Р Е Ш Е Н И Е
№ …………./11.10.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXXIX - ти състав, в публично съдебно заседание проведено на
двадесет и първи септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: Христина Колева
при
секретаря Цветелина Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр.дело №
18341 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
повод предявени от „П.К.Б.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** срещу Л.Д.П., ЕГН: **********, адрес: ***,
съединени в условията на първоначално обективно кумулативно съединяване на положителни
установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 и чл.92 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между
страните, че в полза на дружеството ищец съществува вземане против ответника,
произтичащо от Договор за потребителски кредит №*****., формирано както следва:
260.62лв.
– дължима
главница по договора и 517.03 лв. - неустойка, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 16.08.2017 год. до окончателното изплащане на
задължението.
Ищецът обосновава съществуващия за него
правен интерес от провеждане на установителните
искове, навеждайки следните фактически твърдения: на 19.08.2013г. между ищцовото дружество, в
качеството му на кредитор и Х.Н.К., в
качеството му на кредитополучател бил сключен Договор за потребителски кредит №**** при
параметри, посочени от ответника в раздел V от договора. Твърди
се, че въз основа на този договор ищцовото дружество
превело на кредитополучателя по посочената от негова банкова сметка ***.08.2013г.
Кредитополучателят поел задължение да погасява предоставения заем с равни
месечни вноски в размер и срокове според
погасителния план, който бил неразделна част от договора. В погасителния план
били определени 30 равни вноски с размер 45.50 лева с падежна дата – 1-во число
на месеца. Съгласно договора, годишният процент на разходите възлизал на 151.23
%., а годишният лихвен процент на 99.10%. Договорът бил обезпечен със солидарната
отговорност на Л.Д.П.. Твърди се, че кредитополучателят направил 7 пълни
погасителни вноски и една непълна по
погасителен план, като последната вноска била с дата 17.04.2014г. Съгласно
т.10.3.1 от ОУ при просрочване на една вноска с повече от 30 календарни дни
настъпвало автоматично прекратяване на договора и се обявявала неговата
предсрочна изискуемост без да се изпраща покана, предизвестие или др. Твърди
се, че договорът е прекратен на 15.07.2014г. На 15.07.2015г. на длъжниците било изпратено уведомително писмо, с което били
информирани за едностранното прекратяване на договора, както и че задължението
е предсрочно изискуемо. Твърди се, че при прекратяване на договора съгласно
т.10.4 от ОУ се начислявала неустойка за
обезщетяване на вреди поради настъпило прекратяване на договора. Размерът на
неустойката се определял на базата на неизплатената част от задължението на
длъжника към датата на прекратяване на договора като процент, посочен в ОУ.
Съгласно т.10.4 от ОУ се начислявала неустойка от 50 % върху остатъчния размер
на задължението/1034.06 лева/, която възлизала на 517.03 лева. Общата сума на
плащанията, извършени от кредитополучателя по договора към датата на подаване
на заявлението по чл.410 ГПК била 999.29 лева - 21 пълни и една непълна
погасителна вноска. В тази сума били включени и плащанията по начислени лихви
за просрочие на вноските по погасителния план поради
плащането им със забава съгласно т.10.1 от ОУ. По подадено от настоящия ищец заявление било
образувано ч.гр.д.№ 11898/2017г. на ВРС, приключило с издадена в негова полза
против ответника Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
срещу която последният е подал възражение. В тази връзка ищецът обективира искане да бъде прието за установено, че
ответникът му дължи посочените суми.
В отговор на исковата молба, депозиран в
рамките на срока по чл. 131 ГПК, ответникът излага съображения за недопустимост
и неоснователност на предявените срещу него искове по същество. Сочи, че не е
уведомен надлежно за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. Счита, че
вземанията по договора са прехвърлени в полза на трето лице и ищецът не е
процесуално легитимиран да предявява настоящите искове. Навежда възражение,че
претенцията по отношение на него е заявена извън срока по чл.147 ЗЗД. Твърди,
че не е бил запознат с ОУ и погасителния план и не ги е подписвал. Счита за
нищожна клаузата на чл. 10.4. ОУ, поради противоречие
с добрите нрави. Навежда доводи, че претендираният
размер на
годишния лихвен процент - договорна лихва, както и на годишен процент на
разходите е прекомерен и противоречащ
с добрите нрави. Твърди, че уговорките, посочени в т. 6 на договора за револвиращ заем са неравноправни, на основание чл.143, т.5.
9, 10 ЗЗП и
нищожни на основание чл.146, ал.1 ЗЗП. Счита за договорът
за недействителен и поради неспазване на императивните изисквания, посочени в
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Моли за
отхвърляне на исковете.
Съдът, като прецени по реда на чл.12 ГПК
събраните по делото доказателства във връзка с доводите и съображенията на
страните, приема за установено от фактическа
страна следното:
От приобщеното в настоящото производство
ч.гр.д.№11898/2017г. на ВРС се установява, че същото е образувано по подадено
от „П.К.Б.” ЕАД, ЕИК ***** заявление от 16.08.2017г. срещу Л.Д.П., ЕГН: **********, за сума в общ размер на 899.22 лв. /осемстотин деветдесет и девет лева и 22
ст./ лева, от които: сума в размер на 382.19 лв. – дължима главница по Договор
за потребителски кредит №****/ 20.08.2013 год.; сума в размер на 517.03 лв. –
неустойка, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 16.08.2017 год. до окончателното изплащане на
задължението. Съдът е уважил заявлението, като е издал Заповед по чл.410 ГПК №
8024/02.10.2017г.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е постъпило
възражение от Л.Д.П., за недължимост на присъдените в полза на заявителя суми, което
обуславя и правния интерес от водене на настоящия иск.
Представен е договор за револвиращ
заем № ****, сключен на 19.08.2013г. между „П.К.Б.“ ЕООД и Х.Н.К., обезпечен
със солидарната отговорност на Л.Д.П., от който се установява, че
параметрите на договора са следните: отпусната заемна сума – 500.00 лв.; срок
за връщането й – 30 месеца; размер на всяка месечна вноска – 45.50 лв.; годишен
процент на разходите – 151.23 процента; годишен лихвен процент – 99.10
процента; лихвен процент на ден – 0.28 процента; падеж – 1-во число на
съответния месец. Установява се още, че общата сума, която се дължи от
ответника е в размер на 1381.48 лв..
Видно от платежен документ с № ****, „П.К.Б.“ ЕООД е
превело на Х.Н.К. сумата от 500.00 лв. на основание сключения договор за револвиращ заем № ****.
От извлечение по сметка към процесния
договор се установява, че ответникът е погасил 22 месечни вноски, като общата
получена сума по договора е в размер на 999.29 лв.. Първата непогасена вноска
от останалите 8 такива е тази за месец август 2015г.
Представено е уведомително писмо, адресирано до
ответника, в което е обективирано, че ищецът, считано
15.07.2014г., едностранно прекратява договора за револвиращ
заем, като обявява предсрочната изискуемост на кредита. Непогасената част от
задължението се равнява на 1034.06 лв.
От така
приетата фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Между страните не се спори, а и от приетата фактическа
обстановка, съдът намира за установено, че „П.К.Б.” ЕООД и Х.Н.К., са били
обвързани от валидна облигационна връзка с характера на договор за
потребителски кредит, обезпечен със солидарната отговорност на Л.Д.П.. Установи
се, че общата сума подлежаща на връщане от длъжника е в размер на 1381.48 лв.
Изготвен е погасителен план, от който се установи, че е извършено плащане по
вземането е в размер на 999.29 лв.
Предвид същността на спора, съдът намира, че най –
напред следва да се произнесе по направеното от ответника възражение за
нищожност на сочените от него клаузи в процесния
договор.
Практиката на върховните съдилища е
категорична, че според разпоредбите на ЗЗД нищожност е налице, когато договорите страдат от тежки пороци,
които правят недопустимо пораждането на действие от такъв вид договор спрямо
страните по него или спрямо трети лица. Дори и последващото
потвърждаване на договора от страните не може да доведе до неговата валидност.
Противоречието с добрите нрави съдът свързва с нарушаване на морални, неписани
норми на обществения живот, от гледна точка на които е морално недопустимо да
бъде сключен конкретен договор и той да породи целените от страните правни
последици. Добри нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е обща правна
категория, приложима към конкретни граждански, респективно търговски
правоотношения, изведена от юридически факти, обуславящи тези правоотношения,
понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на
които съдът прави конкретна преценка дали поведението на даден правен субект
съставлява действие, което накърнява „добрите нрави“, злепоставя чужди интереси
с цел извличане на собствена облага. Накърняване на добрите нрави е налице,
когато се нарушава правен принцип, който може и да не е изрично законодателно
формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби,
част от действащото право. Такива са принципите на справедливост, на
добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения и на
предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. Същевременно понятието
„добрите нрави” предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод
за нарушение, водещо до нищожност.
Aвтономията на волята и свободата на
договарянето не са неограничени. Страните могат да определят свободно
съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона
и на добрите нрави. С оглед изискването на закона (при липса на изрично
ограничение) при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави
следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е
действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се
установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на
добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг. (Решение №
1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о. на ВКС)
В настоящия
казус се установи, че страните са сключили договор при условия, уреждащи ГПР в
размер на 151.23 процента и ГЛП в размер на 99.10 процента. Следователно
дължимата от ответника по договора сума възлиза на обща стойност 1381.48. От патримониума на ищеца е излязла сумата от 500лв., която е с
характер на главница по договора за револвиращ заем,
а разликата до общо дължимата сума от 1381.48 лв. е с характер на договорна възнаградителна лихва. Т.е. съотношението между сумата,
получена от ответника и сумата, която същият следва да върне на ищеца е 1:3.
Предвид изложеното съдът достига до извод, че клаузите
в процесния договор, уреждащи размера на възнаградителната лихва, противоречат на добрите нрави,
поради което са нищожни. А нищожната клауза се приема, че не е породила изобщо
правно действие.
Безспорно се установи по делото, а и ищцовата страна сама е представила извлечение по сметка към
процесния договор, от който се установява, че
ответникът е заплатил 22 вноски по погасителния план, като по тях е платена
общо сумата от 999.29 лв. С оглед на гореприетото, че
клаузите, с които е уговорен размерът на възнаградителната
лихва са нищожни, следва, че същите изобщо не са породили правно действие,
поради което и с извършените вноски ответникът е погасявал изцяло главницата по
договора.
Установи се, че общият размер на извършените плащания
по процесния договор възлизат в размер на 999.29 лв лв. Изплатената сума е по-голяма от чистата стойност на
кредита от 500 лв., поради което предявеният иск с правно основание чл. 240,
ал. 1 ЗЗД е неоснователен, тъй като задължението по договора за револвиращ заем е погасено чрез изпълнение.
По
претенцията за заплащане на неустойка по т. 10.4 от ОУ, съдът намира следното:
Недействителността на договора не се отразява на
задължението на потребителите за заплащане на уговорена неустойка за
неизпълнение, освен ако последната е недействителна на собствено основание.
Според константната съдебна практика за нищожност поради противоречие с добрите
нрави и неравноправност на клаузата за неустойка съдът следи служебно.
В конкретния случай ищецът претендира заплащане на
неустойка в размер на 517.03 лв., дължима съгласно т. 10.4 във вр. чл. 10.3.1 т ОУ. Въпросните клаузи предвиждат, че при
забава на клиента за заплащането на една месечна погасителна вноска повече от
30 календарни дни настъпва автоматично прекратяване на договора за револвиращ заем, като клиентът остава задължен да заплати
всички дължими суми по заема, както и неустойка в размер на 50 % от целия
размер на заема.
В рамките на извършената служебна проверка относно
валидността на посочената неустоечна клауза, съдът
намира, че същата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл.
трето ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави.
Според Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK, добрите нрави са морални норми, които не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
следват от тях. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, като се отчита
естеството и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна)
и видът на неизпълнението на задължението (съществено или за незначителна
негова част); съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните
от неизпълнение на задължението вреди и др.
Процесната неустойка е компенсаторна – същата
обезпечава неизпълнението на договора и защитава интереса на кредитора при
прекратяване на облигационната връзка по вина на длъжника. Неустойката е
дължима при разваляне на договора поради забава в заплащането на която и да е
от месечните погасителни вноски, а размерът на същата е 100 % от стойността на
целия заем (а не 50 % от остатъчната му стойност). Подобна уговорка позволява
частично удовлетвореният кредитор да получи едновременно неизплатената част от
дълга, ведно с неустойка върху тази непогасена част, но и върху погасената вече
сума, което противоречи на принципа на справедливостта и излиза извън
обезпечителната и обезщетителна функция на
неустойката. Размерът на подобна неустойка, предвид уговорения процент (50 %) и
основата за изчисляване, прекомерно надвишава стойността на очакваните от
неизпълнението вреди. Това значително несъответствие не може да бъде оправдано със санкционната функция на
неустойката, тъй като последната цели да санкционира неизправния длъжник в
случай на виновно неизпълнение на договора, но не следва да създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на насрещната страна.
Следователно клаузата на т. 10.4 ОУ задължава
потребителя при неизпълнение на задълженията му по договора да заплати
необосновано висока неустойка. По съображенията, изложени по-горе, съдът
намира, че обсъжданата неустоечна клауза е нищожна
поради противоречие с добрите нрави.
Нищожността
на клаузата за неустойка изключва възникването на претендираното
с иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД вземане и обуславя неоснователност на исковата
претенция.
По разноските:
Съдът, като
взе предвид изхода на спора, намира, че на осн. чл.
78, ал. 3 ГПК ответникът има право да претендира сторени от него разноски за
адвокатско възнаграждение, но доколкото в производството няма представени
доказателства за извършено плащане на такива, разноски не следва да се
присъждат.
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „П.К.Б.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** срещу Л.Д.П., ЕГН: **********, адрес: ***, съединени в условията на
първоначално обективно кумулативно съединяване на положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 и чл.92 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между
страните, че в полза на дружеството ищец съществува вземане против ответника,
произтичащо от Договор за потребителски кредит №*****., формирано както следва:
260.62лв.
– дължима
главница по договора и 517.03 лв. - неустойка, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 16.08.2017 год. до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. 11898/2017г. на ВРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Варненски окръжен съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение
да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му
на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: