№ 1492
гр. Варна, 24.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Симона Р. Донева
при участието на секретаря Галина Г. Славова
като разгледа докладваното от Наталия П. Неделчева Въззивно гражданско
дело № 20223100501737 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. №264984/04.05.2022г. на М. В. Д.
ЕГН:********** срещу Решение №260233/18.04.2022г., постановено по гр.д.
№19107/2020г. по описа на ВРС, 17-ти състав, с което е отхвърлена
претенцията срещу Ч. А. М. за заплащане на сумата от 5500 евро, на
основание чл.55 ал.1 предложение първо от ЗЗД, алтернативно- чл.59 ЗЗД.
Жалбоподателката счита така постановеното решение за неправилно и
постановено при неправилно приложение на материалният закон. Излага, че
неправилни, необосновани и непочиващи върху събраните по делото писмени
и гласни доказателства са изводите на съда, че искът е недоказан. Твърди, че с
предявеният иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 5500 евро не
се иска трансформация на лично имущество, а претенцията е за изравняване
на създаденото по време на брака икономическо неравенство между
съпрузите. Според установената съдебна практика на ВКС, по иска за делба
съделителите не упражняват права, които произтичат от неоснователно
обогатяване между бивши съпрузи, поради което и влязлото в сила решение
по чл. 344, ал. 1 ГПК не формира предпоставка или пречка за допустимост на
иска, чрез които единият от бившите съпрузи претендира стойностно
изравняване на икономически създаденото по време на брака неравенство от
другия съпруг. Твърди, че в конкретния случай ищцата е обедняла с
вложените от нея лични средства при закупуването на апартамент 20,
находящ се в гр. Варна, ж.к. „Вл. Варненчик", бл.302, с които ответникът се е
обогатил, тъй като с прекратяване на брака е станал съсобственик с равна на
ищцата част от недвижимият имот, който пък в последствие е бил предмет на
1
делбата и прекратяване на съсобствеността между страните. Излага, че с
прекратяване на брака е прекратена семейната имуществена общност, а с
делбата между страните е прекратена съсобствеността между тях, поради
което и съгласно общите правила на чл.55 ал.1 от ЗЗД, който е получил нещо
без основание или на отпаднало основание следва да го върне. В конкретният
случай вложените от ищцата 5500 евро лични средства за закупуване на
недвижим имот, следва да бъде върната от ответника Ч. М. на бившата му
съпруга. Получените по време на брака като дарение вещи представляват
лична собственост и запазват този свой характер. С тази сума се обогатява
ответника, който придобива имущество заплатено с лични средства на
другият съделител и бивш съпруг. Налице е обедняване на ищеца и
обогатяване на ответника, като създаденото по време на брака икономическо
неравенство следва да бъде прекратено. По изложените съображения моли да
бъде отменено обжалваното решение № 260233/18.04.2022г. по Гр. д.
№19107/2019г. по описа на XIV състав на ВРС, като бъде осъден ответникът
Ч. А. М. да заплати сумата от 5500 евро, ведно със законната лихва от влизане
на решението по делбата в сила - 20.12.2016г. до окончателното изплащане.
В предоставения му срок, ответникът по въззивната жалба не е
депозирал писмен отговор срещу нея. В о.с.з. чрез пълномощника си оспорва
същата, като моли да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
първоинстанционото решение –потвърдено като правилно и
законосъобразно.
Постъпила е и въззивна жалба вх. №295588/02.08.2021г. от М. В. Д.
ЕГН:********** срещу Решение №262232/09.07.2021г., постановено по гр.д.
№19107/2020 г. по описа на ВРС, 17-ти състав, с което са отхвърлени
предявените от нея срещу Ч. А. М. с ЕГН ********** искове с правно
основание чл.127, ал.2, вр. чл.74, вр. чл.155, ал.2 от ЗЗД за заплащане на
сумата 4027.83 евро, представляваща сбора на половината от заплатените от
ищцата месечни вноски по договор за кредит за покупка на недвижим имот от
13.08.2004 год., сключен с „Банка ДСК“ АД за периода 13.11.2013г.–
20.08.2019г.; и сумата 1031.00 евро, представляваща общ размер на лихвата за
забава върху заплатените вноски за периода 13.11.2013 г. до подаване на
молбата 20.12.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, на
осн. чл.86 от ЗЗД. Според жалбоподателката решението е неправилно и
незаконосъобразно, несъответстващо на събраните по делото писмени и
гласни доказателства, постановено при липса на мотиви, които да
обосновават направените изводи за неоснователност на предявените искове,
като е налице протИ.речие между приетите от съда за установени факти и
направените правни изводи и правилното приложение на материалният закон.
Твърди, че от заключението на СЧЕ, неоспорено от страните, се установява,
че по договора за банков кредит сключен на 13.08.2004г. с Банка ДСК ЕАД за
периода 13.11.2013г. до 20.08.2019г., когато е погасен кредита, ищцата М. Д. е
изплатила 8055.66 евро, включваща чистата сума на главница и лихва по
банковия кредит, като всички плащания са извършени от нея, от нейната
разплащателна сметка. При тези безспорни факти и доказателства, основани
на влезли в сила съдебни решения между страните, съдът е направил
неправилни, непочиващи върху установените факти по делото, правни изводи,
които протИ.речат на правната теория и съдебната практика. Твърди, че
задължението на ответника да заплати половината от изплатената от ищцата
сума по банковия заем произтича от законовата презумпция, която не е
оборена от ответника, че това, което е платено на кредитора от единия съпруг
следва да се понесе по равно от тях (чл.127 ал.1 ЗЗД) и че всеки солидарен
2
длъжник, който е изпълнил повече от своята част има право на регресен иск
срещу останалите длъжници за разликата. Счита за неправилен и необоснован
изводът на съда, че имуществените отношения между страните по отношение
на банковия кредит от Банка ДСК ЕАД са разрешени с влязлото в сила
решение по извършване на делбата от 20.08.2015г., по втората фаза на делбата
по гр.д. №18208/2010г. на ВРС. Излага, че за изплатените от ищцата вноски
по банковия кредит с Банка ДСК ЕАД за периода, следващ, периода, за който
са присъдени на основание чл. 127 ал.2 ЗЗД в съдебното решение по сметките
във втората фаза на делбата, имуществените отношения не са и няма как да
бъдат уредени, тъй като за тях все още не е възникнала законовата
възможност да бъдат претендирани. Излага, че с решението за реалната
подялба на придобитите по време на брака недвижими имоти, се уреждат
имуществените отношения по отношение на тях, като при определяне на
дяловете на съделителите е взета вещната стойност на имотите по оценка на
оценителна експертиза. От тази стойност не е приспаднат размера на
банковия кредит с Банка ДСК, по който има вписана законова ипотека върху
възложеният в дял на ищцата Д. апартамент №20. Кредитът взет от страните
по време на брака представлява облигационно задължение, което не се
прекратява с развода и прекратяването на съсобствеността върху СИО.
Изводът на съда, че липсва неоснователно обогатяване на ответника М.
поради липса разместване на блага е необоснован и неправилен. В мотивите
на обжалваното решение е направено тотално смесване на исковете на
ищцата- този с правно основание чл.127 ал.2 ЗЗД вр. чл.74 ЗЗД за заплащане
на 7480.12 евро по първоначалния иск, намален с изменение на иска след
заключението на вещото лице по ССчЕ за заплащане на суми по кредит от
Банка ДСК ЕАД и иска за заплащане на сумата от 7800 евро по кредит,
сключен Банка „Райфайзенбанк" АД, който с определение на съда е бил
отделен в отделно производство, поради което и съдът не дължи произнасяне
по него /тъй като няма такъв иск за разглеждане по наст. Дело/. Без връзка с
предявените искове, развитието по тях и събраните доказателства съдът
приема, че евентуално предявените претенции по чл.55 ал.1 предл. първо ЗЗД
за заплащане на сумата 5 058,83 (представляващо претенцията по кредита с
Банка ДСК ЕАД) и тази за 5500 евро за заплащане на вложени лични средства
в закупуване на апартамент 20, чл.302, жк „Вл. Варненчик", гр. Варна, които
не са предявени и разгледани производството по сметки между съделителите
в делбеното производство, имат нещо общо с иска за заплащане на суми по
кредита от 29.09.2008г. с „Райфайзенбанк" АД и са в зависимост от изхода на
спора по иска за заплащане на 7800 евро, което производство първоначално е
било спряно, а след това -с определение от с.з. 09.03.2021г. - разделено в
отделно производство. Не е ясно как съдът е стигнал до този правен извод,
като с последващ диспозитив, постановява определение за прекратяване на
иска за заплащане на сумата от 5500 евро със съвсем други мотиви. С
уточняваща молба вх. № 298698/23.09.2021г. към въззивната, М. Д. уточнява,
че обжалва решение №262232/09.07.21 и в частта, с която са оставени без
разглеждане предявените в условие на евентуалност искове с пр. Основание
чл. 55, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите от 5083.83 евро и 5500 евро, като
моли в тази част решението да бъде отменено и обезсилено предвид
произнасянето по иск, който не е бил предявен – за сумата от 7800 евро –по
банков кредит с Райфайзен банк, което било отделено с определение на съда в
отделно производство. Твърди, че няма никаква обусловеност между тези
искове за заплащане на сумите от 5083.83 евро, и 5500 евро, и искът за
заплащане на 7800 евро, така, както съдът е мотивирал отказа си да се
произнесе по предявените в условията на евентуалност исков пр. Основание
чл. 55 ЗЗД. Счита, че след като е отхвърлил предявения иск по чл. 32 СК вр.
3
Чл. 74 ЗЗД, съдът дължи произнасяне по евентуално предявените искове за
заплащане на сумата от 5083.83 евро, като в тази част искането е първ.
Решение да бъде отменено, евентуално обезсилено, след като с определение
от 09.03.2021г. съдът е разделил производството по съединените искове, като
е отделил в отделно такова производството по иска за заплащане на сумата
7800 евро. По отношение на евентуално предявения иск за заплащане на
сумата от 5500 евро, представляващи лични средства, по който съдът е
прекратил производството както по главния иск по чл. 23, ал.2 СК, така и по
чл. 55 ЗЗД, уточнява, че е депозирал частна жалба, подадена в съда на
27.07.2021г.
В предоставения му срок, ответникът по въззивната жалба не е
депозирал писмен отговор срещу нея. В о.с.з. чрез пълномощника си оспорва
същата, като моли да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
първоинстанционото решение –потвърдено като правилно и
законосъобразно.
Жалбите са подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано
лице, съдържат необходимите реквизити, не страдат от пороци, поради което
съдът ги намира за допустими.
Настоящото производство не е контролно - отменително, а въззивно,
поради което съдът следва да направи свои фактически констатации и правни
изводи. След съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства,
с оглед разпоредбата на чл. 235 от ГПК, съдът приема за установено от
фактическа страна следното:
Първоначално производството е образувано по кумултивно и
евентуално съединени искове, предявени от М. В. Д., ЕГН ********** срещу
Ч. А. М., ЕГН ********** за заплащане на следните суми:
1/ сумата 4027.83 евро /след изменението допуснато в о.с.з, проведено
на 09.02.2021г./, представляваща сбора на половината от заплатените от
ищцата месечни вноски по договор за кредит за покупка на недвижим имот от
13.08.2004 год., сключен с „Банка ДСК“ АД за периода 13.11.2013 г. –
20.08.2019 г.; сумата 1031.00 евро, представляваща общ размер на лихвата за
забава върху заплатените вноски за периода 13.11.2013 г. до подаване на
молбата 20.12.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, на
осн. чл.86 от ЗЗД, уточнена и конкретизирана по основание и размер с молба
от 11.10.2019г., от 05.01.2021 г. и от 09.02.2021г., претендирани на
основание чл.127, ал.2, вр. чл.74, вр. чл.155, ал.2 от ЗЗД за заплащане на
2/ за заплащане на сумата 5500 евро, представляващи лични средства,
дарени от майка й, послужили за закупуване на Апартамент 20, находящ се
4
град Варна, ж.к. „Владислав Варненчик" , бл. 302, ведно с лихвата върху
горната сума, считано от деня на плащането, както и законната лихва върху
тази сума от завеждането на настоящия иск до окончателното изплащане на
сумата, на осн. чл. 55, ал.1, предл. Първо ЗЗД;
3/ за заплащане на сумата 7800 евро, представляваща сума от общ
сбор на заплатените от М. В. Д. месечни вноски по Договор за кредит от
29.09.2008 г. с „Райфайзенбанк /България/ АД, ведно с лихвата върху всяка
заплатена месечна вноска, считано от деня на плащането за периода
м.ноември 2008 г. – м.юли 2010 г., съгласно уточняваща молба от 05.01.2020
г. на осн.чл.74, във вр. с чл. 155, ал. 2 от ЗЗД. Производството по този иск е
раздленео от астящото е определение от о.с.з., проведено на 09.03.2021г.
Ищцата уточнява/ с молба вх. 34895/19 –стр. 171-172/, че предявените
искове за посочените суми /7480.12 евро, 5500 евро, 7800 евро/, са с правно
на осн.чл.74, във вр. с чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, ведно със законната лихва от
подаване на молбата до окончателното изплащане на сумата. При отхвърляне
на същите на посоченото основание, моли съдът да уважи исковите й
претенции в същия размер на основание чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД ведно
със законната лихва от завеждане на настоящия иск до окончателното
изплащане на сумата, като твърденията са, че ответникът се е обогатил със
същите суми, а ищцата е обедняла, след като е погасила негови задължения
като кредитополучател по Договор за кредит от 29.09.2008 г. с
,,Райфайзенбанк" АД. Ищцата твърди, че по време на брака им с Ч. М.
двамата са изтеглили два кредита - единият в банка ДСК за закупуване на
апартамент, находящ се в град Варна, кв. „Владислав Варненчик" бл. 302, ап.
20 в размер на 14 500 евро, като тази сума била само част от продажната цена
на жилището. От своя страна тя участвала със сумата от 5500 евро, които са
лични нейни средства, дарени от майка й. Твърди също, че всички разноски
във връзка със сделката- такси за отпускането на кредита; заплащане на
нотариални такси, както й комисионната към фирма Адрес в размер на 700
евро е заплатила тя с лични средства. По този договор за кредит, ответникът е
вписан като съдлъжник, но от момента на неговото отпускане, до настоящия
момент, изплащането на кредита става изцяло от ищцата за което прилага
удостоверение от банка „ДСК", че за периода от 2004г. до 2013г. лично е
внасяла сумите на каса, а за останалия период до края 2018г. към настоящия
момент е изплатила сумата в общ размер на 8055.66 евро. Предвид липсата на
5
каквито и да било плащания от страна на ответника, същият е осъден да
заплати част от вноските за периода от 21.09.2004 г. до 13.11.2013 г. по гр.д.
№ 18208/2010 г., по описа на ВРС в размер на 10214.28 евро. За периода от
13.11.2013 год. до подаване на молбата единствено ищцата е заплатила
допълнително с цел погасяването му сумата от 7480,12 евро. Половината от
тази сума се дължи от ответника, тъй като при оценката на жилището и
последващото му възлагане в нейн дял същото е оценено без тежестта върху
него от неизплатения кредит в размер на гореописаната сума. На следващо
място твърди, че освен горните суми, тя изплатила със свои лични средства и
задълженията си по договора за кредит от 2008 година в размер на 7800
евро, която сума била отпусната само в нейна полза. Твърди, че е заплатила
също и всички дължими върху главницата такси, застраховки и обезпечения
по двата кредита, който са в размер на около 1500 евро, за която сума не е
заявена искова претенция. Излага, че в началото на 2008 г. за кратко
отношенията между съпрузите се възстановили и в този период ответникът-
тогава все съпруг на ищцата й възложил като негов пълномощник да изтегли
банков кредит Райфайзенбанк от негово име и за негова сметка в размер на
34000 лева или 18000 евро, като уговорката им била, че от отпуснатия кредит
10000 лева ще ползва ответника за да се устрои в Испания, а с останалата
сума ще се направи ремонт на семейното жилище. При делбата на
имуществото между съпрузите това жилище е поставено в дял на ищцата.
Ищцата уточнява, че така предявените искове за осъждане на отвеника да
заплати претендираните суми /7480.12 евро, 5500 евро, 7800 евро/ са с правно
осн. чл. 127 вр. чл.74, във вр. с чл. 155, ал. 2 от ЗЗД. В условията на
евентуалност моли съдът да уважи исковите й претенции в същия размер на
основание чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД , ведно със законната лихва от
завеждане на настоящия иск до окончателното изплащане на сумата, тъй като
ответникът се е обогатил със същите суми, а ищцата е обедняла, след като е
погасила негови задължения като кредитополучател по Договор за кредит от
29.09.2008 г. с ,,Райфайзенбанк" АД, както и да бъде осъедн да и зпалти
разноските за производството.
С молба /стр. 261/ , докладвана в о.с.з., проведено на 09.02.2021г., съдът
е допуснал изменение на иска с пр. осн. чл. 127 ЗЗД досежно сумата от
7480.12 евро, като е приел на осн. чл. 214 ГПК, че същият е предявен за
сумата от 4027.83 евро, представляваща сбор на заплатените вноски по
6
договора за банков кредит, сключен с банка ДСК на 12.08.2004г. за периода
13.11.2013г. до 20.08.2019г.
С определение от о.с.з, проведено на 09.03.2021г. производството по
иска за заплащане на сумата от 7800 евро, претендирана от ответника по
договора за кредит с Райфайзен банк от 29.09.2008г. е разделено от
настоящото.
В хода по съществото на спора, ищцата уточнява, че претендираната за
заплащане на сумата от 4027.83 евро представлява половината от заплатените
само от нея погасителни вноски по кредит, изтеглен от двамата съпрузи по
време на вече прекратения им брак поради което моли ответникът да да бъде
осъден да ги заплати тъй като съпрузите са солидарни длъжници. По
отношение на сумата от 5 500 евро твърди, че това са били нейни лични
средства, вложени в закупуването на апартамент 20, и доколкото тази сума
представлява значителна част от стойността му, счита, че ответникът
неоснователно се е обогатил за нейна сметка, поради което моли да бъде
осъден да и ги заплати.
С решение № 262232/09.07.2021г. първ. съд е разгледал /отхвърлил/
иска по чл. 127, ал.2 ЗЗД, и е прекратил производството по предявения от М.
В. Д. с ЕГН ********** срещу Ч. А. М. с ЕГН ********** иск с пр.осн. 23,
ал.2 СК за заплащане на сумата 5500 евро, представляваща лични средства,
дарени от майка й, послужили за закупуване на апартамент 20, находящ се
град Варна, ж.к. „Владислав Варненчик", бл. 302, ведно с обезщетение за
забава върху сумата от деня на плащането, ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на молбата до окончателното изплащане на сумата,
на осн.чл.130 ГПК.
С определение №3773/25.10.2021г., постановено по в. гр. дело №
2544/2021г. ВОС е отменил Решение №262232/09.07.2021 г. по гр. дело №
19107/2019 г., в частта, имаща характер на определение за частично
прекратяване на първоинстанционното производство по предявения от М. В.
Д. иск, квалифициран от съда по 23, ал.2 от СК, срещу Ч. А. М. за заплащане
на сумата от 5500 евро, представляваща лични средства, дарени от майка й,
послужили за закупуване на апартамент 20, находящ се гр. Варна, ж.к.
„Владислав Варненчик", бл. 302, като делото е върнато на пъвр. съд за да
упражни правомощията си по чл. 129, ал. 2 от ГПК, чрез даване на надлежни
7
указания съобразно изложените мотиви в определението относно изясняване
на предмета на исковете и претендираната съдебна защита на спорното
материално право.
В изпълнение на указанията на първ. съд, ищцата уточнява, че
претенцията за заплащане на сумата от 5500 евро е предявена на осн, чл. 55,
ал.1, предл. 1 ЗЗД, доколкото това са били средства, лично дарени на ищцата
от нейната майка и вложени в закупуването на ап 20. С решението този
апартамент е бил допуснат до делба при равни квоти, без да се отчете нейния
принос, поради което моли ответникът да бъде осъден да върне тази сума,
тъй като се е обогатил за нейна сметка. В о.с.з. ищцата чрез своя
пълномощник заявява алтернативно основание –ответникът да бъде осъден да
ѝ заплати претендираната сума от 5500 ерво на сон. чл. 59 ЗЗД.
Чрез депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор, ответникът
Ч. М. оспорва предявените искове, като твърди, че същите са недопустими, а
в условията на евентуалност – неоснователни. Счита, че за ищцата липсва
правен интерес от предявяване на исковете тъй като самата тя е
кредитополучател, поради което не може да претендира заплащане на чужд
дълг каквото е посоченото правно основание. Твърди, че това е нейн дълг и
нейно задължение. Задължението по договора за банков кредит за връщане на
получената в заем сума, заедно с договорените лихви и такси е основното
договорно задължение на кредитополучателя, какъвто единствено е М. Д..
Ипотекарният длъжник, какъвто единствено е М., е трето лице, което няма
задължение да плати, а само обезпечава чуждото задължение за плащане чрез
учредяване на ипотека върху свой собствен имот. Законът допуска
изпълнилото чуждо задължение трето лице да встъпи в правата на
удовлетворения кредитор, при наличие на правен интерес от изпъленнието,
което означава облигационното отношение между кредитора и длъжника да
засяга конкретни имуществени права на трето лице. Опасността да бъде
насочено принудително изпълнение за чуждия дълг върху ипотекирания имот
обуславя наличието на правен интерес за плащане на този дълг от третото
лице - ипотекарен длъжник. Твърди, че за ищцата такъв интерес не
съществува, тъй като тя е платила само и единствено свой дълг при вноските
до месец май 2010 г., в качествето си на единствен кредитополучател на
банковия заем от Райфйзенбанк АД, по който М. не е нито съдлъжник, нито
поръчител. От друга страна са засегнати са имуществени права на М. от
8
заплатения в полза на Д. чужд дълг, считано от 2010 до края на 2018 година, а
не обратното. На следващо място твърди, че времето на фактическата
раздяла, датираща от 2004г. е установен факт в съдебното решение по развода
и в делбеното производство, включително в Решение № 43/05.04.2013 година,
ВКС, с което е отменено въззивното решение по в.гр.дело 1059/2012 на ВОС в
частта с която е допусната съдебна делба между бившите съпрузи по
отношение на ателие № 3 при равни квоти и е отхвърлен иска на Ч.М. за
делба по отношение на тази вещ като неоснователен, след като съдът е приел,
че придобитото по време на брака от единия съпруг имущество се изключва
от кръга на СИО, когато е придобито по време на окончателна фактическа
раздяла между съпрузите, изключила всякаква икономическа и духовна
връзка между тях и имуществото не е придобито в резултат на съвместни
усилия/ в този смисъл TP № 35/1971 на ОСГК на ВС/. Прието е, че
установената по делото фактическа раздяла от 2004 година, налага извода за
лична собственост на М. Д. върху ателие № 3. Оспорва твърденията на
ищцата, че отношенията между страните са били възстановени. Както ателие
№3, придобито през фактическа раздяла от ищцата е лична собственост,
понеже са изключени съвместни усилия, така и лично усвоения заем от 18
000 евро от Райфайзенбанк АД са пари, които тя е използвала като единствен
кредитополучател за лични нужди, поради изключената икономическа
общност. Твърди се, че Ч. М. никога не е получавал и едно евро от усвоения
от М. Д. кредит в размер на 18 000 евро, но дори да беше получил, тези
средства, при условията на фактическа раздяла и икономчическа разделеност
не създават задължение за връщане на заема от страна на М.. За извършване
на довършителните работи на аталие №3/в строеж/, М.Д. се е нуждаела
банков кредит поради което е поискала съдействието на М., защото не е могла
да ипотекира никое от двете жилища - ап.20 и ап.89, съсобственост на
страните към този момент, без за това да е дадено съгласието на формалния
брачен партньор. Уведомила е отвника, че ще вземе кредит от 10 000 евро,
защото толкова са й необходими за доплащане и че ще бъде единствен
кредитополучател, като от него е необходимо само формалното съгласие като
ипотекарен гарант. За да го мотивира да се съгласи с ипотеката върху ап.89,
Д. е заявила, че ателие № 3 ще бъде записано в собственост на родената от
брака им дъщеря. Ответникът категорично оспорва твърдението, че е имал
нужда от пари и затова накарал бившата си съпруга, да му извърши услуга,
9
като поиска кредит, а после му го предаде. Първо, през юли на 2007 година,
той очевидно е разполагал и е изпратил значителна сума пари, надвишаваща
20 000 евро по сметката на М. Д., а не е искал такава; второ -към 2008 година,
Д. е разбрала, че М. вече съжителства с друга жена, от която чака дете и това
е прекъснало всякаква нормална комуникация между тях и не са били налице
никакви отношения, още по-малко сближени. Ако М. е искал кредит за себе
си, нямаше да получава текст на пълномощно от Д., нито в него да уговаря
изрично качеството си само на ипотекаран гарант, а не на кредитополучател.
Оспорва и твърденията за влагане на част от заема за ремонт в ап.89 и в ап.20.
Твърди, че ремонт в ап.89 не е правен изобщо до 2018 година, като
възложеният в негов дял и е ремонтиран основно. Следва да се отбележи, че
от решението, постановено във втората фаза на делбата по дело 18208/2010
година ВРС, М.Д. е предявила иск за 5 250 лева срещу Ч. М., представляваща
обезщетение за лишаването й от ползване на съсобствения им имот - ап.89 в
жк Владислав Варненчик, за периода от 12.11.2008 до 12.11.2013 година, от
където се налага изводът, че тя не е правила никъв ремонст в този апаратмент
в сочения период. В този период не е извършван никакъв ремонт и на ап.20,
но дори да беше извършван, доклкото тоиз апартамент е възложен в дял на
ответницата, то е увеличил стойността на получения от нея дял. Извършеното
подобрение е в нейна полза, не се явяват общо изразходвани пари.
Предявеният иск за осъждане на ответника да заплати 7480.12 евро,
представляващи платени от М.Д. погасителни вноски по банков кредит към
Банка ДСК, за периода 13.11.2013 година - „до настоящия момент",
обосновано със солидарната задълженост при сключването на договора за
заем е изцяло неоснователен. С решението по делбеното дело №18208/2010 е
прието, че жилищният кредит от ДСК в размер на 14 500 евро е бил отпуснат
за закупуване на апартамент № 20. Имотът е закупен с отпуснатите средства и
още 5500 лева- общи на страните спестени средства. Ответникът твърди, че
от 2004 до 2013 г. е изпращал на ицщцата, средства от Испания за погасяване
на кредита, съдът ги е кредитирал като платени на Д. средства, но не ги е
кредитирал като платени за погасяване на заема, защото нямало съвпадение
по дати на изпращане на парите и плащания на каса. По тези съображения,
ВРС не е уважил възраженията и е осъдил ответникът да заплати половината
от погасените от М.Д. средства, а именно сума в размер на 10269.66 евро. С
решението за делбата, ап.20 с оценка 51 400 лева, е поставен в дял на М.Д..
10
М. е получил в дял ап.89, който формално също се е водел СИО, поради
прехварлителна сделка изповядана между бащата на М. и М. за символичната
сума от 6000 лева, при запазено право на ползване за бащата. Този
наследствен апартамент е оценен по делабата на 40 000 лева, оценката на
третия делбен имот -дворно място в Божурище е 14600 лева. Страните са
уравнили дяловете помежду си, като М. е платил на Д. за уравнение сумата от
3200 лева. От този момент нататък, апартамент 20 е лична собственост на
М.Д. и няма основание да се счита, че заемът се изплаща за общи цели и
собственост на двамата бивши съпрузи. Придобитото със заема жилище вече
не е в режим на СИО и не е налично обогатяване от страна на М. и
обедняване от страна на Д., за което да бъде компенсирана. Усвоеният заем е
включен в актуалната пазцарна цена на ап.20 и въз основа на нея, е
извършенто уравнение на дяловете. Придобиването на имота е само за Д. и
извършените от нея плащания след влизане в сила на делбеното решение за
възлагане са изцяло нейно лично задължение - те погасяват размер на парична
сума, която вече е калкулирана в цената на придобития имот, като всъщност
целия заем от 14 500 е послужил през 2004 година за придобиване на имота,
то стойността от 51 400 лева представлява увеличената стойност на имота
десет години по-късно. За тази увеличена стойност, М. е платил уравнение до
прекратяване на общността, след този момент увеличената стойност,
получена на основание заема е увеличена стойност на имот, който е лична
собственост на Д., от който се облагодетелствува единствено тя и няма
правно основание за претендиране на плащания към Ч.М.. По изложените
събражения моли предявените срещу него искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства,
заедно и поотделно и по вътрешно убеждение, приема за установено следното
от фактическа страна:
Между страните няма спор, че са бивши съпрузи, като бракът им е
прекратен с влязло в сила решение № 2128/14.06.2010 г., постановено по гр.д.
№ 9226/2009г. Фактическата им раздяла датира от 2004г. от когато
ответникът живеел и работел в Испания, което обстоятелство е довело до
охладняване на отношенията им.
От приетите по делото доказателства се установява, че на 13.08.2004 г.
11
двамата съпрузи като кредитополучатели са сключили с „Банка ДСК“ ЕАД
договор за кредит за покупка на недвижим имот – жилище № 20 в ж.к.
Вл.Варненчик, бл.302, вх.3 в размер на 14500 евро със срок 180 месеца, с
падежна дата на вноските 19-то число на месеца. За обезпечаване на
вземанията на банката по предоставения кредит, както и лихвите, и
разноските, страните по делото учредили в полза на банката договорна
ипотека върху придобития в условията на съпружеска имуществена общност
апартамент № 20 в ж.к. „Вл.Варненчик“, бл.302.
С влязло в сила решение №162/16.01.2010г., частично отменено с
решение на ВКС, е допусната делба между бившите съпрузи на следните
имоти при равни квоти: Апартамент № 20 находящ се в гр.Варна, ж.к."Вл.
Варненчик", бл.302, вх.З, ет.4, със застроена площ от 56,72 кв.м., придобит в
режи на СИО с договор за покупко-продажба, обективиран в НА № 194 от
16.08.2004г., АПАРТАМЕНТ № 89. находящ се в гр.Варна, ж.к. "Вл.
Варненчик" - бл.306, вх.7, ет.З, със застроена площ от 40,71 кв.м., продаден от
А.Н. М. на сина му Ч. А. М. с договор, обективиран в нотариален акт № 103
от 01.04.2001г. и дворно място, находящо се в СО Божурец, община Каварна,
закупени от М. В. М.А и Ч. А. М. , чрез договор за покупко-продажба,
обективиран в НА акт № 164 том V дело №2460 от 18.11.2003г. Искът за
делба на АТЕЛИЕ № 3, със застроена площ от 22,40 кв.м, находящо се в гр.
Варна, ул. „Хан Тервел" №42, придобито от М. В. М.А чрез договор за
покупко-продажба по нотариален акт № 26 дело №21332 от 20.09.2007г. е
отхвърлен, след като съдът е приел / в решение № 43/05.04.2013г. по гр. дело
№802/2012г. по описа на ВКС/, че имотът не е СИО, тъй като е придобит от
М. В. по време на фактическата раздяла между страните, като не се
установява бившият съпруг да е имал какъвто и да е принос в придобиването
му.
С влязло в сила на 20.12.2016 г. решение от 20.08.2015 г., постановено
по гр.дело №18208/2010г. по описа на ВРС, поправено на осн.чл.247 ГПК с
решение от 27.10.2015 г. е извършена делбата, като в дял на М. В. Д. с ЕГН
********** е възложен на основание чл. 349 ал. 1 изр. 1 от ГПК неподеляем
недвижим имот представляващ жилище - Апартамент № 20 находящ се в
гр.Варна, ж.к."Вл. Варненчик", бл.302, вх.З, ет.4, със застроена площ от 56,72
кв.м.; в дял на другия съделител Ч. А. М. с ЕГН ********** са поставени
Апартамент № 89 находящ се в гр.Варна, ж.к. "Вл. Варненчик" - бл.306, вх.7,
12
ет.З, със застроена площ от 40,71 кв.м., и Дворно място, находящо се в с.о.
"Божурец" община Каварна, област Добричка, с урегулирана повърхност от
685 кв.м., парцел XIX, в квартал 83 по плана на с.о. „Божурец”, като за
уравнение на дяловете Ч. М. е осъден да заплати на М. В. Д. с ЕГН
********** сумата от 3200 лева; на осн.чл. 57 СК М. В. Д. ЕГН ********** е
осъдена да заплати на Ч. А. М. ЕГН ********** сумата от 2500 лева,
представляваща сбора от дължимите по силата на закона наеми за периода
13.07.10 г. до 13.11.2013г., /62,50 месечно/ за жилище придобито в СИО,
което след прекратяване на брака е предоставен за ползване на Д.,
представляващо апартамент в гр. Варна, ж.к. „Владислав Варненчик”, бл.302,
вх.3, ет.4, ап.20, както и по 62.50 лева месечен наем за периода от 13.11.2013г.
до влизане в законна сила на решението за извършване на делбата; на осн.
чл.127 ал. 2 ЗЗД вр. чл. 32 ал. 2 от СК вр. чл. 61 ЗЗД Ч. А. М. ЕГН **********
е осъден да заплати на М. В. Д. ЕГН ********** сумата от 10214,28 евро,
/19997,40 лв./ представляваща сбора от погасените от М. В. Д. в периода от
21.09.2004г. до 13.11.2013 г. вкл. вноски по банков кредит от 13.08.2004г.
сключен по време на брака между страните.
От заключението на ССЕ, изслушана в о.с.з., проведено на 09.02.2021г.
се установява, че съгласно т.8 от Договора за банков кредит, сключен с банка
ДСК на 13.08.2004г. за кредит в размер на 14500 евро със срок на връщане
180 месеца, погасяването на дължимите лихви и вноските по главницата се
извършват чрез разплащателна сметка IBAN BG98STSA93000009001963
EUR, с титуляр М. В. Д. (М.а). На 25.02.2011 г. в системата на Банка ДСК е
генерирано пълно погасяване на кредита по заемна сметка (15)
0000000008396035 EUR, съгласно писмо №18-00-21-0798/24.01.2011г.
Остатъкът от заема в размер на 8207.71 евро е прехвърлен по новооткрита
заемна сметка (17)0000000019209852 EUR, с титуляр М. В. Д.. От
представеното банково извлечение на сметката, обслужваща кредита
(17)0000000019209852 EUR, се установява, че за периода 13.11.2013 г.-
20.12.2016 г. погасяването на дължимите кредитни вноски е извършвано
единствено М. В. Д., чрез разплащателна сметка № IBAN
BG98STSA93000009001963 EUR, с титуляр М. В. Д.. Общият размер на
заплатените от ищцата вноски по банков кредит от 13.08.2004г. с банка
"ДСК" стар №15/8396035 и нов №17/19209852 за периода от 13.11.2013г. до
неговото погасяване 20.08.2019г., е 8055.66 евро, направени единствено от
13
разплащателна сметка с IB AN BG98STSA93000009001963 EUR, с титуляр М.
В. Д.. Размера на платените застраховки по процесния кредит е 88.52 лв.
Размерът на мораторната лихва върху всяко едно плащане от датата на
плащането до датата на завеждане на иска на 20.12.2018г., на обща стойност
2062.75евро. За периода 13.11.201Зг.-20.12.2016г. погасяването на кредита е
извършвано единствено от М. В. Д. през разплащателната сметка с IBAN
BG98STSA93000009001963 EUR, с титуляр М. В. Д..
С протоколно определение от 30.09.2020 г. съдът е приел за безспорен и
ненуждаещ се от доказване факта, че след влизане в сила на решението за
делбата по гр.д.№ 18208/2010 г. ответникът Ч.М. не е плащал вноски по
изтегления заем от „Банка ДСК“ ЕАД.
От разписка за получено капаро се установява, че на 28.06.2004 г.
купувачът М. В. е предал на продавачите Караиванови капаро в размер на 900
евро по предварителен договор за продажба на недвижим имот от 28.06.2004г.
Безспорно е, че окончателният договор за продажба на апартамент № 20
в жк Вл.Варненчик, бл.302, вх.3, ет. 4 е изповядан в нотариална форма на
16.08.2004 г.
От показанията на свидетеля Великов- баща на ищцата, разпитан в
о.с.з. се установява, че през 2004 год. М. теглила кредит, но банката
отпуснала малко пари, които не стигнали. Съпрухюгата на свуидетеля-майка
на ищцата по това време работела в Гърция, му се обадила за да му каже, че
иска да помогне на М. с 5500 евро като подарък. Изпратила спестените пари
на малката им дъщеря Дида в гр. Добрич. Ст.-нейният съпруг ги донесъл във
Варна и ги предадал на М.. Апартаментът е в кв. „Владиславово“ бл.302.
Когато се закупувал апартамента, мъжът на М. бил в Испания. Ч. заминал за
Испания преди да купят апартамент № 20, т.е. преди 2004 год. След като той
заминал, повече не са се събирали да живеят заедно като семейство. Първият
ремонт бил направен през 2004 год. След това имало и други. Свидетелят не е
присъствал на даването на тези пари 5500 евро. Съпругата му по телефона му
казала, че ще се обади на малката им дъщеря да даде на Ст. 5500 евро, които
той да занесе на М.. Не е присъствал лично на предаването на парите. Не е
чувал Ч. да е изпращал евра в големи размери на М.. По време на брака им те
нямат закупен друг апартамент освен този. Баща му на Ч. имал апартамент,
който също е в кв. „Владиславово“. Дъщеря му не е придобивала ателие или
14
някакъв друг имот освен този апартамент № 20.
Свидетелят Ст.ов-съпруг на сестрата на на ищцата знае, че
апартаментът в кв. „Владиславово“ бл. 302 бил закупен от М., като едната
част била с кредит, а другата част- с пари от майка й. Той лично занесъл на М.
5500 евро, които тъщата му казала да й даде. Нейните спестени пари винаги
са стояли у тях. Това станало през лятото на 2004 год. Апартаментът бил в
лошо съСт.ие и М. веднага започна ремонт. Не е чувал дали майката е
пращала на М. други големи суми. Той знае за този апартамент и за още един,
който е по наследство останал от бащата на Ч., който се намира пак в кв.
„Владиславово“. Не знае М. да има закупено ателие и с какви пари го е
закупила. Не е чувал Ч. да е пращал големи суми на жена си и дъщеря си.
Парите, които той предал на М. били сложени в плик и били от по 50 евро.
Когато ги занесъл, М. ги преброила пред него. Съпругата му, когато му
давала парите му казала: „Дай ги на М. от майка ми да й помогне да си купи
апартамент!“. И той като и ги давала, казал, че тези пари са от майка й за да
й помогне да си купи въпросния апартамент. Не знае дали М. е имала банкова
сметка. Майка й пращала парите винаги на жена му, защото явно й е имала
повече доверие. Не знае да са давани пари на М. чрез банкова сметка. Тези
5500 евро били подарък от майката на дъщерята. Останал с впечатлението, че
парите й ги дава за да й помогне да купи жилище и не е чул изобщо да
споменава да й се връщат тези пари. След около месец М. купи жилище, но не
може да кажа дали тези пари бяха вложени в цената на това жилище. Той и
ги дал за това. Не може да отговори дали М. е дала тези пари за закупуването
на апартамента. Не знае за какво друго може да ги е дала.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Между страните е безспорно, че са бивши съпрузи, чийто брак, сключен
на 21.12.1996г., е прекратен с влязло в сила на 13.07.2010г. решение по гр.
дело №9226/09г. по описа на ВРС; през 2004г. Ч. М. заминава да работи в
Испания и се установява трайно там; по време на брака съпрузите са
придобиват два апартамента в гр. Варна - ап. № 20 и апартамент № 89, както
и дворно място в с. о. "Божурец, които имоти като съсобствени след развода
на страните са били допуснати до съдебна делба с решение по гр. д. №
18208/2010 г. на ВРС, а с решение № 3542/20.08.15 г., поправено с решение №
4196/27.10.15 г., влязло в сила на 20.12.16 г., на осн. чл. 349, ал. 1 ГПК в дял
15
на ищеца М. е поставен апартамент № 89 и дворното място, а в дял на
ответницата М. Д. - апартамент № 20; закупеното по време на фактическата
раздяла право на строеж за ателие № 3, находящо се в Варна, впоследствие
изградено на груб строеж и завършено, е лична собственост на ищцата като
искът Ч. М. за съдебна делба е отхвърлен с решение № 43/5.04.13 г. по гр. д.
№ 802/12 г. на ВКС по съображения, че след като ателието е придобито на
нейно име по време на настъпилата няколко години преди това окончателна
фактическа раздяла и по делото не е установено бившият й съпруг да има
някакъв принос при неговото придобиване, презумпцията по чл. 21, ал. 3
СК следва да се счита за оборена и съпружеска имуществена общност по
силата на чл. 21, ал. 1 СК не би могла да възникне.
Безспорно е също, че по време на брака на страните са изтеглени два
кредита – един от Банка ДСК- за сумата от 14 500 евро, и втори – от
Райфайзен банк- на 29.09.2008г.
Отношенията във връзка с този втори кредит от Райфайзн банк АД са
предмет на друго производство – по гр. дело № 1750/2018г. по описа на ВОС.
ТО, решението по което е влязло в закона сила.
С изрично определение от о.с.з, на проведено на 09.03.2021г.
производството по иска за заплащане на сумата от 7800 евро, претендирана от
ответника по договора за кредит с Райфайзен банк от 29.09.2008г. е разделено
от настоящото.
Настоящото въззивно производство е образувано по две въззивни
жалби:
1. въззивна жалба вх. №295588/02.08.2021г. от М. В. Д. ЕГН:********** с р
е щ у Решение №262232/09.07.2021г., постановено по гр.д. №19107/2020
г. по описа на ВРС, 17-ти състав, с което са отхвърлени предявените от
нея срещу Ч. А. М. с ЕГН ********** искове с правно основание чл.127,
ал.2, вр. чл.74, вр. чл.155, ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата 4027.83
евро, представляваща сбора на половината от заплатените от ищцата
месечни вноски по договор за кредит за покупка на недвижим имот от
13.08.2004 год., сключен с „Банка ДСК“ АД за периода 13.11.2013г.–
20.08.2019г.; и сумата 1031.00 евро, представляваща общ размер на
лихвата за забава върху заплатените вноски за периода 13.11.2013 г. до
подаване на молбата 20.12.2018 г., ведно със законната лихва върху
16
главницата, считано от завеждане на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата, на осн. чл.86 от ЗЗД.
2. въззивна жалба вх. №264984/04.05.2022г. на М. В. Д. ЕГН:**********
срещу Решение №260233/18.04.2022г., постановено по гр.д.
№19107/2020г. по описа на ВРС, 17-ти състав, с което е отхвърлена
претенцията срещу Ч. А. М. за заплащане на сумата от 5500 евро, на
основание чл.55 ал.1 предложение първо от ЗЗД алтернативно чл.59 ЗЗД.
За да се произнесе по въззивната жалба на М. В. Д. срещу Решение
№262232/09.07.2021г., постановено по гр.д. №19107/2020 г. по описа на
ВРС, 17-ти състав, с което са отхвърлени предявените от нея срещу Ч. А.
М. с ЕГН ********** искове с правно основание чл.127, ал.2, вр. чл.74, вр.
чл.155, ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата 4027.83 евро,съдът съобрази
следното:
Безспорно, че на 13.08.2004 г. двамата съпрузи като
кредитополучатели са сключили с „Банка ДСК“ ЕАД договор за кредит за
покупка на недвижим имот – жилище № 20 в ж.к. Вл.Варненчик, бл.302, вх.3
в размер на 14500 евро със срок 180 месеца, с падежна дата на вноските 19-то
число на месеца.
От приетия по делото НА № 194 от 16.08.2004г. се установява, че на
същата дата страните в режим на СИО придобиват Апартамент №20, находящ
се в гр.Варна, ж.к."Вл. Варненчик", бл.302, вх.З, ет.4, със застроена площ от
56,72 кв.м. за продажна цена 20 000 евро, от които 5500 евро, представляващи
собствени средства на купувачите, са изплатени напълно на продавачите в
деня на сключване на сделката, а за остатъкът от 14 500 евро е поет банков
ангажимент от Банка ДСК, която сума ще бъде получена от продавачите след
представяне на НА и вписване на законна ипотека.
Следователно, банковият кредит в размер на 14 500 евро е изтеглен по
време на брака между страните, целият е вложен в закупуването на
апартамент №20, който видно от приетите решения за делба е представлявал
семейното жилище на страните, бил е предоставен за ползване на съпругата
при прекратяване на барака, а с решението за делба – е бил възложен в неин
дял.
От приетите писмени доказателства, на които кореспондира
заключението на ССчЕ, неоспорено от страните, и кредитирано от съда като
17
обективно и компетентно изготвено, се установява, че всички вноски по
банков кредит от 13.08.2004г. с банка "ДСК" стар №15/8396035 и нов
№17/19209852 за периода от 13.11.2013г. до неговото погасяване -
20.08.2019г., в общ размер на 8055.66 евро, са направени единствено от
разплащателна сметка с титуляр М. В. Д..
С протоколно определение от 30.09.2020 г. съдът е приел за безспорен и
ненуждаещ се от доказване факта, че след влизане в сила на решението за
делбата по гр.д.№ 18208/2010 г. ответникът Ч.М. не е плащал вноски по
изтегления заем от „Банка ДСК“ ЕАД.
Съгласно разпоредбата на чл. 32, ал. 2 СК, съпрузите отговарят
солидарно за задълженията, поети от двамата или от единия от тях за
задоволяване на нужди на семейството. Когато едно парично задължение е
поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по
силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за
задоволяване нужди на семейството. Щом вещите, удовлетворяващи нужди на
семейството са поначало общи, независимо от това, на чие име са придобити,
то и задълженията, изпълняващи същата функция, следва да бъдат солидарни,
независимо дали са поети само от единия от съпрузите. Поради това, когато
един от солидарните длъжници удовлетвори кредитор след прекратяване на
брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да възстанови
нарушеното имуществено равновесие. В случая ответникът, чиято е
доказателствената тежест, не е оборил законовата презумпция по чл. 32, ал. 1
СК. Съгласно разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ЗЗД платеното на кредитора
следва да се понесе по равно от солидарните длъжници, доколкото не следва
друго от отношенията помежду им. Солидарният съдлъжник, който е
заплатил целия дълг, дължи припадащата му се част не от общия дълг такъв,
какъвто е бил в момента на възникването му, а припадащата му се част от
това, което е платено за погасяването на дълга такъв, какъвто е бил в момента
на погасяването. След като дългът по този кредит е платен изцяло от ищцата,
то ответникът й дължи заплащане на припадащата му се част, т.е. половината
от заплатената от нея сума за погасяване на поетите по време на брака
задължения по договора за кредит с банка ДСК, изчислена от вещото лице в
размер на сумата 4027.83 евро, при общо платени за претендирания период от
13.11.2013г. до 20.08.2019г задължения от 8055.66 евро.
18
В случая, от събраните по делото доказателства по безспорен начин се
установява, че цялата сума от изтегления по време на брака кредит е вложена
в закупуването на семейното жилище, т.е. тя е изразходвана за задоволяване
на семейни нужди. Следователно, презумпцията по чл.32, ал.2 СК не е
оборена от ответника, поради което бившите съпрузи отговарят солидарно за
връщането . Обстоятелството, че същата е върната от ищцата по време на
фактическата раздяла, съответно –прекратяването на брака на страните не
променя горния извод на съда. Фактът, че този апартамент е поставен в неин
дял, не освобождава ответникът от отговорността му да възстанови
половината от разходите, вложени за закупуването му, тъй като делбата му е
допусната при равни квоти.
По изложените съображения, настоящият състав намира, че тази жалба
на М. Д. е основателна. Предявеният иск с правно основание чл. 127, ал.2 ЗЗД
вр. чл. 32, ал.2 СК следва да се уважи за претендираната сумата от 4027.83
евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от завеждане на
исковата молба-20.12.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и
сумата от 1031.00 евро /съобразно заключението. на ССчЕ/, представляваща
общ размер на лихвата за забава върху заплатените вноски за периода
13.11.2013г. до подаване на молбата 20.12.2018 г. осн. чл.86 от ЗЗД.
С оглед изложеното решение № 262232/09/07.2021 следва да се отмени
в частта, с която този иск е отхвърлен.
Доколкото настоящият състав счита за основателен главния иск, то не
се дължи произнасяне по предявения в условията на евентуалност иск за
заплащане на същата сума на осн. чл. 55, ал.1, пр.1-во ЗЗД.
Тъй като с определение от о.с.з, проведено на 09.03.2021г.
производството по иска за заплащане на сумата от 7800 евро, претендирана от
ответника по договора за кредит с Райфайзен банк от 29.09.2008г. е разделено
от настоящото, то съдът не дължи произнасяне по този иск с диспозитив в
решението си.
По изложените съображения и доколкото има изрична жалба и в тази
част, решение №262232/09/07.2021 следва да се обезсили в ЧАСТТА, с която
съдът е оставил без разглеждане предявените в условие на евентуалност
искове за сумите от 5058.83 евро, 5500 евро, и сумата от 7800 евро.
По въззивната жалба на М. В. Д. ЕГН:********** срещу Решение
19
№260233/18.04.2022г., постановено по гр.д. №19107/2020г. по описа на
ВРС, 17-ти състав, с което е отхвърлена претенцията срещу Ч. А. М. за
заплащане на сумата от 5500 евро, на основание чл.55 ал.1 предложение
първо от ЗЗД алтернативно чл.59 ЗЗД.
С уточняващата молба вх. №303878/14.12.2021г. /стр. 356 и сл. от първ.
дело/ ищцата уточнява, че иска заплащането на сумата от 5500 евро, тъй като
същата била дарена лично на нея, и вложена в закупуването на делбения
имот-ап. 20, но делбата била допусната при равни квоти без да се отчитат
вложените лични средства, в резултат на което ответникът неоснователно се е
обогатил. Посочила е, че претендира връщането на тази сума на осн. чл. 55,
ал.1, предл. 1-во, алтернативно /с последваща молба/ – на осн. чл. 59 ЗЗД.
Действително, според актуалната съдебна практика на ВКС
/обективирана в решение №125/13.06.2016г. по гр. дело № №6310/2015г. на
ВКС/, искът за делба не провежда принципа на забрана за неоснователното
обогатяване, тъй като неговата цел е прекратяване на съсобствеността по
съдебен ред. Силата на пресъдено нещо на решението по чл. 344, ал. 1 ГПК
има различен предмет от притезанието за неоснователно обогатяване. По иска
за делба съделителите не упражняват права, които произтичат от
неоснователно обогатяване между бивши съпрузи. Следователно влязлото в
сила решение по чл. 344, ал. 1 ГПК не формира предпоставка или пречка за
допустимост на иска, чрез които единият от бившите съпрузи претендира
стойностно изравняване на икономически създаденото по време на брака
неравенство от другия съпруг или от неговия наследник.
Следва да се отбележи, че е допустимо единият от бившите съпрузи да
предяви срещу другия съпруг иск за стойностно изравняване на
икономически създаденото по време на брака неравенство, стига твърденията
в исковата молба за неоснователно обогатяване да не са свързани с иск за
получаване на по-голям дял от общото имущество или за получаване на дял
от личното имущество на другия съпруг. Ако предявеният иск покрива някоя
от хипотезите на чл. 28 СК или по чл. 29 СК от 1985 г. (сега съответно чл.
29 и чл. 30 СК от 2009 г.), неговата допустимост се обуславя от спазването на
едногодишния срок по чл. 30 СК от 1985 г. (сега чл. 31 СК). Съответно
пропускането на срока преклудира всяка възможност за защита на правата на
бившия съпруг от неоснователно обогатяване, включително и чрез иска по чл.
20
59 ЗЗД. /в този см. решение № 59/22.04.2010 г. по гр. д. № 387/2009 г. ВКС,
ГК, IV-то отделение/.
Предвид изложеното и доколкото ищцата излага, че претенцията за
неоснователно обогатяване се основава на твърдението, че в придобиването
на апартамент - СИО са вложени нейни лични средства, настоящият състав
счита, че за нея е преклудирана възможността да иска връщането на тази сума
на осн. чл. 59 ЗЗД.
В този смисъл е и по-старата практика на ВКС /Решение № 3319 от
6.I.1977 г. по гр. д. № 2380/76 г., II г. о., според която принципите на
съпружеската имуществена общност и равенство на дяловете на съпрузите от
общото имущество при прекратяване на имуществената общност са
прогласени в СК, като отклонение от тях представляват специалните искове
по чл. 14, ал. 4 и чл. 14, ал. 5 СК /отм/, сега – 29 и чл. 30 СК, които при
определени условия могат да водят съпрузите помежду си след прекратяване
на имуществената общност поради развод. Затова се приема, че са
недопустими исковете по чл. 55 и чл. 59 ЗЗД между съпрузите за уреждане на
отношенията им, възникнали в резултат на имуществената общност. Тези
искове имат субсидиарно значение и са допустими само в случаите, при
които няма предвидена в закона възможност за постигане на целеното чрез
тях икономическо изравняване.
От изложеното в първоначалната искова и последващите уточняващи
молби става ясно, че претенцията на ищцата е да бъде върната сумата,
представляващи лични средства, вложени в закупуването на имот – СИО. За
уреждането на този вид отношения в СК са предвидени специални искове,
които следва да бъдат предявени в определените в чл. 31 СК едногодишни
срокове.
Исковете за неоснователно обогатяване са субсидиарни - същите могат
да се упражняват само ако за ищеца не съществува друг иск, с който да
защити правата си. Напротив – в настоящия случай, ищцата е разполагала със
специалния конститутивен иск по СК да бъде определен по-голям дял от
общото имущество, защото е вложила лични средства, но тя не е предявила
същия своевременно. Направеното от нея възражение за отхвърляна на иска
за делба по отношение на ап. 20 поради влагането на лични средства в
закупуването му е разгледано и отхвърлено в делбеното производство като
21
този имот е допуснат до делба пи равни квоти с влязло в сила решение по гр.
дело № 18208/2010г. по описа на ВРС.
Доколкото предявеният от ищцата иск е за неоснователно обогатяване,
което е мотивирано с влагане на лични средства в общ имот, т.е. е свързано с
иск за определяне по-голям дял от общото имущество, то настоящият състав
намира, че така предявеният иск по чл. 59 ЗЗД е недопустим, поради което
постановеното първоинстанционно решение по него следва да се обезсили, а
производството, образувано по него – да се прекрати
Предвид несъвпадащите изводи на настоящата инстанция с тези на
първата, решение №260233/18.04.2022г. слдва да се обезсили, а
производството по този иск – да се прекрати като недопустимо.
Предвид основателността на въззивната жалба, въззиваемият следва да
заплати на въззивницата само половината от претендираната сума в общ
размер 1535.00 за адвокатски хонорар /тъй като същата е договорена общо за
двете жалби/, както и сумата от 197.90 лв., представляваща внесена ДТ по
тази въззивна жалба.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК,
Варненският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №262232/9.7.2021г., постановено по гр. дело
№19107/2019 г. по описа на ВРС, в ЧАСТТА, с която са ОТХВЪРЛЕНИ
предявените от М. В. Д. с ЕГН ********** срещу Ч. А. М. с ЕГН **********
искове както следва: с правно основание чл.127, ал.2, вр. чл.74, вр. чл.155,
ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата 4027.83 евро, представляваща сбора на
половината от заплатените от ищцата месечни вноски по договор за кредит за
покупка на недвижим имот от 13.08.2004 год., сключен с „Банка ДСК“ АД за
периода 13.11.2013г.–20.08.2019г.; сумата 1031.00 евро, представляваща общ
размер на лихвата за забава върху заплатените вноски за периода 13.11.2013
г. до подаване на молбата 20.12.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от завеждане на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата, на осн. чл.86 от ЗЗД, като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
22
ОСЪЖДА Ч. А. М. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на М. В. Д. с ЕГН
********** сумата от сумата 4027.83 /четири хиляди и двадесет и седем
евро и 83 евроцента/ евро, представляваща сбора на половината от
заплатените от ищцата месечни вноски по договор за кредит за покупка на
недвижим имот от 13.08.2004 год., сключен с „Банка ДСК“ АД за периода
13.11.2013г.–20.08.2019г. ведно със законната лихва, считано от дата на
предявяване на иска – 20.12.2018 г. до окончателното изпащане на главницата
на осн. чл. чл.127, ал.2, ЗЗД вр. чл. 32, ал.2 СК; сумата 1031.00 /хиляда и
тридесет и едно/ евро, представляваща общ размер на лихвата за забава върху
заплатените вноски за периода 13.11.2013 г. до подаване на молбата -
20.12.2018г. на осн. чл. 86 ЗЗД.
ОБЕЗСИЛВА решение №262232/9.7.2021г., постановено по гр. дело
№19107/2019 г. по описа на ВРС, в ЧАСТТА, с която се ОСТАВЯТ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените в условие на евентуален иск претенции на М.
В. Д. с ЕГН ********** срещу Ч. А. М. с ЕГН ********** с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. първо от ЗЗД за заплащане на сумата 5058.83
евро и за заплащане на сумата 5500 евро ведно със законната лихва върху
главниците, считано от подаване на молбата до окончателното им
изплащане, с които суми ответникът се е обогатил, а ищцата е обедняла,
след като е погасила негови задължения като кредитополучател по Договор
за кредит от 29.09.2008 г. с ,,Райфайзенбанк България" АД до въззобновяване
на производството по предявения главен осъдителен иск за заплащане на
сумата 7800 евро, представляваща общия размер на заплатените от М. В. Д.
месечни вноски по Договор за кредит от 29.09.2008 г. с „Райфайзенбанк
/България/ АД, ведно с лихвата върху всяка заплатена месечна вноска,
считано от деня на плащането за периода м.ноември 2008 г. – м.юли 2010 г.,
съгласно уточняваща молба от 05.01.2020 г., производството по който е
спряно с влязло в сила протоколно определение от 24.11.2020 г., на
осн.чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на производството по гр.д.
1750/2018 г. по опис на ВОС по преюдициален спор.
ОБЕЗСИЛВА решение №260233/18.04.2022г., постановено по гр. дело
№19107/2019 г. по описа на ВРС като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРЕКРАТЯВА производството по иска на М. В. М.а с ЕГН **********
срещу Ч. А. М. с ЕГН ********** за заплащане на сумата в размер на 5500
23
евро, представляваща лични средства на ищцата с които е заплатена част от
цената на апартамент № 20, находящ се в гр.Варна, ж.к. „Вл. Варненчик",
бл.302, придобит по време на брака на страните, ведно с обезщетение за
забава върху главницата от влизане в сила на решението по извършване на
делбата по гр.д.№ 18208/2010 г. на PC Варна - 20.12.2016 г. до окончателното
изплащане на сумата, предявен на осн. чл. 55, ал.1, пр. 1, алтернативно –чл.
59 ЗЗД поради недопустимост на същия.
ОСЪЖДА Ч. А. М. с ЕГН ********** да ЗАПЛАТИ на М. В. Д. с ЕГН
**********, с адрес: гр.Варна, жк.”Вл. Варненчик” бл. 302, вх.3, ап.20 сумата
от 965.40 /деветстотин шестдесет и пет лв. и 40 ст./ лева, представляваща
сторени съдебно- деловодни разноски пред настоящата инстанция, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му
на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
24