№ 4604
гр. София, 31.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20241100503522 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20596/12.12.2023 г. по гр. д. № 56621/2022 г. по описа на СРС, 145 с- в са
отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „*******, офис сграда ******* срещу С. И.
А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. София, ул. „******* ******* ап. 17 обективно
кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр.
чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал.
1 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че С. И. А., ЕГН: ********** дължи на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: ******* сумата от 1 000 лв., представляваща
неплатена главница по договор за кредит № **********/27.07.2017 г., сключен с „4финанс“
ЕООД, сумата от 33,69 лв., представляваща договорна лихва за периода от 27.07.2017 г. до
02.10.2017 г., сумата от 1 292,80 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
03.10.2017 г. до 06.06.2022 г., които вземания са прехвърлени с договор за цесия от
18.11.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 29926/2022 г. по описа на СРС, 145 състав.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД срещу решението с излагане на съображения за неправилност и
незаконосъобразност на същото като постановено в противоречие на материалния и
1
процесуалния закон. Поддържа се, че неправилно СРС е приел, че договорът не е изготвен
съобразно със законовите норми, че е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК,
както и че уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Моли се съда
да отмени решението на първата инстанция, като постанови друго, с което уважи
предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата страна С. И. А. не подава писмен отговор на
въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По правилността на решението, въззивният съд установява следното:
За да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен, тъй като не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1
и на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. За да достигне до тези изводи, първоинстанционният съд е
приел, че в договора за кредит са налице различни по размер шрифтове, като несъмнено
общите условия към договора са представени в шрифт, различен по вид и размер от този на
договора, и размерът му е по- малък от 12, налице е и разстояние между символите при
изписване на думите, което е по- малко от стандартното и е в противоречие с изискването за
ясно и разбираемо посочване на съдържанието на договора; в процесния договор е посочен
единствено размерът на ГПР в проценти, без да може да се направи извод какви компоненти
включва последният; в ГПР не е включена „такса за експресно разглеждане“, при което ГПР
би станал 292 %, като посочената клауза е нищожна, тъй като установява заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а начинът на
заплащането й /на падежната дата на останалите плащания по договора/ води до обоснована
вероятност същата да съставлява прикрита уговорка за допълнително възнаграждение, което
се дължи наред с основните плащания по договора, и в случай че се приеме, че същото е
компонент на ГПР, последният би надхвърлил петкратния размер на законната лихва;
размерът на уговорената възнаградителна лихва от 40,99 % дори без прибавяне на
прикритото възнаграждение под формата на „такса“ се явява несъответен на принципите на
добросъвестност и справедливост и поради това накърняващ добрите нрави, тъй като
нарушава принципа на еквивалентност на престациите на страните и не отговаря на
изискванията за добросъвестност в облигационните отношения.
2
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от събраните по делото
писмени доказателства се установява, че между въззиваемия и „4финанс“ ЕООД е налице
облигационно правоотношение във връзка с предоставянето на потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, сумата по който е усвоена от въззиваемия. Ето защо, длъжникът
по договора има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП и по отношение на договора са приложими разпоредбите на ЗПК и на ЗЗП.
Не е спорно и настъпилото впоследствие прехвърляне на вземането по договора за
потребителски кредит от „4финанс“ ЕООД на въззивника „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД като правна последица от сключен между двете дружества договор за цесия
от 19.11.2019 г. Не се спори и досежно обстоятелството, че длъжникът въззиваем е уведомен
за извършеното прехвърляне на спорното вземане с подаване на исковата молба.
Спорът пред въззивната инстанция, определен от наведените с въззивната жалба
оплаквания, е концентриран върху това дали процесният договор за потребителски кредит е
недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК и съответно какви са правните последици от
отговора на този въпрос.
Във връзка с така поставения спор въззивната инстанция намира следното:
В процесния договор, в графа „Условия по кредита“ е посочен размерът на
предоставения кредит – 1 000 лв., лихвен процент – 40,99 %, годишен процент на разходите
/ГПР/ - 49,65 %, такса за експресно разглеждане – 206,31 лв. и обща дължима сума при
сключване на договора – 1 240,00 лв. Съгласно условията на кредита заетата сума е следвало
да бъде погасена на 26.08.2017 г., като срокът на договора е 30 дни.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, ,,Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
3
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия /т. 1/;
"Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя /т. 2/. Следователно в ГПР е необходимо да бъдат
включени всички разходи, тъй като той изразява общите други преки или косвени разходи,
комисионни и възнаграждения от всякакъв вид, които трябва да заплати длъжника, както и
по какъв начин е формиран.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Според чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен поради неспазване на императивните изисквания,
залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В процесния договор годишният процент разходи /ГПР/
на заема е посочен единствено като абсолютна стойност. Липсва обаче ясно разписана
методика на формиране ГПР по кредита – кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посоченият в договора ГПР от 49,65 %. В конкретния случай в договора за кредит
липсва яснота относно посочените обстоятелства. Посочен е лихвен процент по заема, който
е фиксиран, но не се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Следва да
се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането
на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както беше посочено и по-горе,
остават неизвестни и на практика така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Действително двете величини са с различни математически
измерения, но винаги възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането
на ГПР. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм,
по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране
цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които
го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях. Ето защо,
възражението на въззивника за неправилност на изводите на първоинстанционния съд
досежно липсата на посочване в договора на компонентите, които влияят на образуването на
ГПР и съответно наличието на нарушение на правилото за обективиране на договорките по
ясен и разбираем начин, предвидено също в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се явява неоснователно.
На следващо място, според общите условия на договора за кредит „такса за експресно
разглеждане“ представлява допълнителна, незадължителна услуга по искане на
кредитополучателя за експресно разглеждане от кредитора на искането за отпускане на
кредит, която гарантира експресна обработка на кандидатурата на кредитополучателя за
отпускане на кредит и/или допълнителен кредит/и/ при срокове и условия, посочени в
общите условия. Според чл. 9 от ОУ „Погасяване на кредита и плащане на лихвата за
4
предоставяне на кредита“ кредитополучателят се задължава надлежно и своеременно да
изплати на кредитора общата дължима сума, включително главница, лихва и всички други
комисиони, разходи и такси, договорени между страните в договора за кредит като например
таксите за предоставяните от кредитора незадължителни, допълнителни услуги, ако има
такива.
Доколкото договорът за кредит препраща към общите условия, а същите са подписани
от длъжника въззиваем, то същите са елементи от договора за кредит.
От представените по делото писмени доказателства и от приетото по делото
заключение на съдебно- счетоводна експертиза /ССчЕ/ се установява, че общата дължима
сума по договора за кредит възлиза на 1 240,00 лв., от които 1 000 – главница, годишен
лихвен процент от 40,99 % в размер на 33,69 лв. и „такса за експресно разглеждане“ в
размер на 206,31 лв. С оглед на това въззивният съд намира, че разходите за заплащане на
„такса за експресно разглеждане“ са част от общите разходи по кредита и също следва да се
отчитат при изчисляването на ГПР. Посоченият в процесния договор ГПР е 49,65 %, като
видно от приетото и неоспорено по делото пред първата инстанция заключение на ССчЕ, ако
се приеме, че разходите по кредите са в общ размер на 240,00 лв. /33,69 лв. договорна лихва
+ 206,31 лв. „такса за експресно разглеждане“/, то ГПР е 292 %. Така изчислен /според
нормативните изисквания и с включени всички действителни разходи по кредита/, ГПР в
размер на 292 % значително надвишава петкратния размер на законната лихва, което, от своя
страна, е в пряко противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В случая „такса експресно разглеждане“ представлява разход, който е следвало да бъде
включен в ГПР, и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, както правилно е отбелязал в своето
решение СРС. В този смисъл е и даденото определение в чл. 3, буква, ,ж" на Директива
2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.
Соченият извод се споделя и възприема напълно и от настоящия състав при разрешаване на
процесния спор.
Доколкото в сключения договор за кредит ГПР е посочен неправилно, съдът намира, че
в случая е налице и нелоялна търговска практика от страна на кредитната институция,
,,заблуждаваща" по смисъла на европейското законодателство.
С оглед на гореизложеното съдът намира, че е нарушено изискването за посочване и
изчисление на ГПР съобразно законовите изисквания, което, от своя страна, води до
недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Нарушаването на правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е самостоятелно основание за
нищожност на процесния договор за потребителски кредит. Предвид обстоятелството, че
неспазването на чл. 10, ал. 1 ЗПК има за последица недействителност на договора за паричен
кредит съгласно чл. 22 ЗПК, т. е. има същият ефект както неспазване на изискването на чл.
5
11, ал. 1, т. 10 ЗПК за коректно посочване на ГПР, настоящата инстанция не счита за
необходимо да обсъди въпроса за размера на шрифта, доколкото недействителността на
договора за потребителски кредит по чл. 22 ЗПК се установява на друго основание, но за
пълнота следва да се изложи, че възражението на въззивника, че изискванията на ЗПК за
форма са спазени, е неоснователно.
Първоинстанционният съд е приел, че за преценка на размера на използвания шрифт
не са необходими специални знания, тъй като обстоятелството, че размерът на шрифта на
общите условия е по- малък от 12, е видимо и установимо при обикновен преглед на
документа. Ето защо, е установил нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК, което е достатъчно за
приложение на последиците на чл. 22 ЗПК, а именно че целият договор за кредит е
недействителен.
Видно от събраните по делото доказателства, пред първата инстанция в
действителност не е назначена съдебно- техническа или съдебно компютърна- техническа
експертиза, която да даде заключение относно вида и размера на шрифта, използван при
изготвяне на текста на процесния договор и останалите документи към него.
Настоящата инстанция счита, че в действителност за изследването на размера на
шрифта и неговия вид не е необходимо назначаването на експертиза, тъй като не се изискват
специални знания от областта на науката по смисъла на чл. 195, ал. 1 ГПК – размерът на
шрифта може с лекота да бъде установена с инструментите, с които разполагат
текстообработващите програми, с които боравят магистратите.
В обжалваното решение не са изложени мотиви по какъв начин съдът е достигнал до
извод, че процесният договор и останалите документи към него не отговарят на изискването
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, поради което и с оглед доводите във въззивната жалба, а именно че
изискванията на ЗПК за форма са спазени, настоящата инстанция извърши проверка на
представените по делото писмени доказателства чрез сканиране на процесните документи с
програмата „ABBY Fine Reader 11 Professional Edition“, като от лентата за инструментите се
установява, че договорът за кредит, общите условия и преддоговорната информация са
написани на шрифт Arial Narrow с размер 10,5, като единствено искането за кредит и
декларацията съгласие за обработване на лични данни са с размер 13.
По въпроса относно изискването за големина на шрифта, въведено в разпоредбата на
чл. 10, ал. 1 ЗПК, е формирана практика на ВКС, в която е прието, че при нарушение на
изискването на чл. 10, ал.1 ЗПК относно шрифта договорът за кредит е недействителен
съгласно чл. 22 ЗПК и потребителят връща само чистата стойност на кредита без лихва или
други разходи /така Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д.№ 3855/2021 г. на ІV г. о.,
Решение № 50206/25.11.2022 г. по гр. д.№ 3578/2020 г. на ІІІ г. о., Решение №
60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на І т. о. и решение № 50162/10.01.2023 г. по т. д.
№ 550/2022 г. на ІІ т. о./.
Настоящият съдебен състав споделя тази практика на касационната инстанция по
изложените в решенията съображения, а именно, че Директива 2008/48/ЕО на Европейския
6
парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити
/Директивата/ предвижда /съображение 9 от преамбюла/, че за държавите членки възниква
ограничение да запазят или въвеждат различни национални норми само доколкото
съществуват хармонизирани с директивата разпоредби. Според чл. 10, пар. 1 от Директивата
договорите за потребителски кредит следва да се изготвят на хартиен или друг траен
носител, като националните правила уреждат действителността на сключването на
договорите за кредит. С Определение на Съда на Европейския съюз по дело С-535/2020 е
дадено тълкуване в смисъл, че чл. 10, пар. 2 и чл. 22, пар. 1 от Директива 2008/48/ЕО
допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за
потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не
по-малък от 12. Следователно изводът, който се налага, е, че въведеното в чл. 10, ал. 1 ЗПК
изискване за размера на шрифта, както и последицата при неспазването му –
недействителност на договора, съответстват на правото на Европейския съюз.
С оглед на изложеното настоящата инстанция споделя направените в
първоинстанционното решение изводи, а именно че е налице и нарушение на чл. 10, ал. 1
ЗПК, също водещо на основание чл. 22 ЗПК до недействителност на процесния договор за
кредит.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че възражението на въззивника
относно неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че договорът е сключен и в
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, е основателно. Това е така, защото съгласно чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти. Така поставените нормативни изисквания са свързани с възможността за промяна
на първоначалния уговорения лихвен процент. В случая лихвеният процент е уговорен като
постоянен, а не променлив, поради което е достатъчно да бъде посочен неговият размер,
което е сторено в договора. При фиксиран лихвен процент не е необходимо посочване на
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като не важи
изискването за посочване на методика за определянето му.
Основателно се явява и възражението на въззивника досежно валидността на клаузата
за възнаградителна лихва, доколкото същата не противоречи на добрите нрави. Настоящата
инстанция не възприема приетото на първоинстанционния съд в обратния смисъл, макар и
по същество това да не променя крайния извод за недействителност на процесния договор
на посочените вече други основания /чл. 22 вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК/. В тази
връзка следва да се отбележи, че този извод на СРС се позовава на практиката на ВКС,
касаеща кредити, отпуснати преди 2014 г., т. е. преди изменението на ЗПК /Доп. – ДВ, бр. 35
от 2014 г./. Процесният договор за кредит е отпуснат през 2017 г., т. е. след приемане на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може
7
да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България. Ето защо, при преценка нарушени ли са добрите нрави при уговорката за ГПР и
лихвен процент съдът намира, че меродавна е именно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК с
регламентираните в нея „рамки“. В случая с оглед данните по делото съдът намира, че
процесната клауза за възнаградителна лихва не е нищожна като противоречаща на добрите
нрави.
Като краен резултат изводите на въззивния съд за недействителност на процесния
договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, макар и по различни
съображения, съвпадат с тези на първата инстанция.
При недействителност на договора съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него.
Въззиваемият е представил пред първата инстанция писмени доказателства за извършени
плащания по кредита в размер на 1 100 лв., т.е. сума, надхвърляща чистата стойност на
кредита от 1 000 лв. Следва да се отбележи, че плащанията, извършени от длъжника, са в
периода 02.09.2017 г. – 28.02.2019 г., а договорът за цесия е сключен на 19.11.2019 г. В този
смисъл въззиваемият е погасил дължимата сума по договора не само преди образуване на
заповедното производство /06.06.2022 г./, но и преди сключването на договора за цесия.
Неоснователно е възражението на въззивника, че не всички представени по делото
платежни са относими към процесното задължение, тъй като в основанието им не е посочен
договорът за кредит. Това е така, защото процесните разписки установяват получаването на
сумите от първоначалния кредитор на вземането „4финанс“ ЕООД, като въззивникът
цесионер не е доказал друго основание за извършените от въззиваемия плащания.
Поради изложеното и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
обжалваното решение на СРС следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1
ГПК. С настоящото съдебно решение следва да бъде отстранена и очевидната фактическа
грешка, допусната от първата инстанция в диспозитива на решението досежно датата на
сключване на договора за цесия – вместо вярната дата 19.11.2019 г. е посочената погрешната
18.11.2021 г.
По разноските:
При този изход на спора и основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата страна има право
да иска заплащане на направените от нея разноски за въззивната инстанция. Такова искане е
своевременно направено по делото. Въпреки това, същото следва да бъде оставено без
уважение. Това е така, защото в т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2016 г. на ОСГТК
на ВКС изрично е посочено, че само когато е доказано извършването на разноски в
производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. В настоящия случай по
делото няма представени доказателства за извършени от въззиваемия разноски във
въззивната инстанция, вкл. договор за правна помощ, в който да са указани размерът на
адвокатското възнаграждение и видът на плащането. Ето защо, съдът не може да присъди
така претендираните разноски.
8
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20596/12.12.2023 г. по гр. д. № 56621/2022 г. по описа на
СРС, 145 с- в, с което са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „*******, офис
сграда ******* срещу С. И. А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. София, ул. „*******
******* ап. 17 обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че С. И. А.,
ЕГН: ********** дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: ******* сумата
от 1 000 лв., представляваща неплатена главница по договор за кредит №
**********/27.07.2017 г., сключен с „4финанс“ ЕООД, сумата от 33,69 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 27.07.2017 г. до 02.10.2017 г., сумата от 1 292,80 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 03.10.2017 г. до 06.06.2022 г., които вземания
са прехвърлени с договор за цесия от 19.11.2021 г. /при допусната явна фактическа грешка в
диспозитива на решението досежно датата на сключване на договора за цесия – вместо
вярната дата 19.11.2019 г. е посочената погрешната 18.11.2021 г./, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 29926/2022 г. по
описа на СРС, 145 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9