жалба от „Д****“ЕООД гр.Р****, ЕИК****, чрез
адвокат М.К.-***, против решението на Районен съд-Русе, постановено по
гр.д.№438/2019г., с което съдът е уважил исковете с правно основание чл.422 ГПК, предявени от „З****“ АД гр.С**** и дружеството е
осъдено да заплати разноски. Твърди, че решението е недопустимо, неправилно,
необосновано и постановено в нарушение на материалните и процесуални правила.
Иска да бъде отменено и исковете-отхвърлени, със законните последици.
Насрещната страна–въззиваем „З****“АД
С****, ЕИК****, чрез пълномощник юрисконсулт Б.М. е подал
отговор на въззивната жалба, с който излага доводи за нейната неоснователност и
иска решението да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция.
След като обсъди
събраните по делото доказателства, доводите на страните, както и след проверка
на допустимостта на решението, както и на правилността му, с оглед посоченото във
въззивната жалба, Окръжният съд намира за установено следното:
Жалбата е подадена
в законния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради
което е допустима и подлежи на разглеждане.
Решението
е валидно и допустимо.
По
делото е безспорно установено, че по заявление на „З****“АД по чл.410 ГПК от
29.11.2018г., по ч.гр.д.№8005/2018г. по описа на РРС е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение №4298/30.11.2018г. против въззивника, като е
осъден да заплати сумата 20791.94лв.-главница, представляваща неотчетени
застрахователни премии за периода 4.12.2015г.-12.11.2018г. по Договор за
застрахователно агентство №61/4.12.2015г., 87лв.-мораторна лихва за периода
12.11.2018г.-28.11.2018г., 1712.05лв.-неустойка на основание чл.16.2 от
договора за същото време, ведно със законна лихва върху главницата от
29.11.2018г., както и 601.85лв. разноски. В срок длъжника е подал възражение по
чл.414 ГПК, че не дължи сумата, а в едномесечен срок заявителя е предявил иск срещу
него за установяване на вземането, по реда на чл.422 ГПК. В исковата молба се
твърди, че на 4.12.2015г. между страните е сключен договор за застрахователно
агентство №61, съгласно който в качеството на застраховател възложил на
ответника: т.1- да посредничи за сключване на застрахователни договори между
застрахователя и потребители на застрахователни услуги, като свързва страните и
подготвя сключване на застрахователни договори, както и - т.2. да сключва от
името и за сметка на застрахователя застрахователни договори /издава полици/ с
потребители до лимитите, договорени в Приложение №1 към договора. На основание
чл.2, т.9 от договора, агентът събира премиите по сключените застрахователни
договори и осигурява превеждането им в полза на застрахователя в деня на
сключване на застрахователния договор. На основание чл.16.1 агентът отчита
изпълнението на задълженията си по договора, както и сключените застрахователни
договори и събрани премии ежедневно, като ежедневно внася събраната
застрахователна премия по посочена банкова сметка ***-чл.16.2. При неизпълнение
на това задължение агентът дължи неустойка в размер на 0.5% върху дължимата
сума за всеки просрочен ден. Ищецът е твърдял, че ответника не е превел
дължимите суми в уговорения срок, въпреки многобройните разговори и покани,
както и че след констатираното неизпълнение, на 12.11.2018г. издал фактура
№5098, която обективира размера на вземането му. Твърдял е, че към датата на
подаване на заявлението ответника дължи и неустойка на основание чл.16.2 от
договора в размер на 8560.25лв., от която претендира частично 1712.05лв.
Претендирал е установяване на вземания за следните суми: 20791.94лв.,
представляваща просрочени задължения по фактура №5098/12.11.2018г., мораторна
лихва за забава върху главницата в размер на 87лв. за периода
12.11.2018г.-28.11.2018г., както и неустойка 1712.05лв. за същия период. С
отговора на исковата молба ответникът, настоящ въззивник е оспорил иска по основание
и размер, оспорил е представената фактура като основание за дължимост на сумата,
размера на сумата, за какви застрахователни премии се отнася, както и е
твърдял, че тя не му е връчена. Изложил е и твърдение, че акаунтите на
дружеството, през които била осъществявана дейността като агент са били спрени
през месец септември 2018г.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд с оглед твърденията, респ. възраженията на страните и след
анализ на доказателствата е приел, че иска за главница е частично основателен и
го е уважил за сумата 20433.87лв., уважил е и иска за неустойка в размер на
1712.05лв. Приел е, с оглед заключението на вещото лице, че претендираната сума
за главница, за която е издадена фактура №5089/12.11.2018г. представлява сбор
от неотчетени от ответника застрахователни премии по изчерпателно изброени
полици, от която е заплатена само част от 358.07лв., а останалата част-20433.87лв.
не е заплатена. Приел е, че съгласно чл.16.2 от договора ответника дължи
неустойка върху тази сума в размер на 1736.89лв., поради което и предявеният
иск за неустойка в размер на 1712.05лв. за процесния период е уважен изцяло.
Решението в
обжалваната част е правилно. При предявяване на
положителен установителен иск за съществуване
на вземането е недопустимо кредиторът ищец да променя материалноправната характеристика на вземането.
Ищецът не би могъл да въведе
други, различни правопораждащи факти,
в сравнение с тези, посочени в заявлението
за издаване на заповедта за
изпълнение. В този смисъл е и практиката на ВКС,
постановена по реда на чл.290 ГПК – така напр. решение
по гр.д.№7541/2013г.-ІV ГО. Т.е. основанието на вземането, заявено в
заповедното и в производството по иска по реда на чл.422 ГПК следва да съвпадат,
а предмета на делото по иска, предявен по реда на чл.
422 ГПК, се определя от правното
твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването
на негово вземане, за което е издадена заповедта за
изпълнение, което е оспорено с възражение по чл.414 ГПК. В случая, както в т.12 от подаденото
заявление, така и в исковата молба са наведени твърдения от ищеца за
неизпълнение на поето от ответното дружество договорно задължение по чл.16, т.2
от сключения между страните договор за застрахователно агентство №61-да се отчете,
като внесе събраната застрахователна премия. В случая материалноправното
основание на иска за главница е чл.79, ал.1, вр. чл.164, ал.3 КЗ/отм./. Това е
основанието на иска за главница, поддържано в заявлението и в исковата молба, а
не издадената фактура №5098/12.11.2018г., както счита въззивника. Неоснователно
е оплакването, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по
искане, с което не е сезиран. Съдът се е произнесъл по дължимостта на вземането
на ищеца, с оглед твърденията му за неизпълнение на договорно задължение на
ответника, като е уважил исковете в обжалваните размери. Налице е съвпадение на
твърденията в заявлението и исковата молба относно фактите, от които произтича
вземането. Обстоятелството, че в петитума на исковата молбата вземането за
главница е индивидуализирано като такова по фактура №5098/12.11.2018г. не сочи
на недопустимост на решението, тъй като последната обективира размера на
вземането за неотчетени премии съгласно договора, посочени в приложение към нея.
Вземането се дължи не поради издаване на фактурата, а поради неизпълнение на
договорното задължение. Безспорно е
установено по делото от приетото заключение, че въззивника не е отчел съгласно
чл.16, т.2 от договора, събрани застрахователни премии в общ размер 20433.87лв.
Оплакването в жалбата и искането то да не бъде кредитирано е неоснователно, тъй
като заключението е прието от жалбоподателя без възражения. Дали фактурата е
издадена съобразно изискванията на Закона за счетоводството, респ. дали ищецът
е имал право да я издаде в случая е ирелевантно, тъй като вземането не е
основано на издадената фактура, както бе
посочено по-горе. Ето защо и решението по този иск е правилно. Правилно е
решението и в частта, с която е уважен искът за неустойка, дължима на основание
чл.16, т.2 от договора в претендирания размер. Поради съвпадане на изводите на
настоящата инстанция с тези на първостепенния съд, решението следва да бъде
потвърдено изцяло.
В тежест на
въззивника е възнаграждение за юрисконсулт на въззиваемия за тази инстанция, в
размер на 150лв.
Мотивиран така, на основание чл.271, ал.1 ГПК,
Окръжният съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№1087/18.06.2019г. постановено по гр.д.№438/2019г. по описа на РРС в
обжалваната част.
ОСЪЖДА „Д****“ЕООД,
ЕИК****, представлявано от Е. С. Й., със
седалище и адрес на управление гр.Р****, ул.****, да заплати на „З****“АД С****,
ЕИК****, сумата 150лв.-разноски за възнаграждение за юрисконсулт.
В останалата част като необжалвано
решението е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на касационно обжалване в 1-месечен срок от връчването му на
страните, при наличие на основания по чл.280, ал.1 ГПК.
Председател:
Членове: