Р Е Ш Е Н И Е
№ ….............../20.12.2022 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХLVI състав, в открито съдебно заседание, проведено на тридесети ноември две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ЕВГЕНИЯ МЕЧЕВА
при участието на
секретаря Росица Чивиджиян,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 15977
по описа на съда за 2018 г.,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 200, ал. 1 и ал. 3 КТ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
Производството по делото е образувано по предявени от П.Х.П. против „Тата 1”
ЕООД обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 200, ал. 1 и ал. 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 56000 лв. /след допуснато изменение в размера на исковата
претенция/, претендирана като
обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука
на 01.06.2018 г.,
ведно със законната лихва от тази дата до окончателното изплащане на
задължението; сумата 790
лв. /конкретизирана от съда в настоящото решение/, претендирана като обезщетение за имуществени вреди под формата на
пропусната полза,
изразяваща се в разликата между получените обезщетения за временна
неработоспособност от НОИ и брутното трудово възнаграждение на ищеца, в това
число и допълнителното възнаграждение за придобит трудов стаж, за периода 01.06.2018
г. - 30.09.2018г., както и сумата 115 лв. /конкретизирана от съда в настоящото
решение/, представляваща обезщетение за забава върху претенцията за имуществени
вреди в размер на 790 лв. за периода 01.06.2018 г. - 30.09.2018г.
В исковата молба ищецът се позовава, че се е намирал в
трудово правоотношение с ответното дружество по силата на трудов договор № 547/31.05.2018
г. за длъжността „спасител-водно
спасяване“ с място на работа- морски плаж, къмпинг „Градина“, гр. Черноморец.
Уговорено било от страните основно трудово възнаграждение в размер на 510 лева,
плюс допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит
0,60 % за всяка година трудов стаж и платен годишен отпуск от 20 работни дни.
Навежда се, че на 01.06.2018 г. по указания на управителя
на къмпинг „Градина“ ищецът, заедно с колегата му В.М. е следвало да преместят
една от спасителните вишки на плажа с метална
конструкция, като това е трябвало да се случи в края на работния ден и със съдействието
на управителя. Около 17:30 часа обаче М. започнал сам да мести вишката. Поради неопитност, не могъл да се справи с
тежестта на конструкцията и същата се стоварила върху ищеца.
В резултат на удара ищецът получил травми, изразяващи се
в счупване на гръбначен прешлен TН12 и фрактура на IV, V,
VI, и VII ребра вляво. П.
бил хоспитализиран на същия ден в УМБАЛ „Бургас“, а по-късно и в МБАЛ „Св.
Анна-Варна“, където била извършена животоспасяваща операция. Били назначени
изследвания и прегледи.
Навежда се, че с разпореждане 5104-03-204/17.09.2018 г. на ТП на
НОИ, гр. Варна, горната злополука е призната за трудова
по чл. 55, ал. 1 КСО.
Поддържа се, че състояние на ищеца и понастоящем е
влошено. Наложителен е специален хранителен режим, лечение, рехабилитация,
санаториално лечение и други. Сочи се, че П. не е в състояние да изпълнява
елементарни домакински задължения и да помага на семейството си. Нуждае се от
чужда помощ, което допълнително го смущава и се отразява на психиката и
нарушава душевния му комфорт.
На следващо място се позовава на имуществени вреди под формата на
пропусната полза за разликата между
получените обезщетения за временна неработоспособност от
НОИ и брутното трудово възнаграждение на ищеца, в това число и допълнителното
възнаграждение за придобит трудов стаж, за периода 01.06.2018
г. - 30.09.2018 г.
Въз основа на изложеното настоява за уважаване на
предявените по делото искове. Претендира разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „Т.1”
ООД депозира
отговор на исковата молба, в който изразява становище за неоснователност
на иска. Не оспорва, че
ищецът е бил в трудово правоотношение с дружеството за длъжността „спасител-
водно спасяване“, както и че на 01.06.2018 г. е настъпила
въпросната злополука. Позовава се, че действията на В.М., който е причинил
увреждането, не са извършени по указания на управителя на ответното дружество,
а по указания на управителя на къмпинг „Градина“. На следващо място това лице
не е било в трудови правоотношения с ответника към датата на злополуката.
Позовава се, че след настаняване на ищеца в болнично
заведение „УМБАЛ Бургас“ АД не е предприето адекватно лечение. От друга страна,
за лечението на ищеца са били заплатени различни суми от работодателя. Навежда,
че лечението е било затруднено поради предходни увреждания на ищеца, резултат
от катастрофа и заболявания.
Оспорва остойностяването на неимуществените вреди на претендирания размер. В тази връзка навежда, че около три
седмици след операцията ищецът е бил в състояние да се движи и разхожда.
Оспорва ищецът да се нуждае от специален хранителен режим.
Счита, че обезщетението за неизползван платен годишен
отпуск не следва да се съобразява при определяне на обезщетението за
имуществени вреди.
Счита, че законната лихва се дължи от датата на исковата
молба.
Настоява за отхвърляне на исковете, ведно с присъждане на
сторените по делото разноски.
В проведеното по
делото на 30.11.2022 г. открито съдебно заседание ищецът се явява лично. Представлява
се от адв. С. Дишев, който
поддържа становище за основателност на предявените искове и моли същите да
бъдат уважени в цялост.
Ответното
дружество „Т.1“ ООД се представлява от процесуалния си представител – адв. Гана Трендафилова, която поддържа становище за
неоснователност на предявените искове и моли същите да бъдат отхвърлени.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните по делото
доказателства и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
200, ал. 1 КТ, чл. 200, ал. 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По отношение на претенцията за неимуществени вреди:
За да се уважи
предявеният иск по чл. 200 КТ за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени като последица от трудова
злополука, следва да се установи наличие на трудово правоотношение, претърпяна
трудова злополука и настъпили вреди за ищеца, които са последица от
злополуката.
По делото е прието за безспорно
и ненуждаещо се от доказване между
страните, че ищецът е бил в трудово правоотношение с ответното дружество за длъжността „спасител-водно спасяване“, че на 01.06.2018 г. по време на изпълнение на трудовите си
задължения е бил ударен от метално съоръжение - вишка.
Не е спорно, а видно
и от представеното разпореждане № 5104-03-204/17.09.2018 г. на Териториално
поделение – гр. Варна към НОИ злополуката е обявена за трудова по чл. 55, ал. 1 КСО.
Между страните не е
спорно обстоятелството, че процесното разпореждане не
е обжалвано и е влязло в сила. В тази връзка съдът приема, че са доказани
първите два елемента от фактическия състав на имуществената отговорност на
работодателя, а именно наличието на трудово правоотношение и претърпяна трудова
злополука. Следва да се отбележи, че в съдебното исково производство при предявен
иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ
установяването на характера на злополуката не може да се извърши, тъй като за
това е предвиден специален административен ред в чл. 57 и сл. КСО и в Наредбата за установяване,
разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. Разпореждането на
органа по чл. 60, ал. 1 КСО представлява индивидуален административен акт
относно наличието или не на трудова злополука. Същото е официален
удостоверителен документ за установените в него факти, поради което съдът
приема, че в настоящото производство не следва да се установяват
обстоятелствата относно характера на злополуката.
Съгласно
задължителните разрешения, дадени в постановеното по реда на чл. 290 ГПК
решение № 319/22.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 204/2009 г., III г.о., липсата
на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова
злополука е пречка за уважаване на исковете по чл.
200, ал. 1 КТ, тъй
като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на
работодателя по този законов текст. Установяването на този факт не може да се
извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред,
който не може да бъде игнориран. Наличието на влязъл в сила административен
акт, в който се съдържа произнасяне по спорните факти, е пречка за
преразглеждането им в съдебния процес и тяхното опровергаване по пътя на т. нар.
косвен съдебен контрол, щом не са направени доводи и възражения, свързани с
валидността му и при служебната проверка не се установят пороци, които имат за
последица нищожност на акта.
В тази връзка съдът намира,
че не следва да обсъжда възраженията на процесуалния представител на ответника,
че процесната злополука не е трудова, доколкото
ищецът е поел извършването на работа, която не е негово задължение, по
нареждане на лице, с което спасителите – служители на ответника не са в
йерархическа зависимост. Такива възражения са недопустими в настоящото
производство.
Само за пълнота на
изложението съдът намира за нужно да отбележи, че в разпореждането за
признаване на злополуката като трудова изрично е посочено, че същата е станала
в работно време и при изпълнение на трудови задължения от пострадалия. При опит
да бъде стабилизирана, метална конструкция /спасителна вишка/,
същата пада върху П.Х.П., който е на поста си, при което той е получил внезапно
увреждане на здравето. Тоест, към момента на настъпване на злополуката той все
още е бил непосредствено зает с изпълнението на трудовите си задължения по
сключения между страните договор като спасител на плажа /установено е, че е бил
на поста си/, а не е изпълнявал някаква несвойствена работа, както твърди
ответникът. Тези си възражения последният е имал възможност да изложи при
оспорване на издаденото разпореждане за признаване на злополуката за трудова,
което обаче не е сторил. В представената административна преписка на НОИ и
по-специално в протокол от 28.08.2018 г. изрично се посочва, че именно третото
лице-помагач В.М. се опитал да стабилизира вишката,
но не успял, при което същата паднала върху гърба на ищеца и му нанесла
съответни травми по гръбначния стълб и гръдния кош. В този смисъл са и
твърденията на ищеца в исковата молба.
За
доказването на настъпилите вреди и причинната връзка между вредите и
претърпяната трудова злополука по делото са представени медицински документи,
проверени от вещото лице С.К. при изготвяне на допуснатата в производството
съдебно-медицинска експертиза. Ангажирани са и свидетелски показания
посредством разпита на свидетеля Ира Иванова П..
От
съвкупния анализ на медицинската документация и заключението на вещото лице д-р
С.К. по допуснатата СМЕ се установява, че в резултат на настъпилата на
01.06.2018 г. злополука ищецът е получил следните увреждания: счупване на
гръбначен прешлен ТН12, закрито, както и фрактури на IV, V, VI и
VII ребра вляво. Експертът в експертизата си посочва, че при
проведения личен медицински преглед на ищеца на 22.01.2019 г. е установил, че
общото му състояние е много добро. Контактен и адекватен е, с оплаквания от
периодични болки и тежест на кръста. На контролната КТ след проведената педикуларна фиксация се
установява добро позициониране на перкутанната
инструментация и надеждна фиксация на сегмента. След малко
повече от половин година /период, уточнен от вещото лице при изслушването му в
съдебно заседание, проведено на 06.03.2019 г./ фрактурираният
12 гръден прешлен е заздравял. Във връзка с възрастта на ищеца са налице
нормални дегенеративни и стенотични изменения на
анатомичните структури, които образуват гръбначно-мозъчния канал и прилежащите
отвори на коренчетата на всяко ниво. Тези дегенеративни изменения водят до
болки в кръста, лесна уморяемост и слабост на
мускулатурата за долните крайници. Това са нормални за възрастта дегенеративни
промени, които се развиват с годините независимо от преживяната травма.
Продължителността на лечението на гръбначно-мозъчната травма е около една
година, период достатъчен за заздравяване на костните структури. Лечението на
придружаващите дегенеративни и стенотични промени е
продължително и понякога при тежки стенотични форми
се налага хирургична декомпресия на стенотичните
участъци.
Съгласно
заключението, лечението на фрактурирания 12 гръден
прешлен е хирургично чрез вътрешна педикуларна фиксация на сегмента едно ниво над и едно ниво под
фрактурата, както е изпълнено в случая /конкретната операция е извършена на
11.06.2022 г./. Лечението на фрактурираните ребра е
консервативно, без да се налага хирургично лечение, както е постъпено
в случая. Получените травматични увреждания след инцидента определено са
придружени от силни болки и страдания за ищеца. Тези болки и страдания се
изпитват и при проведеното оперативно лечение и минимум един месец след това.
Освен това ищецът е бил обездвижен до провеждане на оперативното лечение и с
ограничена двигателна активност няколко месеца след изписването му от лечебното
заведение. Минималният период за пълно възстановяване след травмите е около
една година, който при по-възрастни пациенти може да се удължи до две години.
Вещото
лице посочва още, че по данни на ищеца същият е претърпял ПТП преди 20 години,
при което е получил фрактура на лява бедрена кост, която тогава е остеосинтезирана с метален имплант.
Освен това страда от хипертонична болест III стадий,
за която се лекува. Има и митрално ендопротезиране. Тези придружаващи заболявания и травми не
влияят съществено върху ефективността на проведеното лечение, касаещо процесната травма.
Колкото до текущото състояние на ищеца, те определено се отразяват върху общото
му състояние и жизнения му капацитет в отрицателна посока.
Съгласно
показанията на разпитания по делото свидетел Ира Иванова П. /съпруга на ищеца/,
които съдът цени при условията на чл. 172 ГПК, след злополуката същата вечер П.
не се обадил. Притеснили се, звънели настоятелно и след два часа той се обадил.
Казал, че е станала злополука и е в болница в гр. Бургас. В болницата го
държали 5 дни по клинична пътека. Тъй като имал контузии на 4 ребра, а в Бургас
нямало видеозон, го докарали в гр. Варна, в
неврохирургията на Окръжна болница. Направили му операция. Не трябвало да се
движи, движел само главата си. Хранела го със сламка, приемал само течни храни.
В болницата в гр. Варна изцяло тя го гледала. По цял ден била при него, а вечер
се прибирала. От фирмата-работодател платили само лечението и операцията, но не
са ги подпомагали финансово. Когато го изписали, го прибрала с инвалиден стол.
Продължила да го гледа. Възстановяването му било трудно и продължило цяло лято.
Посочва, че тя не работи, получава инвалидна пенсия, като съпругът й осигурявал
финансово семейството. По време на възстановяването около 3 месеца П. бил
плътно на легло, след това с патерици започнал полека да става. Самостоятелно
започнал да се движи без патерици след 4 месеца. Имал допълнително лечение,
ходел на рехабилитации в клиника за около една седмица. Посочва, че към
настоящия момент съпругът й не работи /показанията са дадени в съдебно
заседание, проведено на 06.03.2019 г./. Има операция на прешлена.
След извършения анализ
на събраните по делото доказателства и след съвкупната преценка на
свидетелските показания по реда на чл. 172 ГПК, съдът приема за установено, че
именно в резултат на настъпилата трудова злополука ищецът е претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се във физически болки и страдания, в
психически и емоционален дискомфорт.
Обезщетението за
претърпените неимуществени вреди се определя съобразно критерия за
справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, като следва да се имат предвид обективно
съществуващите обстоятелства и установени по делото факти във всеки конкретен
случай. В този смисъл са и задължителните указания, дадени в Постановление №
4/1968 г.
на Пленума на ВС. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се
постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в
бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат от претърпяната злополука. За
да се реализира справедливо възмездяване на претърпени болки и страдания, е необходимо
да се отчете действителният размер на моралните вреди, като се съобразят
характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът, степента,
продължителността на болките и страданията, дали същите продължават или са
приключили, както и икономическата конюнктура в страната.
В настоящия случай
настъпилото увреждане се състои в счупване на гръбначен прешлен и фрактура на
четири ребра. В случая съдът приема, че с оглед характера на уврежданията е
съществувала реална опасност за живота, съответно за инвалидизиране
на пострадалия. Преценявайки характера и степента на увреждането;
обстоятелствата, при които е получено, минималния период за пълно възстановяване
– около 1 година, който при по-възрастни пациенти може да се удължи до две
години /тоест продължителността на този период/, през което време ищецът не е
могъл ефективно да изпълнява трудовите си задължения /издадени са му болнични
листи за временна неработоспособност за периода 01.06.2018 г. – 27.11.2018 г.,
съответно и експертно решение на ТЕЛК за същия този период/; фактът, че около
половин година след злополуката е установено, че общото състояние на ищеца е
много добро, като фрактурираният 12 гръден прешлен е
заздравял, съгласно приетата по делото СМЕ; обстоятелството, че за период от
около три месеца ищецът е бил обездвижен /на легло/, както посочва и неговата
съпруга, поради което е бил на специален хранителен режим /приемал е само течна
храна/ и е бил в обективна невъзможност да се обслужва сам, като съответно е
следвало да бъде обгрижван от жена си; възрастта му към момента на злополуката – на
67 години, съответно нормалните за възрастта дегенеративни промени, които се
развиват с годините, независимо от преживяната травма, за които говори вещото
лице С.К. в заключението си; обстоятелството, че към настоящия момент оздравителният
процес е приключил и състоянието на ищеца е напълно възстановено, като не е
налице негативна прогноза за в бъдеще; негативното отражение върху психиката и
семейството му, което е нормално при такъв тип увреждания – депресия,
тревожност, страх, притеснение, нервност, напрегнатост, съответно
обстоятелството, че и предходни увреждания на ищеца също се отразяват в
отрицателна посока на общото му психично състояние и жизнения му капацитет, както
и силата и интензитета на претърпените болки и страдания – по-значителен през
първите месеци на лечението, но постоянни през целия период на
възстановяването, съдът намира, че справедливото обезщетение за понесените от П.Х.П.
неимуществени вреди, настъпили в резултат от трудовата злополука от 01.06.2022
г., се съизмерява със сумата 20000 лв.
Предвид
направения извод за основателност на претенцията следва да бъде разгледано и
възражението на ответника за съпричиняване от страна
на ищеца за настъпване на злополуката.
Съгласно чл. 201, ал. 2 КТ отговорността на
работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата
злополука, като е допуснал груба небрежност.
Съдържанието на понятието „груба небрежност” по смисъла
на чл.
201, ал. 2 КТ, е изяснено последователно в съдебната практика. Съгласно
решение № 1026/18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/2008 г. на І г. о. на ВКС,
решение № 348/11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г. на ІV г. о. на ВКС по чл.
290 ГПК, както и решение № 977/14.01.2010 г. по гр. д. №
298/2009 г. на ІV г. о. на ВКС, грубата небрежност е степен на небрежност, при
която увреденият не е положил за себе си грижата, която би положил и
най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. Грубата небрежност е тежко
нарушаване на дължимата грижа при положение, че пострадалият е могъл да я
съблюдава в конкретната обстановка, каквато един обикновен човек, поставен в
същата обстановка, не би могъл да допусне. Такова поведение е правно укоримо, тъй като пострадалият е бил длъжен да избегне
злополуката, ако беше положил дължимата грижа. В този смисъл е решение №
79/27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г. по описа на ВКС, ІV гр. о. При
трудовата злополука, за да има съпричиняване следва
да е установено, че работникът е извършвал работата си при липса на елементарно
старание и внимание, в нарушение и пренебрегване на основни технологични
правила и изисквания за безопасност. В този смисъл са решения №№ 291/11.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 951/2011 г., IV г. о., 186/01.02.2019 г. на ВКС по гр. д. №
4922/2017 г., III гр. о. и др.
Следва да се отбележи, че в отговора на исковата молба не е направено
възражение за съпричиняване. В проведеното на
06.03.2019 г. първо по делото открито съдебно заседание ищецът е навел
твърдения за новоузнати след изтичане на срока по чл.
131, ал. 1 ГПК факти, с които обосновава възражение за съпричиняване
на вредоносния резултат от ищеца, а именно: че при учредяване на трудовото
правоотношение работникът е премълчал обстоятелства във връзка със
здравословното си състояние, от значение за избора на работодателя да сключи
трудов договор, както и че преди
настъпване на трудовата злополука работникът е употребил алкохол.
С оглед преодоляване на установената в чл. 146, ал. 3 ГПК преклузия за въвеждане на факти след срока по чл. 131, ал.
1 ГПК и доказване времето на тяхното узнаване ответникът е ангажирал гласни
доказателства чрез разпита на двама свидетели в проведеното по делото на
24.04.2019 г. второ открито съдебно заседание.
Техните показания са изрично коментирани от съда в постановеното по делото
определение № 5672/03.05.2019 г.
От показанията на св. Милена Петрова, които съдът кредитира като
достоверни, се установява, че преди около два месеца (тоест след изтичане срока
по чл. 131 ГПК) ищецът е посетил счетоводството на ответното дружество, за да
поиска да му бъдат издадени документи за възстановяване на данъци във връзка с
ТЕЛК. До тогава ищецът никога не е декларирал обстоятелството, че е
трудоустроен при попълване на молби и заявления до работодателя.
На следващо място св. Дирон Ръсовски
сочи, че в края на м.март се е чул по телефона с М. /конституиран като
подпомагаща страна по делото/, от когото разбрал, че последният заедно с ищеца
са употребили алкохол в деня на инцидента.
Съдът след преценката на горните показания е намерил за установено по
делото, че обстоятелствата относно здравния статус на работника са новоузнати от ответника по смисъла на чл. 147, т. 1 ГПК. В
този смисъл са показанията на св. Петрова, които не се опровергават от други
данни по делото, още повече, че ищецът не доказва да е съобщил тези факти на
работодателя по- рано.
По отношение обстоятелството относно употребата на алкохол от ищеца, съдът
е намерил, че показанията на св. Ръсовски относно
момента на узнаване на този факт не следва да се кредитират. Същият споделя, че
е узнал за спорните факти в края на м. март от М., което противоречи на
твърденията на самия ответник, който очевидно е узнал за тях по-рано /поне към
подаване на молбата от 06.02.2019 г. – л. 73 от делото/. По тези причини, съдът
е счел въпросните факти за преклудирани, като
незаявени в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, на основание чл. 146, ал. 3 ГПК. Няма
спор в съдебната практика, че възражението за съпричиняване,
съответно фактите, на които то се основава, следва да се заяви в срока за
отговор на исковата молба.
Във връзка с показанията на свидетеля Петрова е
допълнен приетият за окончателен с протоколно определение от 06.03.2019 г.
доклад по делото със
следните твърдения на ответника: ищецът П.Х.П. е бил трудоустроен, като е не е
съобщил това обстоятелство към датата на учредяване на трудовото
правоотношение. В този смисъл се твърди, че не е бил годен да изпълнява работа,
за която е сключил трудов договор. На ответника са дадени указания, на
основание чл. 146, ал. 1 ГПК, че носи доказателствена
тежест да докаже съпричиняване на вредоносния
резултата от страна на ищеца, чрез установяване, че здравословно състояние на П.
не е било подходящо за изпълняваната работа.
Със същото
определение от 03.05.2019 г. производството по делото е спряно до приключване
на гр. д. № 4482/2019 г. по описа на ВРС, 9-ти
състав, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, предвид обстоятелството,
че гр. д. № 4482/2019 г. по описа на ВРС е образувано по иск на „Т.1” ООД срещу
П.Х.П. с правно основание чл. 74 вр. чл. 75 КТ за
установяване, че сключеният между страните трудов договор № 547/31.05.2018 г. е
недействителен.
По делото са приети като доказателства 2 експертни решения на ТЕЛК /л. 77 –
л. 79 от делото/, съответно от 25.02.2015 г. и 16.01.2019 г., от които се
установява, че ищецът П.Х.П. е трудоустроен. С първото решение му е определена
87 % трайна неработоспособност за срок от три години, с водеща диагноза
„Неревматични болести на митралната клапа“. Второто
касае периодът след злополуката, водещата диагноза е „счупване на гръбначен
прешлен“, състояние до епикризата: „временно
неработоспособно лице с увреждане с 87 % трайна неработоспособност от
01.06.2018 г. до 27.11.2018 г. вкл.“.
Видно от представеното Решение № 3457/27.07.2020 г., постановено по гр. д.
№ 4482/2019 г. по описа на ВРС, 9-ти състав, влязло в сила на 20.04.2022г., е
отхвърлен иска на „Т.1“ ООД срещу П.Х.П., за прогласяване на недействителността
на трудов договор № 547/31.05.2018 г., по силата на който ответникът е заемал
длъжността „спасител плаж“ за обслужване на къмпинг „Градина“, гр. Черноморец,
поради противоречие със закона – негодност на служителя да изпълнява длъжността
поради несъответното на нормативните изисквания здравословно състояние на ответника
при сключване на договора и поради недобросъвестност на служителя, на основание
чл. 74, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 КТ.
Имайки
предвид така постановеното решение, което има сила на пресъдено
нещо между страните, съдът приема за неоснователно и недоказано и така приетото
възражение за съпричиняване с твърдения, че
здравословно състояние на П. не е било подходящо за изпълняваната работа. В
този смисъл неоснователни са и последващите
възражения на процесуалния представител на ответника, поддържани дори в хода на
устните състезания, че ищецът не е бил годен за извършване на тази работа,
съответно, че приносът на ищеца за настъпване на злополуката е 90-100 %.
Последното не почива на никакви обективни факти в процеса.
Неоснователно е и възражението, че ищецът е съпричинил вредите, доколкото е употребил алкохол заедно с
третото лице-помагач М.. От една страна, такова възражение за съпричиняване не е прието за съвместно разглеждане в
настоящото производство. Същото е релевирано след
изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК и въпреки
предоставената от съда възможност ответникът не установи по пътя на пълното и
главно доказване, че това обстоятелство /употребата на алкохол/ му е станало
известно след депозиране на писмения отговор. Както съдът е посочил в
определението си от 03.05.2019 г., коментирано по-горе в изложението и които
мотиви настоящият съдебен състав изцяло споделя, не следва да бъдат кредитирани
показанията на свидетеля Ръсовски относно момента на
узнаване на този факт. Ето защо и докладът по делото не е допълван с такива
твърдения за съпричиняване, съответно не е
разпределяна доказателствена тежест.
В този
смисъл ирелевантно е обстоятелството, че третото лице
– помагач В.М. не се е явил лично и не е отговорил на поставените му въпроси по
реда на чл. 176 ГПК, формулирани в протоколно определение от 06.03.2019 г. в
първото по делото открито съдебно заседание относно употребата на алкохол.
Предвид обстоятелството, че същият е страна в производството, то липсата на
отговор на тези въпроси е относимо в последващ процес срещу него, заведен от ответника във
връзка с трудовата злополука, но не може да се тълкува във вреда на ищеца,
съответно да се приеме за установено, че именно той е употребил алкохол в деня
на инцидента. Още повече, че както се посочи, такова възражение за съпричиняване не е своевременно наведено в процеса и по
него съдът не дължи произнасяне.
По изложените съображения съдът приема, че предявеният
иск за неимуществени вреди следва да бъде уважен за установената от съда сума 20000
лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на злополуката
– 01.06.2018 г. до окончателното й изплащане, съобразно и разпоредбата на чл.
84, ал. 3 ГПК, доколкото работодателят, дължащ обезщетение по чл. 200 КТ,
изпада в забава от настъпване на увреждането, резултат от трудова злополука, в
който смисъл са и разрешенията, дадени в постановеното по чл. 290 ГПК решение №
441/08.07.2010
г. на ВКС по гр. д. № 682/2009 г., IV г. о. В тази връзка неоснователни са възраженията на процесуалния представител
на ответника, че законната лихва следва да е от датата на подаване на исковата
молба в съда. За разликата над 20000 лв. до претендираните
56000 лв. искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
По отношение на иска с правно основание чл. 200, ал. 3 КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 3 КТ работодателят дължи обезщетение
за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена, включително
пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване.
Между страните не е спорно, а и от представените болнични листове се
установява, че ищецът е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност в
резултат на трудовата злополука за времето от 01.06.2018 г. до 30.09.2018 г.,
след което трудовият му договор е прекратен, считано от 01.10.2018 г., за което
е издадена Заповед № 547/01.10.2018 г. за прекратяване на трудов договор №
547/31.05.2018 г. /л. 47 от делото/.
Съгласно заключението на вещото лице Я.В.Л. по изслушаната
съдебно-счетоводна експертиза, прието без възражения от страните, което съдът
цени като компетентно и обективно изготвено, изплатеното от ТД на НОИ в полза
на ищеца обезщетение за временна нетрудоспособност за периода 06.06.2018 г. – 30.09.2018 г. е в размер на 1720 лв.
Изплатеното от ответника „Т.1“ ООД обезщетение за първите 3 дни от болничния е
в размер на 40.96 лв. Така общо полученото от ищеца обезщетение е в размер на
1760.96 лв. Според вещото лице, дължимото на ищеца брутно трудово
възнаграждение за същия период, в който би продължил да работи при същия
работодател, включително с добавката за трудов стаж /доколкото това именно са и
възнагражденията с постоянен характер/, е в общ размер от 2073.66 лв.
Следва да се отбележи, че в случая обективно няма как да се посочи кой е
последният пълен отработен месец, предхождащ трудовата злополука, съответно
какъв е размерът на брутното трудово възнаграждение за този месец, доколкото
злополуката е настъпила още в първия работен ден на ищеца. В този смисъл съдът
обаче намира, че не следва да бъде вземано предвид заключението на вещото лице
в частта му, в която са посочени размери „ако се вземе предвид решението на
ТЕЛК“. При всеки нормален случай за база се взема предвид размерът на
последното брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец, през който
работникът/служителят е бил в предполагаемо общо добро зравословно
състояние. Издаденият ТЕЛК в настоящия случай, за който говори вещото лице Л.,
е последващ, вече на база настъпилото увреждане,
поради което няма как да бъде отчетено към един предходен момент, предхождащ
злополуката. Това би довело до неоснователно обогатяване на ищеца, доколкото
видно от експертизата нетното му възнаграждение би било в по-висок размер
/брутното такова не е посочено/, което обаче съдът намира за недопустимо. Още
повече, че такава задача не е поставяна на вещото лице от съда.
Съгласно експертизата, разликата между изчисленото брутно трудово
възнаграждение и изплатеното на ищеца обезщетение за временна нетрудоспособност
от НОИ в периода 01.06.2018 г. – 30.09.2018 г. е в размер на 312.70 лв. Именно
този вариант на експертизата е относим към настоящия
случай.
Предявеният иск с правно основание чл. 201, ал. 3 КТ е основателен до
установения от вещото лице размер – 312.70 лв., поради което следва да бъде
уважен. За разликата над 312.70 лв. до претендираните
790 лв. искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Следва да се отбележи, че до размера на иска от 790 лв. съдът достигна като
изходи от твърденията на ищеца, че разликата в заплатите за срока на трудовия
му договор е сбора от основното трудово възнаграждение – 690 лв. и
допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж – 100 лв. Това са
и възнагражденията с постоянен характер, формиращи работната заплата, както бе
отбелязано и по-горе в изложението. Въпреки приетия за окончателен доклад,
съдът намира, че посочената сума 80 лв., представляваща обезщетение за неизползван
платен отпуск за 7 дни, действително е предмет на самостоятелен иск и не следва да се съобразява при определяне на обезщетението
за имуществени вреди, както правилно възразява ответника в отговора на
исковата си молба. Ето защо, за да не се стигне до произнасяне свръх петитум съдът приема, че размерът на претенцията е 790 лв.,
а не приетата с доклада на съда 870 лв. Самостоятелен иск за заплащане на
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 7 дни не е приеман
за разглеждане в производството, съответно не са давани указания в тази връзка,
поради което съдът намира, че не дължи произнасяне по него. Още повече, че в
заключението на вещото лице Я.В. изрично се посочва, че от страна на ответника
е изплатено такова обезщетение на ищеца в размер на 178.50 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД при задължение от непозволено
увреждане длъжникът се смята в забава и без покана. В този смисъл са и
разрешенията, дадени в посоченото вече по-горе в изложението решение № 441/08.07.2010
г. на ВКС по гр. д. № 682/2009 г., IV г. о. В тази връзка съдът намира за основателно искането за присъждане на
обезщетение за забава върху установения размер на главницата 312.70 лв.
/обезщетение за имуществени вреди под формата на пропусната полза/ за периода
от датата на злополуката – 01.06.2018 г. до 30.09.2018 г. Конкретният размер на
дължимото обезщетение съдът изчисли с помощта на програмния продукт Апис – Финанси /приложено към корицата на делото/. Същото
възлиза на сумата 10.60 лв., до който размер искът с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен. За разликата над 10.60 лв. до претендираните 115 лв. искът е неоснователен и подлежи на
отхвърляне.
До конкретния размер на тази претенция съдът изходи от твърденията на ищеца
в уточняващата му молба от 14.11.2018 г. и изложените по-горе съображения
относно главния иск по чл. 201, ал. 3 ГПК. Ето защо и за да не се стигне до
произнасяне свръх петитум, съдът намира, че не дължи
произнасяне за сумата 15 лв., посочена като обезщетение за неизползван платен
отпуск в размер на 80 лв., доколкото същата следва да е предмет на
самостоятелен иск, който обаче не е приет като такъв с доклада по делото.
Предвид изхода на спора, отговорността за разноски следва да бъде
разпределена по следния начин:
Ищецът представя списък на разноските по чл. 80 ГПК и
доказателства за извършени такива в размер на 2460 лв. – платено в брой
адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 20.05.2022
г. /останалите посочени в списъка разноски за транспортни разходи в размер на
40 лв. и за машинопис и ксерокс услуги – 10 лв. са недоказани/. След
направените изчисления съдът приема, че в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски в размер на сумата 878.58 лв., съразмерно с уважената част от
предявените искове, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Ответникът в производството представя списък с разноските
по чл. 80 ГПК и доказателства за извършени такива в общ размер от 2965 лв.,
както следва: 2760 лв. – платено по банков път адвокатско възнаграждение по
договор за правна защита и съдействие от 27.11.2018 г., 200 лв. – депозит вещо
лице за изготвяне на СМЕ, както и сумата 5 лв. – такса за издаване на съдебно
удостоверение. След направените изчисления съдът приема, че в полза на страната
следва да бъдат присъдени разноски в размер на сумата 1906.07 лв., съразмерно с
отхвърлената част от предявените искове, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
в полза на Варненския районен съд сумата в общ размер от 1302.80 лв.,
представляваща дължимите в производството такси и разноски /сумата 900 лв. –
държавна такса по предявените искове с правно основание чл. 200, ал. 1 и 3 КТ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД и сумата 402.80 лв. – депозит вещи лица по допуснатите по
делото експертизи/, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „ТАТА 1“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на П.Х.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата 20000 лв. /двадесет
хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени вследствие на
трудова злополука, настъпила на 01.06.2018 г., неимуществени вреди – болки и
страдания, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на злополуката – 01.06.2018 г. до окончателното й
изплащане, на основание чл. 200, ал. 1 КТ, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над 20000 лв. до претендираните 56000 лв.
ОСЪЖДА „ТАТА 1“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на П.Х.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата 312.70 лв. /триста
и дванадесет лева и седемдесет стотинки/, представляваща обезщетение за
имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в разликата
между брутното трудово възнаграждение на ищеца /в това число и допълнителното
възнаграждение за придобит трудов стаж/ за периода 01.06.2018 г. - 30.09.2018
г. и получените обезщетения за временна неработоспособност от НОИ през същия
период, на основание чл. 200, ал. 3 КТ, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата
над 312.70 лв. до претендираните 790 лв.
ОСЪЖДА „ТАТА 1“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на П.Х.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата 10.60 лв. /десет
лева и шестдесет стотинки/, представляваща обезщетение за забава върху
главницата от 312.70 лв. /обезщетение за имуществени вреди под формата на
пропусната полза/ за периода 01.06.2018 г. – 30.09.2018 г., на основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 10.60 лв. до претендираните 115 лв.
ОСЪЖДА „ТАТА 1“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на П.Х.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата 878.58 лв. /осемстотин седемдесет и осем лева и петдесет
и осем стотинки/, представляваща сторените в настоящото производство
съдебно-деловодни разноски, съразмерно с уважената част от предявените искове,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА П.Х.П., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на „ТАТА 1“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, сумата 1906.07 лв. /хиляда деветстотин и шест
лева и седем стотинки/, представляваща сторените в настоящото производство
съдебно-деловодни разноски, съразмерно с отхвърлената част от предявените
искове, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „ТАТА 1“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на Варненски районен съд, сумата 1302.80 лв. /хиляда
триста и два лева и осемдесет стотинки/, представляваща дължимите в
производството такси и разноски /сумата 900 лв. – държавна такса по предявените
искове с правно основание чл. 200, ал. 1 и 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и сумата 402.80
лв. – депозит вещи лица по допуснатите по делото експертизи/, на основание чл.
78, ал. 6 ГПК.
Решението е постановено при участието на третото лице-помагач
– В.И.М., ЕГН **********, на страната на ответника „Тата
1“ ЕООД, ЕИК *********.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен
срок от датата на съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: